Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СВОБОДАТА И ТВОРЧЕСТВОТО СА ПРОЯВИ НА СЪРАБОТНИЧЕСТВО С БОГА

Лияна Фероли

web

Проф. д-р Димитър Киров е преподавател по християнска етика в Богословския факултет на Софийския уневерситет. Работи предимно в областта на християнската нравственост. С подчертани интереси към антропологията и христологията - като основи на универсалното учение за морала. В тези области има няколко книги: “Християнска етика”, “Християнството е вяра”, “Измеренията на човека”, “Майката на Иисус Христос” (под печат). Публикува в богословски и философски издания. Съавтор е на няколко учебници по религия за ученици от 2-12 клас.


- Проф. Киров, всички знаем, че религията придобива все по-голямо значение в дните на големи изпитания, като днешните. Дали нашата Църква може да стане изразител на тези очаквания и да бъде духовен страж и водач в похода към нравствен прогрес?

- Българската православна църква служи на народа според традицията и от девети век досега извършва спасителна, просветна и социална мисия. Разбира се, нейните действия се обуславят от различни фактори през различните исторически периоди. Нормално е Църквата да става по-активна във време на кризи и изпитания, тъй като, тогава нарастват, както нейните отговорности, така и благодеянията й за хората. Тези ситуации са изпитания за хората и за самата Църква.

През последните седемнадесет години българският народ преживява труден преход, по време на който унива, загубва кураж, а понякога се чувства изоставен. Това не остава скрито за Църквата и макар оценките за нея да са колебливи, тя провежда съответна дейност, която никак не е малка, предвид нейните възможности и все още малобройните й кадри. Тя успява да запазва националните ценности и традиционния морал, които често пъти биват застрашавани. В същото време върху българите влияят много външни фактори, които са предпочитани от мнозина и които маркират перспективите пред народа. За първи път Църквата изпитва затруднения да изпълнява своите задължения. За разлика от миналите векове, днес съществува глобализация, участие на страната ни в големи съюзи, които през следващите десетилетия ще погълнат малките и по-слабите държави. Обществото се секуларизира, родният език и чувството за национална принадлежност също са засегнати, да не говорим за новите “културни” влияния, които изтласкват много наши традиции. В този случай Църквата едва ли може да удовлетвори всички очаквания, още повече, че самите ние не знаем какво точно желаем: да бъдем българи или народ на голяма Европа, да изповядваме православната си вяра или някаква друга синкретична религия, да запазим езика и културата си или да влеем в тях чужди духовни потоци.

Може би този въпрос трябва да бъде преформулиран така: какви желаем да бъдем, къде искаме да живеем, в какво искаме да вярваме? Всичко това да обявим ясно и тогава да търсим помощта на Църквата, която може да бъде изразител и наставник, ако хората приемат да бъдат поучавани от нея.

- Вярвате ли във възможността религиозното отношение към живота да стане основна ценност? И по какви други начини, освен чрез религията като училищен предмет за изучаване?

- В много страни животът на човека е основна ценност и най-висше благо. Дори сред народи, които не се ръководят от християнския възглед, човекът се уважава. Изграждането на християнско отношение към човека е нещо различно. Хората трябва да знаят за своя произход, предназначение и достойнство и да бъдат научени от Църквата взаимно да се зачитат. Но и това не е достатъчно, защото знанието за човека като богообразно същество не превръща този човек в човеколюбец. За съжаление историята и нашият опит показват, че християнски просветени хора не уважават другите, а понякога дори ги мразят.

Преподаването на религия в училище е една възможност за облагородяване на човека отрано и за формиране на критерии за човечност, но въпреки това християнското отношение към живота едва ли ще стане основна ценност. Изисква се дълбока промяна на съзнанието на хората, нещо, което не е възможно по причина на самите хора. Такава промяна означава човечеството да се роди в християнската религия, или поне отрано да изпитва нейното влияние.

- Религиозните морални норми и принципи са заложени у всички нас, но никой не ни учи да ги разпознаваме, да ги събуждаме, да ги прилагаме. Как може грижата за човешката душа и за извисяването на човешкия дух да стане и държавна грижа, а не само на църквата?

Целият нравствен кодекс, който се съдържа в Свещеното Писание, е записан и в нашите сърца във формата на естествен нравствен закон, който е мярка за добро и за зло. Всеки човек може да развива този закон като критерий за своето поведение. Това са правили много хора и преди Иисус Христос, и след Него, но този закон винаги остава недостатъчно обективен и точен, поради греховността на човека. Вложените закони у човека се развиват по-пълно в Църквата, защото там, освен правилното обучение, се оказва пряка благодатна помощ и освещаване на самото развитие. Няколко века преди Рождество Христово Сократ е прозрял, че човекът притежава скрито знание в себе си в неразвито състояние, което трябва да се събуди, да се изрече и да се облече в съждения и възгледи, но това е ставало тогава под ръководството на мъдри учители.

Чрез своята образователна система държавата се грижи за духовното и моралното развитие на човека, но Църквата е единственото място, където се възстановява екзистенциалната връзка между човека и Бога. Място, където човек получава Божие прозрение за слушане, разбиране и прилагане, както на наученото, така и на вложеното у него.

Държавата може да помага на Църквата, но не може да я замести в тази работа, защото не притежава нейните свръхестествени качества.

- Знаем, че животът има свръхсетивно естество и сáмо трябва да се подготви “почвата”, да се създадат условия, за да заработи в него свръхсетивният организиращ принцип. Оттам нататък оздравителният процес ще протече от само себе си. Тогава въпрос на какво е неоценяването и неприлагането му?

- Духовният живот на човека се захранва от Бога, но тази даденост трябва да се развива целенасочено и методично от самия него, за да може Божият Дух да се прояви по-пълно и защото човекът има интуиция за своето развитие. Може би няма духовно здрав човек, който да не се стреми към усъвършенстване и напредък, но едва ли всеки осъществява този процес правилно. За да бъде развитието, което в Църквата се нарича уподобяване на Бога, успешно, трябва да се изпълнят предварително няколко условия: съвършеният дар, който идва от небето, трябва да бъде превърнат в ценност от човека чрез труд; необходимо е също да се вникне в съдържанието на дара и винаги да се привлича Бог за помощник. А за да се задейства вложената у човека програма, е необходимо той да може да дешифрира Божиите действия в света и да слуша гласа на Бога в сърцето си.

Нравствено-оздравителен процес може да започне у човека, само ако неговите планове и усилия хармонират с Божия план. Това обаче съвсем не означава, че човекът е детерминиран. Той е свободен, но неговата свобода и творчество се проявяват най-пълно в съработничеството с Бога.

- Платон казва, че за възприемане на духовното най-много помага красивото. Вярно е, че етиката осъществява битието, но естетиката му придава очарование, живец. И вероятно поради тяхното отделяне не може да се стигне до истинската култура на съвършенството, мечтана и постигана от светците, което означава възможна и за всички останали. Или това са само мечти?

- На върха на Платоновата метафизична етика се намира идеята за доброто, за която човек копнее и се опитва да установи съдържанието й. Платон разполага доброто в близко отношение с красивото, което смята също и за елемент на доброто, заедно със симетрията и истината. В православната църква Бог е върховното добро, от Което произхожда красотата в света, истината и симетрията. А светостта на християнските светци е състояние на уподобяване на върховното добро, на придобиване на сходни характеристики с тези на Бога. Естествено е светецът да развива и духовна красота. Светостта, като върховно постижение на земята, притежава всички елементи на доброто.

- Руският професор И. Н. Яницки казва, че религията не само може, но и трябва да играе основна роля в развитието на нравствеността. Но как може науката за нея да стане действена? А оттам и религията - социална пътека?

- Първите нравствени кодекси произлизат от религиите. Старозаветната юдейска религия е истинска съкровищница на нравствени истини. Като изключим легализма и буквализма, юдеите са живеели според Мойсеевия закон и нейните пророци са прилагали вярата си в живота. Християнството е религията с най-възвишена и универсална нравственост. През изминалите двадесет столетия то оплоди света с нова култура и нов морал, дори днес е трудно да определим колко голямо е влиянието на Църквата в тази посока във всички сфери на човешкия живот. Без уговорки, можем да кажем, че християнството коренно промени морала на милиони хора. Едва ли някой специално се замисля за мащабите на тази промяна, но тя съществува и продължава да действа.

Християнската наука за Бога (теологията) всъщност разкрива цялото теоретично съдържание на религията. Броят на духовните училища е голям, а литературата - неизброима. От тази християнска теология, в трите конфесии, са повлияни десетки други науки, които тук няма да изброяваме. Теологията присъства чрез различни форми и в цялото хуманитарно знание. Хиляди интелектуалци, които не са традиционно вярващи, познават Библията и християнската литература и си служат с тях.

Християнската теология може да бъде по-действена, ако се изучава с вяра, без нея тя помага да се формира по-хуманен светоглед, който превръща човека в благородна личност, но тя не е най-върховното постижение на духа в този свят.

- Щом като душата не е порочна, откъде идва бедата на човешката глупост? Езра Паунд я вижда в организираното и придобитото невежество. И сякаш не е далече от истината?

- Духът на човека е струя от Божия Дух, затова притежава в умалена мярка качествата на своя Първоизточник и се стреми към Него чрез придобиване на знание. Грехът на първите хора се отразил неблагоприятно, защото още не били готови да живеят без Божията благодатна помощ и да постигат свръхмерните си проекти. Грехът, който можем да определим като духовно-нравствен разрив между човека и Бога, разстроил цялото същество на човека и неговия ум. Още в първото семейство се появила завистта, която подтикнала към братоубийство. Така, вместо човечеството да умъдрява, черпейки сили от Бога, то повече упадало, защото не се ползвало от Божиите дарове.

Векове преди Рождество Христово юдеите и езическите мъдреци смятали невежеството за корен на много злини. Оттогава досега картината не се е променила. Въпреки огромните постижения в областта на науката, които респектират хората, духовното невежество се шири в нашия свят. То спохожда често и самите християни, които също много често грешат, поради недостатъчно знание. Тук имам предвид духовното незнание, неспособността да се вникне в същността на истината и липсата на механизъм у човека да превърне тази истина в стил на живот. Мразещите, завиждащите, преследващите, са хора не само с лоши сърца, но и с недостиг на знание за доброто и красивото.

- Как може да се противовъздейства и да се освети мрака? Но не само с констатации, защото те са т.нар. “вулгарни стандарти”, които изпълват голите понятия с апатия, леност, агресия и превръщат недейственото “добро” в зло.

- Темата за осветената и сенчестата страни на този свят и за мрака у човека е много дълбока, тя започва от сътворението на света, за което се говори в книга Битие. Ако отъждествим мрака с лошото в този свят, макар това да не е правилно, следва да кажем, че мракът е мястото, в което не прониква достатъчно Божията светлина, но не по вина на Бога. Затова под освещаване на мрака трябва да разбираме усилията на хората да допускат светлината в себе си и да я предават на другите. Мракът може да се прогони чрез любов. Любов, която съгражда добро за още един човек. Иисус Христос е истинската светлина, Която осветява всеки човек, стига той да я приеме.

Всъщност мрак не съществува, има само дефицит на светлина. Не е нужно да противодействаме на мрака, нито пък да го унищожаваме, необходимо е да се стараем по-силно да светим с добротата си.

- Пресушаването на вярата ни в Бога, неосъществената среща с дивната Божественост, отказът ни от най-божественото в нашата природа ни доведе до най-тежката болест на века - скептицизма, нихилизма. Преодолима ли е?

- Едва ли има човек, който да не е бил обземан от недоверие. Ако проследим историята на Църквата, ще се убедим, че праведници и светци са преживявали колебания, падали са, дори някои като св. ап. Петър са се отричали от Иисус Христос. До тези състояния човек може да достигне главно по два пътя: Първият е, когато активно се стреми към Бога. Тогава винаги е възпрепятстван, както от вътрешни субективни, така и от външни обективни фактори, резултат от битката на сатаната с доброто в света. В този процес не е изключено да се преминава и през степени на маловерие. Колкото повече духовно напредва човекът, толкова по-привлекателен става за злото, но също така става и по-силен негов противник. При втория, човек може да се отдалечи от Бога, дори може да Го намрази. В първия случай Бог не допуска праведника да страда повече, отколкото може да понася. Във втория - Той търпеливо чака непокорният и независим човек да разбере грешката си, да се разкае и да потърси Бога, Който вече е тръгнал да го посрещне (Притчата за блудния син). С Божията помощ и ако желае, човек може да се оттласне от дъното на своя скептицизъм или нихилизъм. Това е възможно, ако го иска и вземе такова решение.

- Дълбоко християнският смисъл е в сливането на духовната с материалната активност, на духовните с материалните успехи и постижения. Отиваме ли вече към едно повторно свързване на разделеното?

- Християнството цени материалните успехи и постиженията на хората, но по-високо издига духовните. Всъщност този въпрос може да се разглежда в контекста на огромната по съдържание тема за отношението между духовното и физическото. В Божия промислителен план за създаването на човека и за неговото уподобяване е включен физическият свят с цялата материална култура. Голямото предимство на човека пред ангелите е неговото хармонично психофизическо битие, притежаването на тяло с качества на съвършен инструмент за творчество и съзидание. Поради това, единствено човекът създава култура, наука и цивилизация. Но взаимодействието на духовното битие с физическото и смисълът на материалните блага и успехи на човека трябва да се разглеждат в много специална връзка и от гледна точка на Божия план и на вечността. След Второто Христово пришествие хората ще преминат в друг свят, качествено различен от този, с нова перспектива в безкрая и други отношения с Бога. Затова на човечеството предстои освобождаване от материалните зависимости, а не сливане на духовното с материалното, макар физическият свят, като най-добрата среда на човека и неговото материално творчество, да е предпоставка по пътя му към вечността.

- Отдавна е наболяла необходимостта от една нова научна, но не абстрактна, а реална парадигма, която да възвърне прастария синтез между религия, наука, изкуство, философия. Работи ли се в тази посока? И за изработването на една каузална “терапия”, изследваща причините за нравственото боледуване?

- Преди много години религията съдържала почти всички науки, които постепенно се обособили, а някои се отдалечили много от нея. Това е закономерен процес на развитие на човешкото знание. В началото на своята история богословието взаимодейства с философията, използва нейната методология и словесно богатство, философията също идейно се обогатява от християнството. Струва ми се, че не е възможно да се постигне синтез между религия, наука, изкуство и философия в бъдеще и той едва ли ще допринесе полза на тях, защото науките се диференцират без прогноза за интегриране.

Бог, Който е обект на християнското богословие, не е предмет на нито една наука. Богословието е единственото знание, което се изучава с разум и вяра. Това не означава, че то не се ползва от постиженията на класическите и новите науки или, че когато изследват гранични теми, те никога не търсят неговата помощ.

За нравственото боледуване на хората сме отговорни всички, и сме длъжни да лекуваме наранените човешки души, но християнството предлага удивителна педагогика и специална духовна теория, чрез които се създава мир у човека и хармония с общуващите. Духовният мир е начало на терапията, на самотерапията.

- Всяко едно духовно ориентирано търсене има право на живот, без да бъде подценявано и отричано, тъй като всички пътища, всички малки поточета водят към Всеобхватния океан, към Всеобщоделимото (Бог). Бъдещето на икуменизацията?

- Колкото и разделено да изглежда човечеството, дори враждуващо понякога, то е Божи народ, който произлиза от една кръв, има един Творец и общо бъдеще - вечността. Към този народ Иисус Христос отправи една молитва: “Да бъдат всички едно - както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил” (Йоан 17: 20-22), чието съдържание осмисля междуличностните отношения на повече хора и вдъхва оптимизъм. Истина е, че всеки човек има свой път в този свят и във вечността, но всички пътища водят към Бога, защото всеки един от нас е свързан с Него и се привлича от Него. Първообраз на съществуващите пътища към Бога са пътищата, чието начало започва с дървото на живота и дървото за познаване на доброто и злото в Едемската градина.

- Как ще звучи “Одата на радостта” на български и особено в навечерието на Великден?

- Когато се замислим за миналото на народите и проследим историята им, се изумяваме от скоковете в тяхното социално и духовно развитие. Едва ли бихме могли да разберем, кога хората са били по-близо до Бога - по време на възход или на упадък. И колко поучителни са били неуспехите за тях. Всичко това се съдържа в Божия промисъл и следователно е добро.

Много събития в нашия живот изглеждат недопустими или безсмислени, но в контекста на вечността вероятно това не е така. Следователно “Одата на радостта” ще звучи и на български, макар първоначално не дотам съответстващо на очакванията ни. Нашата мярка не всеки път е точна, прозрението ни не е достатъчно силно, поради което и прогнозите не са достатъчно ясни. Но при окончателната равносметка ще се окаже, че всичко, което се случва в този свят, е било полезно за хората. Така че “Одата на радостта” ще звучи все по-настойчиво в бъдещия свят, който ще бъде свят на голямо духовно и динамично усъвършенстване и най-вече едно приближаване към истинската, нетленната Божия светлина. Каквото е и посланието на Възкресение Христово - да ни окуражава с перспективата за радостите в царството Божие и вечността.

 

 

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.04.2007, № 4 (89)