Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ: ПОЕЗИЯТА НИ ВЕЧЕ ДОСТАТЪЧНО СЕ ОВАРВАРИ С "МОДЕРНИЗМИ", СЕГА СЕ НУЖДАЕ ОТ МИЛВАНЕ

Лияна Фероли

web

На 9 ноември трима поети гостуваха по покана на Регионална библиотека "Н. Й. Вапцаров" в Кърджали. Това бяха Христо Караславов, секретар на СБП, Владо Любенов и Николай Милчев. Те се срещнаха с тинейджърска публика от Езиковата гимназия "Христо Ботев", четоха своя поезия, разговаряха с младите хора, чуха и тяхно творчество, отговаряха на вълнуващите ги въпроси. А Николай Милчев, който е преподавател от 17 години по литература в 105 СОУ - София, сподели с учители и ученици свои интересни наблюдения и предложения за гостуване на учители от различни градове на разменни начала. Идеята му хрумнала от единствената добра страна на дългата учителска стачка, според него, това че в нея учителите от цялата страна се опознали взаимно и разменили ценен опит.

Литературно четене пред ученици от Езиковата гимназия "Христо Ботев", Кърджали

Литературно четене пред ученици от Езиковата гимназия "Христо Ботев", Кърджали

Николай Милчев е роден през 1958 госдина в Плевен. Но се смята и за ловчанлия, гложенец и тетевенец, защото повече от 25 години е живял в Ловеч, а прекрасното му детство започва от Тетевен, от планината, от Гложенския манастир, от ябълките и рибите, от пчелите в липите до църквата, в съседство, с която е била и родната му къща. Имал е щастието, по неговите думи, да завърши Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", в който думата магьосническа атмосфера съвсем спокойно можело да се умножи по любов и изключително преклонение пред литературата. Много е доволен и от участието си в силния тогава литературен кръжок "Емилиян Станев". След като завършва увиверситета, работи на различни места като учител, като зам.-гл. редактор на в. "Средношколско знаме". Носител е на национални литературни награди за студентско творчество, на наградата "Николай Хрелков" и на наградата на СБП за детско-юношеска поезия. Автор е на десетина поетични книги, между които "Лирика", "Случайно и определено", детската стихосбирка "Бяла залисия", юношеската поезия "Изневиделица", "Мокра светлина" и "Пейзажи с Лолита". Последната му поетична книга за възрастни е "Надеждата е бебе с очила".

Николай Милчев чете свои стихове в Кърджали

Николай Милчев чете свои стихове в Кърджали

 

Лияна Фероли: Естествено ли се случва, г-н Милчев, преливането между поезията и преподаването на литература?

Николай Милчев: Не мога да си изкривя душата и да кажа, че съм си представял живота и мисията си като учител. Станах такъв по принуда, но изглежда тази принуда никак не е била случайна, тъй като от учениците получих, освен много огорчения и мъка, едно ново облъчване, един нов език, една нова стилистика, нова образност като визия, цветове, очи, коси, мисли, което ми помогна да напиша някои от моите книги.

Как става това обогатяване и довежда ли и до нови поетични мотиви, теми?

То нито се мисли, нито се търси умишлено, а просто се прихваща като най-красивата любовна хрема. Усеща се как часовете и междучасията стават един невидим въздушен допир, от който се черпи сила, ум, енергия, е, и бели и огорчения, понякога. Като прибавим и спомените от моето невероятно детство, от приказките, които съм чел и продължавам да чета непрекъснато, процесът на поетичното зареждане става съвсем цялостен. Затова имам един стих: "В детството живота ми спря и вече нищо друго не умея."

Смятам, че точно детското, приказното, фантазното, необикновеното не трябва да ни напуска. В него е нашият шанс, пък и този на съвременната литература, защото само то може да я оплоди истински, защото и самото то е най-истинското нещо. Докато всичко останало ни предлага само негативи.

А вие какво давате на възпитаниците си в замяна и какво те "прихващат" от вас?

Истината е, че аз много се готвя, троша и раздавам. Защото не мога да си представя, че часовете ми няма да бъдат като едно своеобразно капене на кръв от мен. Защото искам да им дам всичко онова, което знам, което чувствам и мисля. И най-главното: макар че едва ли съм най-добрия учител по литература, искам да им дам вкус, който да бъде между най-добрите. И не само за литература, но и вкус за живота, за културата, за социалното приобщаване. Опитвам се да превръщам часовете си в миниспектакли, а пък учениците ми печелят безплатни билети за тях. Така успяват чрез мен да бъдат в епицентъра на това, което става в съвременната и световна литература и култура. И това се просмуква в тях, влиза им под кожата.

От какво друго, освен от добър вкус, се нуждаят днешните ученици? Какво им липсва?

Много са нещата, които им липсват, но има една много голяма липса и тя се нарича липса на Майка-Родина. Не че си нямаме Родина, не че си нямат майки, но в последните години Родината ни не иска да кърми децата си, както трябва. Кърми ги само с една четвъртинка от гръдта си. И така голямата Родина България започна да се стапя в голямата мечта да я напуснеш. От това ми се прерязват вените от мъка. И трябва вече да стане ясно, че в голямата си част децата учат западни езици, за да се махнат от България. Защото, ако останат тук, с много малки изключения, ги чака оправяне на чаршафи и сервиране.

С препоръчваното от вас бягство във фантазното, като че ли се съгласявате с определението на Ницше за поетите като за "дневни сомнабули"? А поетът не трябва ли да ни спасява от илюзията и не само да показва нещата, а и да казва защо са такива, каквито са?

Поетът е последният човек, който трябва да спаси човека от илюзията. И не знам точно каква е мисията му, но знам, че трябва да пише като за последно, да се състезава с най-големите върхове вътре в себе си, с това, което познава, и да създава изящни неща, защото на съвременното изкуство му липсва думата изящност. То се огруби, загуби се ритъмът, римата, тайнството. В много отношения си играем на модернизъм, на новост. А поетът трябва да бъде препаратор на прекрасното, само че хем да го препарира, хем да знае кога да го размрази и съживи. Паметта му трябва да препарира прекрасните неща, а стихът му да ги съживява. Поезията ни вече достатъчно се оварвари с "модернизми", сега се нуждае от милване. А Ницше е бил прав за дневния сомнабулизъм на поета, тъй като приличаме на прилепи, които виждат и в тъмното. Затова моята мечта е да направя поетичен рецитал в пещера. Така и така културата ни е в пещера, та по принципа на падобното с подобно, току-виж я извадим на светло.

Наши поети пък четоха поезия на овце. Какво бихте им казали?

Бих им казал: "Може би!" и бих им пожелал прекрасно сирене.

Но дали нежността, красотата, съвършеното, ако бъдат хващани и забелязвани, могат да променят целия фон и да го оцветят с надежда? В красивото ли е разковничето?

Могат, ако бъдат назовавани точно, ако те са в центъра и изместят, игнорират грозните и негативните неща. Така действат заразително и тогава красивото се превръща в разковничето, което все търсим. Дори и само когато мислим и пишем за него със съзнанието, че това е един друг свят, та нали за изкуството съзнанието за друг свят е първа необходимост.

Има защо, та нали и науката доказа, че истинската реалност е духовната, а материалната е само нейна сянка.

Най-вероятно е така и много се надявам да е вярно. Иначе какво ни остава, освен да грабнем по една кирка и лопата и да заличим "сянката".

И този начин е доста безполезен, понякога, както се убедихте от учителската стачка. Тя поне роди ли някоя нова метафора за днешното време, освен глухарчето и охлюва?

Вярно е, че 40-дневната ни стачка само отведе енергията ни до задънената улица и се оттече със силните есенни дъждове в канала. А любимите ми метафори си остават глухарчето и охлюва. Защото глухарчето оплешивява, но казва всичко, което е могло да каже, и е плешиво, защото е прекрасно поради раздаденото от него. Така и ние оплешивяхме душевно, но казахме това, което трябваше да кажем и нашите невидими малки парашутчета полетяха и отидоха, където трябва. А от охлюва се правят много сполучливи лекарства за язва. Ако сме успели да калцираме някои язви, въпреки резултатите, това пак би било накаква сполука. Мъдростта на охлюва, който бавно влачи на гърба къщата си, също може да ни помогне с невидимите си коминчета на душите си да се свържем с нещо по-голямо, по-значимо.

Това ли е истинската мъдрост? Какво означава да си мъдър, да придобиеш мъдрост, въпреки или тъкмо поради незначителния опит?

И това, и още много други неща, като това например, да съжаляваш, че не си могъл да направиш всичко, което вършиш, по-добре и непрекъснато да се съмняваш в това, което правиш. Та нали само глупакът не се съмнява и единствено олигофренът е непогрешим. А останалите, обикновените хора, са мъдри с това, че грешат всеки ден, че се съмняват в това, което правят, и се будят с надеждата, че ще го направят по-добре.

Със заглавието на последната ви книга не давате особен шанс на надеждата. Не я ли съзирате в навлизането на духовното, на религията в училище?

Истинските надежди на хората са, докато са още бебета. Но бебето не знае, че се надява, и когато свали очилата и разбере, че вече ходи с костюм и е голямо, надеждата му вече е прекършена.

А откъм присъствие на духовното в живота ни и в училищата ни сме съвсем ощетени, защото духовното е отишло на почивка много надалече, най-вече някъде на Изток. Днешната цивилизация се нуждае от сериозно облагородяване и от оплождане с някои от източните идеи. Надявам се, един от пътищата за подобно духовно съживление да е и навлизането на религията в нашите училища. Но моята голяма тревога е, че нямаме добре подготвени хора, които да преподават религия. На нас, учителите по литература, ни се вменява в задълженията да преподаваме и часове, свързани с Библията. Аз го правя с голямо усърдие и с любов, но съм далече от тънкостите на тази работа. Нуждаем се болезнено от християнска интелигенция, от християнска поезия и литература. От това да правим достояние прекрасните ни християнски образци в нашата литература, като тези на Й. Йовков, Ст. Михайловски, късния Емилиян Станев. Нуждаем се вярата ни да стане действена, а не да бъде, както досега, застинала, непроменена. Тя трябва да бъде едно движение, едно трептене, една енергия, обновление, нови и нови контакти с всичко около нас и в нас, с вселенското. Иначе ни вледенява.

 

 

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2007, № 11 (96)