ДВА СТИХИЙНИ ТЕМПЕРАМЕНТА
"Оскар и Розовата дама" в Малък градски театър

Даниела Стрелкова-Дянкова

web

"Мили дядо Боже,

Реших и аз да ти пиша. Преди по-малко от година много силно поисках нещо и сега то се случи. Сигурно ти си сбъднал мечтата ми. Благодаря ти!

С обич: Даниела"

Когато преди време прочетох текста на Ерик-Еманюел Шмит "Оскар и Розовата дама", бях дълбоко разтърсена и с цялата си душа поисках да го съпреживея и в театъра. Илка Зафирова, Атанас Атанасов и три момчета, рап-изпълнители от Френската гимназия го направиха на сцената на Малък градски театър Зад Канала към програмата "Университет за зрители". Не знам дали наистина случайно или с Божията намеса с тази постановка актьорът и режисьорът Атанас Атанасов отбелязва 50-годишнината си, но резултатът е чудесен. Няма и кой знае какво значение дали Илка Зафирова си го е избрала за режисьор на моноспектакъла си или той нея... Важното е това, което се случва там, на сцената в продължение на час и половина и с какво в душата си излиза от залата зрителят-съучастник. Защото "Оскар и Розавата дама" не може да бъде просто четен или просто гледан. Този текст може само да бъде изживян.

Последните дни на едно умиращо десетгодишно момченце в болницата са фокус, в който се събира като че ли мъдростта на човечеството във всичките й проявления, нюанси и смисли. Оскар, подтикнат от Розовото бабче, една от доброволките, които се грижат за болните деца, пише писма до дядо Боже и вярва в легендата, че дванадесетте последни дни от годината предсказват какви ще бъдат дванадесетте месеца на следващата, а и също, че всеки един от тях е равен на десет години. Така доживява до 110. Години, в които има всичко: и детство, и пубертет, и любов, и женитба, и забежките на 50-те, и старост, и... Много обич, много поезия, много мъдрост, много топлота, много доброта, много хумор и много живот струят от историята на Оскар, Розовото бабче, дядо Боже и другите.

Илка Зафирова и Атанас Атанасов. На пръв поглед са трудно съчетаеми, но като се позамислих, осъзнах, че всъщност става дума за противоположности, но на два еднакво стихийни темперамента - връхлитащ ураган и силно подводно течение. И ефектът от комбинацията между двата е страшен.

Постановчикът Атанас Атанасов е заложил на сдържаността и в изчистената с изтънчен вкус сценография (Габриела Александрова), като бижу върху черна кадифена възглавничка, и в подбрания и поднесен с финес музикално-звуков фон. Нищо, което да разсейва, да отвлича вниманието от актрисата, а тя блести като "перла в короната". Излишно е да припомням, че монологичната форма съвсем не е чужда на Илка Зафирова, но само опитът едва ли би й помогнал да постигне това, което прави в "Оскар и Розовата дама". Тя едновременно е и Розовото бабче, и Ерик-Еманюел Шмит, и останалите герои в историята, но най-вече е Оскар. Малкият Оскар, който ни кара и да се смеем, и да тъгуваме, и мъничко да се срамуваме, че едно дете ни учи и ни разкрива прости и ясни истини за смъртта и за живота ("Аз не се боя от непознатото, боя се, че ще изгубя познатото."). Като просветление. Тук ураганът Илка Зафирова е сякаш поукротен, но в най-стойностния смисъл на това понятие. Поел е от силата на подводното течение Атанас Атанасов и избухва в онзи страшен ефект, за който говорех преди малко. Разтърсва сърцето, душата, разума, сетивата, цялото ти същество. Кара те да осъзнаеш своя дядо Боже и да приемеш, че всеки има и трябва да има по един негов, за да може да върви през света. Религия ли е това, вяра ли е в идея, в себе си, в другите...?! Няма значение. Важното е да го има. Не се наемам да соча с пръст мястото на този моноспектакъл на Илка Зафирова в цялостното й творчество, мога само да кажа, че я почувствах и позната, и различна да задържа дъха ми и да спира сърцето ми.

Допълнителен акцент в цялостното внушение на представлението внася и хрумването на Атанас Атанасов да го рамкира с рап-изпълненията, създадени специално за "Оскар и Розовата дама" на трите момчета Ранко Алексиев, Георги Вълчев и Мартин Костов. Именно "рамкира", защото парчетата звучат при спусната завеса и от началото ги отделя традиционната молба към зрителите да изключат мобилните си телефони, а и след това отново, докато публиката напуска салона. Но и навън спектакълът продължава в преживяванията, в мислите, в усещанията...

© Даниела Стрелкова-Дянкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, 02.-08.11.2005.