ОТГОВОРНОСТИТЕ НА ТВОРЕЦА

Елена Диварова

web

Колкото и да са неблагоприятни обективните условия, Пловдив си остава средище на интелектуална дейност и духовно излъчване. За културния облик на града името на поета Иван Ройдов е сериозен фактор. Той е един от творците, чиято дейност - спокойна и без излишен блясък - е опровержение на твърдението, че всичко ценно в нашата култура е минало. С работата си на поет, преводач и невидим двигател на интересни арт-събития Иван Ройдов показва пътища към спасение от един задълбочаващ се национален комплекс за малоценност.

Всъщност идеята, че културният живот е в упадък, е интересна уловка. Може би рационално ориентираният елит на обществото смята, че културата (и в частност поезията) е първото нещо, без което може. Това е изкуствено създадено условие, което оттласква хората от четенето. Достигна се до абсурдната ситуация пишещите да са повече от четящите. Тази ситуация е пробен камък за авторите. Много от тях създават стихосбирки, които се множат с бързина, надхвърляща границите на читателското внимание и време. Други правят обратното - публикуват рядко, много рядко. Почти не издават, книгите им зреят с десетилетия. Но за сметка на това четат - на глас, имат живи, а не книжни изяви, свързват се с други творци, предизвикват взаимодействия...

Иван Ройдов е от вторите. Той знае кой и колко чете днес. Отказва да пълни книжарски щандове, които са тъжни гробници за книги. Вместо това изрича на глас своите стихове, вгражда ги в цитаделата на ежедневието и сякаш ни казва: "Не искате да четете? Слушайте тогава." Мисля, че той е сред малкото, които - преценяйки точно средното ниво на обществото - открива най-актуалната роля на твореца.

Творчеството на Иван Ройдов обхваща стихосбирките "Пейзаж" (1990; двуезично издание, 2000) и "Вик на гълъб" (2002, Хале: Проектеферлаг, Германия, многоезично издание). Извън рамките на тези книги творбите му прокарват собствени пътеки, за да прозвучат по националния ефир, в рамките на обществени прояви или литературни четения. Той не е сред лицата с атрактивно присъствие в артистичните кръгове на Пловдив, не е гръмогласен борец за справедливост, не се вписва и в стандартната фигура на нежен лирик. Ролята на твореца в ежедневието се осмисля така:

Да бъда този, със когото
самотния ще поприказва -
сълза на силния в окото,
ръка на слабия подадена,

небе - за падналия духом,
за лицемера - разкаяние,
утеха за човека, глухо
ридаещ със лице във дланите.

Много е важно да се отбележи тъкмо това - още преди да бъде оформен лирическият "аз", точно е заявено присъствието на другия, на читателя. Така авторът заявява личната си отговорност като пристрастие.

Може би тъкмо чувството за отговорност - творческа и човешка - трябва да стане отправна точка в преследването на личността на поета. Всъщност тя се оказва на втори план, няма го така типичният за артиста порив ярко да заяви себе си. В цялата стихосбирка "Пейзаж" личното местоимение "аз" се среща само три пъти, пестелива е употребата на местоименни и глаголни форми в първо лице. Мисълта и личното присъствие са без резерва вложени в нагласата на автора да се слее с предмета на изображение, сам да поеме и почувства неговите тежести.

Може би затова гласът на поета естествено и искрено прелива в прояви чрез второ и трето лице - и отразителят да е многообразен като отражението. Такива са много от стихотворенията на Иван Ройдов. "Приказка", "Есента", "Пристанище", "Хълм", "Мъже" са все творби, напомнящи с внушението си картини - усещанията са зрими, а погледът на художника е гаранция за достоверност. Измежду тях легендарното трихълмие израства с багри и щрихи, познати ни от платната на Златю Бояджиев, раздипля се калдъръмът на Цанко Лавренов... Верен на отговорностите си, творецът се вгражда в художествения облик на древния град, става приемник и продължител на традиции, чрез словото си влиза в диалог с класическите образци.

Изграждането на художествени образи чрез деликатно опредметяване, тяхното развитие в хода на стихове с наративно звучене, роднинската близост с древното тоническо стихосложение са също традиция. Пред нас са редове, които без усилие я следват:

Седят на пейките към слънцето протегнати.
А сенките над тях чертаят равенството "изгрев - залез".
Светът се движи със скоростта на светлината,
а те се вслушват във шума на отминаващите стъпки...

Без да звучи патетично, една значителна част от творбите на Иван Ройдов носи подчертано социален заряд. Понякога той е затворен между стените на вътрешното "аз", смисълът му придобива интимни измерения и граничи с проблемите на личната отговорност и съвест. По-интересни обаче са случаите, в които - превърнат в двигател на текста - социалният заряд излъчва енергия, надхвърляща същия този текст, пресичаща междужанрови демаркационни линии и осветяваща проблема в широк граждански, културен и исторически периметър. Ярък пример за това е стихотворението "Шести септември". Макар че вниманието на читателите го определя по-скоро като публицистика, аз чувствам поезията в тези дълги редове, дълбинния ритъм на съдържание и форма, мощния синтез на идеите на фона на беглата образност. Това е стихотворение, което отваря огромни вътрешни обеми, насища ги със събития отпреди десетилетия, изтъква заедно с това актуалните стойности на историческия факт и го представя в проекции извън рамките на държавата. Наслоени една върху друга, епохите се отразяват в художественото пространство: долу, в ниското, на нивото на митичната Марица тече движението по булевард "Шести септември", а над него се издига, вечен и оживен - Старият град, самият той на длан пред двете фигури, представящи различни общества и държави, фокусиращи поотделно паметната дата.

Много по-открити са пристрастията на автора в по-близкия до представите за традиционна поезия "Превод на български". Тук позициите са разграничени, полюсите са драматично поставени. Има неща, които не могат да бъдат преведени на друг език. Иван Ройдов ги изговаря в един задъхан речитатив, в който стих след стих израстват позорът и славата на непреводимата ни и необяснима история.

За радост, макар да звучат в духа на модерната стилистика, стиховете на този пловдивски поет не са самоцелни, статични и бездиханни. Те обещават сериозен потенциал особено със стремежа да се преразпределят териториите на поезията и белетристиката. Затова често от тях лъха на публицистика, графиката на мисълта изключва романтични нюанси, тонът спори с художествени условности.

А в други редове поетът е на прага на любовта, на самотата, на отчуждението, на взаимността и ги брани като древен воин. Какво има зад този праг - можем да видим върху блестящото острие на класическия стих:

Във тихия следобед, пред прага на нощта,
на хълма - между небето и земята -
аз виждам как се свързват непримиримите неща,
когато сенките прегърнат светлината.

("Пейзаж")

Това е духовният пейзаж, сред който творецът диша заедно със своите видения и стремежи. Уловен е един магически миг, чийто светлосенки дават променливите контури на интересна и сериозна творческа изява. И в по-далечните се перспективи тя обещава вярност на своите човешки и творчески отговорности.

© Елена Диварова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.08.2005, № 8 (69)