ДУШАТА НА ЕДИН ИЗВОР

Гален Дамянов

web

"В началото бе словото." (Йоан 1: 1)

Идваме на този свят с болка. Защото след топлината и тихия уют на майчината утроба, попадаме в студен и светъл свят. Болката е светлина, и шумът е болка, и плачът. Успокояват ни нежните майчини думи, изпълнени с благодат, че ни има. А после ни учат как да живеем, за да узнаем, че словото е мъдрост, и памет, и истина. И узнаваме, че ние, хората, даваме плът на словото.

И другото узнах аз - че словото е сила, чрез която можеш да управляваш света, да го манипулираш в каквато си искаш посока, за да си го преразпределиш.

Пресъхва изворът, защото е болна душата му.

Опошлени думи, напарфюмирани с чалга, фрази от американски филми, превърнали се в устойчиви словосъчетания, ни заливат отвсякъде. От телевизионния екран ни "ухажват" да пращаме SMS-и, да гласуваме за какво ли не. И ние, "зомбирани", пращаме своите сигнали в "Биг Брадър" например. Няма нужда от думи. Става ми страшно, защото словото е изразител на действията.

И ние ставаме едно безсловесно, бездействено общество, очакващо отнякъде да дойдат благини. По какъв път ще дойдат?

Ами по атлантически и европейски път! И българите вярват на Словото измама.

Един "призрак" броди по света и заплашва най-вече САЩ. За тероризма се говори като за природно бедствие, като за цунами. Коалиция от "желаещи" се бори срещу него в древната земя на Ирак. А кои са тези терористи, имат ли те имена, религия, отговорност - никой не казва. Защо взривяват, защо загиват като камикадзе, каква е каузата им - пак никой не знае Истината.

Научаваме обаче чрез тези клишета защо България е в Ирак. Предварително зная какво ще кажат Меглена Кунева и Соломон Паси. Забравиха за дълга. Окупационните ни войски са там, за да внасят атлантическа демокрация. Не я искат местните, защото мирише на петрол и смърт. Не искат друг да им определя съдбата. Ние обаче знаем, нещастна колониална страна сме. Боли ме и се срамувам. Защото нямат достойнство васалите. Апологети на САЩ са политиците ни. Няма друга такава държава по белия свят. За черния не зная. Очите им, потънали в тлъстини, не виждат. Слепи са затлъстелите очи. Послушни и платени журналисти им пеят дитирамби. Медиаторите, преносители на словото, го обезсилват, обезсмислят. И не пее изворът, защото обездушените нямат сетива.

Момчетата в Ирак защитавали националната ни сигурност. Приели били благородната мисия за борба срещу световния тероризъм. И патриотарът Слави Трифонов ги сравни с героите от Шипка и Сливница. Гавра, кощунство с народната памет. А някой може да иска да нямаме народна свяст, за да се превърнем в аборигени, обитатели на уж свободна територия. Преди няколко седмици загина в Ирак редник Гърдев - не като романтик, не като освободител, не като защитник на отечеството, а за да си купи дом. От кирпичената къщичка е тръгнал боецът, за да го върнат с правителствен самолет и държавни почести, мъртъв, поразен от "приятелски" огън. Този евфемизъм "приятелски" огън се клишира от устата на всички медии. А има ли "приятелски" огън? Или така е наречено убийството, за да не се търси вина...

И отново е безсилно словото. Смешно, тъжно и страшно! Улицата "Гърди Гърдев" в малкото селце с къщички от кирпич. Какво ще говори на поколенията това име? Защо е загинал войникът? Ще смее ли някой да нарече нещата с истинските им имена? Излъган, беден, той не се е стягал за парада на победата и не е "ястреб" на мира. Ястреб и мир - несъвместими по семантичното си значение думи. Но изречени от Буш, те стават любими слова на външния ни министър - "премъдрия" Соломон.

Израснах пред военно поделение. Всеки ден чувах националния химн, изпят, мислех си, от истински мъже. Пред прозореца ми се вееше националният трибагреник. Клетвените слова ме правеха горд с мисията на син на тоя народ!

Днес отминавам вялото пеене, знамето - избеляло и дрипаво, което едва се държи на пилона. Обетът към род и родина ми се струва фалшив. И ми се иска да нямам сетива, сърце да нямам. Защото чуждестранен легион - защитник на американски интереси - служи под моя прозорец, а не българска войска.

Осъзнават ли момчетата, че манипулирани, с промито съзнание, ще тръгнат по пътя на смъртта, благословени от сателитните си генерали?!

Словото на генерала - него чувах на трети март на Шипка.

"...Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци..."

Друг един генерал, долу обаче, в подножието на върха, на националния празник нарече Шипка - Еврошипка. Какво имахте предвид, генерал Марин?

Шипка не е Еврошипка, генерале! Тя е наш български връх, най-високият връх в българската история. Там, горе, под слънцето, опълченците воюват за място в световната история. И го отвоюват. За да я има България. Затова връх Шипка не е Еврошипка!

А словото на генерала и на неговите ординарци замърсява душата на извора. Страшно е, когато началото не е чисто и нежно.

В Европейския съюз ще влезем с нашата история, с нашите традиции. Да припомня думите на генерал Дьо Гол: "Европа ще бъде Европа на отечествата." На отечествата, а не на Евроотечеството!

Словото-истина не се чува в моята демократична страна!... От страх да не загубиш службата си, поста на депутат, да не ти хвърлят страшното обвинение, че не си приел евроатлантическите ценности и не си направил своя цивилизационен избор - ЕС и НАТО на всяка цена - мълчиш. И автоцензура има. Затова сме наречени "Да, господине" в Брюксел.

Затова словото ни води към покорство и лакейничество, към безпаметство. А безпаметството е най-тежкият жребий, който небесата могат да отредят на един народ.

Гневният зов на Паисий: "Болгарино, знай своя род и язик!..." - трябва да е нашата съвест, за да ни има като достоен народ.

А словата си да превърнем в своя съдба!

© Гален Дамянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2005, № 7 (68)

Текстът е отличен с Втора награда (в първа възрастова група) от Националния конкурс "Душата на един извор" (2005).