Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОД РЪКА С МОЯТА САМОТА СЛЕД ГОРЧИВОТО ЕХО ВЪРВЯ

Лияна Фероли

web

Селяхатин ЙьозгюрСеляхатин Йьозгюр не се е родил поет, но нелекият му живот го е направил такъв. Лицето му - кротко и смирено, говори, заедно с него, че се е отказал от вярата в смислеността и целесъобразността на живота и света. Засега съмнението е неговият начин за защита и равновесие. Съмнява се и във възможността за еволюция и съвършенство. Сега, когато е на 72 години, много му се иска някой да може да го убеди в противното, но и това ще стане един ден, когато случаят го озари с неочаквано откритие.

Като всеки особено чуствителен, проницателен и любознателен човек, и той се замисля често за хаоса, абсурда и бездушието в днешния свят. Затова нерядко в поезията му се прокрадват образи на същества, уловени в паяжина, но и търсещи свобода от наложените модели на живеене и мислене. А дълго събираният му опит, след много поредни разочарования, неминуемо го довежда до въпроса: “Това ли е животът?”, едноименно заглавие от втория цикъл на поетичната му книга “Първа и последна спирка”, излязла неотдавна в Анкара, където живее вече 15 години, и от която имаше добрината да ми преведе няколко строфи. Но и те бяха достатъчни да разкрият дълбоко ранимата му душа.

На чаша чай с тези стихове, светещи в тъжните му очи, аз разбрах много повече за болката на прокудения, останал без устоите и опорите на дълбоката личностна същност човек, отколкото от всичко прочетено и разказвано ми досега за трагедията на един ограбен от най-светите човешки белези живот - име, език и вяра.

Затова и замисленото с него интервю не се състоя, защото сухите въпроси и статистики не могат да предадат движенията на душата, които прозираха в поезията му. А тя повежда читателя през първата спирка от живота на Селяхатин Йозгюр - неговото село Йонково, Разградско. Прашно, бедно и кално. Там в семейство с 8 деца се ражда и той на 6 май 1932 г., за да изпита тегобите на едно ратайче и овчарче. Само учението успява да разсее тази тъжна картина. Първо учи в Разград, после висш Педагогически институт в Баку (Азърбейджан), специалност турски език и литература. Разведряване идва и с учителстването му в Педагогическото училище в Разград и в Полувисшия институт за прогимназиални учители в Хасково, за да прерасне в познаването и на любовта в лицето на кърджалийско момиче. Последвал съпругата си в Кърджали, работи като инспектор, заместник-директор и директор в системата на образованието и близо 4 години в Радио София като завеждащ литературния отдел в предаването за турското население и едновременно като преподавател в Софийския университет, в катедра “Турски език и литература”. Но тъй като бързо му омръзва на едно място, стига и до инструктор в ОК на ОФ и ОК на БКП, откъдето е изключен заради религиозно погребение в семейството му. Така отново познава болките на един формално наложен свят на ограниченията и трудно си намира работа за кратко като възпитател в с. Звезделина, в с. Костино и в пансиона на Спортното училище в Кърджали.

Но същинските изпитания идват през 1989 г., времето на прокуждането. В Турция преминава през курсове, изпити, чужди квартири и заплата от 1 млн. лири (1 лев). Учителства едва една година в анкарска гимназия, след което за пръв път му провървява малко. Когато е на 57 години, случайно попада на обява за работа в турска строителна фирма в гр. Киров, Калужска област. Работи в СССР две години в нея като преводач, а после и в Главното й управление в Анкара. За тези 4-5 години припечелва повече, отколкото за всичките си 30 години в България.

Сега не му липсва нищо, което днес подхранва самочувствието на съвременния човек - осигурени деца, апартаменти, коли, но продължава да се пита: “Това ли е животът?” и кои са нашите истински пристани на мечтите и сигурността ни.

В спалнята му в Анкара го гледат от стените два портрета - на Кемал Ататюрк и на Назъм Хикмет, и те са неговите последни спирки, които му припомнят, че има и свят на поезия, на мечти, на свобода, справедливост и държавност, колкото и трудно да е постижимо това. Навярно тази надежда у него е запалил знаменитият турски поет и писател Назъм Хикмет, когато идва на посещение в училището в Разград, където той е учител по литература. При спомена за тази среща, Селяхатин се разплаква. Не можеше да не се стъписаш пред тези топли, проникновени сини очи, си спомня той. Момиченцето, което първо го посрещна с цветя, си забрави думите, но поетът го поощри и с голямо задоволство чу искреното детско: ”Добре дошъл, чичко Хикмет!” Най-много харесал и детския въпрос: ”Имаш ли си деца, чичо Хикмет?”, на който реагира с: ”Е, жива и здрава, детето ми, това е истински човешки въпрос.”

При тази среща Селяхатин още не знаел, че ще пропише поезия, но така бил развълнуван, че импровизирал толкова искрено и топло поздравление към госта, което го разплакало от умиление. Затова и сега, 48 г. след тази среща, още си пази снимката с Назъм Хикмет и мислено разговаря чрез стихове с него. Затова ласкавите, но взискателни сини очи го следят от портрета на стената в спалнята му и го приканват: “Не бездействай, пиши, композирай, бъди полезен!” А той му отговаря в стихове, че животът не е лесно нещо, че е много трудно да се живее с ограбени мечти, без любовта на майката, на любимата, на Господа, на хората. И когато ехото от горчивите дни е още живо и самотата го води под ръка, не е ли достатъчно само да чете и разпростаранява неговото творчество?

Така под зорките очи на Назъм Хикмет и Кемал Ататюрк от портретите му на стената продължава тревожното търсене за поета Селяхатин Йьозгюр на истинските стойности в живота. Дано в бъдещата си книга открие повечето от тях.

 

 

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2006, № 1 (74)