ФИЛОСОФИЯТА И ХУДОЖЕСТВЕНОТО ТВОРЧЕСТВО РАЗДВИЖВАТ ЧОВЕШКИЯ ДУХ

Лияна Фероли

web

Един от най-интересните участници в "Четвъртия национален пленер "Поетични вечери под Перперикон" в с. Калоянци край кърджалийския язовир Студен кладенец беше Христо Стоев. Той е на Христова възраст и освен че пише поезия, преподава философия и логика в два софийски ВУЗ-а (СУ "Св. Кл. Охридски" и МГУ "Св. Иван Рилски"). Защитил е и докторат върху немската философия .

Разговорът ми с него естествено потича по посока връзката на философията с други, подобни и все пак различни от нейните, духовни търсения. Като творчеството, науката, културата, субкултурата, религията, ересите...

Всеки стойностен възглед, започва Христо, показва ниво на ревизия, за разлика от някои учения, които само претендират за научност. Това, което отличава науката философия от всички други духовни и културни конструкти, е това, че тя показва случаи, в които може да бъде опровергана. Показва теоретична честност. Казва, че при определен неуспешен експеримент валидната дотогава хипотеза може да отпадне.

- И все пак в теоретичните науки има много игра на съждения и умозаключения, които водят до един затворен порочен кръг. Истинското познание не трябва ли да е малко по-независещо от несъвършената човешка опитност? Та нали най-големите научни достижения са дошли сякаш свише.

- Ако говорим за осенение, откровение, тогава ще говорим за религия. Но пък религията ни учи и на нещо много ценно в тази посока, защото в нея човекът изживява своята крайност. А когато имаш съзнание за своята крайност, знаеш, че и продуцираното от теб познание може да е непълно, привидно.

Идеята за научното познание се ражда в Древна Гърция и тя е уникална, защото почива върху метода обоснованост. А на гръцки "метод" идва от "одос" - път, т.е. за постепенност на познанието, и това е обоснованост на базата на нещо, което със сигурност знаем като истинно. А не да се прегръщат някои идеи с неизвестен адрес, които може да са каприз на нашия дух или на нашето подсъзнателно. Така че е необходимо всяко едно съждение да има своята систематична връзка с останалите съждения. Докато в наукоподобните учения това го няма. Там има само хвърлени множество твърдения, които, ако се поставят в систематична свързаност, ще се открият много противоречия и несвързаности.

Затова не трябва да приемаме нищо наготово и на доверие, всичко трябва да подлежи на проблематизиране. По това ще познаем и лъжливите учения, че те претендират за завършеност, докато методологията на науката няма такива претенции.

- Тогава как си обясняваш залитането на човека по тези лъжеучения, по неистинните, преувеличените, жълтоскроените неща и факти? Каква потребност на човека запълват те?

- Това са територии на субкултурите - свързващото звено между същинската култура и ежедневния живот. Потребността от тях е неосъзнавана и човекът хем не иска, хем не може да се замисли за тази своя слаба страна. Защото трудно може да се примири да живее в различни типове светове и сфери. Макар че по някакъв начин се опитва да ги свърже. Но първият подтик за това е една първична смес, която не придобива истински форми, а най-често псевдоформи. Затова и резултатите могат да изглеждат отблъскващи за търсещите истината хора. Но рано или късно всеки стига до осъзнаване на битието си.

- Нашето време, често наричано усилно и последно, предразполага ли към такова осъзнаване?

- Днешното време е време на големи контраверсии. По някои негови параметри бихме имали основание за голям оптимизъм, но и за голям песимизъм. В съвременната епоха човешкото е по много особен начин застрашено, в сравнение с предишните култури. Днес човекът е застрашен от собствените си творения, от собствените си възгледи. И то най-вече, защото и областта на духа стана обект на пазарни отношения и се търси пазар за човешките идеи. А това е много страшно, тъй като, когато човек е вътре в този тип отношение, той не осъзнава, че работи срещу себе си.

- Тук не идва ли на помощ теорията за еволюцията, за прогреса?

- Идеята за прогреса е идея на Просвещението и тя е едва от 17-18 век, не е изконна. Дори напротив, според Хезиод и неговото схващане за епохите на духа, човечеството върви към някакво падение, към регрес.

- Но нали развитието винаги е било циклично и след паденията са следвали възходи?

Дори и така да е, цикличността не е особено добро нещо, тъй като не дава хоризонт за някакво бъдеще, което вече не е било. Така че, ако си представим идеята за някакво уникално, идеално бъдеще, ще трябва да се откажем от идеята за циклична история. Идеята за цикличност е резултат на определен тип духовна нагласа, която не е изконна, а е породена в определени времеви исторически рамки и не бива да й придаваме твърде голяма сериозност, а по-скоро трябва да гледаме на нея с известен скепсис. Както и междувпрочем на много други непроверени неща.

- И вярата ни в Бога е непроверена, но тъкмо затова е ценна, защото за очевидното не са нужни много усилия да повярваш. С какво е така магнетично християнството за нас?

- Особено притегателен център в него е това, че личността е сътворец на Бога. Докато гръцката култура познаваше идеята за индивида като теоретичен конструкт, идеята за личността и нейната свобода за пръв път идва чрез революционното учение на Христос за самоопределянето на човашката личност пред един закон - този на Бога. За разлика от юдаизма, където Бог е един Абсолют, който не се съотнася към човешкото и не го приема като регулатив, при християнството вече Бог, освен строг съдник, е и любящ баща. С Христос възниква идеята за диалога, за споделянето на най-личностното и най-съкровеното.

- Но както обикновено, и на най-доброто човек успява да намери недостатъци. Иначе как бихме си обяснили днешните над 3000 християнски деноминации?

- Това идва от средата, в която се разпространява съответното добро нещо. Колкото и да е хубаво, в едно комерсиално общество то започва да влиза в обръщение, да се продава като пазарен продукт. И оттам идват изкривяванията. Върху този принцип е изградено и сектантството. Сектите са покупко-продажби на човешки души.

- Философският бунт срещу Бога на Ницше може ли също да бъде нещо като ерес?

- Ницше не е достатъчно изучен и не се знае, че той има много красиви текстове за Бога и вярата. А фразата му "Бог е мъртъв!" не се разбира добре. Той е бил агресивен спрямо институционализацията на християнството. При Шопенхауер също има бунт срещу клишираността и рамкирането на идеите. И двамата са имали право, защото хората са убили конструкта Бог и нямат отношение към живия Бог. Те са убили това, пред което са се кланяли хилядолетия наред, т.е. "мъртвия" Бог.

- Чоран има една мисъл: "Да се обновиш с ерес!", но не за дълго е това обновление, то само затваря кръга от търсенето и ненамирането на изхода, на съвършенството. Но може би това е така нареченото необходимо зло?

- Ересите и сектите наистина може да са замислени като търсещи яснотата, но в някакъв смисъл те са туморите на времето. Те винаги идват в определено време и започват да претендират за завършеност и тоталност, за пълнота, за сигурност, за завършеност на светогледната картина. Това, че са много регионални в духовен и интелектуален план, вече много силно контрастира с тази им претенция за завършеност и тоталност.

- Но по този начин не катализират ли новата промяна и не носят ли в себе си закона на хомеопатията - на подобното с подобно, на "тумора" с "тумор", за да настъпи пречистване?

- Точно така, това може да е въпрос на преболедуване, на изрязване на ненужното, на "туморите". А и най-вероятно те се явяват като възвестяващи появата на есхатологичните учения за края на света. В този смисъл нашата епоха не е уникална, доколкото сега тези нови идеи говорят за преминаване в нова фаза на развитие.

Пък и, като се множат, сектите се пресяват сами. Ето първите от тях не са актуални. Вече никой не си спомня за арианството, манихейството, павликянството, докато същинското християнство си остава актуално и до днес.

- Във всяка епоха има нещо уникално. Сега това не е ли възобновеното разбиране за уникалната роля на художественото творчество?

- Уникалното сега идва оттам, че животът на човека тотално е инструментализиран. Техниката дотолкова е всмукала човешките отношения, че дори ги е опосредила. Човекът вече е затворен в един напълно изкуствен свят, в който няма достъп до автентика. Затова тук може да използваме уроците на философията, която има евристични, откривателски функции. Това тя постига като проблематизира, разнищва настоящето. И то не чрез постулиране, а чрез раздвижване на духа.

Същото правят и изкуството, красотата, естетиката. Но от тях не трябва да очакваме повече. Те не трябва да имат морализаторска роля, те са само стъпки по пътя към хоризонта, който е недостижим. И това е добре, за да има движение напред. Иначе би било голяма скука, ако нямаше вече нови цели, нови мечти, нови идеали.

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2006, № 8 (81)