ЗЕЛЕНОТО

Ирина Станева

web

За да бъде разказана една история, трябва да назрее моментът, а Румби често казваше, че според англичаните един момент е точно минута и половина-две с бакшиша, за да извинява честите си закъснения. Според мен времето продължава все така упорито да не съществува, но пакостите и случките от детските ми години ми ставаха още по-мили след количеството кал по улиците на нашите спомени и третото мохито.

С Румби се познавам чрез брат ми, помня ги как се мъкнеха двамата още от гимназията по разни събирания и джамборета по новите гаражи в междублоковите пространства на Меден Рудник. По едно време се уредиха и с "тяхна си бърлога" - мястото представляваше малък зелен гараж на площадката зад 108. блок, където жилищната част свършваше и започваха малки поляни и хълмчета, зад които имаше и езеро. Площадката беше някак си "далечна" и "опасна" за глъчката на вечно тичащите дечурлига, поради което и мен рядко ме пускаха нататък. Дванайсет години по-големият ми брат и Румби обаче редовно киснеха там, за да слушат Джими Хендрикс и да се наливат с бира. В "Зеленото", както му викаха, имаше два изтърбушени стари дивана и няколко парцалени възглавници, върху които също се седеше - за да не е директно на земята. В дъното бумтеше една от първите уредби по онова време - бащата на Румби я беше донесъл от Унгария с Тир-а, а книжките на Хемингуей стояха струпани в единия ъгъл между диваните. По-късно по стените се появиха и различни плакати на рок групи и марки китари, драсканици и рисунки от артистичния период на брат ми. Беше си наумил да се занимава с рисуване на корици на книги, защото повечето художници били некадърници и правели всички книги да изглеждат еднакво, дори без да ги четат. "...А когато става въпрос за Хемингуей, това е направо непростимо!"

"Хемингуей е предпочитал да пие мохитото си с повечко захар" - обичаше да повтаря Румби - "но след осмото питие захарта вече е нямала значение". Тогава тепърва започвах да уча английски и мохито ми звучеше като много екзотично питие, което се прави от комари и се чудех какъв ще да е бил този прехвален от Румби писател, който оставя комарите да му плуват в питието. "Само много великите писатели могат да си позволят да пият коктейл с плуващи комари вътре", ми отговаряше той, а брат ми отстрани се превиваше от смях всеки път и добавяше: "Ще разбереш някой ден, Дани, и за Хемингуей, и за комарите ще разбереш".

На следващата година брат ми замина да учи право в Австрия и остави идеите си за корици на книги за по-добри времена, а Румби записа немска филология във Великотърновския университет. Вечерта, преди да заминат, ми връчиха ключовете за "зеленото", за да го наглеждам. Оттогава минаха десет години, в които аз от време на време ходех в гаража, пусках си техните касети, разглеждах купищата рисунки, та даже започнах да чета Хемингуей. Междувременно брат ми се ожени за австрийка, оказа се, че Румби е заминал за Германия на специализация и няма как да го открием за кръщенето на племенника ми, както не можахме да го открием и за сватбата. Тогава брат ми съвсем изгуби следите на Румби, а аз започнах все по-често да ходя в "зеленото", за да слушам рок с истински "гаражен саунд", както те се шегуваха навремето, и да си припомням часовете, прекарани с тях, докато учех за предстоящите си изпити по маркетинг.

Зимното море наистина не е като лятното, а навън вече се усеща истинската зима, изстудяваща "зеленото" въпреки духалката, която занесох. Понякога по покрива му кацат гарги с кални крачка, често се заслушвам в птичите им подскоци по ламарината, докато пия чай.

Не знам как за един уикенд време успях да се намръзна достатъчно за цяла семица, да си забравя ключовете в университета и да се сетя за това едва когато бях пред входната ни врата; да се кача и платя билетче на автобус, за който всъщност имах карта и то в противоположна посока. В крайна сметка се озовах на баскетболен мач, където едно момче играеше, облеченo в огромен екип, приличащ на нощница, а единият от съдиите заплашваше играчите с четворки по немски, ако не вкарат кош. На фона на тази идилия, аз стърчах в дълго черно палто с чантичка за документи и се чудех откъде ми е познат този глас. Трябваше ми една минута и половина-две с бакшиша, за да разпозная Румби в този ексцентричен баскетболен съдия. После пихме мохито и после още едно, и още едно, докато не ме заболя коремът. На спирката, докато се превивах от болки, едно момченце седна до мен, извади от торбичка в цвят бордо "Зелените хълмове на Африка" на Хемингуей, издание от седемдесет и втора година, същото като онези в гаража, и започна да чете, докато майка му усилено се възмущаваше, че не може да намери дребни пари за билетчета в чантата си. Румби се усмихна, а аз мълчаливо погледнах към тролея, който щеше да ни отведе до "зеленото".

© Ирина Станева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.08.2005, № 8 (69)