Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЛКОТО ДЕЛФИНЧЕ

Искра Павлова

web

Когато Делфинчето се роди, беше мъничко колкото франзела хляб и приличаше повече на гумена играчка, отколкото на живо същество. Гръбчето му беше тъмно сиво, почти черно, с лек сребрист оттенък и малко светло петънце, вляво от гръбната перка. Млечно бялото му коремче беше нежно и гладко, а очичките - като мънички копченца, пришити от двете страни на главичката. Веднага след раждането си то заплува в плътна близост до майка си, така както правят всички новородени делфинчета, във всичките морета по света. Майка му, плувайки, също инстинктивно търсеше нежен допир с бебето си, така както правят всички майки, във всичките морета по света. Само че Делфинчето и неговата майка не плуваха в море. Водите около тях запълваха големия басейн на един делфинариум, но това новороденото още не знаеше. Сега то беше наивно-щастливо, като всички новородени същества, появили се на бял свят, все едно в океана, или на земята.

Няколко дена, след като се роди, Делфинчето се запозна с другите обитатели на делфинариума, а две седмици по-късно видя и любопитната публика, която всеки следобед изпълваше залата за представления и шумно аплодираше изпълненията на делфините. Най-многобройната и възторжена част от зрителите бяха децата. Те идваха, придружени от родителите си, или водени на групи от своите учителки, но всички те винаги много се радваха на делфините и техните акробатически номера.

Децата никога до сега не бяха виждали толкова малко делфинче, затова когато то се появи за първи път пред тях, изпаднаха в неописуем възторг. Те викаха, смееха се, скачаха и пляскаха с ръце, възхитени от Делфинчето, което също, още от първия миг, ги обикна. То толкова много хареса пъстрата тълпа от весели деца, че обикаляше безспирно в кръг басейна, подскачаше, пляскаше с опашка, въртеше се, а от муцунката му излизаха щастливи, писукащи звуци.

Веднъж, както си плуваше съвсем до ръба на басейна, малкото Делфинче съзря едно слабичко момченце, седнало на края на първия ред, което някак си странно се отличаваше от всички останали деца в залата. На пръв поглед то беше като всички други деца, но и не съвсем. Особеното в това дете беше неговата необичайна притихналост. То си седеше мирно на столчето, гледайки с широко отворени очи делфините, но напълно чуждо на всеобщата веселост, обхванала другите деца. Момченцето не викаше, не скачаше и не се смееше. На най-трудните номера то ръкопляскаше, но правеше това механично и вяло, сякаш беше кукла, а не живо дете. Тъмните му очи гледаха уморено и дори малко тъжно, а лицето му си оставаше неподвижно и бледо. Това дете беше болно и не можеше да се радва, както се радваха здравите деца. До него, загрижена, седеше майка му и изпитваше едно-единствено желание - да види детето си весело и здраво, с горящи от възторг очи.

Когато Делфинчето видя болното момченце, то мигом забрави за всички останали деца, които викаха и се смееха. Нещастното лице на това дете привлече неудържимо Делфинчето, то се приближи колкото можа до ръба на басейна, подаде главичката си над водата, и като направи силен мах с опашната си перка, подскочи, изви се силно напред, и с муцунката си докосна синята обувчица на момченцето. Тогава, внезапно, болното дете се засмя, подскочи, извика и протегна ръчичките се напред! Това се случи толкова неочаквано, че в първия миг, дори и майката не разбра какво стана. Но чудото се беше случило и пред очите на всички дете и Делфинче скачаха от щастие, смееха се и играеха, едното във водата, а другото - до нея.

- Хей, искаш ли топката? - каза Делфинчето, като бутна с муцунка една червена топчица към момченцето.

- Искам я, искам я! - извика детето, поемайки с ръчичките си топката, която веднага хвърли обратно в басейна.

- Вземи я пак! - върна му я обратно Делфинчето, удряйки леко с перка червеното мокро кълбо.

- Благодаря, сега ти я вземи! - подаде я обратно момчето и топката започна да прелита между тях, а нейният летеж наблюдаваха две щастливи майки - едната в залата, а другата в басейна.

Този игра продължи така, докато настана време делфинариумът да затваря врати и публиката да си тръгва.

- Ела утре пак! - каза Делфинчето на раздяла.

- Ще дойда! - обеща момченцето и се сбогува.

На другия ден играта продължи. Червената топка подскачаше, летеше, цамбуркаше, търкаляше се и се връщаше обратно, а с всеки неин скок очите на момчето сияеха все по-радостно. Делфинчето също беше доволно. То си беше намерило приятел, с когото си играеше, а този нов приятел оздравяваше с всяка нова, тяхна игра.

Но един ден лятото свърши и оздравялото вече момченце тръгна на училище. То трябваше да учи буквите, да пише в тетрадка и да пресмята колко ябълки остават в кошницата, след като изяде една от тях. Затова то не можеше да си играе с Делфинчето всеки ден, както до сега, а идваше само в неделя. Така неделите станаха любимите дни и на двамата, но през останалите шест дни Делфинчето скучаеше и тъй като нямаше какво друго да прави, то молеше майка си и другите три големи делфина да му разказват за голямото море. Така то слушаше за морето ден след ден и колкото повече слушаше, толкова повече му се приискваше да го види и да заплува на воля в него.

И така, когато на следната неделя момченцето отново дойде, то завари малкия си приятел странно замислен.

- Здравей, за какво си се загрижил, болен ли си? - попита детето с тревога в гласа.

- Здрасти. Мисля си за морето, което никога не съм виждал. Много ми се иска да отида в него! - изрече Делфинчето с копнеж.

- Да отидеш в морето ли? - очуди се момченцето. - Но то е голямо, а ти не познаваш никого там!

- Ох, само да можех да стигна до него! - въздъхна тъжно Делфинчето, което даже и не чу възраженията на момчето.

Тогава детето разбра, че мечтата на приятеля му е по-силна от всичко и реши да му помогне! Двамата бързо скроиха хитър план, който щеше да помогне на Делфинчето да избяга от делфинариума и да стигне до морето. За този план те не казаха на никого, освен на своите майки, които уговориха да им помогнат.

На другата неделя, когато момченцето дойде, то носеше в ръцете си една играчка. Това беше едно гумено делфинче с бяло коремче, тъмен, сребристо сив гръб, а вляво от перката, със светла боя, беше нарисувано малко петънце! Играчката беше съвсем точно копие на истинското Делфинче, и поставени едно до друго, те по нищо не се различаваха.

Този ден играта в делфинариума беше малко по-различна, отколкото в предишните дни. В нея участваха едно момче, една топка и две делфинчета - едното живо, а другото - гумено, които непрекъснато си разменяха местата. Затова, когато детето и майка му си тръгнаха, никой не разбра, че делфинчето, което те изнесоха в ръцете си не беше играчката, а истинското Делфинче, неподвижно застинало, с немигащи очи. Гуменото остана в басейна, а до него една майка изпращаше с поглед детето си, едновременно тъжна от раздялата, но и щастлива, защото виждаше как голямата мечта на сина й се сбъдва!

Пътят до морето беше кратък, делфинариумът се намираше близо до брега, край алея със сенчести кестени, след която започваше пясъчната ивица на плажа. Момченцето, станало вече здраво и силно, прегърнало малкия си приятел, го носеше право напред, под кестените, по пясъка, все към посоката, от която се чуваше тихия плясък на прибоя, който, нечут до сега, но и някак си странно познат, отекваше в сърцето на Делфинчето. С всяка крачка, която го приближаваше към този шум, то дишаше все по-дълбоко, вдъхвайки аромата на солената вода, на вятъра и на неизвестния свят, който му предстоеше.

Детето занесе Делфинчето до водата, наведе се и нежно го сложи в нея, като последния допир на ръцете му се превърна в милувка.

- Благодаря ти! - каза съвсем тихо Делфинчето, докосвайки с муцунка ръцете на приятеля си. - Ти ме направи свободен!

- Благодаря ти и аз! - прошепна му момчето. - Ти ме направи силен и здрав!

На края на пясъка, застанала встрани, майката наблюдаваше раздялата на сина си с най- добрия му приятел. “На добър час, Делфинче!” - помисли си тя, но то сякаш я чу, погледна я с обич и, миг преди да отплува, й махна за сбогом с опашка.

И Делфинчето заплува в морето! Обзето от щастие, то плуваше все по-навътре и по-навътре, ту гмуркайки се към дъното, ту подскачайки над вълните, играейки си със слънчевите отблясъци и когато се сети да погледне назад, брегът се беше изгубил. Зад него, пред него и навсякъде около него имаше само море, море и море!

“Гледай ти, то наистина било огромно!” - помисли си, изненадано, малкото същество, което изглеждаше още по-мъничко сред безбрежните води. Изненадата му беше примесена и с малко страх, понеже се беше озовало съвсем само в един напълно нов и непознат свят.

Делфинчето се гмурна в дълбокото и продължи да плува. То не знаеше накъде отива и му се искаше да попита някого, но нямаше кого. Около него, като сребърни облаци, красиво и безмълвно се рееха големи пасажи сафрид, които отминаваха в незнайна посока. Делфинчето гледаше очаровано танца на пасажите и понеже в делфинариума никой не го беше научил да ловува, то дори не се сети да си улови обяд. Скоро обаче то разбра грешката си. Стомахчето му беше празно от сутринта и напомни на Делфинчето, че е време да си потърси храна. Но наоколо нямаше и храна. Сафридът беше отплувал, два големи калкана безразлично дремеха на дъното, но големите калкани не можеха да бъдат уловени от един толкова малък делфин. Тогава в далечината някакво движение привлече погледа на Делфинчето и то заплува натам. С приближаването движението ставаше все по-силно, но още не бе ясно какво точно се движеше. Че това беше някакво същество, в това нямаше съмнение, но по-странно същество Делфинчето не би могло да си представи.

Съществото имаше голяма кръгла глава, от която излизаха осем черни, дълги, извънредно гъвкави израстъка, които се въртяха безспир и люлееха водните пластове. Малкият делфин стоя и гледа този фееричен спектакъл доста дълго време, докато в един миг, движението внезапно спря. Тогава на главата се отвориха две очи, а един глас бодро каза:

- Здравей, малкия! Какво правиш тук, да не си се изгубил?

Делфинчето разбра, че главата говореше на него и отговори:

- Добър ден! Не, не съм се изгубил, аз просто си плувам наоколо, но огладнях, а нямам никаква храна. Вие можете ли де ми дадете нещо за ядене, моля?

- Разбира се, с най-голямо удоволствие, ако останеш до вторник! Защото ние, октоподите, се храним във вторник, четвъртък и събота, в понеделник, сряда и петък произвеждаме мастило, а в неделя се занимаваме със спорт. Ето, аз току-що приключих с тренировката си по аеробика и сега отивам да плувам! - изрече октоподът, прибирайки пипалата си и се отправи нанякъде.

Делфинчето обаче не можеше да чака до вторник, понеже делфините се хранят всеки ден и заплува напред, оглеждайки се за някаква храна, когато забеляза нещо много странно. Поглеждайки под себе си, то видя стотици звезди, големи и малки, потрепващи с лъчите си, също като звездите, които в летните нощи обсипваха небесния свод, над стъкления покрив на делфинариума. Сякаш небето и морското дъно бяха разменили местата си! Гледката беше неописуема, Делфинчето гледаше звездите възхитено, не знаейки плува ли, или лети в небето, забравило, че е гладно, то се носеше над звездното дъно, което, изглежда, беше безкрайно! Тогава, до слуха му достигна тих шепот, който определено идваше откъм дъното. Делфинчето погледна внимателно и видя, че звездите разговарят. “Значи, те са живи, тези прекрасни звезди!” - помисли си то и се спря да им се полюбува.

- Колко сте красиви! - възкликна Делфинчето, гледайки звездите и попита: - Вие сестри на небесните звезди ли сте?

- Да. - отговориха звездите. - Преди да дойдем тук, ние всички сме били на небето, защото, когато някоя звезда се откъсне от небосвода, тя пада в морето и продължава да живее в него. И всяка морска звезда някога е била небесна!

Делфинчето погледа още малко звездите, после се сбогува и продължи. То тъкмо беше отминало звездното поле, когато чу някакво цвилене. Кой ли можеше да цвили така? Малкото Делфинче се огледа много внимателно и забеляза зад сноп водорасли две морски кончета, които си играеха на прескочи-кобила и се забавляваха. Играейки, те цвилеха, като всички кончета по света и от време на време спираха, за да си похапнат от зелените водорасли, които растяха в съседство. В един миг и те забелязаха Делфинчето и, уплашени, хукнаха да бягат.

- Почакайте! Моля ви! - извика то след тях. - Аз не съм опасен!

Кончетата се върнаха обратно. Делфинчето попита и тях къде може да намери храна и те му предложиха да пасе с тях водорасли, но тъй като делфините не пасат, то отказа. Като не можеха да му предложат подходяща храна, можеха поне да си поиграят заедно, така че заиграха тримата и играта стана още по-забавна. Те играха доста дълго време, измисляйки си нови и нови игри, докато майката на двете морски кончета ги извика да се прибират вкъщи и Делфинчето отново остана само. То нямаше какво повече да прави тук и реши да отиде другаде, все още надявайки се да намери храна.

Морето беше пълно с най-различни неща, които може би ставаха за ядене, но Делфинчето не знаеше кое се яде и кое - не, защото то бе свикнало да се храни с дребна риба и най-вече със сафрид, който, за нещастие, отдавна беше отплувал надалеч. Тогава, гладно и само, малкото Делфинче си спомни за мама и го обзе огромна тъга. То забеляза, че водите около него бяха загубили цветовете си, светлината се беше стопила и неусетно беше настъпила вечерта. Разбрало, че за първи път ще трябва да си легне гладно, и мислейки си тъжно за делфинариума, където, ако беше останало, шеще да бъде нахранено, то заплува към повърхността, за да види края на деня.

Делфинчето показа главичката си над водата, тъкмо когато слънцето прибра последния си лъч и потъна зад хоризонта. Над морето се настани нежен мрак, а по небето над него, вече изгряваха първите бледи звезди. Лек бриз се появи отнякъде и погали Делфинчето по муцунката. То обърна глава към посоката, от която долетя бризът, и видя светлинка. Светлинката припламваше и трептеше, и малкото Делфинче заплува към нея. Когато се приближи достатъчно до светлината, то усети, че откъм нея го облъхва топлина и в същия миг дочу човешки говор. Делфинчето знаеше, че хората живеят на сушата и разбра, че е стигнало до брега.

И наистина, пред него се простираше малък плаж, до който се полюшваше закотвена стара рибарска лодка, а недалеч от нея един възрастен мъж чистеше риба, която подготвяше да изпържи за вечеря. За целта той беше наклал огън в едно опушено, каменно огнище, беше донесъл тиган и докато чистеше рибата, разговаряше с едно момиченце, седнало до него, близо край огъня. Поредният полъх на вечерния бриз довя до носа на Делфинчето апетитната миризма на прясно уловена риба, стомахчето му се сви от глад и то извика:

- Гладен съм! Моля, нахранете ме!

Мъжът и момичето чуха отчаяния вик и едновременно се втурнаха към посоката, от която долетя. В първия миг те не забелязаха нищо, но после едно малко светло петънце привлече погледите им, после те видяха тъмния, лъскав гръб, върху който лежеше петънцето, и откриха, че това е един много малък, уморен и гладен делфин.

- Татко, виж! Делфинче! - извика първо момиченцето.

- Миличкото, трябва доста да е изгладняло! - каза човекът, гледайки съчувствено малкото създание, което лежеше пред него, наполовина във водата и наполовина върху пясъка, полупримряло от глад.

- Да му дадем от нашата риба, татко! - предложи детето, а бащата кимна одобрително с глава и донесе на Делфинчето една рибка, която, щом поднесоха до устата му, то мигом лапна и примигна доволно с очи.

Тогава и момичето се върна до огъня и донесе още една риба. Делфинчето веднага изяде и нея, и като видяха, че то още повече се оживи, донесоха и трета. Едва след като и третата рибка отиде при първите две, Делфинчето напълно дойде на себе си, погледна ги с признателност и каза:

- Благодаря ви, добри хора, вие ме спасихте от гладна смърт!

- Щастливи сме, че ти помогнахме, миличко! - каза момиченцето. - Остани тази нощ тук, а утре ще си поиграем.

- На драго сърце! - отговори Делфинчето и в следния миг заспа под заслона на лодката, полюшвано от прибрежните вълни.

Тогава момичето и баща му се върнаха край огъня, за да изпържат риба и за своята вечеря. Каква беше обаче изненадата им, когато откриха, че нямат какво да сложат в тигана, защото всичката риба, която имаха, бяха дали на Делфинчето. Бащата, който беше стар рибар, от вълнение съвсем беше забравил, че днешният улов се състоеше само от три неголеми риби, които, понеже бяха твърде малко, за да продаде, реши да изпържи за вечеря. Но ето, че сега рибата я нямаше, а той стоеше пред запаления огън с празен тиган в ръка и се чудеше какво да поднесе на детето си, за да го нахрани. Дъщеря му го видя и разбра тревогата му, затова като взе от баща си ненужния тиган, остави го настрани и каза:

- Не се безпокой, татко, сигурно утре уловът ще бъде по-богат, а аз сега ще ти прочета новите си стихове за лека нощ!

Момичето беше поетеса, то записваше стиховете си в една тетрадка, която донесе и като отвори някъде по средата, зачете:

Палав, лунен лъч погалва ми косите

И с нежен поглед в мен се взира,

Аз, заслепена, гледам го, а той,

Ах, той, немирникът - целува ми очите!

Малката поетеса четеше вдъхновено, отгръщайки лист след лист и, когато погледна към баща си, видя, че той вече беше заспал. Тогава тя също затвори тетрадката и легна при татко си, край огъня, защото времето още беше топло и можеше да се нощува навън.

Зората гальовно събуди Делфинчето и то отвори очички. В първия миг то не разбра къде се намира, но после се огледа, видя около себе си морето, малкия плаж, лодката и изгасналия огън, а до него, спящи - своите спасители и си спомни! Тогава то забеляза тетрадката и захвърления в пясъка, неизползван тиган, в паметта му изплуваха стихове и разговор, дочути в просъница, и то разбра, че за да нахранят него, момичето и рибарят си бяха легнали гладни! Нежна благодарност изпълни сърцето му и Делфинчето реши да направи нещо, за да им я покаже. То още мислеше какво да бъде нещото, което трябваше да направи, когато рибарят се събуди. След него отвори очите си и момиченцето, то веднага изтича към морето, където го очакваше новият му приятел.

Двамата поиграха малко, а в това време рибарят сложи мрежите в лодката и се приготви да излезе в морето на риболов.

- Татко, нека дойда с теб да ти помагам. - каза момичето. - Днес нямам училище.

- Добре, детето ми, влез в лодката. Ти ще гледаш със силните си очи къде над водата се вият морските птици, защото това означава, че там има риба - отговори бащата.

- Моля ви, искам да помагам и аз, вие сте толкова добри към мен! - помоли се и Делфинчето.

- Какво ли можеш да направиш ти, малчугане! - засмя се старият рибар, но Делфинчето продължи да го моли и той се съгласи. - Хайде, ела и ти, така поне ще ни бъде по-весело!

И тримата поеха навътре в морето. Пред тях блестеше слънчева пътека, рибарят гребеше по нея, след лодката плуваше Делфинчето, а малката поетеса, вперила поглед в необятността, пееше песен, която си измисляше сама:

Здравей, мой нови приятелю,

Със светло петно на гърба!

Двама ловувахме вчера със татко ми,

Трима ще ходим за риба сега!

Внезапно момичето прекъсна песента и показа на баща си едно място в морето, над което като хвърчила се носеха ята от гларуси, чайки и корморани. Те се издигаха нависоко, кръжаха, а после изведнъж се спускаха надолу и, политайки обратно нагоре, издигаха в човките си блестящи на слънцето риби. Зарадван, рибарят спусна мрежите в морето и тогава, без никой да му казва, Делфинчето разбра какво трябва да направи. То заплува напред, описвайки широк завой, заобиколи мястото, където се виеха птиците и подгони рибното стадо към лодката. Изплашена, рибата полетя в надпревара към неподозирания капан, заблъска се в мрежите, които с всяка секунда се пълнеха. Докато гонеше рибите, малкото Делфинче улови няколко от тях и тази първа закуска, която си осигури само, му се стори невероятно вкусна!

Когато рибата наоколо му се разсея, Делфинчето подаде глава над водата и видя лодката и щастливото лице на рибаря, който с усилие теглеше тежките мрежи, а от тях бликаха фонтани от подскачащи риби и пълнеха лодката. До него, с грейнало лице, стоеше дъщеричката му и махаше на малкия си приятел с ръка. Делфинчето също й махна с перка, после направи кръг, около лодката и щастливо, че е помогнало на хората, се отправи в морето.

Радостно, Делфинчето плуваше напред, към слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо в небето. Денят беше хубав, тих вятър галеше морето, чайки летяха високо и надаваха щастливи крясъци, а бели облаци се носеха над тях. Делфинчето гледаше чайките, облаците и вълните, докато забеляза, че над всяка вълна сякаш беше кацнало по едно бяло облаче. “Колко е красиво!” - помисли си то, но докато се любуваше на гледката, видя как вълните порастват, белите им облачета се превръщат в плътна пяна, вятърът се усили и небето почерня. Там, където до преди мигове светеше слънцето, сега сто октопода бяха хвърлили мастилото си! Далечен грохот се чу и в следния миг отгоре закапа вода. Нещо бързо и страшно светна в небето, изтрещя, изгасна, после пак светна и изтрещя, водните капки се превърнаха на струи, а струите - на падащи реки!

“Буря!” - изплашено си помисли Делфинчето, спомняйки си разказите на майка си и като се гмурна към дъното, потърси убежище в дълбоките води. Но и дълбините не бяха спокойни! Пясъчна мъгла се надигаше от дъното, вълните я подемаха нагоре, смесваха я с откъснати водорасли, парчета от раковини и мидени черупки, и мътилката ставаше все по-гъста. Беше страшно!

Делфинчето не знаеше какво да прави. Всичко около него се въртеше с ужасна скорост, във всички посоки, без никакъв ритъм и ред! То дори вече не плуваше, но усещаше, че стихията го носи нанякъде, мощните води го вдигаха, спускаха, местеха, обръщаха. Обзето от паника, нещастното същество викаше, без да знае, че вика, и плачеше, без да знае, че плаче, но никой не го чуваше! В един миг паниката се обърна на ярост, то напрегна сили и се опита да се противопостави на бушуващото море, но някакво бързо течение го грабна и го понесе. Омаломощено, малкото Делфинче затвори очи, отпусна се по течението и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си и отвори очи, Делфинчето се намери на съвсем непознато място. Водите около него имаха различен вкус и непрекъснато, бавно се влачеха в една и съща посока. Тогава то реши да пресече течението, обърна се и заплува наляво. След няколко маха с опашката обаче пред него се изпречи бряг. “Сбъркал съм посоката!” - помисли си Делфинчето, обръщайки се кръгом и заплува назад. Но след няколко минути отново стигна до бряг. “Дали аз съм пораснал, или бурята е смалила морето?!” - запита се учудено то и тръгна срещу течението, питайки се дали оттук няма да го посрещне трети бряг, но такъв не се появи. Колкото повече плуваше в тази посока, течението ставаше все по-силно, водата - все по-сладка, бреговете все по-близки, а дъното - все по-плитко. Морето беше заприличало на водна лента. Объркано, Делфинчето подаде глава над водата, за да разбере къде е и тогава видя, че наоколо му се стелеха големите кръгли листа на някакво водно растение, а между листата бяха разцъфнали големи бели цветове, които издаваха нежен аромат. Слисано от тази красота, малкото Делфинче стоя и гледа известно време, докато забеляза едно малко зелено животно, седнало на кривите си задни крака върху един лист и въртящо във всички посоки изпъкналите си очи.

- Добър ден, бихте ли ми казали къде се намирам? - попита Делфинчето зеленото животно.

- Квак! - беше отговорът.

Тогава Делфинчето помисли, че не е било разбрано и повтори въпроса си, но в отговор се чу ново: “Квак!, след което странното животно внезапно изпъна крака, полетя като изстреляно напред, цопна във водата и изчезна.

- Жабокът винаги е бил нелюбезен, Делфинче, не му обръщай внимание! Цялото му семейство е лишено от добро възпитание - долетя глас изотзад.

Делфинчето се обърна и видя една глава, четири крака и малка опашка, които се подаваха изпод нещо като захлупена паница.

- О! - изненадано възкликна Делфинчето - Нима Вие ме познавате?

- Разбира се, че не! - отговори същият глас и тогава стана ясно, че говореше главата, която стърчеше изпод паницата. - Но когато, преди триста години, баба ме води на разходка до морето, в него срещнахме делфини и сега веднага разбрах, че ти също си един малък делфин.

- На разходка до морето ли? Значи сега аз не съм в морето? А къде ли съм тогава? - започна да задава въпроси Делфинчето, което съвсем се обърка от това откритие.

- Сега си в устието на нашата река, където от хилядолетия живеят всички костенурки от нашия род, зелените жабоци, речните раци в подмолите, а на повърхността цъфтят белите лилии. Тук не живеят делфини и ако искаш да стигнеш до морето трябва да се върнеш обратно - подробно обясни костенурката, след което бавно прибра главата си в корубата и заспа.

- Благодаря! - каза Делфинчето, обърна се натам, откъдето беше дошло, и заплува. Връщането му се оказа по-лесно, защото плуваше по течението, което не след дълго го отведе в морето.

Когато отново се озова в познатите води, малкият Делфин се почувства по-добре. Морето отново беше станало спокойно и добро. Делфинчето се беше научило да ловува само и опознавайки морския свят, то все повече го обикваше. Гостоприемните води на морето го обгръщаха и постепенно се превръщаха в негов дом. Те го милваха, приласкаваха, понякога му поднасяха изпитания и бури, но изпитанията и бурите вече не го плашеха. Делфинчето се беше научило да се справя с тях, да се бори и да ги побеждава.

Времето неусетно течеше, като уморена, бавна река. Зимата смени есента, а след зимата настъпи пролет. Слънцето, ярко и лъчисто, все по-дълго стоеше в небето, грееше, топлеше и разпръскваше светлина. Делфинчето кръстосваше нови и нови води, когато в един топъл летен ден стигна до място, което му се стори странно познато. Сякаш някога е било тук, но в спомените му нещата бяха необикновено големи, а сега то стоеше срещу една малка пясъчна ивица, зад която започваше малка алея, обградена от кестени, а зад кестените - малка стъклена сграда, от която долиташе глъч на деца. На края на пясъка, там където започваше морето, стоеше едно пораснало вече момче...

Времето светкавично се завъртя обратно, Делфинчето си спомни първия ден, в който заплува в морето и то стремително се понесе напред, към брега.

Момчето стоеше на същото място, където почти преди година се беше разделило с най-добрия си приятел и си мислеше с обич за него. То гледаше морската шир с мечтаещи очи, когато една точка в далечината привлече вниманието му. Точката все повече растеше и все повече се приближаваше, и в един миг момчето разбра, че това е делфин. Делфинът продължаваше да плува към брега и когато се приближи достатъчно, момчето видя красив сребристо сив гръб, със светло петно вляво от гръбната перка!

- Делфинчето! Моят приятел! - извика момчето и замаха с ръце.

Срещу него се размаха една силна опашка и миг по късно двамата приятели бяха един срещу друг!

- Здравей! - каза Делфинчето.

- Здравей! - отговори момчето.

- Станал си вече напълно здрав и голям! - похвали го Делфинчето

- И ти си пораснал, приятелю! Станал си красив и едър делфин! - възхитено изрече момчето.

Тогава момчето и Делфина заразказваха, всеки за себе си, заразпитваха - всеки за другия, и за две майки, които обичаха.

- Поздрави мама и й кажи, че съм пораснал и много щастлив! - произнесе на края Делфинчето и сбогувайки се, отплува в морето!...

 

 

© Искра Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2006, № 5 (78)