Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕДЕМТЕ ДЖУДЖЕТА

Искра Павлова

web

- Бабо, прочети ми още една приказка!

- Приказките свършиха, Наде, това е краят на книжката.

- Тогава ти ми разкажи, бабо, моля те!

Няма как. Баба Цвета се настанява удобно срещу правнучката си, взема в ръце плетивото и започва да разказва:

- Имало едно време седем джуджета...

- Не тази, бабо, нея я знам, тя е за Снежанка и принца, или пък за Дядо Коледа - прекъсва я нетърпеливо момиченцето. - Искам друга!

- Неее, тази не е същата, детето ми! - пояснява с усмивка баба Цвета - и тук има седем джуджета, но приказката е съвсем друга! Слушай сега:

“Живеели седемте джуджета в чудесна малка къща, сред красива зелена полянка, до бистра студена рекичка. Пред къщичката имали градинка с цветя, а зад полянката започвала гората, където джуджетата ходели за гъби и дърва.

Те били много добри джуджета. Толкова добри, че добрината им понякога сама правела вълшебства. Да, да, разбира се, че джуджетата били вълшебници!

Един ден, някъде към края на лятото, когато есента вече слагала тук-там по някое подранило цветно петно, джуджетата отишли в гората да събират първите дърва за зимата. Те вървели все по-навътре и все по навътре, откъсвайки по някоя презряла малина, оглеждали дали са зазрели вече дренките и така стигнали до едно място, където не били попадали никога до сега.

Това място било усойно и мрачно, тъмни храсти разпречвали гъсти тръни по клоните си, а зад храстите се издигала висока стена, изградена от студени, зеленясали камъни. Било страшно! И злокобно тихо. Не се чувал нито глас, нито звук, нито шум.

Било тъмно. Не прониквал слънчев лъч, нито отблясък отникъде. Като обиталище на призраци и духове!...

Малките човечета стоели стъписани пред мрачния каменен зид и докато надвивали обзелия ги страх, най-голямото от тях забелязало точно пред себе си една гигантска стъпка. То дори отначало не разбрало, че това е стъпка, защото тя се равнявала на дванайсет негови стъпки, но после някак си я съгледало и ужасено подскочило от страх:

- Гледайте! Стъпка!! - шепнешком възкликнало джудженцето, но в мъртвата тишина шепотът му прозвучал като екот!

- Къде?! - още по-изплашено извикали останалите шест и погледнали натам, накъдето сочело първото.

И тогава всички я видели и едно след друго зашепнали:

- Колко е голямааааа!

- Колко е дълбокаааа!

- Колко е широкаааааа!

- Колко е мокраааааа!

- Колко е чернааааааа!

- Колко е...

- Колко е страшна, нали? Ха, ха, ха!... - проехтял точно зад гърбовете им един дебел и дрезгав глас.

Седемте джуджета стреснато се обърнали. Точно над главите им стояло надвесено едно голямо грозно лице, от което ги пронизвал страшният поглед на две червени и злобни очи, а току под нослетата им се издигал върхът на огромна черна обувка, която била точно дванайсет пъти по-голяма от обувката на най-голямото джудже!

Голямата черна обувка не била сама. До нея имало още една такава, а в двете били обути чифт грамадански крака, които се издигали нагоре като стволовете на стогодишни дъбове-близнаци. Това били краката на един от седемте зли великана, които живеели в стария горски замък, зад мрачната каменна стена.

Великаните обитавали това място откакто свят светува. Замъкът приютявал зад студените си камъни обединената им зла енергия и хората от цял свят го наричали Крепостта на Злото.

От уплаха джуджетата не успели да издадат дори звук, когато една голяма, черна шепа ги гребнала като лъжица и ги издигнала нагоре. Те изглеждали като буболечки въдху дланта на великана, който видимо се забавлявал с тяхното нещастие и си правел лоши шеги.

- Хо-хо, страх ви е, нали? - прогърмял ехиден смях в личицата им. - Ха-ха-ха! И какво да правя с вас сега? Дали да ви издухам и да гледам как ще се разхвърчите из гората? Дали да ви пусна обратно на земята и да ви смачкам като мравки с върха на тежката си обувка?! Дали пък да не ви изям веднага?!?... Мнооого обичам джуджета-натюр, хи-хи-хи! Само, че повече обичам джуджета с ориз. А още повече обичам джуджета с гъби! Я по-добре да ви сготвя, че каквито сте малки, ако ви излапам сега, даже няма да усетя вкуса ви, ху-ху-хуууу!

Ето така им говорел великанът и ги понесъл през гората. Накъде - джуджетата не разбрали, защото той затворил шепата си и ги пуснал на дъното на дълбокия си мръсен джоб. Когато отново ги извадил оттам, те веднага разбрали къде са, защото огромната ръка ги изсипала в средата на голяма каменна маса, около която седели още шест страшни великана и ги гледали със злобни очи.

- Вижте какво ви нося за гарнитура към вечерното меню, братя - вкусни, малки, крехки джудженца, за всекиго от нас по едно! - изрекъл Първият великан, отваряйки шепата си.

- Гледай ти, какви дребосъци! Изглеждат вкусни наистина, но са много малки за гарнитура. По-добре да ги сваря на супа за утрешния обяд, прав ли съм, братя? - попитал Вторият великан, който бил готвачът на замъка.

- Правилно, братко, правилно! Супа от крехки джудженца, с гъбки-пънчушки, киселец и люти чушки е най-вкусна за обяд! - отвърнал Третият великан, а с него се съгласили и останалите, така че съдбата на джуджетата била решена.

Тогава Четвъртият ги взел в ръка и ги подал на Петия, той от своя страна на Шестия, а той пък на Седмия, който станал и ги отнесъл в затвора, където щели да останат до утрешния ден. Там ги поверил на тъмничаря-палач - една отвратително грозна и космата Гъсеница, като й направил знак да си отваря очите на четири и да пази джуджетета да не избягат до утре.

Гъсеницата била глуха. Тя по рождение нямала уши, което я правело идеален тъмничар-палач, тъй като не можела да чува молбите, виковете и стоновете на нещастните си жертви, а това, което виждали очите й, трудно стигало до сърцето й.

Щом разбрали това, седемте джуджета изчакали, докато великанът си замине, и веднага започнали да кроят планове за своето освобождаване. За бягство и дума не можело да става, понеже зоркият пазач не откъсвал погледа си от тях.

- Тогава да направим магия на великаните! - предложило Първото джудже.

- Правилно - съгласило се Второто, - утре, когато дойдат да ни вземат, ще ги омагьосваме един по един!

- Чудесно предложение! - възкликнало Третото, - и понеже те са големи, а ние малки, трябва да обединим силите си!

- И трябва да измислим за всекиго от тях заклинание! - казало Четвъртото.

- Което да ги превърне в различни същества, живеещи на различни места по земята! - допълнило Петото.

- И които спят и се хранят в различни часове на денонощието! - довършило Шестото, а Седмото обобщило:

- Точно така, мили братчета, не можем да убием Злото, но можем да го разпръснем по земята и във времето, и така да го обезсилим!

И така добрите джуджета успокоени си легнали да спят, за да могат да станат на другата сутрин рано и да бъдат готови да посрещнат със задружни сили великаните.

На другия ден седемте малки човечета били готови. Измислени били седем заклинания и седем магически ритуала, с които да разпръснат Злото!

И когато към вратата на затвора се зачули първите тежки стъпки, джуджетата се проснали по корем на земята, вдигнали нагоре глави и щом се отворила вратата на килията, вкупом изрекли първото заклинание:

Първи, който и да си,
по корем се повлачи,
по земята запълзи
и на змия се превърни!

Веднага след тези думи те видели как Първият великан се смалил пред очите им, тялото му изтъняло и се източило като нишка, а злият гигант се превърнал в змия. Тя изсъскала силно насреща им, но добротата на седем джуджета била по-силна от злината на една самотна змия и тя избягала позорно през една дупка в каменната стена.

Не след дълго, както и очаквали, по коридора се задали други тежки стъпки. Това бил Вторият лош великан, който тръгнал да провери къде се е изгубил Първият. Тогава джудженцата застанали прави и разперили широко ръцете си, като криле на птици, а когато вратата изскърцала, високо извикали:

Втори, който и да си,
на лешояд се превърни,
крилете разтвори,
в небесата дневни отлети!

И веднага исполинът станал на лешояд, който размахал криле и отлетял нанякъде.

Минало още малко време, в което джуджетата очаквали Третия. И ето че и той не закъснял. Тогава седемте човечета опулили като нощни птици очите си срещу вратата и при отварянето й викнали:

Трети, който и да си,
в нощната тъма литни,
за светлината ослепей,
като бухал заживей!

Третият зъл великан изцъклил силно очите си, но те загубили способността си да виждат светлината. Ръцете му се превърнали на криле, пера покрили тялото му и безшумният полет на бухала го отнесъл нанякъде, където нямало ден.

И третата седмина на Злото била победена! Това много зарадвало джуджетата и ги заредило с нови сили да посрещнат четвъртата. Разбира се, и тя се задала скоро. Тогава те се навели и застанали на земята на по четири крака, в готовност да й се противопоставят. Вратата се отворила и в нея, грамаден и ядосан, застанал Четвъртият великан, но седем гласа го пресрещнали:

Четвърти, който и да си,
на четири крака тръгни,
клетвата е безпощадна,
стани хиена кръвожадна!

- Ауууу! - свирепо завил хищен глас насреща им, а една грозна хиена с подвита опашка хукнала да бяга към изхода. И четвъртата магия успяла!

- Братчета, бързайте! Ей сега ще пристигне Петият! - зашушукали помежду си джуджетата и започнали едно по едно да се обръщат с главите надолу. Последното от тях дори не било напълно готово, когато в коридора отекнали поредните силни стъпки.

Велканът се движел бързо, обезпокоен от изчезването на четиримата си братя. Той отворил бързо и със замах вратата, но това, което видял, така го слисало, че той в първия миг не могъл да реагира.

Срещу него, изправени на главите си, размахвали крачета във въздуха шест джуджета, а седмото тъкмо започвало да извършва това, но още преди то да е напълно готово, всичките вкупом извикали:

Пети, който и да си,
на прилеп бързо ти стани
иди живей във пещерата,
висящ надолу със главата!

- Хъххх! - изхъхкал грамадният злодей, но някаква страшна сила го звъртяла надолу с главата, задържала го така за миг, след което, превръщайки го на прилеп, го отнесла неизвестно накъде.

В пространството тежко надвиснала предпоследната опасност, чиито стъпки глухо зазвучали в далечината. Времето било кратко, безкрайно кратко! Оставали още само два великана, които, тревожни и озлобени, никой не можел да предвиди дали няма да пристигнат заедно.

- Бързо! - извикало едно джудже, а другите веднага легнали по корем на пода, вдигнали и кръстосали във въздуха краката си, а зад гърбовете си сплели пръстите на ръцете си. Било ужасно трудно да се стои така, но вратата моментално се отворила с трясък и когато врагът се появил, човечетата изкрещели в лицето му:

Шести, който и да си,
в дълбоките води скочи
и превърни се на акула,
преди докрай да си ни чула!

Лицето срещу тях се озъбило с три реда яки бели зъби, по каменните плочи на пода запляскала рибешка опашка и една акула се замятала към течащия в дъното на замъка поток, скочила в него и заплувала към морето. Преди още да заглъхне ехото от плясъка на перката й, откъм другия край се чули последните великански стъпки, придружени от гневно мърморене.

Озадачен, но и силно разсърден, към джуджетата се приближавал Седмият великан. Най-страшният! И най-силният от всички!

Седемте добри джуджета се строили точно срещу вратата, в права редица, плътно един до друг, опрели раменете си, а ръчичките си поставили свити като лопатки пред гърдите си. Точно когато вратата зейнала насреща им като огромна паст, те затворили здраво очи и извикали, колкото им глас държи, последното заклинание:

Седми, който и да си,
очите свои изгуби,
завинаги живей в тъмница
и превърни се на къртица!

После отворили очи. И видели как едно сляпо животно със сива козина копае дупка точно пред крачетата им, изчезвайки под земята.

- Ох! - екнал задружен вик на облекчение, а уморените джуджета подвили късите си крачка и седнали на пода. - Победихме! Ура!!

Но за радост било още рано. Тъкмо когато на земята седнало и последното джудже, първите усетили над главите си необичайно движение.

Божичко! Те били забравили за палача!

Една огромна и грозна космата гъсеница разтваряла над тях страшните си челюсти, заплашвайки да ги погълне до един!!

- Нееееее!... - извикало в паника Първото джудже, а Второто подело:

- Палачо гаден, твар ужасна... - гласът му секнал в изнемога.

- Превърни се в същество прекрасно!!! - довършил заклинанието шестогласов хор.

Движението спряло на секундата! Тогава джуджетата се спогледали, казали си тихо: “Хайде, отново!”, и без да си дават знак, повторили гръмогласно:

Палачо гаден, твар ужасна,
превърни се в същество прекрасно!!!

Мигът бил магичен. Времето спряло. И даже се върнало ма-а-алко назад, но гъсеницата продължавала да извисява разтворена уста над главите им, застинала в неподвижна поза.

- Братчета, та нали тя е глуха! - сетило се внезапно Третото джудже.

- И не може да чуе заклинанието! - допълнило Четвъртото.

- Аз зная знаците на глухите, гледайте ме! - казало тогава Петото и бързо направило няколко знака с ръце. - Така изглежда заклинанието, повторете го след мен!

Останалите повторили знаците бързо, точно под озъбеното жестоко лице на тъмничаря-палач.

Грозната гъсеница бавно затворила своята ужасна уста. Около нея се вдигнал като облаче сияен ореол, който започнал да расте, превръщайки я на какавида. Какавидата се затворила, а после затрептяла и се отворила отново.

Първо се показали светли багри. После багрите запърхали и от тях се родили две прекрасни крила. Измежду крилата поникнали две нежни дълги пипалца, носени от красива, кадифена глава.

Главата отворила небесносини очи и казала с мелодичен тембър:

- Здравейте, господа Джуджета!

- Оооооооо! - едва отвърнали вкупом джуджетата и продължили поотделно:

- З

- д

- р

- а

- с

- т

- и! - всяко от тях успяло да отговори с по една буква от съвместния поздрав.

- Хе-хе-хе, вие сте най-забавните джуджета на света! - прихнала в смях пеперудата.

Да, точно така, гъсеницата била станала на прелестна пеперуда! И, разбира се, точно така! - тя поблагодарила на седемте джуджета, че са я превърнали от грозно изчадие в прекрасна хубавица.

А те я гледали омагьосани! Защото красотата омагьосва, дори когато е твое собствено творение... Или най-вече тогава?...”

Баба Цвета замълчава. Надето също мълчи и си мисли нещо:

- Бабо, защо джуджетата не превърнали и великаните в красиви и добри същества? - тъжно пита детето.

- Не можели, миличко! - отговаря бабата. - За жалост Злото винаги е по-голямо от Доброто и затова трябва непрекъснато да бдим и да се борим срещу него, защото то е навсякъде - и по земята и под нея, и във въздуха, и във водата и не спи нито денем, нито нощем. Така е. Но слушай сега края на приказката!

“Джуджетата продължавали да гледат възхитени пеперудата, когато едно от тях се сетило нещо и попитало:

- Имаш ли къде да живееш, Хубавице? Крепостта на Злото не може да бъде твой дом, ела да живееш при нас! - мило я поканило то, а останалите закимали с одобрение.

Пеперудата им благодарила и любезно приела поканата. Тогава всички заедно тръгнали към къщичката със зелената полянка и бистрата река и не след дълго пристигнали.

Първа поканили да влезе вкъщи пеперудата и тя го направила. Но щом се настанила вътре и разположила удобно пъстроцветните си криле, всички видели, че къщата е толкова малка, че в нея не е останало място за нито едно джудже!...

Тогава Седмото, най-мъдрото от тях, което до сега най-много мълчало, се обърнало към красавицата и казало:

- Ти остани да живееш тук, мила, а ние ще превърнем себе си в по нещо красиво, добро и невинно и ще се разпръснем по земята, за да има навсякъде в света Добро, което да стои срещу Злото!

И като изрекло това, Седмото джудже се превърнало на слънчев изгрев.

Тогава Шестото погледнало след него и изпрело от себе си лунен лъч.

Петото трепнало леко с клепачи и станало на южен вятър.

Четвъртото подскочило високо и направило от себе си небесна дъга.

Третото се смалило и потънало в земята, а от мястото, където то изчезнало, поникнало цвете.

Второто сторило себе си на песен.

А Първото се усмихнало и се превърнало в дете.”

- Така седемте джуджета разпилели по земята и във времето и Злото, и Доброто, за да има навсякъде от всичко по малко и борбата между тях да продължава до края на света - завършва баба Цвета, оставяйки плетката настрана.

- Но нима изгревът, дъгата, песента, или пък едно дете могат да победят акулата, лешояда, хиената и змията, бабо? - със съмнение в гласчето пита Надето.

- Разбира се, че не, милото ми, но добрите, красиви и светли неща в живота могат да дадат сили на хората да се борят за тях и да ги защитават. А това е най-добрият начин да победим Злото!

13.01.2006 г.

 

 

© Искра Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2007, № 2 (87)