ЗА БОРБА СРЕЩУ ПОЛЯРНИ МЕЧКИ И ЗАБИТИ В КИЛИМА ИГЛИЧКИ

Христо Христов

web

Изслушах онази песен за тридесет и седми път.
Нашата песен.
С нея се будехме през сезона на слънцето, пробиващо
без усилие наслоените облаци.
Нашият сезон.
Сега слънце няма. Навън е вечер, в почти половината свят е нощ, а тук - в тази стая - е зима.
Нашата стая.

Стъпки.

Две, две, едно.

Морзовата азбука на следите, оставени в прахта като в първи сняг. Първият сняг като метафора за край на всички неща и начало на всички останали. Престилката ми - обърната наопаки и захвърлена под елхата, като безсмислие от всякакви метафори за това, че не съм сготвила - 9 или 12 ястия; и за това, че няма смисъл да сготвя - нито 9, нито 12 ястия; и за това, че кулата чинии от pizza едва не се срути върху преминаващ кордон хлебарки. Разминалият се скандал с три синджира екоорганизации като пример, че екоорганизациите си нямат работа, а хлебарките още повече, щом щъкат постоянно и навсякъде и особено на гадни места.

Последната светкавица проблесна толкова изненадващо, че забравих да очаквам преследващата я гръмотевица.

Трясък.

Трясъкът ме завари малко по-неподготвена от звъна на телефона, когато се оказа, че не ти си от другата страна. Леля ми наистина си го отнесе, наистина яростно и наистина незаслужено. Изненадващо за самата нея.

Капката се опря в перваза на прозореца като в бряг. Там замръзна и изпадна в летаргия до края на този ледников период. Както замръзна погледът ми, когато обърна гръб и си замина. Както подрънкаха камбанките при затръшването на вратата - глухо и почти нечуто, през девет шпионки в десета. Както съседката се оказа на ръба на десетата и разказа на целия блок.

Кучка.

Всички свързват студа с тишина. Тихо е и тук - в стаята, която е тиха, защото ти няма да вдигнеш шум. Няма те да ме подчертаеш със звуци, за да се почувствам звучна съгласна. Оставам звучно несъгласна с това отсъствие, което преминава в ридание, а сълзите ми капят право в следите на топящите се от козирката ти снежинки - когато дойде да ми кажеш, че повече никога няма да видя твоята шапка. А аз я смачках, и скъсах, и изхвърлих от дванадесетия етаж.

Тихо е, но не е студено, макар всички да биха свързали тишината със студ. Зимата в тази стая е мека, защото мека е светлината, идваща от камината, и мек е димът, заминаващ си през комина. Мека бе усмивката ти, когато създаваше грижи на огъня, преграждайки пътя му с клони. После преграждаше моя път с две изцапани в сажди длани и същата тази усмивка.

Не е студено в пространството между четирите налични стени; във физически, физичен или физиологичен смисъл; в келвини и в забравени ръкавици с 5 пръста. Но в черепната кухина, на мястото, освободено от загубения ми по теб ум, там бушува виелица и се надбягват полярни мечки. Защото няма по-студен студ от този на несподелената топлина. Защото няма по-сурова зима от тази на уютa с едноместен характер.

Защото пингвините заминаха на юг.

Намигам на премигвания по примера на празничните лампички. Мисля си колко ли дълго не е спал този, на когото е хрумнал такъв асинхрон. Колко дълго не спяхме ние двамата, едва ли някой си мисли, защото никога не сме светили в зелено, жълто, виолетово, синьо, а след 3 сутринта удряхме зъби в опит да се целунем. Липсват ми късните разговори, липсва ми ранният смях, липсват ми трите, слети в едно, както се случваше посредством спонтанен преход любов.

Сега си останах единствен слушател, но да разкажа виц, който не знам, ми е трудно. Следователно запазвам липса на усмивка. Не смея да си те припомня - как боравиш дори с най-изтърканата шега далеч по-умело и смешно от мен - още по-малко би ми било до смях.

А върхът на дървото все още очаква свойта чепата звезда, за която време не остана от бързане да си заминеш. За изкачването при окачването ще си помогна със стол, който ще прибера след това под масата, в случай че не използвам самата маса. Така подробно ще разграфявам всяко действие, което извършвам; ще преброявам наум всеки дребен детайл, отразил светлината на огъня - всяка гирлянда, всяка топка украса, всяка последна догаряща свещ, изкуствените сополи, които купихме, вземайки ги за изкуствен сняг. Ще мисля за всичко само за да не мисля, че когато елхата започне да съхне и листата й започнат да падат - не наесен, а само след няколко дни - когато се наложи да чопля изнервено набитите в килима иглички, тогава...

Тогава няма да има кой да подхвърли небрежно: “С какво иначе ще запомним Коледа, ако не са 9-те иглички, които ще загубим в килима?”

© Христо Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2005, № 12 (73)

Разказът печели втора награда от Студентския конкурс за коледен разказ на НБУ (2005).