Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"РОДИНА В ИЗГНАНИЕ": ЕТИКА И ЖАНР В ЛИТЕРАТУРАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕМИГРАНТИ ОТ 1970-ТЕ

Мая Горчева

web

Аз съм политически емигрант, а политическата емиграция е отговорност.
Димитър Бочев, "Хомо емигрантикус"

Май че сме по-малко литератори, отколкото се считаме,
и май че литературата не ни прави толкова благородни, колкото ни се ще.
Димитър Бочев, "Междинно кацане"

Стилът има свои дълбоки психологически корени,
самият автор е едновременно и в своя роман, и извън него.
Цветан Стоянов, "Нишките, които се прекъсват"

 

На 27-28 октомври 2011 г. в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" се състоя юбилейна конференция за неколцина писатели "В сянката на канона", както гласеше сполучливо избраният наслов. Сесията за първия юбиляр - историка, журналиста, публициста и поета Христо Огнянов - откри Димитър Бочев - също журналист и писател, поел през 1975 г. поста на Христо Огнянов като програмен директор на културните емисии в радио "Свободна Европа" в българското студио в Мюнхен. Изходна точка в представянето на стария автор, тръгнал от страниците на довоенния софийски печат, бе пристрастието му към българската култура. От тази посветеност на родната традиция тръгват и уводните думи на Димитър Бочев към изданието на есетата на Христо Огнянов ("Срещи през годините. Спомени и разговори", София: ИК Гутенберг, 2002), рязко противопоставена след това на собствената му самохарактеристика: "докато той (Христо Огнянов - б.м., М.Г.) е воювал за съхраняването на националната ни култура като такава, аз съм полагал усилия за нейното денационализиране". Но с уточнението, че за него "денационализиране" означава освобождаване от щампата на националните предразсъдъци, "отърваване" на човешката мисловност от нещо ограничаващо и отварянето й към мащабите на общодуховното. Но ето че в есетата на самия Бочев, събрани в книгите "Хомо емигрантикус" или "Боготърсачът между беса и слепотата" (2010), ще се натъкнем на многобройни препратки към българското, особено към български автори, от класиците или от "отсамните" съвременници. Особения принос на един български автор, посланик между две епохи, като Атанас Далчев, изтъква и Георги Марков.

 

Под сянката на идеологическия канон

Препратки към българската литературна традиция ще открием при всички автори в емиграция, като израз на общосподелената преданост и посветеност на българската художествена словесност. Несъмнено, честите коментари върху българската култура идват от програмните теми на радиоемисиите, за които са подготвени. Но пък наличието на такива рубрики в емигрантската публицистика говори за съзнанието за приемственост на ценностите извън и въпреки политическото разделение. Каквито и да са мотивите (очевидно става дума за противопоставяне на господстващите в тоталитарния режим лъжеценности и в литературата), така се поддържа едно чувство за общност на националните духовни ценности, независимо от политическото разделение. Умовете на най-видните личности в емигрантските среди се посвещават на тази идея да се опази духовната цялост, споделяна както от емигрантите от по-старото поколение, така и от младите, напуснали в края на 1960-те и началото на 1970-те след краткото размразяване - Атанас Славов добавя нови аргументи "защо е от значение за нас да запазим нашето българско културно наследство", едновременно с интеграцията в културно хомогенната американска среда ("Защо казах "да" на идеята за ААНБК"). Ще вметнем, че по-късно от гледна точка на "отсамното" не в такава посока вървят приоритетите. Нещо повече, вглеждайки се в най-новите тенденции във философските идеи след 1990-те, Асен Игнатов вижда отчетливо предпочитание към усвояване на извънбългарски модели, вместо връщане и задълбаване в предходен български опит.

Именно Георги Марков, чието перо владее прекрасно лекотата на съвременната менливост на събитията, ще подготви рецензия за "Българския Великден" на Тончо Жечев, в която вдъхновено и пристрастно изразява възторга си от това изследване, разкриващо духовните измерения в родната ни история. Вече след падането на режима авторът Тончо Жечев, един от интелектуалците, съхранили се от конюнктурната дребнавост (но навярно не и от наложената магистрална линия на обръщане на соцкултурата към първоизточниците на националното), наричан "последният български енциклопедист", е поканен в студиото на Димитър Бочев (по-късно изнесените беседи за "литературата на гражданската война" от септември, 1923 са включени в книгата му "Болка от текущото", 1995). Години по-късно вече, in memoriam, Димитър Бочев му посвещава есето "Калта като творчество", с което демонстрира етичното измерение на "денационализирането" като освобождаване от евтините клишета и вдълбочаване в отвъднационалните духовни послания на българската история.

От гледна точка на идеологията създаденото в емиграция е в негатив на актуалната отсамна култура, дори отрича, че това може да представлява "култура", едновременно подчертавайки дълбоката си свързаност с първопоставените ценности на националната традиция. Димитър Бочев припомня и съвсем очевидния факт в литературната ни история, че редица от бляскавите й постижения са създадени в изгнание - да припомним Ботевата поезия; Вазов донася ръкописа на "Под игото" от Одеса; Йовковите "Старопланински легенди" са писани в Букурещ. Същата идея развива и Атанас Славов.

 

Родината в огледалото на емигрантските биографии и разкази

Като че ли тази отделеност от родното всекидневие изостря сетивата или в носталгията изплуват само най-съществените и най-трайните черти на родното, които се изтръгват от делничното дребнотемие. Писането на българските емигранти влиза в натрупания архив на антитоталитарната литература на изгнанието и в този изследователски спектър то е в един контекст със създаденото от автори, напуснали други страни от Източния блок. В такава съпоставка не може да не изпъкне тясната жанрова свързаност на българската "отвъдна" литература с публицистичния ангажимент. Но другият контекст, който самите текстове задават, е на единната българска словесност, а с това "отвъдната" литература става част от българския литературен опит. След падането на режима в края на 1989-а мнозина от тези автори се завръщат и установяват в "първородната земя", печатат в българския печат; следят и участват в културните и политическите дебати. Със своя опит на антрополог Атанас Славов мотивира вижданията си в поредица статии, събрани в книгата "Политика. Бележки по дилемите на промяната" (1992), и с горчивина признава, че се "самоотравя" от неразбирането и дрязгите сред сънародниците.

Завръща се и Цветан Марангозов - неговото поетическо свидетелство е "Биография на сянката".

Авторите емигранти показват особена чувствителност към класическото наследство. Някои като Христо Огнянов съживяват предвоенната култура на 1930-те в космополитната среда. Още в есетата си от 1960-те и Асен Игнатов дава израз на една особена неносталгична привързаност към 1930-те, които възсъздава като особен манталитет и културен хоризонт в есето "Психологическият стил на дореволюционна България".

От това "дореволюционно време" тръгват личните биографии както на емигрантите от 1970-те, така и на останалите техни съвременници. За всички тях, родени през 1930-те, Атанас Славов пише: "Не можехме да се изровим от спомените си за трийсетте години! Не можехме да напуснем неосъщественото "себе си". Тези спомени минават през детството на бъдещия поет Цветан Марангозов, запечатал по-късно самотничеството на Владимир Василев в стихотворението "Зима 48". С повече детайли и епизоди мост между поколенията прехвърля Атанас Славов в книгата "С точността на прилепи". Отделни негови спомени, писани на английски наскоро след напускането му през 1976-та, прозвучават по радио "Свободна Европа", отпечатани са в Париж под заглавието "С трева обрасли" (1983), а през 1986 - под заглавието With the precision of Bats, което е превод на стих от "Второ капричио за Гоя" на Константин Павлов ("С точността на прилепи се разминаваме."). Чрез цитата се скрепява връзката между емигрантите "отвъд" и литературното слово "отсам" в границите на режима - тук, както и по-горе, използвахме пространствените обозначения на Тончо Жечев от уводните му думи към романа "Генезис ІІ" на Димитър Бочев (1997). Впрочем с емигрирането и завръщането посоките "отсам" и "отвъд" се разместват; центърът на българското ще се конституира като духовно пространство (независимо от географското), в което са съхранени ценностите на българското, изтръгнати от идеологическото им опорочаване.

Спомените на Атанас Славов пищно разгръщат какви ли не случки, мерват се разнолики личности от годините. През 1992-а, а още повече днес, тези спомени се възприемат като възстановка на къс от националната история, потънала в забравата на времето - книгата добива смисъл като завършек на един от магистралните проекти за обвързване на поколенията през историческите времена на националната култура. Но пък авторът отбягва такава длъжност, той се прицелва към залога на актуалното: тази памет да проникне в читателя, да стане съпреживяване (вместо да е литературно-историческа теза). Завърнал се към отсамните си читатели с българското издание на спомените си, Атанас Славов от 1992-а вече вижда в написаното само едно предназначение: "за да си побъбрим с теб - моя български читател". Така се увековечава една друга вътрешна цел на емигрантското писане: то не застава в литературни пози, или жанрове - то държи да остане в периметъра на непосредствения контакт с възприемателя, на беседата (както на радиоемисията преди това).

През написаното тези автори възстановяват - и "спиртосват" - своята българска съвременност: репортажите на Георги Марков я преброждат от заводските цехове до писателските сбирки; Димитър Бочев разказва за настроенията в крилото на Философския факултет на СУ; Атанас Славов с "Българска литература на размразяването" хвърля един проницателен поглед върху интелектулния кръг, оформил се в началото на 1960-те, и почти експромптно, на ръба на мемоара (с пикантни детайли), белетризираните епизоди и литературната критика изписва едно литературно поколение, в което се нареждат знакови фигури като Константин Павлов или Цветан Стоянов.

Тази среда е създадена от личности с блестяща ерудиция, които общуват с отвъдбългарската култура и пренасят образците й. Можем да кажем, че преводачеството е знакът, с който това поколение белязва волята си за разрушаване на изкуствените идеологически догми и разделения. Атанас Славов в "Българската литература на размразяването" припомня преводачи от това време, както и отбелязва като култов епизод скоростния превод на "Студеният дом" на Дикенс, който те с Цветан Стоянов правят, за да може Владимир Свинтила да спази срока за предаването му. Към техните имена се прибавя и това на Асен Христофоров, редактор на превода, чието име също е един от знаците на оцелелия космополитен предсоциалистически духовен елит. Емблематичен за поколението, а и десетилетия по-късно, та до наше време, е пробивът, направен от Цветан Стоянов с преводите на англоезичните автори от модерността, от романтиците до Т. С. Елиът и Робърт Фрост. Атанас Славов, с когото работят и в тандем, оставя и блестящи коментари върху превода.

По-късно за преводаческото дело като културна мисия и творческа всеотдайност пише Георги Марков в есета, посветени на Цветан Стоянов или Владимир Мусаков. Приносите на Цветан Стоянов ще изтъква многократно Тончо Жечев по повод посмъртните издания на есетата и изследванията му. Предговорът към книгата му с "Избрани преводи" (от поредицата "Български преводачи", 1984) прави обаче Любомир Левчев, комуто по-рано есе е посветил от своя страна Цветан Стоянов. Към това преплитане на личностите и оттласването от първоначалната близост ще наредим още писмото на Георги Марков до Любомир Левчев. Любомир Левчев е биографично свързан и с Константин Павлов или Цветан Марангозов. В началото на 1960-те се преплитат нишките, преди те да се разкъсат в отчуждението, на което обрича модерността - според рамката на културната рефлексия на Цветан Стоянов, или користолюбивото нагаждане по удобната идеология - според плоската логика на историческата конюнктура.

В разножанрови форми "отвъдната" литература дава - парадоксално, през спомените - един обзор на съвременността, много по-цялостен от това, което може да се очертае зад границите "отсам", като възстановява духа на общуване и на търсенията, политическия фон или делничните навици. През 1970-те емигрират едни от централните фигури от интелектуалния елит на страната ни: Атанас Славов (чиито многостранни научни занимания от това време преоткрихме в изданието "Семиотика. Текст и разнищване", Просвета, 2006) или Асен Игнатов, университетски преподавател и интелектуалец с широки контакти; Георги Марков пък "изнася" своето близко познанство с управляващите (познавайки изтънко и механизмите на системата). Впрочем именно от това знание идват и разкритията за съвсем не демоничното второ лице на режима (които ще подеме и Асен Игнатов в "Психология на комунизма" от 1985, бълг. изд. 1991), въплъщение на отчайваща посредственост. Наблюдавайки фалша зад фасадата на "Български писател", Георги Марков ясно разпознава изгодните входчета към коридорите на властта и с ловкостта на своя двойник се възползва от хлабавите рамки на режима за извъртане на ситуацията за собствено удобство, докато се надсмива на системата за това, че не е измислила строг контрол.

Соцсистемата гръмогласно натяква за едни правила, които обаче всеки гледа да не спазва; но пък има органи, натоварени да бдят за запазването на авторитета им. Омерзението от тях, както лавирането за измъкване от капаните им виждаме в редица епизоди от романа "Генезис ІІ", 1997 на Димитър Бочев - истински компендиум за оня, комуто липсва житейския опит (за негово щастие!), но желае да получи достъп до автентичното изживяване на това време. Ако е позволена позата на литературно-историческия обзор, Димитър-Бочевите романи още сега съдържат ресурс да станат емблематични, отправяйки толкова наситени обобщения за соцживеенето, или със словесното пиршество в артикулирането на делничното, в което долавяме очертанията на дълбокия абсурд - както и категоричната оценка за тази социална реалност. От повествователното цяло се открояват няколко епизода и реплики, които съсредоточават абсурда и които с периодичната си поява очертават параметрите на един свят: "влизането в историята", "аз не захвърлих арестантския хляб", дисертацията на Желю Желев, която се опитва да предаде на ватиканския професор Густав-Андреас Ветер и т.н. Тази реалност ражда призрачни сюрреалистични видения, които се редуват с изчистени до сентенции формулировки. Романовото повествование извайва библейски символи за историческото ни време, като изгребването на беглеца от тинята на Марица - човека, родил се в калта на едно общество на насилието и лъжата - и на праисторията.

 

Дилемите на Хомо емигрантикус

Каква ще е съдбата на щастливия беглец; каква ще е след емиграцията съдбата на тези млади хора, заредени с творческа енергия, когато попаднат в система, чиито правила не се натякват, но изглеждат незаобиколими? Колкото тази нова система гарантира политически права, и освен това дава материална сигурност и лекота в осъществяването на замислите, толкова става непреодолима и също тъй скучна: "Но на този свят му липсваше същественото: стръв към живота". В неговата подреденост емигриралият не намира място. Лица от литературното повествование на романа "Междинно кацане" и от реалното време, Димитър Бочев и Георги Марков обсъждат тази ентропия на строго подреденото общество: "Делничният хаос, който ни обкръжава тук, е възможен само защото зад неговата маска е установен и укрепен един безпощаден порядък, в рамките на който всеки - от проститутката до монахинята, от фабриканта до стачника - изпълнява отредената му роля, функционира според предписанието. Само за нас тази система място не е предвидила". В "Междинно кацане" или в "Генезис ІІ" Димитър Бочев свидетелства за онова кълбо от лични характери и опити, което е емиграцията, чийто обхват се простира от възрожденската всеотдайност на интелектуалци като Христо Огнянов до крадеца Джингиби-то, тъй и не научил една дума от чуждия език и пренесъл зад граница убогото си мошеничество. В ролята на преводач на този хитрец на дребно пред съда, защото съвсем логично рано или късно добре смазаната немска полиция ще представи свидетелства срещу него на съда и ще започне съдебно дирене, се озовава писателят Бочев, побрал в късото съединение на писането си крайностите на емигрантското битие. Това писане постига една граничеща с абсурда и дадаистичната игра симбиоза на реалистично безпощадното с историческата символика, едновременно излага необоримите факти и чертае фигурите на социалната парадоксалност (или "оксиморонност", ако си послужим със заглавието "Оксиморонният свят" (2011) на Пламен Асенов - автор, издал в Париж, в самия край на соцрежима, "Стихотворения" (1989).

Тези автори създават един болезнен образ на живота в емиграция, която иначе за нас, които сме били "отсам", е изглеждал като безпроблемно попадане в съществуваща "ниша", отворена с медийното противостоене и пропаганда, с предварителна резервация в "Бърлогата" или "Латерната", както шифроват българските тайни служби Би Би Си и радио "Свободна Европа" (впрочем и софийският интелектуалец и преводач, alias професор по икономика, от романа "Вуцидей" на Асен Христофоров си строи дом край Мацакурово сред смърчовете, който нарича любовно "Бърлогата"). Първата спирка след достигането "отвъд" са лагерите, които познаваме по литературните описания: към Цирндорф в "Междинно кацане" (1991) ще добавим още "опита" на Буди Будев, героя от Цветан-Стояновия роман (1969), или на младия инженер шахматист от "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Илия Троянов (1997). За случайните пътища на емигрирането разказва Димитър Бочев ("Междинно кацане"); апориите на двойната родина се стоварват през себененавистничеството на Цветан-Марангозовата поезия за "обратното на обратното". Бягството вече е "изиграно" в повествователен модел в "отсамната" литература - "Безразличният" на Цветан Марангозов (1959), разказът "Родина" от Борис Априлов (от сборника "Морето е на всички", 1963), романът "Изключителната биография на Буди Будев" от Цветан Стоянов (1969), или новелата "Весела граница" на Йордан Вълчев (от сборника "На педал", 1978); отново Цветан Стоянов с "Над твоя дом спокойствие" конструира и образ на живот извън родината - или "докарва" отвъдния свят в отсамното - в повестта "Ние и Арчи. Екскурзоводска история" (1961). Всички тези сюжети идват от литературното въображаемо на 1960-те и независимо как ще се тълкуват днес идеологическите капани и промушванията от (авто)цензурата, те дават модели за уравновесяване на аза със социалното. Емиграцията е обещание да се намери целостта на аза, както за Буди Будев тя е шанс той да донапише и издаде своя ръкопис с кардинално - според неговите си представи - за модерния свят културно-философско изследване. Тъкмо оцелостяването на аза и "снаждането" на нишките търси развръзката - в сюжетите на всички изброени по-горе произведения, както и в случая на двата финала на "Безразличният". Не бихме могли обаче да прочетем тези романи като еднопосочно разрешаване на битието на аза, по-скоро те са неприкрита подигравка с еднолинейното идеологически "правилно решение". Иронията в описанието на заключителните епизоди достатъчно ясно посочва, че в сюжета за бягството тези автори подхващат доста рискована игра с клишетата на щастливото живеене в благоденствието на режима "отсам".

Проекция на модерната невъзможност за щастливо живеене и "отвъд" се оказва "изключителната" биография на Буди Будев, който се отървава от плоските диверсии на идеологическото ту като намира прибежище при умопобъркан псевдоиздател във Виена, ту при негърски главатар в саваната, завършил философия в Сорбоната, или при немски извънреден доцент, с гестаповско минало, който провежда научно наблюдение над петнистите шимпанзета с надеждата да очарова академичния свят и да напредне в академичната кариера. Завръщането на героя в родината - и впоследствие към будителската служба в читалището на родното му градче - е цирков номер, осъществен с помощта на артистите от гастролиращия в Мюнхен "булгарише циркус" "Родни Балкани".

Според свидетелството на тези разкази емигрантското битие е уловено в разделението на два типа общество, онова на кухата идеология "отсам" и второто на консуматорското благодушие "отвъд". Емигрантът живее, балансирайки на острието на една извънпоставеност и от двата лагера, която Димитър Бочев формулира като сентенции: "Ненавиждани на Изток, нежелани на Запад", еднакво отчуждени и от "идеологизираните злодеи на Изтока", и от "кварталните бакали на Запада"; разочаровани от "цинизма на Изтока", както от "безсърдечието на Запада". Тази извънпоставеност се подхранва от чувството на отхвърленост и от двете системи, от всяка система: "Светът, от който идвахме, отказваше да ни пусне, но не от любов; светът, в който пристигахме, отказваше да ни приеме, но не от омраза" ("Междинно кацане"). Без да се затваря в резигнации или неприязън, азът намира извън родината си нов опит за социалното. Разривът и с втория модел на колективното живеене идва от нежеланието на капиталистическия свят да нарушава статуквото на материалното благоденствие. Впрочем, както ще отбележи и Асен Игнатов, и комунистическият режим с лекота ще затвори очи за някакви принципи в името на материалната изгода - вълшебната валута по второ направление. В увода си към романа "Междинно кацане" Асен Игнатов говори за паралактичната позиция на българския емигрант, която съчетава в едно гледната точка отвън и отвътре. Тази извънпоставеност означава в същото време и по-плътно приближаване и вникване в механизмите на общественото, защото този аз се чувства навсякъде емигрант и навсякъде у дома си (Димитър Бочев), иначе казано отчуждаването от видимостите на социалното дарява с вътрепоставеността на прозорливия. Единственото спасение е самотата (усамотяването) - отдръпване и от двете, което е сладко изкушение и лесно може да бъде постигнато. Но това ще означава и отбягване от ангажираност, ще втвърди отчуждението и в крайна сметка само ще подпомогне ширещото се "отсам", както и "отвъд", обезличаване на нравственото.

 

Когато нишките прекъсват

В собственото си битие емигрантът от това поколение изживява едно ново измерение на отчуждението - едновременно от родина и от страна приемница, въобще от социалните условности. Това отчуждение се оказва обаче и съсредоточаване в субективното, което се изразява в своеобразно оцелостяване на аза. Бихме могли да открием последователност в заеманата позиция, ако съпоставим четивата на интелигенцията преди емиграцията с реалното живеене по-сетне, когато са "отвъд". Позицията на този емигрант, отделена и открояваща се сред множеството, не противоречи, а довежда до реалност типа на интелектуалеца от социалистическите десетилетия на 1960-те и 1970-те, когато той се запознава с актуалните идеи на чуждите философи само от разменени реплики или от случайно донесени книги. Въпреки това тези идеи са поддържали живо интелектуалното любопитство. В "Генезис ІІ" редом до името на "бащицата" Асен Игнатов са тези на Кафка и Сартр; неведомият екзистенциализъм витае в духовете, както припомня и този спомен на Михаил Неделчев: "Някъде в първите години на шестото десетилетие на века една група съвсем млади хора, живеещи около площад "Славейков" в София, все влюбени във френската култура, открихме за себе си Жак Превер. Беше времето на голямото ни увлечение по филмите на Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо и Аньес Варда, разговаряхме за Сартр и Камю - без още да сме ги чели" (Неделчев 2002: 141).

В ежедневието на емиграцията се сбъдва това отчуждение, което е било само тема, обсъждана в българска среда през 1960-те, изплувала на хоризонта на европейските идеи с екзистенциализма на Албер Камю и неомарксистката антропология. Тя занимава софийските интелектуалци от 1960-те, когато е публикувана студията на Асен Игнатов "Типология на отчуждението" (1967); през 1966 г. Цветан Стоянов публикува "Отчуждение и литература" като увод към замисленото изследване за отчуждението в западната литература от 18. век насетне (от "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература" е завършен само първият том, който обхваща автори от Даниел Дефо до Кант и романтиците). В житейското им поведение не може да не открием "една тънка жичка, дошла пак от Камю и Сартр" - както казва Цветан Стоянов по повод образа на Холдън Колфийлд (в статията "Аутсайдери и бегълци"). Неговата рефлексия за отчуждението в модерната западна литература се опира на идеите на Хусерл, Хайдегер или Ясперс, с което той ги въвежда в българското интелектуално пространство. При разглеждането на романите на Камю в "Нишките, които прекъсват" той едновременно запознава със съдържанието и коментира идеите, запазвайки дистанцираната интелектуална позиция на безпристрастния изследвач. Отново в "Нишките..." цитира "Бунтът на масите" на Хосе Ортега-и-Гасет, по превода от 1939 г., направен по френския превод от Атанас Далчев и Константин Константинов - прокарвайки още една от връзките между поколението на 1960-те и предсоциалистическата културна общност. Но самият Цветан Стоянов с неприкрито удоволствие профанира екзистенциалистката нагласа в романа си от 1969-а: в парижките канали неговият Буди Будев попада на клошар-екзистенциалист, а в африканската савана - на оперетъчен главатар с докторат по философия от Сорбоната, който се осведомява за новата книга на Сартр.

В своя подход Асен Игнатов тръгва от отчуждението като отношение между аза и държавата, на второ място се спира върху отчуждението "у мен", което е само едно отстъпение пред "диктатурата на вещта", едно прекършване пред наложения стереотип на всекидневието. На трето място той поставя "духовното отчуждение", което деформира културните ценности. Ако потърсим допирни точки с контекста, не може да не отбележим колко изчистено е изложението от дребнава конкретика или недомлъвки. Заключенията са запазили валидността си като една моментна снимка на манталитета и индустриалното общество на 1960-те, снимка, разголваща дълбокия механизъм, лежащ под идеологическото противостоене. Дадени са и кинообразите на това модерно светоусещане, а имената на Фелини и Антониони цитира и Цветан Стоянов. Безпрепятствено ще разпознаем зад дистанцирания философски широкоформатен подход в критиката към модерното западно общество и възможността да се отнесе към нашенските мащаби на обездухотворяването, дошло с надигането на консуматорската вълна от 1960-те. От дистанцията на днешния прочит тази откритост на позицията дава интелектуална широта, която не допуска каквито и да е концесии на автоцензурата. Впрочем дебнещите ченгета с мъка могат да се ориентират в научни занимания с подобна тема. Епизод от "Генезис ІІ" вмъква сред разиграването на партия бридж опита за събиране на нужната информация:

- Две кари. Той още ли тегли на Запад - нали уж самокритика си направи пред партийното събрание?

- Две пики. Не че на Запад тегли, ама знае езици западни, пък и неговата философска тема е алиенацията - чудя се къде да скрия скъпия Бащица.

[...]

- Не ти ща твойте шест купи. Шест кари. Как беше онази душманска дума на Асен Игнатов?

- Алиенация. Шест пики.

- Трябва да си я запиша - все я бъркам с акация. Западни езици, казваш, знаел. А защо не знае източни? Малък шлем пики.

- Той и източни знае. Голям шлем спатии.

Цялата "отсамна" книга на Асен Игнатов от 1968-а е свидетелство за интелектуалната доблест и широта на мисленето, съхранени от достойни интелектуалци в годините на режима. Да вземем есето "Из анализа на догматическото мислене" (с първа публикация в сп. "Септември", кн. 4, 1963), което преброжда стреотипни ситуации от нашата попщина до реакциите на героите в западната литература - "аутсайдерите" по Цветан Стоянов. Същите оценки навярно ще отнесем към не едно изследване. Издаденото и написаното от Цветан Стоянов също демонстрира широта на възгледите и ерудитско богатство, подхранващо идеи, въплътени в интелектуално почувствани образи на културната памет. Без да изпада в емоционалната приповдигнатост на вживяването, авторът последователно преброжда философските и разбира се, марксистките постановки (а именно в рамките на неомарксистките дирения отчуждението е самостоятелна тема в социалната антропология и критика от 1960-те в надбългарски контекст), за да открои своето разбиране за отчуждението не само като психологическо явление, а и свързано с обективните условия на живота на модерния човек). Едно от емблематичните есета на Цветан Стоянов "Броселиандовата гора" създава колкото магичен, толкова литературно-исторически добросъвестен разказ за отчуждението, проникнало в самата същност на естетическото съзнание.

В контекста на европейските нагласи от 1960-те и при Асен Игнатов, и при Цветан Стоянов отчуждението се схваща като феномен на модерността и се свързва с негативни състояния като самота, мрачност и т.н. С тази тематика българската интелектуална среда се оказва в един и същи манталитет със западната. Бродим из Броселиандовата гора на шумните салони, но виждаме обсъждащите като застинали маски от филм на Антониони, вторачили неподвижен поглед. Може би провинциализмът на софийската среда продължава да се крепи в представите благодарение и на неизтребимата ни склонност към самоподценяване.

За отчуждението като изживяване и като опит вече през следващото десетилетие и в емиграция свидетелства Димитър Бочев: отчуждението като наложена изолираност на субекта - или като избор за отделяне от лъжата на колективното - е противопоставено на ескейпизма, който ще означава самоотдръпване и самоизолиране. Запазвайки отчуждената си позиция, съпротивлявайки се срещу лъжата отсам и отвъд, интелектуалецът има ясно съзнание за своята отговорност към важните за отстояване ценности и за необходимото себеопределяне - и себенадмогване - между участие и безучастие. Азът е изправен пред избора, който лежи в основата на екзистенциалисткото приемане, - да изрови "надеждата за живот от пепелищата на безнадеждността". Така напук на отчуждението, на което емиграцията обрича, тези автори демонстрират космополитен размах на мисленето и обратно на маргиналната си поставеност те са немаргинални в етичното си себеопределяне. Питам се какви ли преображения би приела тази етика на екзистенциалисткото безпристрастие, ако я отнесем към глобалисткото измерение на днешното ни светоусещане?

 

Познание за себе си, познание за вярата

Такава позиция противоречи на "отсамните" ни усети. Спрямо нея доста лековати изглеждат събраните делнични емоции, с които се артикулира опитът от близкото минало, документиран в "малките истории", ценни именно като свидетелства за - но не като тълкувания на - представите. Впрочем характеристика на социализма през усетите за всекидневното дават и Георги-Марковите репортажи. Тези усети, както "вживяването" в опита, са в основата на изводите и на Асен Игнатов в изследването му "Психология на комунизма". Нееднократно той се осмелява да опровергава всеобщо възприетите в западната наука общи места за режимите на изток и на първо място вменената им демоничност. От паралактичната си позиция анализаторът вижда, че зад неразбираемото се спотайва ни повече, ни по-малко посредственост и селяшка упоритост.

В тези анализи личният опит на невъзвръщенеца се сдвоява с една особена отстраненост, която идва от изследователския подход. Личният опит става "конвертируем" за небългарския читател. Отвъд личното обаче са крайните оценки, които дават надисторическа философска и философско-религиозна обосновка на неприемането: "Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни" (Игнатов 1991: 168). Тоталитаризмът е оценен спрямо антиципациите на Ф. М. Достоевски, сиреч спрямо общохуманни ценности и абсолюта на християнската любов. Именно в книга, посветена на Достоевски ("Геният и неговият наставник"), Цветан Стоянов отправя послание към съвременниците си през тоталитарните десетилетия.

Прицелът към основополагащите модерността ценности определя и надпоставената над разделението универсалност на критиката, както и категоричното несъгласие с условностите на режима от 1960-те. Изхождайки от такъв универсален ценностен критерий и отново със свидетелството на личния опит, Димитър Бочев формулира и онези точки, в които двете обществени системи, разделени от идеологията, се оказват единосъщи: това е консуматорската стръв, свидетели на отприщването на която станахме през последните години (сякаш идеята за по-добро общество се изчерпва с построяването на верига от супер- и хипермаркети, в които, разбира се, не всичко можеш да намериш, стига още да е останало въображение за желанията ни); също така "органичната нетърпимост [...] към всяка индивидуалност", което може да се нарече "диктатура на посредствеността" (дали е случайност, че тези формулировки идват от есето "Съдбата на философа или философията като съдба", посветено на Асен Игнатов?). И Асен Игнатов, и Димитър Бочев са решителни в своя отпор и към двете форми на тоталитаризъм и политическо насилие, въплътени в социализма и фашизма. Същото успоредяване на двете тоталитарни системи става заден план и в изследването "Фашизмът" на Желю Желев, издадено "отсам" през 1982 г., но завършено още през 1967 г., в което и читатели, и идеологически блюстители скоро-скоро разпознават опасната аналогия. "Отсам" и "отвъд" са сдвоени и в екзистенциалното измерение на културната рефлексия на Цветан Стоянов, но изводите са дадени съответно имплицитно и експлицитно във втория случай. Цветан Стоянов прокарва и аналогия по типа индустриално общество и в двете системи: "Както си приличат по външен вид един завод в Питсбърг и в Магнитогорск [...]" ("Критика-метафизика"). Традицията именно на родното обаче ще се окаже в позицията на контрапункт на отчужденото битие: поанта на "Броселиандовата гора", писана в идилията на възрожденска Копривщица, е Ботева песен; "Нишките, които се прекъсват" завършва с препратки към български поети. Освен тези "разрешения", повестта "Над твоя дом спокойствие" припомня още хармонията на Лилиевия стих, запечатана в заглавието цитат; препраща към алтернативата на изкуството, като многократно говори за пиесата "Орфей слиза в ада" на Тенеси Уилямс, която героите най-сетне гледат в края; също носи неясното обещание за едно дете, което е на път.

Социалният опит и позиция се разширяват в търсене на екзистенциалните основания отвъд конкретното. При Димитър Бочев опора е християнската етика - надпоставената ценност в есеистиката, както в прозата му, която по думите на Тончо Жечев външно е мрачно цинична, а по същество е патетично моралистична. Ако продължим тази опозитивност в критическата оценка, колкото позицията на Бочев е отворена за различни човешки реакции, толкова категорично тя не приема размиването на моралните категории и повратливостта на времето. Скептицизмът е сдвоен с непоклатима вяра и воля на мисълта. Опипвайки пределите на "словото людско и словото Божие", търсещото съзнание открива контрапункт на менливите лица на съвременния свят единствено в непоклатимостта на религиозното. Залог за човешкото е вярата. Свои формулировки на вярата търси и Цветан Стоянов. По-сетне, в интервю от 1993 г. за българския печат Асен Игнатов ще заговори отново за "екзистенциалите" "вяра, надежда, утопия"; при Бердяев ще открие опора както за неприемането на соцтоталитаризма, така и за осмисляне на понятието "време" (в българската си лекция от 1999-та "Хронос и Клио"). В рефлексията върху психологията на комунизма достига до подлежащия "архетип на разрушението" и до "мита за революцията", който е от екзистенциален порядък, превъплъщение на страха от смъртта. А за изцеление от този страх можем да се уповаваме на любовта - етична сърцевина на вярата, която въдворява хармония в човешкия свят; вярата, наречена "един от най-ефикасните страдалчески пътища на познанието" (Игнатов 1991: 178). През Бердяев и руските религиозни мислители преминават и "отсамните" търсения на Тончо Жечев.

Димитър-Бочевата рефлексия за политическата двуполюсност на модерния свят от втората половина на 20. век се изказва в термините на универсалното противоборство на Добро и Зло. Емиграцията е опит на човешкото, който той нарича алхимия, алхимия за превръщането на злото в добро (това чудо той вижда в личността на Георги Марков), в измеренията на християнската етика: "Откажеш ли обаче да отвърнеш на злото със зло, поемеш ли и претопиш ли по Христово връхлетялото те зло в себе си, ти го побеждаваш екзистенциално, прерязваш опустошителния му поход, спираш нашествието му към ближния, предпазваш съчовеците си от неговите бесове и демони, претворяваш, пресътворяваш го в добро" ("Христос, варварите и фарисеите"). Преграда пред социалното зло може да бъде именно християнската етика, любовта, проникнала във всекидневното. Оттук през тази цялост на морално-религиозното съзнание с нова сила се изпълва и така банализираната - и все така недостижима - категория на щастието: щастието, което обаче винаги е отвоювано. Така през дистанцията на отчуждението и самотата - същият този феномен, който често се изчерпва с психологическата му злотворност - се очертава етичната позиция на приемане и едновременно надмогване на социалното и грозното. През християнската етика Бочев доразвива и една идея за любовта като "сърдечна добродетел", както в далечината на българската литературна традиция я нарича Алеко Константинов.

Ако продължим паралела с посттоталитарните разкази за социализма, произведени "отсам", те се люшкат в диапазона между досконалното възстановяване на лица и факти, което снабдява с аргументи диренето срещу вършителите, носители на конкретни вини, и възстановяването на екзотиката на лозунги или вицове. От другата страна в емигрантското писане има стремеж за трансцендиране на конкретното историческо случване (двустранност, която добива и чисто стилистически измерения при Димитър Бочев с редуването между публицистичната конкретика и инверсиите на едно жреческо слово, което отвежда в по-високия стадий на рефлексията и степенуването на ценностите). Религиозната степен изтръгва от злото на историята, сочейки изхода и от отчуждението. Бихме я нарекли в линията на Цветан-Стояновата мисъл "жажда за дезалиениране", която е отвъд "лъжеспасителните" изходи на "парично-стоковия човек". Паралел на тази позиция откриваме в двойствената позиция на Сартр, както я разкрива Цветан Стоянов, като разграничава "теоретика екзистенциалист" от "общественика", който се стреми да излезе от статуквото на безизходицата: "Но това е вече "другият Сартр", това е обратният, позитивният "двойник" на Сартр!".

Оттласквайке се от деформацията на човешкото в тоталитаризма и пречиствайки го през рефлексията за екзистенциалните устои, критиката, дошла от емигрантския опит, отправя послание за познание на онова, което е добро. Ще завършим с възжелания изход, който увенчава изследването на Асен Игнатов за "Психологията на комунизма": "Християнската любов към ближния предоставя възможността да бъдат обединени свободата с щастието, свободата - с чувството за закрила. Християнската любов е по-скоро идеал, отколкото факт. Тя в никакъв случай не е природна даденост на човека, вродено качество на психиката му, а е по-скоро една задача пред него". Ходът на мисълта води до допускането за "една евентуална победа на любовта към ближния над комунизма", за която обаче "не бихме могли да знаем нищо със сигурност": "Бихме могли само да се надяваме на това и екзистенциално да изживеем тази надежда. [...] (Игнатов 1991: 177-178).

Днес, десетилетия по-късно, когато злото на тоталитаризма е унищожено победоносно, тази вяра в любовта изглежда в не по-малка степен красива утопия, която само изпълва с носталгия и меланхолия, защото е била тъй жива в мислите и тъй далеч е останала от сбъдването си. Надеждата за любовта към ближния е останала екзистенциалното ни настояще.

 

Крахът на идентификациите: от двойничеството на емигрантското битие към литературните образи на раздвоението

В опита на емигранта, противодействащ на двата шаблона на социалното, оттласквайки се и от "канибалите", и от "бакалите", избуява волята да се открие друга нравствена опора и това е волята за свобода на индивидуалното и за духовна автономия на личността. В писането на Димитър Бочев пулсира една етика на аза, противоположен на масата (неодухотворена по дефиниция). Духовното е изживяване, неотделимо от чувството за свобода, от волята да изпълниш своята мисия, а свобода е очистването от мистификациите, избистрянето на своето лично съзнание; етиката е особена дисциплина на ума.

Етичното носи личността, чиято цялост е неотделима от самоизразяването през писаното слово. Изкуството и посвещаването на литературата е гражданска и човешка героика, или по-точно, непатетичен всекидневен жест на героичното. Писателската длъжност на емигранта рязко го откроява от средата, в която се е озовал в изгнание - и от съемигриралите, и от домакините "бакали". Той не приема за даденост слабата си позиция, нито е прекършен от безразличието, което обгражда писателя в западните общества. Да припомним как описва положението на писателя Асен Игнатов: западен писател се шегува, че колегите му на изток, постоянно преследвани за "идеологически грешки", са за завиждане с авторитета си, а в неговото общество властите въобще не вземат хората на перото на сериозно (Игнатов 1991: 117).

По същата траектория на бумеранга на социално-идеологическите клишета пренебрежителната към писането позиция в западното общество високо оценява публичната полезност на ангажимента към една политическа кауза - и безмилостно поразява писателския почерк на Георги Марков: той ще се превърне в медийно име, загубило връзката със създадената литература (срв. наблюденията при Димитрова 2001). Същевременно около личността му се изгражда култ, ритуално преповтарян при самите емигранти (Ат. Славов, Д. Бочев; Цветан Марангозов му посвещава по-късно пиесата "Гъбата или обратното на обратното"), още преди да се разпростре и в "отсамните" представи след 1989-а. В българската памет за тоталитаризма Георги Марков се откроява като обединяващ типов образ за политическия емигрант.

Ако се върнем към текстовете, създадени от Георги Марков през годините "отсам" и "отвъд", не може да не отбележим стилистичното им единство. В прехода от "производствените" ситуации на ранните му работи към "Задочните репортажи" все по-ясен вид добива и предпочитанието към медийните жанрове на публицистиката. Конкретика на социалното ще открием и в литературните му текстове още отпреди напускането на страната ни. Повествованието стъпва обикновено на автобиографична основа; в центъра често пъти е персонаж, надарен с редица черти, които ще свържем с автора. "Задочните репортажи" разкриват обществото зад желязната завеса през личния опит на разказващия. Автобиографичното е породило и такава парадоксализираща идеологичното повест като "Портрет на моя двойник", която разказва за избуялите покер групички тъкмо в благоденствието на идеологическата правоверност, към които гравитират както мастити писатели или функционери, така и журналисти с вечно услужливо перо. От опита на социалните и нощните столични нрави в писането на Георги Марков се ражда образа на двойничеството, който прекосява различни по жанр негови текстове, за да запечата разцепването на естествената цялост между личност и социално поведение. Ще го открием и в комедията "Аз бях той". Ако този образ на двойника е познат от българските диаболистични разкази от 1920-те, то близостта е само по аналогия, почерпила основания от съвсем различни източници.

Хипостазите на двойничеството разгръщат и другите емигранти или автори на 1960-те в опитване на нови пътища към своето време и към преображенията на човешкото. Цветан Стоянов тълкува двойничеството в "Отчуждение и литература" като едно от състоянията, близки до лудостта, до които води отчуждението и чувството за самота. Същото състояние, което той отбелязва, но с обратен знак, и при Сартр, е модел през който се структурира модерният аз: "Като че вътре в мен живее друго създание - моят двойник - или цяла фаланга двойници, тройници, четворници - мои антитези, мои негативи!... Доктор Джекил и мистър Хайд, добрякът злодей в едно тяло!... През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша...". В разгръщащата се рефлексия влиза стих от български поет; екзистенциалната драма на модерния свят отново е филтрирана през българския поетичен опит.

За Димитър Бочев двойничеството приема отчетливия вид на двойката Добро - Зло, олицетворяваща въобще човешкото. В романите, които връщат към времето на несвобода в идеологическото менгеме, той портретува чрез двойничеството обитателите на родината, от която е избягал: двойното светоусещане и двойните им самооценки в търсене на идентификация, чрез която да намерят равновесие между осъзнатата лъжа и невъзможността да я изобличиш и да бъдеш в истинното. Двойникът е в собственото аз на разказвача, който сам прописва донос, сам приема ролята, наложена му от лъжливата видимост:

Страхът ме пришпорваше равномерно в слабините, като в сантиментално кино по белия като полярна писта лист, който буква по буква трябваше да населя със смрадта на тази цивилизация, капеха ненужните сълзи на блудкавото ми самопрезрение. Като на дяволския тризъбец на върха на перото бе набодена детската ми душица. Тя стенеше буква по буква, скриптеше и скрибуцаше по грапавата канцеларска хартия, гърчеше се в невидими спазми, но с всяка изписана дума тялото ми се възстановяваше като самочувствието на Малкия Мук в прехода от плътта към мрамора. Пишех срещу Сартр, пишех срещу Кафка, пишех срещу техния пълномощник на балканска земя Асен Игнатов. Ето защо на всяка издадена след 1970 г. тяхна книга е отбелязано и моето име: "Автор: Жан-Пол Сартр, редактор: Методът на социалистическия реализъм, коректор: Партийността в литературата и изкуството, доносник: Димитър Бочев." [...]

Към образите на доносника - и на "приятелството предателство", казано с Цветан-Марангозовата парономазия - ще добавим и повестта "Японецът и потокът" на Златомир Златанов (1993), която в първата си част възстановява именно този тип на отчуждаване и привидности, които се инфилтрират сред студентството през 1970-те с намесването на службите.

Двойничеството е пар оксично изиграно в поезията на Цветан Марангозов, то е единствено възможното светоусещане за живота Между: между двете родини, между разума и атавистичните страсти, между съмва се / стъмва се - удвояване-раздвояване, което коментира през актуалните ни критически авторитети (Манчев 2002). В "Позиция" този лирически аз заявява:

Ще се раздвоявам, докато стана цялостен.

Нарича с противоположни имена усещанията си:

Ех, че ми е грозно!
          И хубаво дори!

("И тази нощ..." - "Съмва се - стъмва се")

И все пак, какво е болезненото отчуждение, ако не дълбоко удовлетворение:

Боли ме самотата
          А не ми се вижда никого.

("Купон насаме" - "Съмва се - стъмва се")

Хипостазите (или метастазите?) на това състояние избиват върху самата (безлична) видимост на аза, за да бъдат свидетелство - или улика - за дълбоката му същност:

Само разединен до безличие
усещам присъствието на ядката
съхранила тайната
на Индивидуалното.

("Загадка" - "Биография на сянката")

Или за своето писане:

Пиша
докато лъжата ми стане прозрачна
и се покаже костилката на истината й.

Двойничеството, най-сетне, е съдба на емигранта в социалното му живеене - между два езика, между бита "тук" и ангажимента на писането за "там". Така раздвоена между оценките ще се окаже емигрантската литература в политическия шахмат и на дъската на чисто литературното. Понечвайки да даде цялостния субект, тя неудържимо се разпилява в удвоени и учетворени контрастни фрагменти на цялото. Въпреки и чрез тях тя остава обаче цялостна в рецепцията, схващана безапелационно като свидетелство за един човешки опит както за историята, така и за автентичното писане.

 

Единството на днешните прочити

Литературното писане в емиграция е едновременно азово етично издържано и свидетелски репортажно. Чрез него, както в есеистиката на Димитър Бочев или Атанас Славов, се припомнят факти и имена. При Бочев критик като Тончо Жечев разделя проза от публицистика, но в нравствения императив, както в стремежа за улавяне на времето, те са единосъщи. Това писане преследва ясна етично защитена и защитима цел.

Колкото до целта на предложените тук бележки, тя е далеч от разследването около живота на емигрантите или покушението над Георги Марков, а само опит за едно литературно разследване, различно от криминалното, чрез което да очертае един модел на писане и на писателя, неотделим от етичния ангажимент. Да се върне към генезиса на един особен стил на писане, който възвръща и обосновава ценността на писането.

Около писането на емигрантите витае опасност да бъде изцяло затулено от нелитературната почит към антитоталитарната им позиция, но тази симбиоза между реална позиция и литература е осъществена в самите им текстове през аз-фикцията и свидетелската позиция. Биографичното - като авторитет на ангажираната извънлитературна личност на автора, като тип персонаж, независимо дали фигурира в първо или трето лице - изнася напред фигурата на автора и възвръща авторитета му. Личната извънлитературна позиция на неприемане на политическата лъжа е етическа мяра, внедрена в самото писане и моделирала жанра. Така се актуализира нравствената отговорност на писаното слово - но този авторитет не снизхожда даром от митично предпоставения престиж на литературата. Тази отговорност не е мит, а е в самото случване, в екзистенциалната пълнота на писането, запечатана с възвърнатото единство на дума и действие.

Особената съдба на поколението на емигрантите от 1970-те влиза в генезиса на тяхното писане и диктува оформянето на специфичен стил, центриран около изразяването на ясно формулирана позиция, който в българската литературна традиция може да свържем с модела на есето от 1930-те и който идва да увенчае чувството за отговорност към четящите, също към далечната родина, съживена през словото. Това е и нравственото основание да се опитаме да актуализираме предложените от тези автори изходи от екзистенциалните и политическите капани на модерния свят. Тъкмо писането ще бъде противодействието на всичко преживяно. Тъкмо машинката с протрития бакелитов капак и нейната несложна механика с пружинките и лостчетата ще "каже и просто, и ясно защо и как" според героя на "Генезис ІІ". Писането ще даде отговор, но това ще бъде отговорът на един стил без точката на констатациите, стил на въпросителните, чийто клавиш удря средният пръст. Самото писане е позиция, но позиция колкото настоятелна в нравствените си въпроси, толкова бягаща от точката на констатацията. Писане, както лична ангажираност, които обаче обикновено се смятат за валидни само за двуполюсната идеологически разполовена ситуация от близкото минало.

Отново с лекотата на литературно-историческите обобщения, но и с амбицията на критическата оценка, не може да не видим, че колкото това писане носи престижа на политически жест, толкова то се отбягва в новите текстове. Липсва и в опита на пишещите, и в критериите на журиращите, а етичното започва да убягва и от хоризонта на четящите. Встъпили в първородната земя, емигрантите с космополитния размах на виждането си и немаргиналността на оценките се озовават днес в маргиналното, оттласнати от някаква ненадейно сполетяла околните невъзприемчивост за философско-религиозния опит. Дали поради рефлекс на българската среда или поради промененото, да не казваме притъпило се, за едно десетилетие светоусещане в дигитализиращото се всекидневие, политическата емиграция сега изглежда просто като временна аберация. Но все оставаме неизмеримо далеч от поставянето на точката на тяхното писане.

Януари 2012

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Бочев 1991: Бочев, Димитър. Междинно кацане. София: Кунеса, 1991.

Бочев 1993: Бочев, Димитър. Хомо емигрантикус. София: Изд. БАН, 1993.

Бочев 1997: Бочев, Димитър. Генезис ІІ. Пловдив: Летера, 1997.

Бочев 2010: Бочев, Димитър. Боготърсачът между беса и слепотата. София: Фондация "Д-р Желю Желев", 2010.

Димитрова 2001: Димитрова, Кристин. Случаят "Георги Марков" отвън... // Приложение към в. Култура, бр. 16, 27.04.2001.

Игнатов 1968: Игнатов, Асен. Тъга и порив на епохата. София: Български писател, 1968.

Игнатов 1991: Игнатов, Асен. Психология на комунизма (студии за манталитета на господстващия слой в комунистическия свят). София: Аргес, 1991 (1985).

Игнатов 1993: Игнатов, Асен. Физика на розата (практическо интервю с д-р Асен Игнатов). Литературен вестник, бр. 39, 04.10.1993.

Игнатов 1999: Игнатов, Асен. Хронос и Клио: философията на историята и понятието "време". Лекция, изнесена на 31 март 1999. // Литературен форум, бр. 14 (13.-19.04.1999), 15 (20-26.04.1999).

Игнатов 2004: Игнатов, Асен. Философската традиция и постмаркисткото мислене в България. // Философски алтернативи, 2004 (1996), бр. 3.

Манчев 2002: Манчев, Боян. "Децата на Русо": Насилието без Свещеното. // Битие и идентичност. Цветан Марангозов - поетът, писателят, драматургът. Съст.: Елка Константинова, Мариета Иванова-Гиргинова. София: ИЦ "Боян Пенев", 2002.

Марангозов 1995: Марангозов, Цветан. Гъбата или обратното на обратното. Усмивката на страха. София: Аб, 1995.

Марангозов 1996: Марангозов, Цветан. Поезия. София: ИК "Орфей", 1996.

Марков 1990: Марков, Георги. Литературни есета. София: Български писател, 1990.

Неделчев 2002: Неделчев, Михаил. Носталгия по моя литературен Париж (1999). // Неделчев, Михаил. Размишления по българските работи. София: ИК "Петко Венедиков", Симолини.

Славов 1992а: Славов, Атанас. Политика. Бележки по дилемите на промяната. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1992.

Славов 1992б: Славов, Атанас. С точността на прилепи. София: Български писател, 1992 (1976).

Славов 1994: Славов, Атанас. Българска литература на размразяването. София: ИК "Христо Ботев", 1994 (1981).

Славов 2007: Славов, Атанас. Западният бряг - Монтерей - Цветан Стоянов. // Славов, Атанас. На запад и на запад. София: ИК "Захарий Стоянов", 2007, с. 55-62.

Стоянов 1967: Стоянов, Цветан. Спокойствие над твоя дом. Варна: Държавно издателство, 1967.

Стоянов 1969: Стоянов, Цветан. Изключителната биография на Буди Будев. Варна: Държавно издателство, 1969.

Стоянов 1973: Стоянов, Цветан. Броселиандовата гора. София: Народна младеж, 1973.

Стоянов 1973: Стоянов, Цветан. Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература. София: Наука и изкуство, 1973.

Стоянов 1988: Стоянов, Цветан. Нишките, които прекъсват. // Цветан Стоянов. Съчинения в два тома. Т. 2. София: Български писател, 1988.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2012, № 12 (157)