МОДЕРНИЗЪМ, МИСТИЧНИ ИСТИНИ НА ЕВАНГЕЛИЕТО И ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ

Мая Горчева

web

Нужни са доста уговорки, преди да приложим критериите за дисциплинарно точното научно изследване към двете полета, посочени в заглавието на тази книга. И двете са достъпни най-вече по пътя на интензивно съпреживяване, заплашено от обезличаване в аналитичното им разлагане. Но литературоведското дирене преминава в нова степен, ако погледне на текстовите дадености като следи от една духовна традиция. За нея може да се говори в категории, които идват от особена рефлексивна нагласа към литературния текст. Авторката дава този възможен начин на мислене за нашата литература. Също неговия начин на говорене: със завладяващата сила на тълкуващото слово и с директното точно назоваване. Тази премерено точна реч в книгата е отпечатана в изчистеното полиграфично изпълнение на великотърновското издателство “Фабер”, визуализирана е в чернобелите творби от модерното изобразително изкуство сред буквения текст.

Ако се върнем към периметъра на литературоведските подходи, тук усещането за овладяност на темата като че ли идва на първо място от разполагането й в типологична рамка и от непосредната породеност на аналитичното разглеждане от текстовия материал. Макар данните да са изобилни - и в преки позовавания или в цялостната нагласа на творците, за нея се говори доста откъслечно в коментарите на критическите авторитети. Нещо повече, често пъти тя бива отпратена в периферията на индивидуалния авторов опит и експеримента. Но ако за литературния образ се мисли през разбирането за евангелското в екзегетичната традиция, то и разбирането за литературния текст става на друга основа. В този смисъл изследването на Цветана Георгиева променя изцяло оптиката към литературния материал. Извадени от строго хронологическата рамка или от затвореното разглеждане, текстовете на литературния модернизъм са съотнесени с надлитературната ценност на евангелското, станала, така да се каже, ахронологична. Основание за изтръгването от литературната рамка ще открием и в собствено литературните идиосинкразии на модернизма. Критик като Васил Пундев дори вижда в религиозния характер най-новата му тенденция (ст. “За съвременната лирика”). Духовните граници, в които се мисли модернизмът, се отместват. Подобно виждане е залог и за това разбирането на българската литература да се сдобие с отвъдбългарска перспектива. Ако се доверим на наблюденията на Цветана Георгиева, евангелската тематика еманципира от тясно националното и задава посока, по която българската литература “не се различава съществено” от европейската традиция през периода.

Пътят към духовно-религиозните ценности в литературата ни вече е жалониран от енциклопедичното проучване на Иван Радев върху материал от ХІХ и ХХ век “Библията и българската литература” (1991; 1999). Цветана Георгиева избира по-калейдоскопичен и едновременно много по-микроскопски подход. Представени са отделни образно-тематични ядра (“Саломе”, “Скитникът евреин”, притчите, евангелските образи, есхатологията, мотивът “Дух-Душа-Тяло”, образът “Иисус Христос и войната” и “Молитвата”). Всяка рубрика е коментирана с жанрово разнородни текстове, необвързани с хронологически подялби и процесуалност. Целта не е изчерпателното изброяване, а вникването в образната система на отделната творба, което пък проправя път към напластените в образа идиоматични художествени и философски светогледи. Освен това изборът на включените творби не следва представителната листа на българския литературен модернизъм. Някои от разгледаните текстове са познати по заглавие (като “Мистическа вечер” от Ат. Далчев или драмата “Съдний ден” от Иван Грозев); други, които приемаме за интерпретативно улегнали, са разгледани на нова сметка, с което разбирането ни за тях се оказва доста коригирано (такъв е ракурсът към романа на Н. Райнов “Между пустинята и живота”) или пък са осветлени през новата изследователска оптика (“Метафизически сонет” или “Молитва” от Ат. Далчев). В синтаксиса на изследването редом застават автори като Борис Борозанов, Николай Райнов или Атанас Далчев. Наистина, въпросът за художествената стойност не е вложен в изследователския формат, но в опримеряващите текстове личи афинитетът на изследователката към естетическата им страна.

В изложението са съотнасени богословски и литературен аспект, със зачитане на автономността на всеки един и уравновесяването им в осмислянето на художествения образ. Засрещането им сигнализира за стремежа на съответния литературен текст да постави на обсъждане философски категории и етични нерешености. Като цяло те са концептуализирани в два типа структури: ритуализираното възпроизвеждане, което актуализира духовното и иносказателното, или “оразказняването” с полагането в сюжетиката – профанираща, накърняваща или “заменяща”, но и барометър за модерните “колебания и криза във вярата” (например “неусетната” замяна на образа на Божията майка с този на разкаялата се грешница, на Мария Магдалена в романа на Н. Райнов “Между пустинята от живота”). Всъщност кодът на литературното обикновено транспонира евангелските “мистични истини и настроения” в психологически план, в търсене на път към тревожното модерно съзнание.

Приближаването до текста показва, че литературните образи отразяват също и интерпретативни модели за евангелското и религиозното, получили известност с имената на Фр. Ницше, Л. Толстой, А. Бели, Е. Ренан или на модерните западни поети. В много случаи тъкмо те определят духовната тематика – оттук идва и синхронизацията с европейската традиция, както бе посочено по-горе. В този план другояче стои дори считаното за прозрачно разпознаване на евангелското в произведение като повестта “Жетварят” от Й. Йовков, доколкото то е осмислено през толстоистките религиозно-етични принципи. С фокусирането към идеята за “евангелското” именно в контекстуалната й положеност изследването се прибира в хронологическото, в чисто литературноисторическата рамка, която изисква да прецизираме категориите за разбирането на евангелското. Самото литературно поле е създало собствена духовна традиция, със свои проблемни ядра и опори. Подхранва я стремежът му да подири оценностяване, надхвърлящо собствените му граници.

Такава многосъставна, разколебаваща единната оценка, е “евангелската” линия на българския литературен модернизъм, очертана чрез типологическата концентрация на литературните явления около отделни модели. Отново в строго литературната рамка, тя дава и скала, по която да съизмерим хронологически паралелните творби. Оттук идва и провокацията да видим някои от тях, примерно “Под манастирската лоза” на Елин Пелин, като конкурентни на рефлексивното начало. Или да вдълбочим разбирането си за други през духовното родство на посланията им. Книгата “Прозорец” на Атанас Далчев излиза през същата 1926-а като “Книга на откровенията” от Димитър Бабев.

Изкушението от такова съизмерване е знаменателно и в широкия контекст на днешното мислене за литературата. А днес отново евангелското и въобще религиозната тема изглеждат периферни – както констатира Й. Ефтимов (в ст. “Αδυνατα: фигурата на 90-те”), през предходното десетилетие “могъща религиозна литература” не се появява. За литературноисторическото дирене обаче тази тема може да се превърне в централна. Както демонстрира изследването на Цв. Георгиева, дошло вече след хронологическото приключване на 90-те години, тя има дълбоки корени в литературното самосъзнание. Подобен рекапитулиращ жест изглежда необходим преди полагането на тематиката в собствено литературни текстове. В този смисъл литературноисторическото изследване предлага една следкризисна перспектива пред литературното, съизмерено с евангелското послание.

© Мая Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2006, № 2 (75)