Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКРИВ ОТ ШИШАРКА

Димил Стоилов

web

Погледът му проследи как последният вагон се превръща в точка. Друг път се ядосваше повече. Сега три жени го възпираха да изругае изпуснатия влак.

Първата от тях бе собствената му жена. Преди шест години слушаха мъдрите слова за семейно щастие от представителката на Второ кметство. Високите интонации в общуването дойдоха по-късно, без ритуали и специални предизвестия. Неизтрита обувка или паднала трошица при закуска, изкривена покривка на масата или локвичка под влажния чадър бяха само различни имена на едно и също начало.

От седмица жена му се съмняваше, че е бременна. Още не бе направена нужната проба, за да се потвърдят или разсеят подозренията, но той успя да „научи“, че вторите деца се планират и „сега“ не бил моментът. Още: че е жесток, безотговорен, интересува се само от темерутското си удоволствие. Животинското в него... Когато чу обвиненията за шести път, взе командировъчно от редакцията и замина.

Заради втората жена от седмица четеше литература за отвъдни животи, пророчици и контактьори с извънземни цивилизации. Половин сутрин търсеше дома й по тесните калдъръмени улички в старата част на граа. Беше екстрасенска с отворено око към бъдещето. Няколко часа в разговор се опитваше да измъкне от нея нещо повече от черните прокоби за страната и правителството, но тя се измъкваше с общи фрази и отвлечени образи. Материал за дегероизирана екстрасенска без сензация нямаше да е по вкуса на главния редактор и Андрей негодуваше както от обстоятелствата, така и от себе си.

Вмъкна се в разклонения подлез пред гарата, светлината на изходите примамваше хората да бързат. Излезе на широката улица. Стари кестени преплитаха оголели клони, студен вятър разместваше потъмнели жълти листа по плочите, за да стори място на първите снежинки. Андрей потърси тефтерчето в топлата пазва на сакото си.

Третата бе Рая. С нея се бяха запознали по време на литературно четене в едно село. Забравил бе името му. Спомняше си само вечерта в трикатната селска къща. Скупчените цепеници в огнището щедро разпиляваха искри. Сенките на пламъка потрепваха върху лицето на Рая и го променяха загадъчно, а песните и дълбокият й глас така разбъркаха душата му, че й го каза. В неговата стая косата й събуждаше електричество, устните не криеха жажда, а тялото потръпваше от ласките.

До изсветляване на сутринта в прозорците му разказа почти всичко за своето битие. Поетеса. Работела в читалище. Разведена, с две деца. Мъжът й страдал от патологична доброта. До него се чувствала престъпница заради своето лекомислие и експлозивност. Била неблагодарна и разглезена, а той - добър-добричък. Омразата стигнала дотам, че не можела да търпи четката му за зъби до своята. Всичко й простил. Даже разводът бил присъден по негова вина.

От целия разказ го впечатли омразата към четката за зъби. Дълго след това вкъщи, когато посягаше към чашата над мивката, се питаше дали и там не се е натрупала неприязън.

С Рая размениха три-четири писма. Пробута няколко нейни стихотворения във вестника. Не беше трудно, защото - без да блестят с качества - издаваха сръчност и рутина.

Затвори тефтерчето и попита възрастен мъж за адреса. Обясненията го увериха, че е случил на пенсионер.

Едва се беше добрал до стъпалото на претъпкан рейс и вратата хрясна зад гърба му. Над него жена крепеше дузина яйца в мукава с гнезда. Не искаше да си представи как някое от тях може да се счупи. Рейсът миришеше на пот, изгорял бензин и изморени парфюми. Жената с яйцата слезе на първата спирка и Андрей се почувства по-спокоен. Върху тънката пара на стъклото видя лицето си, кривено и огъвано от движението. Рейсът обезлюдяваше. До последната спирка останаха петима.

Крачките на четиримата сочеха към дома. Така си помисли Андрей, защото му се струваше неестествено да бързат единствено заради студа. Чакаха ги жени и деца, квадратни метри топлина и сигурен покрив. Привличаше ги светъл прозорец, причакваше ги човешка близост.

Снежинките потъваха в серпантините на асфалтовите алеи. Зад крайните блокове тръгваше побеляло полето. Вместо звънец, вдясно на вратата висяха две телчета. Андрей предпазливо ги допря едно в друго. Прескочи искра и тих звън пропука тишината на стълбището. Почака и пак съедини телчетата. Сега звукът бе по-силен и продължителен. На третия път му наподоби звън на китара, припомни си женски глас...

Вратата се отвори. Автоматът на стълбището прекъсна светлината и в жълтия отрязък - като под конуса на прожектор, застана млад мъж. Маншетите на ризата му бяха завити нагоре, мустаците го правеха по-възрастен, а падинката на брадичката подсказваше доброта.

- Какво обичате?

Андрей трепна от изненада.

- Рая Савова - успя да каже той, пое дълбоко въздух и тогава продължи: - Тук ли живее Рая Савова?

Мустаците се разтегнаха в усмивка.

- Да, тук. Влезте, Рая поръча на децата - който я търси, да почака. До магазина е, скоро ще се върне.

Искаше му се да каже, че ще дойде друг път, че много бърза, че благодари за любезната покана. Въпреки това прекоси антрето, облицовано с дървена ламперия. Подаде си палтото и проследи как го окачват на закачалката с кафяви дървени дискове. Разгледа мозайката встрани от пътеката - белите камъчета бяха повече от черните, както навсякъде. Придаде си уверен вид, но съзнаваше, че смущението остава неприкрито.

- Татко, татко, ще засъхне лепилото. - Две гласчета се надпреварваха зад остъклената врата на хола. Сега поне беше ясно кой е мъжът с мустачките.

- Идвам, милички. Страхотна къщичка майсторим... Седнете на фотьойла. Не знам Рая какво има в хладилника, да ви почерпя. Тя, като дойде...

- Моля ви, аз въобще не трябваше да ви безпокоя - изрече Андрей и сам разбра колко безполезно искрени са думите му.

Децата го удостоиха само с бегъл поглед. На ниската масичка бяха разположени два бели картона. По-големият от тях бе покрит от купчини камъчета, люспи от шишарка, парчета от борови и елхови клонки. В стъклено бурканче белееше лепило, отстрани бе подпряна четка за зъби. Един такъв невинен предмет според Рая можеше да носи омраза... Върху малкия картон се издигаше къщичка. Стените бяха облепени с елхови клечки, а отпред имаше пътечка от камъчета и полянка от горски мъх.

- Тате, а покривът така гол ли ще стои? - запита момчето. С близо глава то беше по-ниско от момичето.

- И покрив ще има. Нали ти казах, ей ги там керемидите. Дай сега още една дълга клечка.

- Такава ли?

- Такава...

- Ами как се поставят тези люспи от шишарка?

- Стига с този покрив - обади се момичето. - Ще видиш как става. Татко, а може ли вътре да сложим лампичка? Да свети нощно време, иначе ще е страшно!

- Може, Нина. Всичко може. И керемидите ще сложим да не вали, и осветление ще прекараме, за да бъде светло. Всичко ще направим както трябва...

Мъжът работеше с видимо удоволствие. Ръцете му посягаха ту към бурканчето с лепило и четката, ту към купчинките върху картона, ту към къщичката. Децата се въртяха около него радостни и възбудени.

Чуждата радост го натъжи. Какво търсеше още тук? Представи си ги четиримата с Рая, хванати за ръце около новогодишната елха. Въртят се и се смеят, въртят се, а ръцете им са образували кръг. Насъбра смелост да се надигне от фотьойла, но в същия момент се чу шум в антрето.

На вратата се показа Рая.

- Виж ти каква изненада! Удостоени сме с голяма чест. Да благодарим на попътните ветрове и... провиденията.

Горещите възклицания поуспокоиха Андрей. Лицето на жената беше зачервено от студа и нямаше нищо загадъчно, както през онази нощ. Изправи се.

- Минах само да се обадя...

- Как така се накани? Седни де.

Рая натисна раменете му и прошепна: „Искам да останеш.“ Мъжът отсреща продължаваше да лепи къщичката. Децата все така подаваха клечици. Желанието на жената му се струваше повече от безумно.

- Налага се да тръгвам...

- Как така ще тръгваш, без да си дошъл? Цял редактор да дойде вкъщи и да го изпусна - бива ли? Какво ще пиеш: водка, джин, вино?

- Благодаря. Действително бързам. Чакат ме колегите. Те са едни обидчиви, ще има да се цупят...

- Обидчиви-необидчиви, не ме интересува. Какво ще пийнеш?

- Нищо. Чакай да обясня. Дойдохме в командировка цял екип. Използвам шанса да се обадя, защото ти отдавна не си пращала вест до редакцията.

- Истина е. Не разбрах с какво да те почерпя.

- Ако бързо стане - кафе.

- Аз ей сега... - каза Рая, но продължаваше да се суети в хола.

За Андрей кафето бе мъчително дълго приготвяно. Струваше му се, че токът е слаб или бушоните са изгорели. Поглеждаше скрито и явно часовника. Разговорът скачаше от тема на тема: познати, стихове, деца, болести. Първата глътка ужили езика му, но с трагична храброст продължи да отпива димящата течност. Даде последни наставления на Рая: да пише редовно, да праща и да се стяга за стихосбирка. Тя му кимаше плахо, а в очите й съзираше знаци, които не желаеше да разгадава.

Изпратиха го до външната врата на блока. Подаде ръка на мъжа с мустаците, после стисна дланта на Рая, топлината го парна. Обърна гръб и му олекна.

Снегът вече беше натрупал тънка покривка. След двадесетина крачки изви глава. Към блока сочеха само неговите обратни стъпки. Продължи уверено напред. Знаеше, че ще успее да хване следващия влак за София. Знаеше и друго. Жена му щеше да го чака. След командировка е ласкава. Може да й обясни, че не е чак толкова лошо да имат второ дете.

Сега, когато вървеше по широката улица, от снега всичко му изглеждаше светло и лъскаво. Снежинките го щипеха топло по ръцете.

Половин час след него, в незасипаните му още стъпки в снега, към гарата вървеше мъжът с мустачките.

 

 

© Димил Стоилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2010, № 7 (128)

Други публикации:
Димил Стоилов. Възмутително чаровни, хищно хубави. Пловдив: ИК "Хермес", 1998.