Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОСВЕТИТЕЛСТВО И ЕМИГРАЦИЯ: НЕУСПЕЛИЯТ ПРОЕКТ НА "ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА БИОГРАФИЯ НА БУДИ БУДЕВ"

Мая Горчева

web

Вие ме питате в какво се състоят техните характерни особености.
В абсурдното, доведено до гротесково, в страшното,
на което е даден нюанс на ужасно, в остроумието, доведено до степен на бурлеск...

Писмо на Е. А. По до издател
(Идеи и мотиви... - вж. Стоянов 1988б: 4711)

 

Будителството в режима на комичното, или на културната памет?

Според анонса на обложката върху изданието от 1969-та "романът е замислен като сатира срещу вманиачената учена-недоучена полуинтелигенция". Дали обаче "сатира" е достатъчно, за да изчерпи съдържанието на понятията просветителство и емиграция, които са сюжетни мотиви и затова бихме могли да ги потърсим в ядрото на замисъла? Много по-фини преходи към трагикомичното можем да отнесем към други емблематични просветители в българската литература, каквито са учителят Миленков на Т. Г. Влайков или Станчо Гороломов на Йордан Йовков.

След завръщането от емигрантските несполуки Буди Будев разбира, че "[...] след като не е сполучил в собственото си творчество, след като не е създал нищо, би трябвало поне да стане просветител - най-сетне и това не е малко!" (Стоянов 1969: 228). Просветителството изглежда сякаш предопределено да е статус, или мисия - в един патетичен вариант, именно на провинциалиста, и то след като неговата слаба подготвеност е станала толкова явна при попадането в страните на световната култура. Като оставим настрана сатиричното предписание за прочит на романа, не може да не се запитаме невъзможна ли е интелигенция извън тези културни центрове; невъзможно ли е въобще просвещаване на провинцията, щом то ще дойде от провинциалната полуинтелигентност. И по-общо, не се ли оказва полуинтелигентност и вманиаченост всяко интелектуално усилие, стига да сменим перспективата. В духа на "смеховата "компенсация", за която говори Цветан Стоянов по повод отделни разкази на Е. А. По (Идеи и мотиви..., 474), най-правилната етимологическа реконструкция на името "Буди" съвсем не е архаизираното будителство, а онази делнично-нелепа роля на "будала". Думата не е премълчана и в романа, макар че е запазена за финала, изговорена от неинтелектуалеца Дечо в реплика към Буди: "Не ме прави на будала!" (Стоянов 1969: 232). А колко непротиворечиво - чрез преднамереното им иронично снижаване и профаниране - навярно така бихме могли да резюмираме дори онова, което Цветан Стоянов нарича "патосът" на Кант (Идеи и мотиви..., 519) или граничещото с аутизъм ерудитство на After Babel на Джордж Стайнър от 1975 г. - почти връстник на Цветан-Стояновите "Идеи и мотиви...".

При похожденията на романовия герой двете понятия "просветителство" и "емиграция" попадат в асиметрични отношения: просветителството - този трансфер на големите идеи до непосветените - има посока от "Там", културния център, до провинцията котловина и обратно, емиграцията тръгва от "Тук", от "котловината на котловината", за да се приобщи към културния център "Там". Но идеята за тамошното е усвоена в тукашното и емигрантът пренася "Там" своята тукашна представа за тамошната културност. Движението между двете пространства "Там" и "Тук" е опит да се прокарат помежду им външно удостоверими нишки, съществуващи вече в предварителните знания и очаквания. На свой ред, романовият сюжет удостоверява по-скоро провала на това намерение, тъй като тези нишки са само въображаемо изтеглени. Преразказвайки сюжета през концептите, в развръзката ще отбележим, че посоките на трансфера са се оказали с обратен знак: емигрантът се завръща, тъй като най-добри възможности да се посвети на културата, която не може да е нещо друго освен онова, което е според "тукашните" му схващания, има разбира се "Тук", в "котловината на котловината". Колкото до големите идеи на културния център, то те според романовия сюжет се проповядват от обитателите на парижките канали, а най-верните почитатели на Сартр са в джунглата. В сравнение с изказаните тези за "спасението" от алиенираното общество (вж. заглавието на глава четвърта "Романтическите опити за спасение", Идеи и мотиви..., 406 и сл.) тук няма как да не съзрем "смехова "компенсация" на два от посочените романтически "изходи": бягството (скитниците или аутсайдерите) и от друга страна, култът към природното.

Същевременно ентусиастът на високата култура открива, че "Там" се четат съвсем различни книги от тези, които познава, и трябва да наваксва. Очевидно хоризонтът на прочетеното от Буди Будев, който стига до Едгар Алан По, не е този на собствено "котловинните" интелектуалци от 1960-те, отдавна надхвърлили декадентските настроения на родните първопроходци в модернизма. Очевидно е, че ако съотнесем тази представа за интелигент според хронологията на знаменитото издание на "Гарванът" в превод на Георги Михайлов, то христоматийно известната фигура на просветител от 1920-те, понечил да въведе актуалните естетически идеи, е тази на Гео Милев (тъкмо в издателство "Везни", в поредицата "За библиофили", излиза знаменитият превод). С гордост в писмо до баща си от 6 август 1919 г. Гео Милев съобщава, че според някои "дори това е най-хубавата българска книга" (Литературен архив, писмо № 94). Но въпреки тази радост от издателската сполука второ издание на книгата Г. Михайлов прави наскоро след това в колекцията "Книги за малцина" в изд. "Т. Ф. Чипев". Тъкмо поетичните образи на По населяват и въображението на героя на Богомил Райнов от поколението на 1940-те, срв. поемата "Автобиография" (1940):

Уверено прозореца отварях,
да дойде чаках Гарвана, та в спор
да вляза с него, в скръб да разговарям,
а той да граче само "Невърмор".

Хербаризираният от това време български модернизъм не би могъл да пробуди сатиричен хъс през 1960-те, по-скоро ирония към късните му следовници. Колкото до актуалните за 1960-те идеи, приели вида на екзистенциалисти клошари, то очевидно отново не става дума толкова за сатира, колкото за интелектуална бурлеска (или травестиране на интелектуалните фигури), иначе казано и "Тук", и "Там" се оказват симпатично смешни в интелектуалните си представи, а чрез "смеховата им "компенсация" българската литература изпробва различни размествания на високо и ниско, откривайки фините нюанси на пародийното и на комизма.

Термина "травестиране" използва Цв. Стоянов, за да характеризира "дегероизацията" при романа "Племенникът на Рамо" от Д. Дидро в "Идеи и мотиви...". Отнасянето на тези наблюдения към героя Буди Будев рязко сменя кода на четенето и затова няма да спестим по-пълен цитат: "И изведнъж - един жалък, недостоен Рамо, "малък Рамо", срам за предците си! Родословната линия слиза надолу, развитието е деградиране. Най-сетне като още един нов момент в дегероизацията - самият герой разбира нищожеството си. Рамо е самоосъзналият се "снижен" герой [...]" (Идеи и мотиви..., 274).

Колкото и неуместно би било да се търсят аналогии между двамата "аутсайдъри" (племенника на Рамо и Буди), несъмнено тази двойна оптика е била предзададена по "трансмодалната" логика на романиста критик (ако се възползваме от понятието, дадено при Радосвет Коларов). Да припомним също точките на критическата рефлексия, автоцитиращи - и ревалоризиращи - образа на "клошар" или на "канали" в "Идеи и мотиви...". Например във въвеждащите разсъждения към "Идеи и мотиви..." близката перспектива на беглеца е да се превърне в "скитник" (Идеи и мотиви..., 212). Клошарят е синонимно заменим и с аутсайдера. Подобни, ако не същите потайни парижки канали се припомнят по повод глава от романа "Клетниците" на В. Юго (Идеи и мотиви..., 378).

 

Бягството

Другият концепт, емиграцията - движението от "Тук" към "Там" - драстично смъква идеалистичните очаквания за нов живот и творческо разгръщане към фактологията на едно бягство зад граница, съвсем различно от "за-минаването" на интелектуалеца, което обсъжда Михаил Неделчев в доклада си на конференцията "Просветителство срещу идеологема" (Просветителство 2013). Поводът на двамата младежи - на Буди Будев и поета Емил - да тръгнат е страхът от преследване, но най-важното за Буди е да изнесе своя ръкопис, а Емил, който в крайна сметка така и не пресича границата, има намерение да тръгне с 20 тома любими книги и бюста на Данте - защото му е талисман.

Изигравайки бягството на двамата младежи, романът възстановява много от маршрутите на българските емигранти. От друга страна, бягството е сюжетно ядро в няколко произведения, датирани около времето на публикуване на романа за Буди Будев: например романът "Безразличният" на Цветан Марангозов (1959), разказът "Родина" от Борис Априлов (от сборника "Морето е на всички", 1963), новелата "Весела граница" на Йордан Вълчев (от сборника "На педал", 1978); до стихотворението "На границата" от Георги Рупчев (с публикация в стихосбирката "Уморени от чудото", 1982). Изглежда като че всички тези сюжети идват от литературното въображаемо на 1960-те. А в обратна посока на хронологията - антиципира сюжетни епизоди от редица романи като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Илия Троянов (1997), "Ангелски езици" на Димитър Динев (2006), та до "Емигрантът" на Владо Любенов (2011). Отново Цветан Стоянов с "Над твоя дом спокойствие" (1967) конструира и образ на живот извън родината - или "докарва" отвъдния свят в отсамното - в повестта "Ние и Арчи. Екскурзоводска история" (1961).

Героите на Цветан-Стояновия роман за Буди Будев обсъждат - и отхвърлят - различни начини за бягство, които се разиграват било в литературни разкази, било са засвидетелствани в спомените на самите бегълци: да се измъкнат с лодка (като младежите от "Родина" на Борис Априлов), да приготвят обуща с оловни подметки и да минат границата по дъното на Марица (все пак такова бягство не успява, както виждаме в епизод от издадения през 1997 г. роман "Генезис II" на Димитър Бочев); следва изброяването на вагони, детски колички, клетки, багажници, хладилници, ковчези и куфари, като многотията на средствата сама по себе си превръща изобретателността в бутафория. Най-лесно заминава приятелят Гаро - защото леля му е в Париж и защото спечелва специализация (така също заминават и неколцина млади софийски интелектуалци, някои не се завръщат). Героите на романа се доверяват на пешеходните си умения и се възползват от мъглата, подобно на групата на младия Стефан Пелтеков, която така и не разбира кога е минала границата (Пелтеков 1993: 172-173).

Емиграцията изглежда обещание личните цели да намерят успешен завършек; за Буди Будев тя е шанс да донапише и издаде своя ръкопис с "кардинално" за модерния свят културно-философско изследване. За бягството е отделено място и във въвеждащите разсъждения към "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература", които ще цитираме като своеобразен коментар и предписване на сюжетния развой в романа: "Особен вид стремеж към активност [...] са и различните форми на бягство от обществото. Бягството е едновременно и проява на пасивен протест, невъзможност да се търпи повече - и трескаво желание да се намери някакъв спасителен път, "да се направи най-сетне нещо". В едни случаи бягството е външно, изразява се, така да се каже, чрез движение в пространството - тук беглецът хуква нанякъде, търси друго място, където се надява, че животът ще е по-добър, или пък, без да се стреми към определена точка, живее като скитник. [...] И бягството обаче не дава желания резултат - почти винаги то или завършва в пълна самота и още по-голямо отчуждение за беглеца (а понякога и с физическа гибел), или с разочарование от напразните скитания и търсения и връщане в началната точка" (Идеи и мотиви..., 212). Но по-сетне в хода на разглеждането на конкретни творби от западната литература Цв. Стоянов изказва открито пристрастието си към бегълците: "За тях бягството не е обикновена капитулация, а необходим момент в осъзнаването на личността, моментът, в който аутсайдерът се отделя от своето общество, внезапно и рязко се "отчуждава", за да надмогне отчуждението" (Идеи и мотиви..., 435).

Тъкмо оцелостяването на аз-а и "снаждането" на нишките търси в една или друга степен развръзката в сюжетите на всички изброени по-горе произведения. Иронията в заключителните им епизоди достатъчно ясно посочва, че с този сюжет за бягството авторите от 1960-те подхващат доста рискована игра с клишетата на щастливото живеене в благоденствието на режима "отсам". Не бихме могли обаче да прочетем тези сюжети еднозначно, по-скоро те са неприкрита подигравка с еднолинейното идеологически решение, колкото с "правилното", толкова и с "вражеското". Тези сюжети освен това поставят героите аутсайдери в едно неочаквано "отчуждаване" спрямо "тукашната" им среда, но и спрямо собствените им цели и представи.

Героиката на бягството скоро-скоро става бурлеска, защото логично вместо обещаното творческо разгръщане зад граница беглецът, както романовия герой Буди, първо попада в бежански лагери с политически пререкания, формализация и безцелно чакане. Буди има и утеха и ново познание - срещата му с първата плътски изпробвана любов.

След установяването в някоя страна пък първа задача на емигранта е да си осигури препитание - съответно Буди Будев с творческите си планове се озовава кебапчия в Цюрих. За него, както за повечето емигранти, отиването "Там" се оказва завръщане "Тук" - живее се в комуни от сънародници, разчита се на помощ от сънародник за работа или за документи, посещават се заведения като онзи ресторант във Виена, където се пее "Жив е той, жив е...". В емиграция се развива и един особен "кулинарен" патриотизъм, заради който можеш да изминеш километри, за да си набавиш туршия с "крайски"2 вкус.

 

Да свидетелстват за родното

Попаднал в новата среда, българският интелектуалец твърде скоро трябва да се свърже с предназначените за българи секции на различни радиопрограми, за да обсъжда тъкмо българската действителност, или трябва да има шанса да попадне в орбитата на тамошните университетски и културни центрове. От друга страна, още от края на 1940-те българската политическа емиграция се посвещава с патос на мисията да съхрани една идеална представа за първата родина. Припомняйки усилията на Христо Огнянов или Стефан Попов, бихме посочили също изданията на Асен Николов, учител в Американския колеж в България, издал в емиграция, в Кливланд, Охайо, книгите "Bulgarian Folklore and Fine Literature" (1971) с преводи на английски, френски и немски, и "Bulgarian Folktales" (1979). На родното са посветени и литературните разкази или поезията на редица емигранти, като централно място заема темата за напускането на родината (в романите на Krassimira Rad, Ivanka Radkova или Liliane Guignabodet).

Извън България, но посветени на България, се раждат най-ярките свидетелства за тогавашната действителност, каквито са "Задочните репортажи" на Георги Марков - събраните в книга, четени в радиоемисии, есета. Първоначално за заглавие на ръкописа е предложено "Задочни репортажи за една задочна България" (Бочев 2010: 20). В тези есета Георги Марков обсъжда пристрастно и редица литературни въпроси, изразявайки своето възторжено отношение към отделни автори, особено към поезията на Константин Павлов3. Обсъжда в писмата, разменени с Атанас Славов, и възможностите за превеждане на българска поезия, най-вече тази на Константин Павлов, сякаш и поезията трябва да "емигрира" от несвободната родина4.

Българската интелектуална емиграция създава текстовете за изоставената родина, с други думи "Тук" става видимо именно в текстове, създадени "Там", или както посочва Светлозар Игов в предговора към българския превод на "Българската литература на размразяването" от Атанас Славов, но по повод друга негова книга - "С точността на прилепи": "След "Репортажите" на Георги Марков това е засега най-богатото на жизнен материал свидетелство за съдбата на поколението интелектуалци от 50-те и 60-те години и на онези от тях, които приеха емигрантската участ" (Игов 1994: 7). Така независимо от границите се създава образът на "задочната България" (или In Absentia, или en correspondence), олицетворена от едно бляскаво творческо поколение, чиято емблема е поезията на Константин Павлов, и централна фигура в което е останалият "тук" Цветан Стоянов)5.

Идеята за родното, изработена именно In Absentia, в емиграция, включва само имена на творци - индивидуалните постижения са тези, които дават облика на колективното. На тази вярност на емигрантите към първата родина се отзовават интелектуалците, останали в границите й. Същевременно със своята критика, публицистика или преводи те защитават и длъжността си на "просветители". Споделят съзнанието, че са поколение на посредници, свързащи културата "тук" с тамошната, както съвременността - с културата "преди". Както пише Атанас Славов: "Не можехме да се изровим от спомените си за трийсетте години! Не можехме да напуснем неосъщественото "себе си" (Славов 2007: 60). Впрочем и в романовата биография на Буди Будев личат следите на тази носталгия, както и в биографиите на поколението, родено през 1930-те. Свидетелство за тази преданост е и есето на Асен Игнатов "Психологическият стил на дореволюционна България", което възсъздава 1930-те като особен манталитет и културен хоризонт, без да премълчава както конюнктурно-идеологическите или чисто интелектуалните резерви към "блажено-успокояващата идилия" (Игнатов 1968: 7-36).

От друга страна, колкото усилията на поколението са обърнати към родното, към конструирането на идея за родното през интелектуалните и естетическите му постижения, тези от емигриралите, решили да "прекъснат нишките", постигат успешна житейска и още повече интелектуална кариера "Там" (очевидно така включваме като контратеза имената на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева6, но и това на успешния журналист на "Пари Мач" Стефан Груев, както на мнозина други от по-късно време - макар нееднократно те да са проявявали отзивчивост към дошли тъкмо от "Тук" интелектуални инициативи).

Отново като своеобразно "свързване" на нишките между Тук и Там, но и през десетилетията, идва и книгата на Миглена Николчина "Изгубените еднорози на революцията" (2012), чиято първа глава "Семинарът: начин на употреба" е посветена на останалия в самота в емигрантския си дом край Грац Стефан Маринов; срв. също уводните думи на М. Николчина при откриването на конференцията "Просветителство срещу идеологема" (Просветителство 2013). Книгата се обръща към близкото минало, без да крие носталгичната си привързаност към интелектуалците, избрали изгнанието, но това е и носталгия по еднозначното схващане на интелектуалното усилие и интелектуалната утопия.

 

(Не-)прекъснатите нишки между "преди" и "сега"

Този проблем за снаждането на нишките именно с родната традиция преминава през серия есета на Цветан Стоянов. Заставайки от страната на общохуманитарните ценности на световната литература, той в духа на Пенчо-Славейковия модернизационен патос съзира тъкмо в котловината артефакти на родната традиция, достойни за интелектуален интерес, като народната песен (ст. "Оръжия, които се пренебрегват", от 1958 г.)7; всяко "цивилизоване" на езика по културни стереотипи го плаши и за естествения език той пледира в "Невидимият салон".

"Котловинната" традиция осветлява и понятията за просветителство и емиграция, проблематизирани до краен предел спрямо друго знаково място на родното - национално-освободителното движение - във "Втората част на разговора" (Стоянов 1988а: 364-385), въображаемият диалог между политическите емигранти и интелектуалци Любен Каравелов и Христо Ботев. Няма да премълча, че това е текстът на Цветан Стоянов, чийто препрочит, съпоставен именно с днешния контекст, най-силно ме удиви. Издаден едва в двутомника "Съчинения" през 1988 г., но отнасян към 1964 г., този диалог се свързва с факти от 1971 г. (срещата с Георги Марков след напускането му на страната8), а в днешния контекст - с възможностите за социално ефективни действия (в радиопиесата, подготвена от Иван Добчев9 или в скорошната статия на Тони Николов (2013). Неговите безмилостни диагнози са по-страховити за всяко статукво или "взрив", за оцеляването, както за експлозивното "разчистване на пластовете", заради неминуемото банализиране на всеки мит. Впрочем те помитат и идеологическото четене; опровергават също всеки опит за омаловажаване на въображаемите сюжети за емиграцията и свеждането им просто до една сатира, насочена срещу полуинтелигенцията. Нещо повече, този диалог удря право в сърцевината на идеята за родна култура и за сговаряне на народ с интелигенция и тъкмо свръхпоетът на тази култура и всеобщ любимец на този народ заявява провала.

Самият диалог с изваждането на литературните имена от канона и превръщането им в говорители напомня "фантастичните диалози" на Ник. Атанасов като "Хр. Ботйов и П. К. Яворов"10 или "Иван Вазов и Пенчо Славейков. Диалог на острова на съзерцанието"11, публикувани отново през 1930-те, разбира се12. Поставянето на творците-първообразци в актуален контекст неминуемо натяква на съвременниците колко жалки са хоризонтите им и подчертава нищожното дребнаво настояще. В статията "Акробатика с думи"13, предаваща явно духа на 1930-те, същият критик сравнява директно своето време с възрожденската епоха - и съзира разликата в това, че на предците ни е било ясно какво искат - и са го изразявали с прости и ясни думи, докато съвременността е лишена от големи идеи, затънала е в словесна витиеватост. При Цветан Стоянов спиритическият сеанс изглежда контражур по-скоро на месмерианството в заключителната глава на обсъждания от него - и може би неведом за критиката ни от 1930-те - роман "Вълшебната планина" на Томас Ман14. Съвсем по композицията на разказите на Е. А. По15 извикването на тези имена е привидна условност, която в случая на българското "влошаване" ще направи възможно да обяви свещеното за национално-освободителната идеология просветителство за "негодно", подхранващо комплексите. Но не интелектуалецът носи вина за провала му, а невъзможността просветеното слово да стане факт - непробиваемостта на еретическото подличко национално битие. Според поета, станал стожер на националната култура, това битие може да промени само "[е]дин българин, който ще трябва да стане не-българин, да изгори не по български, за да разчисти пластовете" (Стоянов 1988а: 377). Вместо просветителство е нужна експлозия. Ако използваме понятията на Рене Жирар, бихме казали, че е нужна "изкупителна жертва", която да разтърси със смъртта си и да реорганизира общността16. На Каравелов е дадена контрарепликата, че провалът на просветителството неминуемо определя и провала на себежертвата, тъй като те ще потънат в тинята на безличието, те само ще послужат да се подхрани видимостта на страха: "Обвиняваш просветителството, че ще направи еретика лъжекултурен, ти пък ще го направиш лъжегероичен - самодоволен и надут..." (Стоянов 1988а: 382). Срещу тези контраобвинения обаче стои императивът, или заклинанието, който тласка към крайните действия, и който воеводата повтаря неколкократно: "Ние трябва да излезем от калта!".

Тъкмо този образ на калта, или тинята, стои зад целия диалог, тъкмо с неунищожимата си протеичност той обезсилва или удавя всяко усилие. По паралел с Цветан-Стояновия анализ на "Племенникът на Рамо" бихме допълнили: дърпайки го към "дъното" или оклепвайки го с дълбокомислието на "своята изпортеност" (Идеи и мотиви..., 274-275). Та може ли с просветителска лъжичка да се изгребе или с експлозия да се унищожи тази тиня, от която може само да се надяваш да избягаш? Изплъзването на беглеца ли е единственото превъзмогване, единственият възможен изход?

Тази "любима" тема за тинята и дъното е изиграна и в устните разговори, но с една раблезианска неудържимост на самопародията: "И заливайки се от смях, [Цветан Стоянов] разказваше, че у нас специално "няма дъно", т.е. достигнали донякъде, ние си въобразяваме, че сме слезли до самото дъно, но скоро се оказва, че дъното е още по-надълбоко, и т.н. "Ще дойдат невежи и ще удивят небесата - повтаряше той една латинска максима. И се тресеше от смях" (Жечев 1988: 20).

В романа за Буди Будев прозвучава още една стъписваща с отчаянието си диагноза: "Невъзможно е да си роден в тази проклета от бога страна и да направиш нещо, с което да сполучиш!" (Стоянов 1969: 60).

 

Завръщания, провали и утопии

За да бъде верен на своето призвание, поетът в емиграция се връща "Тук" - и става родоначалник на мит. Колкото до романовия герой Буди Будев, неговото завръщане е нелепо копие: той пътува обратно към родината (където предварително всяко усилие е програмирано да бъде несполука), скрит в товарния вагон на цирковите животни. Но няма друг избор, след като в емиграция претърпяват провал очакванията за бурен интелектуален успех в емиграция, провал понасят и очакванията за творческа работа. Извън котловината на котловината "Тук" героят не е намерил отзвук на желанието за енциклопедично изследване на човешкото. Емиграцията, която е желана като спасение и предусловие за свобода и творчество, вместо това запраща в екзистенциалните тревоги на клошари и негърски вождове с докторати от Сорбоната. Успехът би бил гарантиран само с привързването към определена институция - на прокарващите определена политика "служби" (или на интелектуално-академичните кариери, със задължителен въвеждащ докторат). Казано с яснотата на изстрел от полковник Стоичков: "ред и просветление" (Стоянов 1969: 113). В тази двойна оптика на иронията и към собствената тукашна нелепост, и към прогнозируемата структурираност на културния център, става видим провалът на самия интелектуален проект на новото време, който отрежда на желаната хуманитарна просветленост и ерудиция оперетъчна роля, и това ще наречем първи провал на Буди Будев. Спрямо универсалните културни принципи по-успешна и по-устояваща може да е само котловинната преданост към мега-идеите. И с трогателна неефективност котловинните интелектуалци ще се опитват да воюват срещу комунизма "с мозъци" - по липса на оръжие. Печатаният на циклостил техен вестник поради "технически затруднения" така и е излязъл без отпечатани букви.

Не по-успешни ще бъдат опитите на другия беглец и "възвръщенец" в романа Слави Дуков да намери читатели, въпреки че е успял да публикува своите изследвания, както "там" (Стоянов 1969: 128), така и "тук" (Стоянов 1969: 231). След този пълен провал самото усилие обаче си остава успех срещу социално и идеологически непоклатимия противник. Но важното за него е, че книгата е излязла, "тя е вече факт, а фактите и Господ не може да пренебрегне!" (Стоянов 1969: 128). По една логика на парадокса по-успешни и по-близо до интелектуалното като утопия се оказват именно просветителите и особено просветителите, останали тук - в детството на вдъхновяващите идеи и любимите четива. И разбира се, отчайващо неефективни, както са и в схватката с днешните видимости на социално успешното. Те са различни от останалите, "не-българи" според категоризациите на "Втората част на разговора", но и не-успели, чистото "не-", изплъзнали се в своята нищожност от предпоставените социални роли на успеха "Тук", както и "Там", така да се каже "Бартълби по български". Слави Дуков ще убеждава Буди, че отпечатването и излизането на една книга е дори по-важно от написването й. Може би тъкмо утопия и същевременно компендиум на филологическото знание за автора си е изследването "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература" - писано въпреки самоопровергаващото знание и иронията за обречеността на общохуманитарното творене да бъде просветителство за провинцията17. По-късно отказ от следването на успешните моди в хуманитаристиката ще демонстрират и новите теми на Цветан Тодоров след "Завладяването на Америка, въпросът за другия" от 1982 г. Но излъчени откъм културния център, те по-скоро чертаят нови моди собствено за научните изследвания.

Буди Будев е безобидно копие още на съмнението на тези останали тук просвещаващи, че тяхното просветителство е далеч от разбирането на дълбоките проблеми. И на тревогата, станала много болезнена вече след десетилетието на Буди Будев в днешната медийна среда: дали би могла творческата амбиция да се срещне с масовото, да намери отзвук и последователи. Или и тази амбиция вече е усвоена от еретиците и възпроизведена в лъжетворчество. Провалът на Буди Будев е колкото по-ранно знание, толкова и предупреждение за безизходицата на културните ценности. И все пак, културният център днес по-скоро би дал предимство на оптимистичното виждане, а то може да се потвърди и със запазения интерес на френската публика към моралните традиционни нови теми на Цветан Тодоров (доколкото нихилизмът няма да отрече и принадлежността на френската култура към културния център, въпреки глобалистичната ни съвременност).

В крайна сметка, неуспехът, който цирковото завръщане на Буди Будев ознаменува, е в невъзможното прокарване на нишките: скъсването им, което сред поколението на Цветан Стоянов еднозначно разпознава - и обявява - като че ли само поезията на Константин Павлов, докато лансираните по това време интелектуални идеи търсят аргументи, за да го опровергаят:

Прелюд - паяците

...
Паяците нервно дърпат нишките -
искат да изсвирят нещо крайно траурно
и безкрайно бодро същевременно.
Нишките се късат.

Константин-Павловите стихове, разменяни и в разговорите18, са не просто поетически фон на интелектуалните идеи на съвременността си - те са и най-дълбокото им схващане и радикализиране, за да нагнетят тревогата за неизтъканата интелектуална културна мрежа, за все недостатъчното и непълно знание. Може би тревогата и за все липсващите литературни сюжети за идеалиста, за която говори Георги Марков (макар и по повод на конкретно свое произведение)19. Впрочем тази непълнота от дистанцията на днешната медийност изглежда по-скоро убеждение на самите интелектуалци, израз на едно наивно желание за нови и нови допълвания, в напразното очакване за едно окончателно познание.

В "Идеи и мотиви за отчуждението в западната литература" бягството е експлицирано - или синонимно заменимо с "псевдоизход". То е отклонение от рационалното, едно временно убежище от натиска на обществото, или казано по Селинджър - от омерзението20. Но дали по-примамливи биха били въобразимите рационални изходи и дали биха намерили успешен завършек "дезалианиращите тенденции", след като те заплашват да се превърнат или в успешни кариери, или в "псевдомитове"? Не обрича ли новото време литературата да се превърне в своя "гротесков двойник" - псевдолитературата, и неминуемо - литературното четене - в "псевдочетене", съпроводено от "псевдокритика"?

Според Цветан-Стояновата рефлексия "[т]алантът по самата си най-вътрешна природа е противобуржоазен" (Идеи и мотиви..., 223), а като опровержение литературата днес като че ли вижда единствения си шанс за оцеляване в обуржоазяването, в превръщането си в успешно продадени книги. В отговор Цветан-Стояновата рефлексия би дала упование, че ще оцелее както поради тази иманентна небуржоазност на таланта, така благодарение на "огромната хилядолетна културна традиция" и на "необходимостта от изкуство". Не сполучи ли литературата да се съхрани като социално успешна, то почитателите й винаги ще могат да разчитат на утопията за "абстрактната бъдеща публика", или на сладостта на ретроутопията за меценатството на аристокрацията към изкуството и литературата от времената на рицари и трубадури.

Но за най-съкрушителна критика романът на Цветан Стоянов дава думата на онези, които обещават "Скоро ще внесем просветление в цялата работа" (Стоянов 1969: 113) като полковник Стоичков, назначен за шеф на българския отдел на радиостанцията на емигрантите. Според полковника причина за загубеното достойнство на новото време е това, че "сега са дошли на мода пацифистите, литераторите и тем подобни" (Стоянов 1969: 124). Това не може да не е най-безмилостното опровержение тъкмо на утопиите, защото полковникът е прав. И все пак, тинята или полковниците?

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тук и по-надолу в текста "Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература" (Стоянов 1988б) ще бъдат посочвани съкратено - "Идеи и мотиви...". [обратно]

2. С този епитет емигрантите в Съединените щати са наричат артикулите, подобни на тези от родния край (Гаджев: 2003). [обратно]

3. Напр. във финала на "Образът на българина - III" (Марков 1991: 249). [обратно]

4. Срв. писма до Атанас Славов от 25.01.1978 и 01.03.1978, в: Марков (1999: 253, 259). [обратно]

5. Името на Цветан Стоянов изрично споменава и Георги Марков в контекста на поколението посредници в есе, посветено на Маца Гешева, срв.: "Тя принадлежеше към чудесното поколение на Владимир Мусаков, Цветан Стоянов и други, които бяха понтонните мостове между тъжната българска провинция и световните столици" ("Зимна приказка", Марков 1991: 87). [обратно]

6. Но и двамата в първите си трудове, издадени на френски и обърнати към новия контекст на културния център, влизат в ролята на просветители посредници, предавайки научни модели, разработени в руската интелектуална среда, усвоени очевидно благодарение тъкмо на "котловинната" родна интелектуална среда. Това е само начална точка в интелектуалното им развитие, и все пак точка, оказала се решаваща за приемането им в културния център. [обратно]

7. Макар да приписва без колебание тъкмо Пенчо-Славейковата редакция на народна песен "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" на езиковия гений на анонимния народен творец, срв. Стоянов (1988а: 77-78). [обратно]

8. В контекста на емиграцията този диалог се обсъжда в доклада "Втората част на разговора: Цветан Стоянов, Георги Марков", изнесен от Мария Калинова на конференцията "Просветителство срещу идеологема" (28, 29, 30 ноември 2013). Вж. видеозаписа от конференцията (Просветителство 2013). [обратно]

9. Тя може да се чуе тук: вж. Стоянов (б.г.). Коментар на текста и на мотивите за интереса си режисьорът дава в интервю от страниците на в. Култура (вж. Вълчанова 2009). [обратно]

10. Като антиципация на Цветан-Стояновия диалог този въображаем "Ботев" се удивява, че името му се "развява" от всички политически и обществени групи. Изповядва, че неговата цел е била "свободният човек", на което Яворов отговаря с въпроса: "Тълпите разбираха ли я?" (Атанасов 1932). [обратно]

11. Независимо от противоборството им приживе, през 1930-те въображаемият Вазов ще каже: "Ние се борихме, а ето - твоето и моето знамена са захвърлени или развявани от нечисти ръце. [...] И ти, и аз сме станали излишни [...]" (Атанасов 1933). [обратно]

12. Като театрализиран диалог с участници писатели, наши и класически, включително издателя Чолчев и директора на театъра Дерижан, е изграден текстът "Викове в змийска нощ (феерична критика в три действия)" (Молеров, Младенов 1923). [обратно]

13. В статията новото поколение изпъква с неспособността си да изрази своята позиция: словото в употребата на новата интелигенция е загубило своята сила на ясен символ (Атанасов 1933). Ако с лекота можем да припишем тези недоволства и на днешни критици, дали те са били споделяни от Цветан-Стояновото поколение? [обратно]

14. Упоменат е в Цветан-Стояновото есе "Нишките, които се прекъсват" (Стоянов 1988б: 113). [обратно]

15. Месмерианството е разиграно в сюжети на редица разкази (срв. "Разказ за нащърбените планини" или "Истината в случая с господин Валдемар"). Но да добавим и разконспирираната пародийност на мотива при Е. А. По според Идеи и мотиви (1988: 482).

Разбира се, схемата на въображаем диалог е част от арсенала на излагането на философски идеи, чието провинциално копие ще открием и в нашите възрожденски назидателни диалози като Друмевия "Ученик и благодетели". [обратно]

16. Този път на изкупителната жертва, консолидираща етически общността, до религиозно-християнското самосъзнание съответства на преодоляването на миметическото насилие, разработван в редица трудове на Рене Жирар (срв. Жирар 2006). [обратно]

17. Като че ли романът за Буди Будев, разигравайки в отделни епизоди понятия от рефлексията на литературния компаративист, прави видими съмненията в собственото писане (например за "шайките" ще стане дума по повод на романа "Приключенията на Джонатан Уайлд Велики" от Х. Филдинг (Идеи и мотиви..., 233, или при разглеждането на "малките общества" на Русо ще ги сравни с онова, което днес би се наричало "мафии" или "ш а й к и", Идеи и мотиви..., 248). Себекоментирането и себецитирането е направило още по-несигурна позицията на рефлектиращия интелектуалец. [обратно]

18. Тончо Жечев предава спомена си за вечерта на защитата на Цветан Стоянов, когато по софийските улици на път за бар коментират "Капричио" - стихотворението, от което е заглавието на книгата на Атанас Славов "С точността на прилепи" от 1992 (1976), срв. Жечев (1988: 15). [обратно]

19. Срв.: "Една от най-важните теми, които липсват в днешната българска литература, това е драмата на идеалиста" - "Идеали, идеология и действителност II" (Марков 1991: 140). [обратно]

20. В превод на Тодор Вълчев неговите разкази са публикувани за пръв път в сборника "Устата ми хубава, очите ми зелени" тъкмо през десетилетието (Селинджър 1967). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Атанасов 1932: Атанасов, Никола. Хр. Ботйов и П. К. Яворов. // Българска мисъл, год. VІІ, 1932, кн. 6.

Атанасов 1933: Атанасов, Никола. Иван Вазов и Пенчо Славейков. Диалог на острова на съзерцанието. // Българска мисъл, год. VІІІ, 1933, кн. 5-6.

Атанасов 1935: Атанасов, Никола. Акробатика с думи. // ЛИК, ІІ, бр. 1, 18.09.1935.

Бочев 2010: Бочев, Димитър. Летопис на едно убийство или Отмъщението на незачетените пророчества. // Боготърсачът между беса и слепотата. София: Фондация "Д-р Желю Желев", 2010.

Вълчанова 2009: Вълчанова, Ина. Иван Добчев: "Екстремните жестове са единственият ни шанс". // Култура, бр. 36 (2563), 22.10.2009 <http://www.kultura.bg/bg/article/view/16155> (08.07.2014).

Гаджев 2003: Гаджев, Иван. История на българската емиграция в Северна Америка. София: Гутенберг, 2003.

Жечев 1988: Жечев, Тончо. Тъга по Цветан Стоянов. // Стоянов, Цветан. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1988.

Жирар 2006: Жирар, Рене. Видях Сатаната как падна от небето като светкавица. Прев. Тони Николов. София: Изток-Запад, 2006.

Игнатов 1968: Игнатов, Асен. Тъга и порив на епохата. София: Български писател, 1968.

Игов 1994: Игов, Светлозар. Завръщането на Атанас Славов. // Българската литература на размразяването. София: Хр. Ботев, 1994 (1981).

Литературен архив 1964: Литературен архив. Т. 2. София: БАН, 1964.

Марков 1991: Марков, Георги. Нови задочни репортажи за България. Когато часовниците са спрели. София: П. К. Яворов, 1991.

Марков 1999: Марков, Георги. Аз бях той. 121 документа от и за Георги Марков. София: Продуцентска къща 2 1/2, 1999.

Молеров, Младенов 1923: Молеров, Димитър Г., Младенов, Асен. Викове в змийска нощ (феерична критика в три действия). София: А. Кладенчев, 1923.

Николов 2013: Николов, Тони. Защо сме такива? // Култура, 05.12.2013 <http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B2%D0%B0> (08.07.2014).

Пелтеков 1993: Пелтеков, Стефан. Четиридесет години в изгнание. София: Европринт, 1993.

Просветителство 2013: Научна конференция "Просветителство срещу идеологема (Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов)". Видеозапис. // Институт за литература - БАН, 07.08.2013 <http://ilit.bas.bg/bg/events/262-prosvetitelstvo.html> (08.07.2014).

Селинджър 1967: Селинджър, Джеръм. Устата ми хубава, очите ми зелени. Прев. Тодор Вълчев. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1967.

Славов 2007: Славов, Атанас. Западният бряг - Монтерей - Цветан Стоянов. // Славов, Атанас. На запад и на запад. София: ИК "Захарий Стоянов", 2007.

Стоянов б.г.: Стоянов, Цветан. Втората част на разговора. Радиотеатър. Реж. Иван Добчев. // Грамофонче <http://gramofonche.chitanka.info/zagolemi/vtorata.chast.na.razgovora--cvetan.stoianov--radio> (08.07.2014).

Стоянов 1969: Стоянов, Цветан. Изключителната биография на Буди Будев. София: ДИ - Варна, 1969.

Стоянов 1988а: Стоянов, Цветан. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1988.

Стоянов 1988б: Стоянов, Цветан. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1988.

 

 

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2014, № 7 (176)