"НИШКИТЕ, КОИТО СЕ ПРЕКЪСВАТ" И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(Истинска история)

Калин Ненов

web

Аз обичам глобализацията; и я обичам тъкмо заради връзките, които създава - заради нишките, които изприда.

Обичам я заради интернет: заради възможността да пратя писмо до стар приятел в Портланд, Орегон, и да получа отговор един час по-късно; и заради възможността да срещна нови приятели, докато обсъждаме любими автори в някой IRC канал - или направо си разменяме електронни книги, песни и филми; а напоследък започвам да я обичам особено много - откакто благородните души от http://www.skype.com пуснаха безплатна програма за телефонни разговори през интернет, толкова качествена във възпроизвеждането на глас, че всеки път, когато я ползвам, имам чувството, че съм се облегнал о рамото на събеседника (или събеседниците) си и споделям себе си на живо¹.

Обичам глобализацията заради все по-разширяващия се наш допир до чужди цивилизации: други народи, други култури, други световъзприятия... Три часа в интернет ми осигуряват виртуално пътешествие до Тибет - а истинско аз така или иначе няма да мога да си позволя през следващите десет години. И макар че онзи Тибет, който зървам в снимките и описанията на сайта, не е действителният, а само негов преразказ през видеообектива и културните филтри на съответния пътешественик, аз всъщност се обогатявам двойно - у мен се създава поредната двойна нишка, свързваща ме с разбирането както на наблюдаваното, така и на наблюдаващия. Имал съм възможност да вкуся, често в оригинал, от произведенията на Шекспир, сестрите Бронте, Тери Пратчет, Михаел Енде, Алесандро Барико, Умберто Еко, Астрид Линдгрен, Дейвид Зиндел, Даниел Куин; да почерпя вдъхновение от картините на Ешер, Магрит, Дали, Дюре, Луис Ройо, Джон Хауи или от музиката на Карл Орф, Бетовен, Queen, Avantasia; и, с разширяващия се наш хоризонт на изток, да поема от живителния холистичен подход на дзен будизма и тъй да започна да изцелявам разлома “Добро - Зло” в понятията си; да съчетая нравоучението на баснята с непоучаващия, разтварящ възприятията подход на коана; да слушам величествените полифонии от гняв на Savatage редом с лечебните, душемилващи мантри на Deva Premal; и, в крайна сметка, всмукан във вихъра на множащите се избори, да открия истинския себе си, да създам онова свое “аз”, което е цяло - и възприема света в целостта му, свързано: глобално, локално и вътрешно.

Обичам глобализацията заради глобалното, постепенното повсеместно осъзнаване на глобалните проблеми, с които сме дарили нашата планета: онова осъзнаване, което идва, когато проумеем, че националните граници не спират наводненията и сушите; че националните решения на една държава няма да я спасят от киселинния дъжд на едно полукълбо; и няма граница, национална или световна, която да замести озоновия слой и да опази кожата ни от рак. А още повече обичам глобализацията заради произтичащото глобално осъзнаване, че тези проблеми трябва - и в действителност могат - да бъдат решени само по подобаващ начин: глобален; и съответно пораждащото се глобално желание за намиране на такива решения - желанието за глобално сътрудничество.

Обичам глобализацията заради взаимопроникването на култури, истории, начини на мислене, заради възможността да вплитам примери, в това си есе и във всекидневните си разговори, без да е необходимо да ги обяснявам или превеждам, независимо от коя част на света са събеседниците ми. Обичам я заради разширяващото се взаиморазбиране: опознаване, взаимно обогатяване и, в крайна сметка - най-важното последствие, без съмнение - взаимоприемане.

И накрая - поне на онзи край, който ми е необходим тук - обичам глобализацията заради разширяващите се възможности за пътуване, които две поколения преди мен са дали възможност на всеки българин да открие България в цялата й прелест, отворили са врати пред родителите ми към Източна Европа, а на мен и моето поколение предлагат света, от Ванкувър до Вануату.

В това есе искам да ви разкажа историята на моето собствено пътуване през последните пет години. Спирам се тъкмо на тази история не толкова защото я познавам по-добре от всичко друго на света, а защото тя е история за създаване и прекъсване, и повторно създаване на нишки.

Веднага бързам да уточня: Предстои ви да прочетете един личен разказ, изграден от преживявания и наблюдения без претенции за обективност и изчерпателност. Целенасочено съм се старал да бягам от обобщенията: колкото по-глобално възприемам света, толкова по-малък се чувствам пред многообразието и необозримостта му - и всички обобщения, изразени в краен брой думи, започват да ми се струват все по-непълни и ограничаващи възприятията ни в определени коловози, които ни разделят от действителността в цялото й неизразимо великолепие.

* * *

Първото ми напълно осъзнато заминаване в чужбина беше през есента на 1999-та година, когато спечелих стипендия за завършване на средното си образование в Колеж на обединения свят. Колежите на обединения сват (United World Colleges), понастоящем десет на брой и пръснати върху пет континента, са замислени преди повече от четиридесет години като институции, които да съберат на едно място млади хора от всички точки на света и да съградят у тях взаимоуважение, желание за взаимопомощ и глобално мислене, да създадат здрави връзки чрез общочовешки ценности у представителите на често враждуващи (или съвършено непознати една за друга) държави - и тъй да вплетат заздравяващи нишки в рехавата, лесновъзпламенима тъкан на нашия вечно бушуващ свят.

“Общочовешки ценности и международно разбирателсто, бла-бла... тоест... дрън-дрън” - мислех си аз, когато за първи път крачех из улиците на италианското селце, приютило моя колеж. - “Ами че някои от съколежаните ми бъкел английски не знаят - а пък от скоропоговорките на американците ми се кръстосват очите... за какво разбирателство ни говорят тия?”

Двете години, които прекарах в Адриатическия колеж на обединения свят, промениха много неща. Всичките ми съученици научиха достатъчно английски, за да изразяват онова, което ги вълнува; а и без английския, след осемнадесет месеца, прекарани с двеста други човешки същества, в по-голяма близост, отколкото бях изпитвал, в който и да е момент от дотогавашния ми живот, аз узнах колко подобни сме, всичките двеста, във фундаменталните си страхове: да не бъдем предадени, наранени, използвани, унижени... тривиални думи за нетривиалните сили, които ни водят; и в нуждите си: да бъдем приети, разбрани и - най-сетне, най-много и най-дълбоко - да бъдем обичани.

(Тук се поддадох на словесната инерция и малко слъгах - простете... За последното всъщност ми трябваше повече време - и ще се върна към него по-нататък.)

Узнавах го, докато се тресях беззвучно над чинията си със спагети, когато източногерманският ми приятел Тобиас имитираше демоничната усмивка на учителя ни по физика Марк (южноафриканец), а от двете ми страни хихикаха Чарлс от Лесото (с истинско, истински непроизнесимо име Кутльоисисо) и наполовина мароканецът, наполовина швед Шире. Узнавах го, докато по време на ежеседмичните дискусии на горещи световни теми палестинските и израелските ми съученици се обсипваха с взаимообвинения и статистики за броя на убитите от последната седмица, а у мен се надигаше черен гняв, неистово желание със собствените си ръце да срутя всяка църква и синагога, и джамия - та дано се отворят очите на приятелите ми за Божественото чудо, въплътено във всеки от нас, живите хора... Узнавах го, когато участвах в груповите упражнения по медиация и трансформация на конфликти; когато крещях с пълно гърло на другите организатори на Балканското шоу, и ми беше крещяно; когато нахлузвах бялата си тениска и се сливах с езерото от бяло пред сградата на администрацията, за да изразя протеста си срещу наказанието, наложено на наши съученици; узнавах го по време на заядливите (но напълно несериозни) закачки с македонеца Виктор и гърка Янис относно националната принадлежност на Кирил и Методий; узнах го, най-сетне, със сила и трайност, които ще останат в световъзприятията ми, докато съм жив (и навярно също толкова дълго ще ме карат да се мръщя всеки път, щом чуя “Мани ги тия мюсюлмански фанатици” или “С арабели да си нямаш работа”), когато първата ми любов, иранката Негар, се осмели да сподели с мен всичките болки, пронизали живота й, всичките страхове, отравящи апетита и съня й - и когато осъзнах, че самият аз, саксийното цвете, хладният аналитик, мога да съпреживея всеки един от тях, без да съм преживявал нещо даже далечно сходно, и да дам на това друго човешко същество собствената си вяра и топлина - и да не бъда отхвърлен.

Онези две години ми бяха достатъчни, за да се убедя, че всички човешки същества са фундаментално сходни, познаваеми и разбираеми под пластовете на културните и личноопитовите си различия. Наистина съществуваха общочовешки ценности; международното разбирателство - редом с всяко друго разбирателство - наистина беше постижимо.

През 2001-ва година заминах да следвам информатика във Ванкувър, отново със стипендия. (Още една от хубавите страни на глобализацията: по-развитите държави искат таланта ни и ни осигуряват условията да го реализираме; но, в крайна сметка, никой не може да ни задължи да се задържим на едно определено място - тъй обругаваното “изтичане на мозъци” всъщност е индивидуален избор, не безалтернативен, безвъзвратен път.)

В Канада за първи път се срещнах с “лошата” глобализация. Научих се - от немай-къде, т.е. нуждата да пътувам поне час до най-близкия магазин за хранителни продукти - да пазарувам от супермаркети, държани от транснационални компании като Walmart, задушаващи малките местни бакалии. (Да видим какво ще направят Metro и Billa с кварталните магазини за хранителни стоки.) Изпитах върху собствения си гръб разгръщането на модела “American Dream” (сещате ли се “America” на Рамщайн? “Coca-Cola! Wunderbar!”): в периода 2001-2004-та студентските такси се повишиха два пъти - понеже правителството на Британска Колумбия реши да последва примера на Големия южен брат и да остави университетското образование на самоиздръжка... (“Ние няма да принуждаваме хората с по-високи доходи да плащат по-високи данъци. Ние ще поддържаме бюджета, като орежем социалните пера - включително държавната подкрепа за висшето образование. Четете по устните ни: Ще учи само онзи, който може да си го позволи.”) Нямаше да ми горчи толкова, когато си припомням ония събития, ако не бях загубил приятели заради въпросното увеличение: единия в наркопласьорски войни - понеже заплатата му като дървосекач през свободните четири месеца от годината не стигаше и понеже семейството му бе разделено и не можеше (...да, прави сте - не искаше) да го издържа, и понеже прояви доблестта да се опита да говори с един от крупните фармацевтични собственици в Канада, който лично бе препоръчал спирането на държавните субсидии за университетите, за да му разкаже, че ще му бъде абсолютно невъзможно да вземе диплома, ако увеличенията продължават - за да помоли за съдействие, в крайна сметка - и беше изхвърлен от подчинените на въпросния, а майка му едва не загуби работата си; а другата - защото разчиташе на частичната си стипендия, без да получава и един долар от родителите си, и защото, освен че увеличиха таксите, управляващите орязаха броя на работните места, особено за чуждестранни студенти, и намалиха минималната надница - и тази моя приятелка бе принудена да се прибере в родната си Италия на края на първата си година и да започне отначало...

Тогава за първи път се потопих и в трите основни ценности на American Dream: integrity, efficiency, materiality.

Integrity, или почтеността, е онази изконна ценност, която позволява на дългогодишния обитател на оня континент да има пълно доверие в твоите обещания; да не подлага под съмнение постиженията, изброени в работната ти автобиография (когато за първи път сглобявах въпросната автобиография, се чувствах странно и несигурно: къде бе границата между самохвалство и самоподценяване?); да приема без резерви и допълнителни преуговорки сроковете и сумите, за които сте се уговорили да свършите дадена работа, и да не проверява зад гърба ти начините, по които ги ползваш - отношение, което лично изпитах по време на тримесечния си стаж в една канадска компания. Примерен диалог:

“- Ъммм... при такова плаващо работно време как трябва да отчитам кога съм дошъл и кога си тръгвам?

- Не е нужно. Нали си виждал отворените кутии за вестници във фоайето? Е, те са на същия принцип на честта: разчитаме, че когато си вземеш вестник, ще оставиш петдесет цента. В крайна сметка, нали цялата система затова работи...”

Тая ценност прегърнах и с двете ръце: от много време мечтаех за подобно доверие в отношенията.

Efficiency, или ефективността, приех със смесени чувства: одобрявах я дотолкова, доколкото ме стимулираше винаги да търся по-пряк, по-умен, изискващ по-малко ресурси и усилия (и нерви) начин за свършване на някаква задача; но превръщането й в оправдание за разграфяване на личното време до минута - “Мда... мога да ти отделя петнайсет минути за кафе... Другият вторник, 9.45, устройва ли те?” - намразих с цялото си сърце: задушаващото се.

Materiality е измерването на житейския успех във вещи и придобивки. Автомобил - по един за всеки член от семейството; задължителната двуетажна къща с (очевидно) много гаражи и половин декар ливада; малка кипра вила на някой от близките девственозелени острови... ако може, с басейн, понеже океанската вода не винаги е достатъчно топла... Никога не съм разбирал този критерий за успех; а с осъзнаването си започнах и да го ненавиждам, защото той съответства на онзи завой на човешкото желание за повече, който отвежда планетата ни към екологичната пропаст. Тук нямам място да говоря по темата с онази изчерпателност, с която е редно да се говори за нея. Ще кажа само, в опит да бъда максимално сбит (и с риск да бъда неразбран), че в изначалното човешко желание за повече няма нищо лошо - то е прекрасно, когато намира израза си във вътреусъвършенстване и създаване на изкуство, и обич, и красота - повече; и се превръща във всепоглъщащо чудовище, когато се въплъти в повече придобивки, удобства и материални забавления - най-страшният звяр, забивал нокти в земната плът.

През тия две години за първи път се прекъснаха нишките ми с България. Веднага трябва да отворя една голяма скоба. Никога не съм изпитвал носталгия по българското - било то домати, или литература; и не се възприемам като типичен (каквото и да означава “типичен”) българин. Ето например: аз наричам безрезервния оптимизъм “реализъм”, а ако се случи да заболея от песимизъм или скептицизъм (най-често поради вътрешно изтощение или липса на съратници), ми минава; напълно съм изрязал от живота си завистта и надзъртането в чуждия двор; не се блъскам при качване в рейса; не слушам поп-фолк²; деветдесет процента от любимите ми автори са западни (с тенденция да ги надминат източните); не разбирам (и не се интересувам от) техниката (помните ли как бе изобразен източноевропейския герой на Том Ханкс в “Терминалът”?); и, преди и над всичко, не се възприемам като последна инстанция във всяка една област на човешкото познание - не съм самообявен “специалист по всичко”, с други думи.

Нишките, които действително съществуваха в мен - и които започнаха да се късат, ме свързваха с обстановката в България: с българската политика³; с актуалните проблеми и възможните им решения; дори със самите обществени събития (не отделях и минута време да следя преса; родителите ми бяха моят единствен информационен източник). Увлечен от потока на канадския активизъм (“Не на крайбрежните петролни сонди! Не на войната в Ирак! Не на отнемането на социални придобивки в Британска Колумбия!”), аз все повече се поддавах на мисълта, че в световен план от България нищо не зависи, че световна промяна може да дойде от, да се направи единствено в седалището на световните решения - САЩ. (Така всъщност забравях една от максимите на същите тези активисти: “Мисли глобално, действай локално”.) И, още по-надълбоко: сред скандиранията на протестите против увеличаващите се такси и бързореките, високоефективни обсъждания на инициативите, които искаше да предприеме доброволческата ни група в университета, започнах да губя връзката си с българския - с езика. (И сега понякога ми е по-лесно - по-бързо, по-несмущавано - да се изразявам на английски... но това е поредната друга приказка за друг път.)

Следващият сноп нишки, който започна да изтънява - и заради който за първи път познах самотата в пълната й болестотворна сила - беше връзките с приятелите ми. Контактът с приятел винаги е бил презареждаща, а понякога направо движеща сила, която осмисля живота ми и ми позволява да се хвърля с нова вяра и енергия в начинанията, на които съм се посветил. Как допуснах да се скъсат нишките към приятелите? (Отговорих си на този въпрос много отдавна - ала продължавах да си повтарям фразата, вече като самообвинение, години наред - докато най-после си простих и започнах да преподреждам живота си така, че да възстановя тия връзки.) Причините - отново - бяха в мен: в моето поддаване на криворазбраната форма на efficiency, при която изведнъж се оказва, че човешкото общуване е с по-нисък приоритет от учебните ми задължения и последвалата реализация; а важността на реализацията (друга дума, която вече ме озадачава - мигар истинските постижения се виждат от окото? Мигар вътрешното ни развитие някога може да достигне крайна, недвусмислено формулируема точка?) бе продиктувана не от необходимост в самия мен, а от модела на American Dream, неусетно просмукващ се отвън: да мисля за кариера, да следя панаирите на образованието и презентациите на гостуващите работодатели, да участвам в програмата за кооперативно обучение, за да натрупам работен стаж и точки в сивито още, докато уча... Добавете и нуждата да си информиран за световните тенденции, предстоящите закони (особено законите за чужденци), пазара за специалисти от твоята област (пазар, да... като продукт започвах да се възприемам, високоплатен наистина, но и дълбокоизцеждан), политическата обстановка и назряващите световни и местни конфликти - за да можеш да си отговаряш на въпроси като “Мога ли да остана в Канада? Къде да продължа с магистратура? Къде искам <-> къде мога да работя? Къде ще бъда най-полезен на каузите, които защитавам?”

(Сега знам, че тая логика на нуждата от абсолютна информираност е не просто грешна - тя е един от най-сериозните патогенни механизми, както за индивида, така и за обществата, които създаваме... Ала нямаше как да го знам сега, без да премина през онова тогава. Поредна нишка към плетеницатата на действителността, която, уви, трябва да оставя за друг път. За да усетите посоката й обаче, достатъчно е да сравните по десетилетия статистиките за хора с т.нар. “психични разстройства”: неврози, депресии, аутизъм... Знанието е сила само за оня, който умее да го пресява сред пороя от информация, засилващия се.)

И ето иронията на ситуацията: разполагах с най-удобните съществували някога канали за общуване - постоянно включен лаптоп, мощна интернетска линия, смешно евтини, даже за чужденец-източноевропеец, телефонни карти - т.е. връзка с всеки един от приятелите ми по света; разполагах с приятели на място: същият онзи Тобиас живееше в съседната стая, в университета учеха и други близки хора от Адриатическия колеж, а и бях открил неколцина канадци, с които се разбирахме чудесно - хора с изключителен интелект, хора с изключителна емоционалност (не случайно Северна Америка е родината на slam poetry, бруталната, проникновена поезия, която авторът не рецитира, а играе) - а така и не успях да си оставя достатъчно време, за да си удовлетворя тая своя най-дълбока нужда от приятелско, човешко общуване.

В началото на 2003-та година се сринах - умствено, емоционално, дори физически. (Или, по-несантиментално казано, прибавих единица към статистиките на “психичните разстройства”.) Всъщност, сривах се в продължение на три месеца; и, едновременно със загубата на умствени и човешки качества, отрязвах нишките си към света, една по една. Не ми харесва това, което написах току-що: звучи ми прекалено много като красива метафора, а в онова мое състояние нямаше нищо красиво. Говоря за дни и седмици, в които не искам да се чуя даже с Любимия човек, защото оцелялата критична част от мен не може да понася безволевата, слабоумна и безчувствена твар, в която се е превърнало останалото ми; периоди, в които всяка една среща с познат е като наказание свише, защото уплахата или разочарованието, или (не дай, Боже!) съжалението в очите му ще ми напомнят в какво съм се превърнал - а аз допреди малко съм се тъпкал до пръсване (...така и не се научих да ползвам алкохол или по-тежки субстанции), за да забравя...

В крайна сметка ми се наложи да прекъсна временно образованието си и да се върна в България. Малко след завръщането си се изправих на крака (или ме изправиха - още не мога да си отговоря на фините въпроси, свързани със загадката “психика”) и разгърнах неподозирани дотогава свои заложби. През онова лято на 2003-та например за първи път прописах: без неистови усилия, с чувство на словесна увереност, вътрешна яснота и радост от процеса и резултатите. Най-същественото за тази история обаче е, че наново възстанових прекъснатите нишки - и изплетох нови: срещнах най-прекрасните човеци, които можех (а понякога дори не можех) да си представя; открих, че в България също има организации, които радеят за опазването на българската природа, не по-малко успешно от значително по-опитните си северноамерикански колеги; и се записах в една от тях; имах възможността да срещна на живо прочути и неизвестни българи, всеки от които допринасяше с усилия и любов за създаването на повече красота и хармония, и равновесие.

Успоредно с индивидуалното си Възраждане обаче виждах как избуява The American Dream на родна почва. Всеки българин - с телевизор! И понеже стандартът ни все още не позволява повече, новата ни кола често-често се оказва в кавички: седемнадесетгодишен музеен експонат от четвърта ръка, змей за бензина и пръв приятел на смога. Или - вездесъщият въпрос-укор: “Ти защо се върна? Истината е там!”; и макар аз да бях ходил, а те - не, как можех да ги убедя, че Истината е точно толкова там, колкото и в “Досиетата X”? Нали, както казах по-горе, не аз бях последната инстанция във всяка област на човешкото познание... И после, Billa и Metro. И после, платени учебници, още от първи клас. И после, неуловима, неутолима дървена мафия. (Единствената разлика с Америка е, че там ограбването на ресурсите става по законов, узаконен път - сравнете с екологичната политика на американското правителство през последните четири години.) Същите късогледи тенденции при управление на природните ресурси (които по-състрадателните от нас назовават “гори”, “езера”, “живи същества”), най-често под надслова “Live like there’s no tomorrow / Живей, сякаш няма утре”, с конкретни производни като “Пали - сечи - изнасяй!”, неофициалният девиз на въпросната мафия по време на общонационалната й кампания за износ на българска дървесина в Гърция; или, перифразирайки Краля-Слънце, “След нас - и пустиня”. И, над, под и около всичко, онова масово умопромиване, в медии и реклами, което ни учи на Важните Неща: как да си ги купим - има и опция за лизинг.

(Направете си например следния експеримент: Запишете първия предмет, който се появява в ума ви, когато си зададете въпроса “Кой е най-хубавият подарък, който мога да получа?”

...Ама то не е предмет? Е, ето заради вас продължавам да живея.)

Междувременно аз преминах през още няколко срива и въздигания. Най-сериозният срив настъпи, когато се прекъсна нишката, свързваща мен с - мен; когато забравих отговора на въпроса “Защо съм жив?”, повлечен от инерцията на ежедневието и на вечно вдигнатия гард пред обвиненията заради изборите, които правя (“Ама то това семейство не храни, чедо...”), и на такива бездушни, несъзидателни сили като дълга и вината, и чистия прагматизъм. (Не са ли ни и те подарък от една глобално налагаща се или навярно наложена преди столетия парадигма? Питайте един хиндуист или будист какво мислят за вината например.) Обгърнат от тия всепроникващи външни гласове, просмукали се от медиите и обществената нагласа (и, разбира се, от примера на отвъдокеанското Елдорадо) в мисленето на най-близките ми, аз постепенно спрях да чувам своя собствен глас - постепенно и съвсем несъзнателно се отдалечих от приятелите, които в тоя момент бяха наоколо, озовах се без спътник в съществените неща, които исках да създам, да извадя от себе си и да дам на света. И, една сутрин, се събудих празен: без водилите ме радост и вдъхновение, без сили да опознавам света и другите, и дори себе си, да търся корените на болката и да ги поливам със собствената си живителна влага, така че да поникне нова вяра. Простичко казано: една сутрин се събудих без желание да стана от леглото - както се събуждах всяка сутрин през следващите седем месеца. Всички нишки се бяха прекъснали - включително онзи могъщ сноп, който свързва действащия и мислещия с чувстващия аз и ни прави цели.

В онзи най-дълбок свой срив (осъзнах аз, когато се изправих отново), бях забравил защо ме има на този свят - както и, вярвам, защо изобщо има човешки същества. Бях забравил

да Обичам -

да обичам това, което правя,

и онова, което ми се случва - изпитанията, с които ще ме дари съдбата;

да обичам себе си, с обичта, която утвърждава и разгръща заложените ни способности;

да обичам другите, с всичките ония качества, които съм харесвал и мразил у тях - качествата, които ги правят уникални;

да обичам Другия (ето кога узнах тази най-дълбока човешка нужда), с цялото си, без прегради и опасения, и мисъл за взаимонараняване, и усещане за нещо недостигащо;

да обичам целия свят-Космос, цялото ширнало се пред сетивата ми Чудо от привидна грозота и истинска красота;

да обичам...

* * *

Моят живот е по-труден от живота на поколенията преди мен. Наистина, осигурени са ми повече блага, по-добра инфраструктра, по-безопасна среда, спрямо който и да е предишен период от историята ни. Едновременно с това обаче аз имам повече избори - повече и повече, с всеки изминал ден; и във всеки един от тях трябва да се съобразявам с все повече фактори: глобалната климатична промяна ...кога - дали - ще почнат засушаванията и в България?...; електронните пари ...ами когато някой най-сетне пробие разкодиращите алгоритми на банковите транзакции?...; щатският долар и българският лев ...може да падне до 1.20 - но кой реално печели? - а ще пострада - кой?...; професионалните тенденции ...твърде много информатици, в близките пет години...; ще има ли утре ...Пакистан, Индия, Израел, Иран работят върху ядрени оръжия; Щатите и Русия - и Китай, олеле! - върху биологични... и как ще се адаптираме към него... Изправен съм пред една все по-бърза, все по-всеобхватна промяна ...англичани на село ... земеделски земи в ръцете на компании като Монсанто ... наша песен на “Евровизия” ... “Холографската Вселена” - нищо няма да бъде същото ... “Ишмаел” - Господи, какво сме направили ... персонален чип в ей тая ръка ... в мозъците? ... Епохата на Водолея ... ще изгубим ли горите си ... аз какво да правя? ... какво да правя ... какво... - ще се изненадате ли, ако все повече хора се поддават на неовладяемия импулс да прекъснат всичките си нишки със света и да потънат в спасителна кататония? Когато почувствам, че не е останала и една несрязана човешка връзка в живота ми - какво следва тогава?

(Простете за въпросите и многоточията... не е реторичен похват - не мога да понасям изкуствената манипулация на чуждото чувство и навярно мога да пренапиша горния абзац с по-малко задъхване - просто собствената ми човешка природа така изригва в болка понякога; и, пак така, преобразува болката си в нещо съзидателно.)

Ето какво следва за мен, тук и сега, в България в началото на 2005-та година, когато старите нишки са започнали да зарастват - отново общувам с приятелите по света, отново следя проблемите, малки и големи, местни и глобални, отново имам сили да търся решения и да се посвещавам с цялото си същество на осъществяването им. Докато избирам специалност в български университет (вслушвайки се в себе си, търсейки моите отговори на въпроси като “Как би бил полезен на природата, ако станеш строителен инженер ...тая така замърсяваща професия...? Как би издържал семейство със заплатата на еколог?”); и докато търся мястото си в дейностите на “Зелени Балкани” (Дали ще има публика за лекции на тема “Индивидуалните промени, които ти можеш да сториш, за да облекчиш бремето на Земята”? Да създадем ли електронна система за връзка между обществеността и политиците, така че всеки българин с достъп до Инет да може да изрази мнението си по определен проблем, екологичен или не? Как реално мога да бъда полезен в новия проект “Създаване на антикорупционна мрежа от малки НПО в Южна България”? Колко време и сили мога да посветя на кампанията за опазване на българските гори - без да “прегоря” (burn out, както казват англоговорящите активисти), без да пожертвам човешките си контакти?); и докато си припомням, че онова, което направя в България, има значение за целия свят, защото промяната на една част от цялото, даже петънце върху глобуса да е, означава, че цялото се е променило; и докато се оглеждам за издател на чудесния, чудотворен “Реквием за Хомо Сапиенс” на Дейвид Зиндел, книгата, която ми даде най-силния тласък да развивам човешкото у себе си (и да спра да живея в света на книгите, и да почна да действам в нашия си свят, не по-малко чуден, не по-малко нуждаещ се от странстващи рицари и героични дела - тласна ме да живея, значи); и докато се чудя дали ще постигна нещо, ако участвам в следващата среща на “Българския Великден” - и съответно дали да предложа на организаторите презентация - и съответно как точно да формулирам темата... - докато преда всички тези нишки, аз здраво държа и продължавам да заздравявам най-важната нишка, онази, която ме прави човек: нишката към другите човеци, към Другия/Другата - способността, дарбата да обичам; онова корабно въже, което може да ни удържи цели (и заедно) и в най-страховитата глобална буря.

* * *

Първоначално се реших да участвам в този конкурс по две причини: за да изпитам себеосъзнатостта си и способността си да предам в разбираема форма онова, което нося у себе си; и понеже почувствах до каква степен собственият ми път дотук всъщност е плод на същата тази глобализация, която допреди няколко години ми звучеше като поредното абстрактно, високочело понятие. Сега, когато завършвам своето есе-приказка, осъзнавам нещо още по-съществено, още по-дълбоко: написал съм го, разказал съм себе си и се споделям с вас, за да направя поредната връзка - за да протегна ръка към всички читатели, които са открили у себе си подобен стремеж към свързване - с другия, с другите, с целия свят - оная космическа свързаност, която проблясва иззад пастелните цветове на ежедневието; към всички човеци, които ще откликнат на думите ми със свои собствени... а още по-хубаво - с колективни дела, за да създадем още и още връзки в нашия задъхан и раздиран от вътрешно напрежение свят.

Чакам ви, търся ви и ще продължа да ви търся. Моите ръце - и очи, и ум, и сърце - са отворени; готов съм - и ще се радвам, истински - да вплета собствената си прежда (...the stuff that dreams are made of...) във всяка една нишка, която протегнете към мен.

БЕЛЕЖКИ

1. Това не е скрита реклама и моля да не го цензурирате. Просто се опитвам да втъка конкретна, практична нишка сред по-отвлечените си размишления, та да има за какво да се уловят по-прагматично настроените читатели. [обратно]

2. Всъщност доскоро слушах много малко българска музика, защото ми беше трудно да открия музиканти, които разполагат със същите финансови - а оттам и изразни - средства като западните ми любими... представете си например колко му е трудно на Николо Коцев да постави рок-операта си “Нострадамус” на българска сцена. Напоследък обаче Б.Т.Р., Каризма, Епизод и скритите ъндърграунд таланти, с които имам щастието да пресека пътища, почти успяват да догонят колегите си по света - а аз слушам и се радвам. [обратно]

3. За разлика от повечето си връстници и като част от вярата ми в нуждата от гражданско общество, съм твърдо убеден, че трябва да следим действията на политиците, местни и държавни (а скоро и наднационални), и - доколкото ни стигнат силите - да упражняваме контрол или да ги подкрепяме с активно съдействие, когато се налага. [обратно]

© Калин Ненов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Нишките, които се прекъсват, и глобализацията. София, 2005.

Текстът е отличен с Трета награда на Третия национален конкурс за есе “Цветан Стоянов” 2005.