ЕДИН ПИСАТЕЛ, АКО НЕ Е ДЕТЕ, НЕ МОЖЕ ДА ПИШЕ ЗА ДЕЦА
Интервю с Петя Караколева

Лияна Фероли

web

"Писането за деца съвпада с чувствата ми и от него по-чудесно няма."
Петя Караколева

Петя Караколева е родена на 28 май 1944 г. в гр. Хасково, но от най-ранно детство живее и учи в Кърджали. Тук завършва прогимназиалното си образование, а след това - Английската гимназия в Пловдив и английска филология в СУ "Кл. Охридски" - София. Работила е като библиотекар в Гимназията "Хр. Ботев" - Кърджали, преводач от английски в ОЦЗ - Кърджали, и МЗ "Ленин" - Перник, след което е редактор в "Кремиковски металург" и редактор в Детска редакция на Българското национално радио. Нейно дело са едни от най-добрите преводи на Шекспирови сонети. Авторка е на детските книги "Крокодил-автомобил" - 1981 г., "Сабята на щурчето" - 1982 г., "Най-златното злато" - 1986 г., първия роман-приказка в българската литература, "Ох Зъбчо" - учебник за детските градини, както и на 4-серийния филм "Лунчо от Луната", "Коледни приказки" - 1990 г., а също и на книгите за възрастни "Къщата сутрин" - 1987 г., "Свестен човек, ти казвам" - 1990 г., "Седем живи Марии" - 1991 г.

- Госпожице Караколева, какво са за вас децата, след като пишете най-много за тях? 

- Това си е даденост по рождение. Винаги съм боготворила децата. За мен те са най-чистото, най-святото нещо на този свят. Дори и когато те излъже дете, то ще бъде нещо невинно, не като лъжата на възрастните. Тя ще бъде или от страх, или да прикрие нещо детско, елементарно и хубаво. Обичам децата и не съм съгласна с Горки, който казва, че за "децата се пише както за възрастни, само че по-хубаво". То си е вярно, но за мен писането за деца е по-леко и приятно, дори само за това, че при него доброто винаги побеждава лошото, за това, че то съвпада с чувствата ми, че в него няма политически теми, които не интересуват децата, за това, че от самото начало децата знаят какво е истина и какво е лъжа, какво е лошо и какво е добро. С това започва тяхното възпитание, в това ги възпитават и книгите. 

- А помага ли книгата на децата да направят света по-добър и по-поносим? 

- Това е единствената цел на книгите. Да донесат нещо по-добро не само за децата, но и за възрастните. Убедена съм, че и много възрастни читатели обичат приказките. Както за тях, така и за авторите на приказки е доста приятно да избягат в този свят на нещо ефирно, добро, честно, посветено на обичта и правдата. А това във всички случаи помага.

- И да опазят себе си и своя детски свят, вероятно...

- Разбира се. Това най-вече става чрез любимите им герои, които са най-вече положителни, понякога се случва и да са отрицателни, но от тях те вземат само силата. Като имитират и подражават на тези положителни герои, те дълго време остават деца.

- Най-добре природата говори чрез децата. По нейните закони ли се твори за най-чистия и най-истинския свят?

- Природата не е само гората, планината, езерото. Тя е усещане, отношение. Аз имам много природни картини, правя много поетични образи върху тях. Това ми е основното правило. Да, наистина, законите на природата се контролират от много земни неща от рода на "Гладен съм, трябва да ям", "Силен съм, ще се сбия с теб, за да ти отнема нещо", но тези закони не могат да се включат направо, в този чист вид в литературата, а по-скоро като конфликт "добро-зло" и като хепиенд, в който побеждава винаги природният закон на доброто, на правдата. 

- Всеки ли може да пише за деца? 

- По моему, по един-единствен начин - той самият трябва да бъде дете. Във всички случаи да е запазил у себе си детското. Тук много помага, ако е имал приятно, топло и сърдечно детство, прекарано с мама и татко. Това го е ръководило през целия му живот и този много силен спомен го кара да върне също такова приятно детство на децата. А един човек с друго виждане, без да пази детското у себе си, не може да сътвори книга за деца. Тя ще звучи фалшиво, а децата усещат фалша много отдалече. Те са много точни, прецизни, искрени и безупречни критици. Затова смятам, че един писател, ако той самият не е дете, не може да пише за деца. 

- Докосвайки се до света на децата, писателят навярно натрупва и мъдрост, и печал за това, че не може да направи света по-съвършен? 

- Да, ние много добре знаем, че не можем да направим това. Светът си върви и без нас. Но контактът с децата, макар и индиректен, съживява писателя и го кара да направи още нещо, т.е. да предизвика тъкмо тази усмивка или недоволство, които е целял да постигне. Емоциите на децата се връщат върху него стократно. 

- Детският писател е призван да съхрани паметта за най-чистия свят, дори и когато новите социални ефекти доста го притесняват и изразходват. 

- На децата социалните проблеми не им влияят така, както на нас, възрастните. Тях не ги интересуват цените на хляба, на дрешките. Те или ги получават, или не, в зависимост от социалната височина на родителите им. По същия начин и един детски автор не може да си позволи да го сломят социалните проблеми. Ако той се почувства износен, просто трябва да спре да пише. Особено за деца. Защото писането за деца е щастие за детския писател, защото той си влиза в приказката, живее си в един друг свят и докато е там, сред вярното, поетичното, заставайки с чисто детския си светоглед на позицията, на стъпалото, в обувчиците на детето, му е по-приятно и животът не му се вижда толкова социално гаден, какъвто е. 

- Имат ли нашите деца книгите, които заслужават?

- За съжаление, книгоиздаването ни не е на нивото, на което беше. Много хора, които иначе не биха били допуснати до едно издателство да издадат своите книги, сега имат парите, дори са притежатели на съответните издателства и могат да пускат и това, което не е на ниво и което не трябва да показват детските книги - неугледни, естетически неиздържани като илюстрации, като хартия, като корици и т.н. Как детето ще види книгата като някакво чудо и как няма да хукне към телевизора, към електронната игра и всичко останало, което го унищожава. Всичко това също ги учи на нещо, но то не може да бъде заменено от другото, на което ги учи книгата. Чрез книгите децата се учат не само да четат, но и на правилен български език, което, за жалост, в много съвременни книги липсва. Пускат се много книги с граматически грешки, стилно неизработени, без нужните качества за една книга. Така децата не получават този най-ценен подарък между две корици - детската книга. Има издателства, които издават само преводна литература, а ние имаме великолепни автори. Не смятам, че Михаил Лъкатник или Цветан Ангелов, за които от години не съм чувала думичка, трябва да бъдат забравени. Това са хора, които се посветиха на децата, които умряха като деца и които си бяха деца до края на дните си. Вместо да четем техните книги, да се връщаме към старите си български книги, към народните си приказки, към един Богомил Райнов, ние се занимаваме с нещо, което не е за нашите деца. Нашата детска литература не е по-малко достойна от тази, която идва от Запад. Пък и това, което е значимо за българското дете, е различно от това, което е значимо за детето в Америка. Макар че всички деца са еднакви, нашето, традиционното, националното, трябва да бъде на преден план. Трябва да бъде намерено и направено мястото на българския автор. А сега ние пишем повече за собствено удовлетворение. Нашите книги не достигат до децата. 

- Това обаче не може да ви спре да пишете. Какъв е творческият израз на вашата грижа децата да имат книгите, които обичат? 

- Не, разбира се, че няма да спра да пиша. Имам вече шест готови книги, които чакат звездния си час: "Жълтият космодрум", "Графиня Лък", "Приказки от началото на света", "Приказки за лека нощ", "Дъждовни приказки", "Снежно цвете", а сега работя върху "Приспивки". 

- Докато очакват така желаните от тях книги, какво бихте пожелали на най-търпеливите читатели - децата? 

- Да си останат деца, много да обичат детските книжки, да ги пазят и понякога да се сещат, че тези, които са ги писали, много, много ги обичат.

1995 г.

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2010, № 10 (131)