"НУЖДА Е ДА СЕ РАЗПОЗНАЙМЕ". В ТЪРСЕНЕ НА ПРЕДАТЕЛЯ - ЕДИН ВЪЗРОЖДЕНСКИ КОНТЕКСТ
("Горски пътник" на Георги С. Раковски)

Илиана Павлова

web

В един по-друг вариант заглавието на този текст би акцентувало не върху разпознаването като акт на установяване на еднаквостта и различията, а на преброяването и определянето на наличностите и отсъствията. Текстът на Раковски "Горски пътник" би разказвал за отхвърлянето на привидностите и клейменето на различията. Иначе казано, акцентът щеше да бъде поставен върху изчитането на списъка от четници и почитането на тяхната еднаквост - по думите на Войводата "наклоненост", причинена от неволята. Така и заглавието на този текст би било по-различно - "Горски пътник" на Раковски - липсващият Юда". Защото факт е, а и това нееднократно е посочвано, в "Горски пътник" разказът за страданието сменя само авторовото си име, без обаче да назове различието, без на тайната вечерна среща по разпознаване да се види предателят. Неговата фигура остава неизявена, спотаена в самата същина на разказите, в тяхната споделеност. А оттук и присъствието му става неизменна част от общия корпус внушения, около които се структурира спевът. Юда ще е обобщеният образ на причинената неволя¹. Затова и в неговото назоваване ще се види моментът на разпознаването, на осъществяването на еднаквостта.

Ситуацията, избрана от Раковски, е аналогична на библейската. Моментът е свързан с разпознаването и установяването на Христовия предател, става дума за Тайната вечеря: "И когато ядяха, рече: истина ви казвам, един от вас ще ме предаде; Те се много наскърбиха и всеки от тях започна да Го пита: да не съм аз, Господи? А Той отговори и рече: който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде" (Евг. Матей 26: 21, 22, 23).

В случая вечерята и храната са самата споделеност, те са вече откритото и осъществено подобие на лицата, затова потвърждават еднаквостта, но точно те са и тези, които трябва да издадат предателя - "който топна в блюдото"². Наскърблението и питането: "Да не съм аз, Господи?", подсказват усъмняващото се оразличаване, но не успяват да го постигнат. Фигурата на предателя остава спотаена в споделеността на вечерята. Несъстоялото се разпознаване обаче не изключва различието. "Един от вас ще Ме предаде", казва Христос. Затова ще бъдат необходими други средства и начини за разпознаване.

Сякаш точно обратния сюжет ни предлага "Горски пътник" на Г. С. Раковски. Ключовата реплика, около която се завърта спевът, е тази на Войводата:

Нужда е да се разпознайме
дали сме вси равно наклонени,
..........................................
Дали сме вси наверно решени.

Ако на Тайната вечеря въпросът е: "Дали съм аз и дали моето топване в блюдото ще отбележи предателството?", то в "Горски пътник" въпросът е: "Кой съм аз и дали моят разказ ще посочи еднаквостта?". И в двата случая участниците в разпознаването са изправени пред усъмняващата се тревога: "Дали?". Колебанието в посочването на идентичността е свързано със собствената легитимност, а оттам и с възможността за участие в групата. Но пак в двата случая не на действията, а на думите ще бъде дадена оразличаваща сила. Защото именно въпросът: "да не съм аз, Рави?", зададен от Юда, ще открие отговора на Исус: "ти го каза" (Евг. Матей 24: 25).

Казването, както ще потвърди Христос, е нещото, от което трябва да се страхуваме, защото думите са винаги излизащи от човека, те са голите или облечени същини, лъжите или истините, които укриват или посочват делата. Затова и казването ще е истинското разпознаващо действие, което в библейския текст ще бъде потвърдено от целувката: "А оня, който Го предаваше, бе им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е, хванете Го. И веднага се приближи до Иисуса и рече: радвай се, Рави! и Го целуна. А Иисус му рече: друже, защо си дошъл?" (Евг. Матей 24: 48, 49, 50).

В почти аналогичен порядък до евангелския разказ се нарежда и този на Раковски:

Ръка войводи вси цалуват,
с радост и вяра твърда юнашка,
вечна му вярност обещават
искреност всесърдечна премилка.

Затова и съпоставяйки двата текста, закономерен би бил въпросът: след като целувката е обещаваща вярност, но и издаваща предателя, къде и кой е Юдата и дали наистина не присъства в "Горски пътник". Още повече, че текстът на Раковски проиграва и ред други жестове от библейския разказ. Спевът не се отказва лесно от преките аналогии, напротив, като че ли нарочно ги поражда.

Дружината, събрала се край Босфора се състои от дванадесет души. Известно е, че преди написването на този последен трети вариант на "Горски пътник", Раковски прави план на поемата - "Вещество или грамада за Горскаго пътника, тоест разни мисли и красноречения от самаго списателя. 1857. В Новий Сад". В него отбелязва: "хоригвоносец е разположил добре дружине, нагласил е и времени поглавар, най-разумнаго - определил е и лузинка (парола) и пр. Събират се на беляг, двигват хоригва, какова е била и с какви надписи, поздравяват я пристойно, заклеват ся. Войвода им беседи, представлява им колко е трудно това горско воювание и с какви страшни опасности е обколено и какво сърце трябва да има кой такова дело възприеме. Дружина всякий от своя страна в кратко приказва своя приключение, вси дванадесет наред приказват" (Раковски 1983: 537, подч.мое, Ил.П.).

В редакцията, която Г. Раковски публикува в Нови Сад през 1857 г. обаче, четниците, които "повестят", са петима: Драгой, Велко (знаменосец на дружината), Момчил, Младен и Радой. В този вариант Войводата прекъсва процедурата по разказване-разпознаване и - тъй като наближава да съмне и "Време е веке в път да тръгваме" - разказите на останалите четници са оставени за по-късно:

Прочай же остали дружина
другаде сбития щат приказа.

Но че са дванадесет хайдутите в "Горски пътник" съдим и от самата поема. Когато на другия ден - след нощта на разказването и разпознаването - дружината спира да почине на "цветна моравка", Войводата поръчва на двама от четниците да отидат при овчаря на чуващото се, че "звони далеко" стадо и да поискат: "тлъста два овна", "пресна нам пита нека замеси", "кисело мляко нека подкваси" - "за дванадесет горск’ ускоци"³. В "Отломък от вторая част Горскаго пътника" при поредните поръки отново се уточнява бройката: "хляб да замесиш, топли погачи,/ за дванадесет момци да стигне", а виното - "цели три мери".

Броят на четниците не е случаен, числото 12 е нарочно търсено от Раковски като знак за сакралност и принадлежност към дело с висок ценностен заряд. Аналогиите с евангелските разкази са преки и се забелязва определена честотност при употребата на мотива за дванадесетте верни юнаци. Така например хайдутинът Велко разказва за "Голъб юнак, млад войвода,/ със дванадесет вярна дружина". Драгой от своя страна представя участието си в "тринадесят вярна дружина", като в случая това е общият брой хайдути, в който е включен и войводата Петко. А нека добавим и това, че всъщност четата, която самият Раковски сформира и която на 18 юни 1854 г. потегля от Босфора и около месец и половина живее по хайдушките закони, е от дванадесет души. В своето "Съдържание на житието ми" Раковски отбелязва под номер 54: "Съкрит в Цариград, съставям хайдушка чета от 12 души на 1854 и изхождам в шумата" (Раковски 1983: 86).

Продължавайки да следваме пътя на аналогиите обаче, откриваме, че ситуация по разпознаване на дванадесетте в "Горски пътник" е на тайно място, по вечерно време: "Слънце си бе зашло светозарно,/ дневня вечерю власт си предаде", "С разширна крила нощ мраконосна/ земно полкръжие покриваше!/ Мъртва тишина беше досадна!/ Мълч чернозлъчна все владеяше", "Само прохладни тънки вятър/ чисто въздух си облажаваше". Заедно с "младий хоръгвоносец" Войводата тръгва за срещата "назорки в посоки", тъй като "мрачна бо тъмнина владееше". Гъстотата на мрака бързо се разсейва, когато наближават мястото: "Синьо се небо скоро разясни,/ светли небройни звезди с’ явиха,/ нощта се тъмна поразведри", "Нощно светило, луна изтече/ на звездокитно ясное небо,/ гора им листокита посоче". Тогава "очима" откриват "позорие любно" - магичното място, избрано за тайно събиране и разпознаване, е "сред гора", на "високое бърдо", на "разтворена на върха полянка", на "росна зелена красна моравка".

Дванадесетте "горски ускоци" са "кръгло наредени", "готови вси да се поклонят". И още: "голи ножове в ръце държаха", "ръка войводи вси цалуват". А следвайки разпознавателно-съпоставителните техники, прибавяме евангелските разкази за разкрилия се чрез целувката предател, които напомнят, че "Иуда, един от дванайсетте, дойде, и с него множество народ с ножове и колове" (Евг. Матей 24: 47), "Юда като взе една чета войници и служители от главните свещеници и фарисеите, дойде там с фенери, факли и оръжия" (Евг. Йоан 18: 3). Тези, които следват Исус, също имат оръжие⁴.

Движейки се по пътя на сходствата, откриваме още, че преди да отиде при четниците Войводата е отправил своята молитва-молба и, подобно на Христос в Гетсиманската градина, е потърсил Божията воля и помощ: "Ах, Боже силни, ти помогни ми". "Разпален,/ взорно недвижим/ .../ в мисли високи же пренесен" той е видял заспалия български свят и пак типично в библейски контекст е пожелал събуждането:

Що седят тако морно заспали!
Що чакат бедн’ и се прозяват!

И защото именно заспалият, както проповядва Христос, ще пропусне момента на идването⁵ - към бденето и очакването е насочен призивът на Войводата: "Да се съединиме сговорно/ .../ време е дошло сега подобно", "По-добро време не може бити!".

Самата необходимост от "сговорно подобие" в "Горски пътник" е представена като породена от "преговореното", припомненото "преславно" минало⁶. Старите времена са населени с "чудно юнашество", затова и според Войводата често тях "стари за спомен нами сказват". Така и въпросът, който ще изникне и целно ще се устреми към явилите се на срещата по разпознаване, е: "Где са такови сега юнаци?". И вероятно отговорът, вглеждайки се в спева, трябва да е: "Тук са!", тъй като именно в надпреварването по "вярно сказване" на юначествата ще се оформя и подобието, еднаквата наклоненост на хайдутите. Формулата, която утвърждава спевът, е "Бъдем подобни с наши праотци"...

Връщайки се към библейския текст обаче, е необходимо да отделим внимание и на още нещо. Според Евангелието на Матей въпросът, който Христос задава на Юда в момента на потвърждаващата предателството целувка, е "друже, защо си дошъл?" (Матей 24: 50). Възможно е това питане да се види като отказ да се назове различието, като резултат от доверчивостта на питащия или от взаимната довереност на присъстващите. Но то може да има и друг смисъл, тъй като именно въпросът: "Защо си дошъл?", изисква отговор, т.е. предполага се ново казване, думи, които да обясняват поведенията и делата (идването). В случая обаче Христос иска, но не получава обяснение, тъй като по силата на вече осъщественото разпознаване на Тайната вечеря - казването като показване на предателя (формулата "Да не съм аз, Господи" - "Ти го каза") - Юда е посочил собственото си различие, а по-късно го е скрепил с целувката. Отговорът е даден. За "множеството народ с ножове и колове" въпросът "защо си дошъл?" е изгубил своето значение, той е потънал в безсмислеността си. За Христос вероятният отговор е също без значение. Той знае, че "един от вас ще ме предаде".

Парадоксално е, но може би въпросът "Защо си дошъл?", зададен от Христос, е нужен на самия Юда. Предателят е наречен "друже", потвърдена е неговата причастност към дванайсетте, той остава един от тях дори в момента на предателството. И нещо много важно - на думите е отказано да го определят като различен. (А според Евангелието на Матей на Тайната вечеря точно те е трябвало да го издадат!) С въпроса си Христос е лишил Юда от наказващото го указване като предател, упрекът е спестен⁷. Вероятно защото силата на думите е във вече проповяданото - "по делата им ще ги познаете" и "всекиму според делата"...

За разлика от библейския текстът на Раковски търси отговорите. Именно разказването трябва да покаже еднаквостта. Така, индиректно зададен, въпросът: "Защо сте дошли?", ще бъде последван в "Горски пътник" от уточнението:

Всеки желая вярно да скаже!
Коя неволя г’ е наклонила
в пъприще наше да се покаже
съдба коя г’ е черна гонила?

Всеки страдание да си повести...

Думите на Войводата застават като предопределящ еднаквостта ориентир. И тъй като "вярното сказване" е въпрос на разказваческа стратегия, то неволята и страданието трябва да бъдат неговите регулатори - "монологовият режим", в който се впуска речевата изява на персонажите, е предварително рамкиран. По наблюденията на Катя Станева "всеки един е призован да превърне екзистенциалната си драма в поетико-идеологическо изказване, да помести своя разказ в рамка, да го структурира според изискването за рубрициране с цел съпоставяне, да го съ-образи с постулираните тематични и миметични ценности". Това е един от механизмите, чрез който самата поема на Раковски се превръща в апология на геройството, на национално-историческата субектност на българина (Станева 1996: 98, 108).

Казано с думите на Войводата - думи, зад които прозира общата революционно-призивна идеологичност на Българското възраждане - "Общое ни средоточие трябва,/ все е възможно от согласие". Ето защо и Драгой първи ще започне с примирено заявеното: "Храбрий, воля твоя да бъде!".

Така, следвайки волята за еднакво "сказване", в "Горски пътник" присъстващите ще осъществят "сговорното си подобие" с назоваване на отсъстващите Юди - тези, които "слово Христово оръж’ имат,/ сребро да земат и чисто злато!". Разказите единодушно ще открият врага:

"Име султанско звери носят!/ Безчеловечна дела безбожна/ с неограничена власт те творят", "Дивии питомци ал-корана,/ голи дервиши звездообразни,/ чета враговска", "турчин без неправда не бива,/ калугер без лъжа, притворност,/ с лукавство грък неверен успява,/ дадена е чифуту завист", "Диво же, лукаво духовенство", "Всеки предателство си обича,/ полза догде от него изчерпи", "...Христови черни иноци!/ Те са всегда предатели били...", "Гърци, познати фанариоти/... / били са страшни искариоти", "Турско правителство играят/ по своя воля користна", "гнусни още са предатели!/ Човешкое начертание⁸ нямат/ вси безобразни угодители", "Страшн е патриаршия мъртвило,/ сбирщина от ядовни змии", "злато и сребро само събира,/ в блудност, в содомство се занимава,/ в меки постелки тяло простира,/ блудници фенерски обдържава!", "Жив е предател даже до днес,/ на гърди носи турски челенк", "Турчину предателя представи,/ все преуготовянье изказа,/ много притворн’ от себе прибави,/ Юд’ от Христово стадо с’ отказа" и др.

Четниците ще настояват (ще казват), че сами вече са разпознали Юдите, чули са техните ласкателни речи, усетили са целувката, видели са сребърниците в ръцете. Ще посочват своето юначество като резултат и причина едновременно "в пъприще да се покажат". Сторените юначества и вече проявената нетърпимост към живота сред Юди ще трябва да е тясната врата, през която да минат, за да тръгнат по пътя на "истинския живот". Желанието всеки "в пъприще да се покаже" се възприема като излизане от анонимността, показване от висотата на Балкана, ход, стъпка в едно друго "вървище", в което "дела славна витяжка/ помен в народи остави щат".

И още: според общата идеолого-политическа рамка, в която е поставена поемата на Раковски, четниците са оставили пътя на тъмнината, за да тръгнат по пътя на правотата ("В път! В пришествие! В друго пъприще!"). Самото излизане в гората се възприема като вид посочване на еднаквостта и наклонеността към "правдодеяние" ("злоба да махнеме от неверници,/ правдодеяние да утвърдиме"). Този акт принципно е изключил всяка възможност за "опако говорене", отстранил е всяко съмнение в думите⁹.

Нещо повече, според тази логика символно разпознаването вече се е случило и тази по презумпция приета еднаквост е отхвърлила необходимостта от последвалото (раз)казване "кой съм". И дванадесетте четници са посочили себе-си-като-същи, като равно наклонени в момента, когато са се заклели под знамето на революцията с надпис "Свобод’ или смърт" от едната страна, а от другата "Бог с нами напред" и когато са поздравили ("с пушки възторгно") свободата и са обявили нейното начало. В случая клетвата има предохранителен статус, тя предполага говорене в режима на истинността и доверието, като гарантира ответно наказуемо действие при отстъп от поетия ангажимент. Известно е например, че в член 4. на изготвения от Раковски "Привременен закон за Народните горски чети за 1867 лято" е отбелязано: "Който има желание да постъпи доброволно в народните горски чети, тряба да се с клетва откаже: 1-о от пиянство; 2-о от лъжа; 3-о от кражба между дружината; 4-о от курварство; 5-о да бъде на сичко послушлив на войводата и на знамянохци си; 6-о да не причини никакво си несъгласие чрез раздорни клюки и клевети между дружината; 7-о да не може на никакъв начин да се отдели от четата, додето не ги разпусне войводата; 8-о да се задоволи на оная заплата, която ще намери за добро да му даде войводата" (подч.мое, Ил.П.). А според член 16. "Ако някой си от дружината дигне ръка против войводата или против знамянохца, или против и кого да е от четата, сички съгласно са длъжни да го накажат тутакси смъртия" (Раковски 1984: 474).

А и в контекста на Българското възраждане думата "свобода", изречена от висотата на Балкана, е паролна. Обвързвайки я с личностно-идентификационни характеристики, използвайки я като атрибутивна част или като неизменно допълнение в конструкциите "Аз искам" и "Аз се боря" (поел съм "пътя страшен", излязъл съм в Балкана), възрожденската ни словесност я приема като сигурен, абсолютно надежден детектор за разпознаване. Призивното "Свобода!" отключва доверието, отхвърля подозренията (но реално не изключва присъствието на предателя!).

Ето защо на тайната вечерна среща на Войводата ще му бъде достатъчно разказването, та било то и заобикалащо-неотговарящо-неразпознаващо-ме. Само така можем да си обясним факта, че разказът на Момчил не отговоря на въпроса: "Кой съм аз и какво е моето страдание, довело ме на пътя на отмъщението", а припомня: "Какви сме били ние и какви сме сега". Драгой от своя страна разказва за една изплъзваща се от представата за юначество ситуация. Сам мъстил заради сестра си Златка, той се представя като храбър четник в дружината на Петко войвода. Но показателно е, че след положената клетва ("Златкина смърт да си отмъстят!") и след признанието, че "цяло си лято (...) люта кръвника звера вардихме", идва странната метаморфоза, тотално разколебаваща казаното. Причината е в неочакваното улавяне - "живи ни до един изловиха". Пред приготвената съдба - "коли, въжа, железн’ остри куки" - храбрите четници от дружината се оприличат на "млади невести", а пред пашата молят и посочват себе си като други:

Пашо честит, не сме злодейци!
Никого ми не сме погубили!
Бедни убоги сме работници.
.............................
Поданни царски сме всепокорни,
даждие царю вярно плащаме.

И в този случай делата се явяват в подкрепа на думите - покорството и работата водят след себе си и вярното издължаване, зачитането на царските закони. Важното обаче е и друго, че чрез посочването, че "не сме злодейци" се отхвърля не само пакостната за султанската власт деятелност, но и другата, мъстящата за неправдите. Така, ако потърсим "вярното сказване" на Драгой, ще трябва да изпаднем в затруднението да избираме между страдалец и юнак, от една страна, и пашов работник и верен негов поданик, от друга.

Тези бягства от еднаквостта обаче Войводата отказва да види. Въпреки че в отношенията му с хората недоверието е на ключова позиция ("В днешна же битка няма ту вяра!/ Видиш християни мрат за турци,/ сребро и злато тяхна е мяра"), хитрите постъпки и оправдателните речи остават незабелязани. Обобщавайки разказите на четниците, той възкликва: "Ой ви, храбри соколове,/ ви сте дарени с силн’ юначество". Нещо повече, Войводата ще твърди, че "Вашая дела славна витяжка/ помен в народи остави щат". Вероятно имайки предвид не вече казаното от четниците, а това, което ще бъде показано от тях. "Защото - както проповядва Христос - тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират" (Евг. Матей 7: 14). А в текста на Раковски на намерилия вратата се дава възможност да докаже, че може да извърви пътя - в "бъдущност славна" се влиза с "дело велико".

А и следвайки вече начертаната логика, за разпознаването в "Горски пътник" са важни не казаните пред вратата думи, а показаните по пътя дела. Затова и ако в първата част на поемата - разказите на хайдутите, беседите на Войводата - "Всеки от слово [е] задоволен" (доб.моя, Ил.П.)¹⁰, то във втората, останала в проект и само фрагмент - "Отломък"¹¹ - незавършена част на книгата, юнаците е трябвало чрез делата си да бъдат разпознати.

* * *

И така, направените наблюденият и съпоставителният анализ показват, че в "Горски пътник" Г. Раковски активно използва модели и ситуации от евангелските разкази, но с променена последователност на отделните моменти. Подобно преструктуриране позволява отказа от същинското разпознаване на различния, нееднакво "наклонения", предателя и плътно придържане към пълната сговорност и единомислие на дванадесетте - защитено обаче чрез думите, (раз)казването.

Систематизирани, отделните моменти на сходства улесняват съпоставките и подпомагат изводите.

I. Структурните сходства

Евангелските разкази и предателството

1. "Когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика; и когато ядяха, рече: истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде" (Матей 26: 20, 21);

2. Всички се наскърбяват и усъмняват. Юда: "да не съм аз, Рави? Исус му отговори: ти каза" (Матей 26: 25);

3. Излизат на Елеонската планина. Петър: "ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Същото рекоха и всички ученици" (Матей 24: 35);

4. В Гетсиманската градина Исус:

а) отправя молитва към своя Отец (Матей 24: 39, Марко 14: 35, 36);

б) вижда, че учениците му са заспали, събужда ги и пак се връща да се моли. Според Евг. на Матей и на Марко действието заспиване-събуждане се повтаря три пъти. На третия път Исус казва: "Ето, наближи часът, и Син Человеческий се предава в ръцете на грешници; ставайте да вървим!" (Матей 24: 45, 46);

5. "Юда, един от дванайсетте, дойде и с него множество народ с ножове и колове". Следва целувката и разпознаването на предателя (Матей 24: 48, 49);

6. Всички ученици изоставят своя Учител и се разбягват. Преди още "петел да пропее", Петър три пъти отрича: "Не познавам Човека" (Матей 24: 69-75).

"Горски пътник" на Г. С. Раковски

1. Когато "дневня вечерю власт си предаде", застанал "край море", "в мисли високи же пренесен", Войводата:

а) вижда заспалия български свят и пожелава събуждането, тъй като "време е дошло сега";

б) отправя молитва към Бога: "Ах, Боже силни, ти помогни ми";

2. Отива на "високое бърдо", "сред гора", на "разтворена на върха полянка". Дванадесетте четника са "кръгло наредени", "голи ножове в ръце държаха";

3. Всички полагат клетва ("За вяра в поле д’ умрем юнашко!!!"), развяват знамето; "Ръка войводи вси цалуват,/ вечна му вярност обещават";

4. Войводата настоява: "нужда е да се разпознайме/ дали сме вси равно наклонени";

5. Петима от четниците (раз)казват (кои са);

6. Съмва се, останалите разкази са оставени за по-късно. Разпознаването (реално) така и не се осъществява. "Момци из бранище излязоха/ .../ в пъприще мило те с’ отправиха/ в Стара планина едносговорно!" (подч. мое, Ил.П.).

*

В контекста на Българското възраждане едносговорността е необходимият императив, върху който стъпва идеята за революцията. Именно в тази посока е проектирана, четена, употребявана и самата поема:

- едно(с)говорно в първата част на "Горски пътник" Раковски цели да утвърди героичното и национално-патриотичното;

- подрежда хронологически българската събитийност, като акцентува върху общностния сговор; с възможностите на личностно-изповедния говор разгръща цялостната картина на робството;

- чрез едно-говорност за страданието се търси съпричастието и съпротивата, полагат се ориентирите на свободата.

Предателската целувка - делото на различието, е оставена за по-късно, стои отложена. Но тя е предположена.

II. Къде е предателят?

Известно е, че за фактологична основа на поемата служи жизненият път на автора. Сформираната от Раковски чета от 12 юнаци, тръгнала на 18 юни 1854 г. от Босфора и стигнала до Котел, е първообразът на изобразената от него дружина в "Горски пътник". Раковски написва първата редакция на поемата малко след разпускането на четата, когато се крие в планината близо до Котел. Показателно обаче е, че третата редакция, направена и издадена в Нови Сад през 1857-1858 г., запазва годината 1854 като маркер за фактологичност на изложението. Това дава основание да се мисли, че ако поемата "Горски пътник" е била завършена от Раковски, в нея "щяхме да открием още повече автобиографични моменти, щяхме да срещнем описания на някои от истинските перипетии на малката дружина от дванадесет души" (Топалов 1983: 512). Продължавайки разсъжденията и стигайки до самата крайност на твърдението - ако Раковски беше завършил поемата си, в нея трябваше да видим и предателя, да го разпознаем по деянието.

В случая спомените на съвременници и различни документи от епохата наистина позволяват да се видят героическите пози и жестове на дружината, но също там откриваме и тъмната фигура на предателя - реално съществуваща, но иначе дълбоко травматична за всяка една националната литература, за всеки историко-героически разказ. На въпроса отделя внимание Николай Аретов в книгата си "Национала митология и национала литература" (Аретов 2006). Тук ще си позволим да повторим някои наблюдения поради отношението им към разглеждания проблем.

В "Дневник за движението на четата на Г. С. Раковски (18 юни-8 август 1854 г.)" срещу датата 16 юли е записано: "Байрактаря вървеше напред, аз, след него като крачех, едно дърво ме удари по главата отзад... паднах и пак повтори. Ази станах, после се заловихме за ръцете. Он се уплаши тогава да не го убия, ази го простих и го разпъдих" (Раковски 1983: 46).

Случката е разказана и от съвременници. Според "неизвестен котленец" предателят е четник-"юнак", който, "искал да сее раздор между останалите другари на Раковски" (Сборник 1968: 461). Според друг "неизвестен котленец" "зверските инстинкти у някои от членовете на дружината, подбудени от глада, са достигнали до такъв размер, че един - Иван Бушнака - след едно спречкване с Раковски, за дето [не] ги оставя свободни да разбойничат, се замахва и ударва Раковски по главата. Той му пробива главата и само щастливата случайност го спасява от смърт" (Сборник 1968: 456). В трета версия за случилото се има и гърмежи, един стрелец, но и двама убити от Раковски като предатели: "... като вървели през Бакаджикът (планина, балкан), Раковски вървял е най-напред и тъй като е вървял, поискал да прекрачи едно дърво. Подир него са вървели другарите му. Един от другарите му гръмва, за да го убие, одарва го от лявата страна в реброто и като вижда, че Раковски не пада, одарва го още един път в вратът с пушката. Тогава Раковски изважда ножът и съсича и двамата на същото място" (Сборник 1968: 466-467). В допълнение към спомените на Кръстьо Тарпански, Киро Стоянов отбелязва, че Раковски искал да му бъде доставен "балсам, да му вързат главата, дето го ударил един от четниците му" (Сборник 1968: 422).

Предателят е скритият враг, своят, който е друг. Човекът, който бележи разрива между думите и делата. Срамната фигура във всеки разказ за геройството, славата и честта.

Многократно задаван въпрос е защо Раковски не завършва поемата си. Според Кирил Топалов писателят "в голяма степен фактически е изпълнил своята задача", изчерпал е темата си: "разкрил е както тежкото положение на българския народ, така и романтиката на хайдушкия живот, изложил е и най-важните си възгледи като политик и публицист" (Топалов 1983: 513). Всеки разказ оттук нататък би бил повторение на вече написаното. Но и не съвсем.

Действително, в "Отломък от вторая част Горскаго пътника" Раковски не прибавя нищо ново към вече заявеното в първата част. Войводата - вече с името си Хубян, преповтаря очакванията и надеждите си за славни юначества, но той насочва и към принципно новата битка, която предстои на дружината:

Сега различна чака ни битка,
друго, съвсем ново пъприще,
няма ту дебня, нити преседка,
нужно е разумно боилище! (подч.мое, Ил.П.)

В речника на Г. Раковски дебни е и със значение на потайни, дебня = потайност (Раковски 1983: 582). И ако концептивен писател като Раковски несъмнено е разбирал, че действителните случки, които би ни разказал от своя личен хайдушки опит, няма с нищо повече да допринесат за разгръщане на идеите му (според "Дневник за движението на четата на Г. С. Раковски (18 юни-8 август 1854 г.)" дружината не влиза в нито една битка и в този смисъл наистина по-ефектни и въздействащи са разказите на хайдутите от първата част на поемата), то със сигурност си е давал сметка за нещо друго - че в тази втора част ще трябва да стане дума и за предателя. В "новото пъприще" четата на Хубян войвода я чака наистина различна, непозната битка¹² - битка с врага в себе си.

Вероятно и затова поемата "Горски пътник" на Г. Раковски остава незавършена.

БЕЛЕЖКИ

1. За образа на предателя, шпионина, доносника виж: Пелева (1999: 35-90); Аретов (2006: 135-155). [обратно]

2. И тримата евангелисти Матей, Марко и Лука представят сходни разкази за вечерята и (не)разпознаването на предателя. Отстъп бележи Йоан, но и при него, макар и показан, предателят не е разпознат от присъстващите. В разказа на Йоан не предателят топва в общото блюдо, а Исус топва и му подава залък: "Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита кой ли ще е, за кого говори. Той, като припадна на гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е? Иисус отговори: онзи е, комуто аз натопя залък и подам. И като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши го по-скоро. Никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това. А понеже Иуда държеше ковчежето, някои мислеха, че Иисус му казва: купи, каквото ни трябва за празника, или - да раздаде нещо на сиромаси" (Евг. Йоан 13: 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, подч.мое, Ил.П.). [обратно]

3. Ускоци - юнаци, хайдути. [обратно]

4. Според Матей и Марко "един от тия, които бяха с Иисуса", "един от стоящите там" (Матей 26: 51, Марко 14: 47), а според разказа на Йоан това е Симон Петър (Йоан 18: 10), веднага след предателството и залавянето, измъква нож и удря слугата на първосвещеника, като му отсича ухото. [обратно]

5. "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е бодър, а плътта - немощна" (Матей 26: 41), "И тъй, бъдете будни; понеже не знаете кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване, та, като дойде ненадейно, да не ви намери да спите" (Марко 13: 35, 36), "защо спите? Станете и се молете, за да не паднете в изкушение" (Лука 22: 46). [обратно]

6. Още в началото на поемата Войводата "преговаряше старо преславно прошествие": "българско горско воювание", "старо народно облекло лично", "блестно оръжьие". [обратно]

7. От четиримата евангелисти единствено при Лука след предателската целувка има обръщение на Христос към Юда, но и в този случай отсъства упрекът към човека и неговото деяние, Юда не е назован като предател. Думите на Исус са насочени по-скоро към жеста и промяната, разместването на знаковите роли на целувката: приятелство←целувка→предателство. "Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески?" (Лука 22: 48).

Според Евангелието на Марко Исус не отговаря на предателската целувка, а разказът остава плътно до хронологията: "оня, който Го предаваше", "като дойде, веднага се приближи до Него и казва: Рави, Рави! и Го целуна. А те сложиха ръцете си върху Му и Го хванаха" (Евг. Марко 14: 44, 45, 46). В Евангелието на Йоан целувката въобще отсъства като предателски знак. Разказът проиграва разпознавателната процедура: "Кого търсите?" - "Аз съм този, когото търсите", два пъти, "Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия. А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него, излезе и им рече: кого търсите? Отговориха Му: Иисуса Назорея. Иисус им казва: Аз съм. С тях стоеше и Иуда, който Го предаваше. И като им рече: Аз съм, те се дръпнаха назад и паднаха на земята. Пак ги попита: Кого търсите? Те рекоха: Иисуса Назорея. Иисус отговори: казах ви, че съм Аз; и тъй като Мене търсите, тях оставете да си идат" (Евг. Йоан 18: 3, 4, 5, 6, 7, 8). [обратно]

8. Според Речника на Найден Геров: начертание - характер. [обратно]

9. В Притчи Соломонови например откриваме определение за "човека, който говори опако". Това са всички "ония, които оставят пътищата на правотата, за да ходят по пътищата на тъмнината", "които прави удоволствие да вършат зло, и се радват на извратеността на злите", тези "чиито пътища са криви и пътеките им опаки" (Притчи Соломонови, гл. 2: 12, 13, 14). [обратно]

10. В първата част на "Горски пътник" Раковски отрежда само едно изпитание на дружината. На бойното си кръщене четата избива от засада група турци - "люти ж’убийци, злодейци", отвлекли и убили - въпреки получения откуп - "дете невръстно, младое момче". [обратно]

11. "Отломък от вторая част "Горскаго пътника" е публикуван от Раковски в "Дунавски лебед", бр. 46, 1861. [обратно]

12. Нито един от дванадесетте хайдути, участници и в други чети, не казва, че познава този тип предателството - от свой събрат, също хайдутин. Дружината на Петко войвода, в която е четник Драгой, е разбита от "турска редовна множество войска", на която "Българи предводител’ им бяха", в разказа на Велко: "Славно си в стара наша планина/ девет години ми воювахме,/ горска видяхме мила добрина,/ мъжески свободно поживяхме". В този смисъл битката, която предстои на дружината, е наистина непозната и различна. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аретов 2006: Аретов, Николай. "Горски пътник". // Аретов, Н. Национална митология и национална литература. София: Кралица Маб, 2006.

Библия 1991: Библия. София: Издание на Св. Синод на Българската църква, 1991.

Пелева 1999: Пелева, Инна. Раковски. Аксиологии на тайната. // Пелева, Инна. Възраждания. Българистични студии. София, 1999.

Раковски 1983: Раковски, Георги С. Съчинения в четири тома. Т. 1. Подбор и редакция Кирил Топалов. София, 1983.

Раковски 1984: Раковски, Георги С. Съчинения в четири тома. Т. 3. Подбор и редакция Веселин Трайков. София, 1984.

Сборник 1968: Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот. Т. 2. Документи и материали. София: БАН, 1968.

Станева 1996: Станева, Катя. Апология на българското. Творчеството на Георги Раковски. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1996.

Топалов 1983: Топалов, Кирил. Поетът Раковски. // Бележки към: Раковски, Георги С. Съчинения в четири тома. Т. 1. София, 1983.

© Илиана Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2008, № 3 (100)