С ДЪХ НА ЛИПИ, МЕД И МЛЯКО

Иво Константинов

web

Бях подрастващ тийнейджър и мнооого, ама много сърдит! Когато си на дванайсет години и искаш да играеш баскетбол с момчетата от квартала (за да пораснеш по-бързо на височина и да те хареса Лили), е кофти да ходиш до къщата край София с мама, дядо и баба, защото трябвало да помагаш при копаенето на някакъв кладенец...

И освен това с мама трябваше да засадим едно дърво заедно, защото сме родени в един и същи ден (така била казала една врачка). Въобще възрастните понякога се държат като малки деца.

Разказвам ви всичко това, защото това е първият ми спомен за извор. След сондата и суетенето на майсторите покрай дядо, дойде и най-голямата изненада. Ние, мъжете, попаднахме на подводен извор. Ето така кладенецът до двора ни беше отложен и добре, че къщата ни е близо до склона - като шурна тая ми ти вода, не можеш да я спреш с нищо. Дядо ми, който е още достолепен мъжага, не пропусна да ме запознае с поредната мъдрост: "Запомни, сине - няма по-страшна сила от водата и огъня - нищо я не спира!" А през нощта сънувах, че водата залива къщата.

Преди това обаче, с мама засадихме липа - точно извора. Майка ми е много емоционална - сияеше, докато садихме, после внезапно се разплака и каза, че още не може да прежали татко, който си беше отишъл от този свят нелепо и рано.

Пет години по-късно липата, на която толкова се радвахме, стана повод за страшен скандал. Съседът ни по къща (който е квадратен, откъдето и да го погледнеш), каза, че липата събира много пчели и оси и му влизали през прозорците. И че сме били виновни за извора, който можел да подяде склона и след време да събори къщите. Рано една сутрин намерихме липата отсечена. Мама седна до нея и се опита да пропуши пак. Плака цял ден и не искаше да яде. На другия ден - може да не вярвате - обаче изворът изведнаж изчезна. Просто секна. Всички стояхме онемели и не вярвахме на очите си. А дядо не пропусна да каже поучително: "Запомни, сине - има и по-страшно нещо от водата и огъня и това е човешката лошотия и простотия."

После така се случи, че почти година не ходихме на къщата. Само дядо наминаваше от немай-къде.

Наскоро разбрахме, че синът на съседа се преселил внезапно в Австралия. Без да каже на баща си. А квадратният, силов мъж, се бил пропил и си продал къщата. Не знам какво й стана на майка ми - едва се беше надигнала от тежкия пролетен грип, дето я държа две седмици на легло, и хукна към някаква оранжерия заедно с дядо. После тримата се хванахме здраво за работа.

Насадихме единайсет дървета - липи - в шахматен ред. "Хем ще укрепим склона, хем врачката каза, че единайсет е щастливо число" - каза мама. В такива моменти имам чувството, че тя ми е дете на мен. А и аз съм вече на деветнайсет и съм по-висок от нея с една глава.

От няколко месеца вече живеем в къщата - дадохме апартамента под наем (за да вържем двата края). Изненадата е, че онзи ден - месец след като засадихме малките липи - изворът изби отново. Милата ми майчица пак плака и си призна, че всяка сутрин - докато си пиела кафето с мляко и мед на терасата - си разговаряла с дърветата отсреща. И че молила изворът да се върне. Шантава работа!

А, да не забравя дядо, който не пропусна да ми каже: "Запомни, сине - дърветата и растенията също имат душа. Ако ги галиш и им говориш, те растат по-бързо. Обаче, синко, да си призная честно - и аз, старият човек, не знаех, че изворът е като дървото..."

Сега вече знам на кого се е метнала мама. И понеже съм голям човек, знам с кого искам да си пия кафето на терасата срещу липите. Задължително с мед и мляко.

© Иво Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2005, № 7 (68)

Текстът е отличен с Първа награда (във втора възрастова група) от Националния конкурс "Душата на един извор" (2005).