Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛАСЪТ НА ВИКАЩИЯ В ПУСТИНЯТА ОСВЕЩАВА БИТИЕТО С ТАЙНСТВАТА НА ВЕЧНОСТТА

Отец Боян Саръев и неговата книга “Гласът на викащия в пустинята”

Лияна Фероли

web

Отец Боян СаръевВ една родопска песен се казва: “Там, където сълзи са капали, там песни никнат”. А в нашата, най-тъжна, но най-горда планина - Родопа, в тази знойна земя, и до днес излъчваща дъх на посечени от огън и желязо горди люде, в чийто чернозем гневни нощи са посяли и студ, и огън, не са могли да не поникнат най-прочувствените песни. Песни, изпълнени със суровост и нежност, сякаш родени от меча на Спартак и звънкия шепот на Орфей. Тя, родопската песен, дълго е кротувала в сърцето, но преди да се въздигне към небето, първом се е люшкала над борове и лески, разтропвала с хлопатари и татралки така, че чан и песен да звучат в едно, а накрая прибавяла и чудния хор на родопската гора. Точно по този начин, волно и широко, искрено и дълбоко, със самороден блясък звучи днес една съвременна, сякаш изпята на един дъх съкровена изповед - тази на отец Бояновата книга “Гласът на викащия в пустинята”.

И без да е виждал как изглежда пустинята, преподобният отец винаги е усещал как се стеле нейната необятна простота, как се белее в дъното на душата прозрачната й мъдрост и неведнъж е изпитвал нейните вековни мигове на самота и огорчения, от които

изригват неговите сакрални викове

Будителският глас на отеца ни води като в библейски сюжет по следите, оставени от една силна, неподкупна и отговорна личност, познала болката на своя народ и станала част от нея. Води ни към проблемите на един исконно български край и на най-българските му обитатели.

Този глас рисува образа на Родопа чрез питанията и решенията на собствената си чувствителност, сподиряйки своите лутания, съмнения, страхове, терзания по целенасочения, стръмния и осеян с камъни и тръни път на просветлението. Този път минава през една малка държава, която не е в Европа, нито пък извън нея, в един нито голям, нито малък град и през едно малко село с криви улички, където се появява едно малко, ранимо същество с капки от пресен вулкан по него.

Така сякаш вижда насън картината на своето раждане сламенокосото и луничаво момче от с. Жълти чал, Ивайловградско. Преминало през едно трудно, но романтично детство, изпълнено със звън на чанове, дъх на тор, примесен с миризма на суха мащерка и прясно подничен хляб, русокосото дете сякаш още вижда синьото муле и онези бели кози, които миришат на гора, на хвойна, на лески и мляко. Може би все още живее това ненаситно и любопитно момче, което изучава света с голяма сериозност в будните сънища на родопския будител, но вместо да подръпва дългата си ризанка, за да не я застъпва, сега

със замах развява тъмния силует на свещенническата си дреха

Дори и да се вижда понякога с боси и напукани крака, със скъсани и посивели от пране дочени панталонки над коленете, вече не се срамува от това, защото знае, че страданието е най-сигурният път към просветлението. Детето в него пренася в настоящето онези сънища на открито и сливането с космическата хармония, усета за вечност и за дълбоко трогателна идилия. И онзи вкус на най-сладката халва - награда за целогодишния труд по тютюна, и онзи почти свещен ритуал, на общата паница, която дава на хората здравото състезателно начало.

Осезателно чувства тихата есенна печал, тъгата по отминалото лято и абсурда на човешкия живот.

Това лъчезарно дете на природата търси чрез книгите, рисуването и нестихващото си въображение срастване с хармонията на всемира. Но вместо нея среща по пътя си много скършени надежди. Вместо рисувателно или театрално училище, отива в милиционерското училище в Стрелча. Престоят в това училище и тежкият казармен режим за волното едва 15-годишно дете от балкана е като престой в ада. А както казва самият той, да научиш момче, доведено от колибите на Родопите, което никога не е спало в легло, да го оправя под конец и да лъска кожените обувки до блясък, при положение, че не е слагало обувки на краката си, е цял героизъм. А може би затова, че там е възприеман за другородец, мохамеданин, по-късно у него се формира вътрешната необходимост да остава сам и да не понася колективния живот. От училището е командирован за една година в столицата, където започва работа в конния ескадрон на милицията.

Покъртителните разкази на кавалеристите за потушените от тях бунтове на българомохамедани от с. Корница, Благоевградско, оставят у него за цял живот горчиво-отровния спомен за потèклото кърваво дере и за кървавото хоро на победителите. Не по-радостно е и завръщането му в родния край и работата му в Районното управление на МВР - Крумовград като сержант от патрулно-охранителна служба. А след школата в Симеоново изживява още по-голяма самота, която го отвежда до бялата стена на абсурда на Албер Камю. Пренебрежителното и враждебното отношение към него го обрича на вътрешна духовна емиграция. Чувства, как светът изстива за него и години наред живее в обществото като пустинник. А като връх на несполуките, фалша, раболепието и измамите идва и възродителният процес.

Вече е на 30 години, а има усещане, че животът му е изтекъл като по канал за обратни води. Червеят на съмненията и самообвиненията го довежда до непоносими духовни терзания и до една спасителна мисъл - започва по-често да поглежда към служебния си пистолет. И тогава, в пределния момент на изчерпаните му сили

идва насън знамението на Божествените думи: “Аз съм пътят и истината, и животът!”

Идва и призивът да тръгне след Създателя си, а заедно с това и една крещяща нужда на душата за духовен покой, за нов живот и за пречистващата сила на тежкия физически труд. Край Тунджа върши къртовски уморителна работа, но душата му се възражда, чувства се свободен и независим, за пръв път човек.

После работи в завод “Електрон”, където минават най-хубавите му години и редовните посещения на службите в храм “Св. Георги Победоносец”, и приятелството му с певеца на църквата дядо Никола Ламбев, с чиято помощ открива света на вярата и Светото писание. Следва и едно свише знамение, когато треперейки в плач,

наяве и насън изживява разпятието на Исус.

Винаги е усещал, че ще бъде личност, че ще направи нещо значимо и още оттогава отецът вече знае, че Бог го подготвя за някаква мисия. Тя започва на 27.05.1990 година, когато е ръкоположен за дякон.

По-късно става очевидец на съдбата на една настръхнала, тъмна и тъжна планина - Родопа. Вижда как хората й, станали жертва на задкулисни политически игри, първо се стряскат, после стискат юмруци и се опитват да извикат, но от гърлото им не се отронва дори и стон, защото отново са принудени да се потурчват. Вижда как отново идва страх и се отваря няколковековната рана на най-тъжната и най-горда планина. Чувства, че отново нейните жители са разпнати на кръстопътя между българския си произход и натрапената с огън и меч чужда религия. Често погледите на тези смазани и умърлушени хора срещат очите на отеца и като излъгани деца и обречени на смърт болни молят за спасение. И хранят плаха надежда да намерят лек за душите си.

Тази болка на Родопа и на нейните хора, която е и негова болка, го гори като огън. Затова се чувства длъжен да търси за нея благ мехлем. Та нали народът казва, че за всяка болка си има и билка. А тъй като злото и болката са влезли през сърцето, пак оттам трябва да излязат.

Така отецът започва да търси път право към сърцата на тези, изтерзани и захвърлени на произвола, българи, за да открие формулата, която да разплете Гордиевия възел на Родопа. Тогава по Божия милост проблясква учудващо простото хрумване -

възелът трябва да се разплете, а не да се разсича.

Той и семейството му приемат Светото кръщение и така се освобождават от болката на сърцето, защото там се настанява благият Исус Христос. Да, казва си отецът, ето го спасението - то е в Спасителя на света и пътят към него е открит, макар че е стръмен и осеян с тръни и камъни, само той води към истината.

Започват дълги просветителски, духовни проповеди, възвания и душеспасителна дейност. На 18 април 1990 г. се учредява Движението за християнство и прогрес “Св. Йоан Предтеча”, чиято върховна цел е да върне потомците на помохамеданчените насила българи в лоното на Православната църква. Така се стига и до масовата кръщенка на 18 май 1991 г. в храма “Св. Богородица” и до изричането на спасителните думи: Кръщават се Божиите раби - Момчил, Ралица, Огнян, Севда, Илица... Макар че не е толкова важно как ще се наричат хората, както казва именитият отец, по-важно е да си останат хора и да се обичат, и тяхната чистота и наивност да не се използва за временни политически цели, по-важно е да получат цялата любов, която заслужават, и да разберат, че са равноправни и желани. По-важно е да не бъдат вече никои и да изпитат великата духовна радост на връщането си към храма на отколешната си вяра, към корена, към рода и отечеството си. Защото така и душите, и костите на избитите им деди ще намерят вечен покой.

Така и “Гласът на викащия в пустинята” въздига точно този стремеж към пречистената вяра и към осветеното битие с тайнствата на вечността.

 


Боян Саръев. Гласът на викащия в пустинята. Кн. 1. София: Пени, 1996, 128 с.

 

 

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2005, № 11 (72)