Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЛКОТО КУЛИТЕ НА ТАУЪР БРИДЖ

Димил Стоилов

web

Гърдите й били големи колкото кулите на Тауър Бридж. Така компетентно се бе изцепил Петьо Чугуна от осмокласниците и още се чудя как би могъл да притежава такъв енциклопедичен поглед към лондонските забележителности, след като си беше откровен оставач и побойник.

По време на разтърсващата реплика бяхме седмокласници, а тя ни ощастливяваше като съученичка. Кулите й започнаха стремително да нарастват още в пети, но тогава за балъците и сексуалните невежи като мен бяха повече повод за присмех и презрение, отколкото за възхита и похот. Нямахме понятие за гънките на човешката плът и диплите на човешката душа, а Рубенс не ни беше любимият художник. Прякорът й беше битово унизителен - "Млеки" от млекарница "Еделвайс", която беше в непосредствена близост до училището и където киселото мляко се продаваше в големи алуминиеви съдове с формата на скосен конус, като се загребваше с широка плоска гребалка, за да се прехвърли в канче за вкъщи. Киселото мляко се тресеше в гребалката по пътя между алуминиевия скосен конус и канчето върху кантара, както се тресяха нарастващите кули на Млеки особено в часовете по физическо, когато се налагаше да пробяга от единия до другия край на двора и бялата й фанелка винаги надбягваше тялото.

Ако отстраним "кулите" от Млеки, би се получило едно стройно високо момиче, незлобливо, много амбициозно - имаше по всичко шестици, дори и по физическо, в профила й имаше нещо старогръцко - носът й стърчеше повече отколкото трябва, но линията от челото до брадичката изтичаше плавно и спокойно, та заедно със големите светлокафяви очи и черни коси придаваше някакво благородство. От пети клас батковците започнаха грижливо да опипват не благородството, а растежа на кулите и смехът на Млеки се дочуваше я от някой ъгъл на коридора в училището, я от най-отдалечен край на двора зад чешмата или до трите черници. Невероятен беше смехът й. Отначало наподобяваше мъркане, после заситняше като ръченица, докато се извиси и задъха, сякаш изкачва най-малко Монблан, за да последва пак мъркане и извисяване...

След време атестат за просветеност в живота и естествено - мъжественост, бе не само да си опипал кулите, но и да си отпушил вулкана на нейния смях. Половината училище вече се хвалеше с това завоевание, а смехът й започна да се чува от различни краища на коридора и двора, та не беше ясно дали други момичета вече я имитираха или халюцинациите бяха станали масови. Историите: кой как се е доближил, как тя го е погледнала дяволито, преди сама да му постави ръката на едната кула, за да направи кръгообразно движение, докато почувства отдолу да боцка онова втвърдено връхче, е скверно да се преразказва, защото измисленото бе повече от действителното. Но си имаше и истина. На мен ми се отвори парашута едва в седми клас. Първо спечелих конкурса за пощенски гълъб, който с трепетно любопитство пренесе няколко съкровени послания до Петьо Чугуна с уточнение къде да се чакат след училище. Какво му харесваше на този Чугун, тъй и не успях да разгадая, защото единственото смислено, което бях чул от него, беше за лондонския мост и неговите кули. Нейсе!

Ако се наложи да бъда дискретно точен, би било редно да призная, че тя си пращаше бележки на няколко момчета всеки ден. Не че й бях щатен пощальон. Просто Петьо Чугуна ме изпревари на опашката за закуски пред павильона и ми скръцна със зъби:

- Слушай, пич, да кажеш на онази с кулите на Тауър Бридж да ми прати съобщение, разбра ли ме?

- Разбрах - промълвих аз, без да мога въобще да чуя гласчето си, и хукнах, без да си спомня, че трябва да си купя баничка.

Така си щъках между двамата няколко пъти и като че ли бях завоювал благоволение без преднамерено натягане. Още не бях гледал филма "Посредникът", а за Лесли Поулс Хартли си нямах и хал хабер.

След като не устоях на изкушението подло да занеса още няколко бележки на други момчета, Млеки дотолкова се разчувства, че ме покани на купон у тях. В просторния апартамент на "Витошка" въобще не ме впечатлиха мебелите, килимите, кристалните сервизи, картините и снимките - дядо й следвал в Германия, баба й - във Франция, до майката и бащата не успях да фокусирам. Спомням си само, че тогава запалих цигара Pall Mal - първата в живота си, закашлях се жестоко на третото дръпване, ударих на екс две чашки ликьор "Курвоазие" - абсолютен блудкаш, сетне не знам защо се намерих седнал на килима до Млеки. Слушахме страхотна музика - Bee Gees, Smokie, Grand Funk и Eagles. На "Хотел Калифорния" Млеки нещо много се разнежи и както бях до нея на пода, хвана главата ми и я доближи до една от кулите, като леко се потръскваше в такт с песента, която призоваваше "добре дошли" в едно особено хубаво място. Ухото ми потъна в гърдата й, чувствах го, все едно че е поставено да се пържи на реотан на електрическа печка, но не смеех да дишам, а топлината почна да се разнася из цялото ми тяло. Пътувах към едно екзотично място и някой ми показваше пътя. Неусетно тялото ми се бе превърнало в огромно ухо, което се бе настанило в прекрасното убежище на един хотел. След като свърши песента, Млеки малко грубичко ме отстрани и се отдаде на общуване с останалите си гости, но у мен беше останал вече допирът. И аз бях вече в онази надеждна половина на училището, която се беше домогнала до кулите. Абе направо си бях пич.

Виждахме се с Млеки само още няколко месеца, докато учехме заедно. Тя естествено бе забравила за "Хотел Калифорния", но ухото ми още бръмчеше и червенееше като есенно слънце. Тя се записа в английската гимназия, аз - в немската. На няколко пъти след години се бяхме засичали по коридорите на Софийския университет и пихме кафе, припомняйки си безгрижието на ученически години. Тя вече беше преживяла някаква разтърсваща любов с нигериец. Дори се била поомъжила за малко, но само една седмица й се оказала достатъчна, за да се изплаши и да се завърне отново в България като мома второ издание. Ако самочувствието се криеше в изпъкналостта на гърдите й, то ни най-малко не бе подронено и уязвено от "премеждието". Нещо повече - кулите си бяха станали съвсем кули, които, деликатно поразголени, изтръгваха като магнит всеки сериозен мъжки поглед. Кипеше от идеи, планове, проекти - освен следването работеше като преводачка в някаква английска фирма и говореше като завоевател на света, в който не само мъжката половина на човечеството трябва да бъде в нозете й. Тъй не успях да кажа нещо за себе си, а и тя май въобще не се интересуваше, защото си бях рахитична тревичка, клюфната встрани от пътя към великото бъдеще.

Междувременно ме помоли, измайстори го така невинно, все едно че сам юнашки съм се тръшкал, за два дни да й преведа немска оферта от 20 страници за строителна техника. Струваше ми само една безсънна нощ.

- Вместо цяла нощ да прегръщам теб, преглъщах сухоежбени строителни немски термини - й казах на следващия ден...

Кулите се заклатиха благонамерено, долових мъркането и ръченицата в смеха. Нямаше изкачване. От все сърце ми благодари и щяла да го помни за цял живот - така каза, иначе аз платих и тези кафета във Виенската сладкарница.

Повече от двадесет години сякаш беше изчезнала в небитието. Нито я бях виждал, нито бях чувал нещо за нея. Отдавна вече бях престанал да се заглеждам в жени с големи балкони, тъй като бях открил вълшебството на по-малките и стегнати форми. Бях издал три стихосбирки - доказателство за предишни душевни прегрешения. С тъга бях сложил кръст на ергенството. Поредната ми фирма - рекламна къща - беше фалирала и ме бяха приютили в един сериозен вестник да ги ощастливявам с икономически наблюдения и анализи.

Срещнахме се на "Витоша", когато излизаше от някакъв бутик, обременена от няколко книжни торби с покупки. Току-що бях избълвал мрачните си икономически прогнози за благосъстояанието на средностатистическия българин в следващите двадесет години и душата ми горчеше като утайка от лошо смляно кафе "Бразилия". Зарадвах й се, а после дълго време се питах - на какво ли?

Годините като че ли не й личаха и имаше защо. Беше станала поданица на Нейно Величество английската кралица, живеела в центъра на Лондон, на север от Хайд парк, недалеко от Оксфорд стрийт. Удобно било на метрото да се качиш на Радингтън стейшън. Личеше си, че се е поуморила от обикаляне по магазините, а явно и пакетите й понатежаваха, та сама ме покани да приседнем в близкото кафене. Мъжът й произвеждал машини за строителството. Тя пробвала какви ли не дейности и сега притежавала фирма за организиране на тържества. Освен това била председател на фондация или дружество за българо-английски културни връзки и организирала изложби на картини, малка пластика, грънчарство, дърворезба, защото англичаните си падали по такива неща.

- Но стига за мен, ти как си, какво правиш? - не помня какъв беше поводът, за да се заинтерисува от моята персона. Май казах нещо язвително за грънчарството или дърворезбата, което би трябвало да й приляга като интерес, защото е близко до ваянето на тялото на жената, а има тела като нейното, дето все разпалват пещта на страстите.

Без бой си признах, че обичам човечеството и други простотии от този сорт. Усетих, че сканира възходите и паденията ми, чудеше се как, като съм бил самостоятелен, наново съм се съгласил да бъда служител. Набързо загатна, че сме можели да основем съвместно рекламна къща, тъй като на нея такава работа й е по сърце, а пък аз имам опит и връзки. След неблагоразумието да обяснявам разпределението на рекламния пазар у нас и "Кой кой е" в бизнеса, тази тема потъна в голямото й кафяво око и съвсем угасна.

- Знаеш ли какво ще те помоля, имам един текст и ти като човек с опит да му хвърлиш един поглед. Съгласен ли си?

Сигурно съм изломотил като бавноразвиващ се, че общуването ще ме направи достатъчно щастлив, за да литна към звездите.

- Аз нямам претенции. Понахвърляла съм някои неща и ако нещо се е получило, бих го издала. То е много интимно и лично. В памет е на баба ми и дядо ми, които ме отгледаха, докато нашите щъкаха из арабските страни.

За пръв път чувах нещо интимно и лично от нея. Още малко остана да се разрева.

- Не съм убеден колко ще успея да ти бъда в помощ - започнах да се оправдавам аз и да търся начин за отстъпление.

- Стига се прави на толкова скромен. Нали вече си издал три книги. Видях едната в офиса на Петьо. Нали си го спомняш от училището.

Как да ни си го спомням Петьо Чугуна. Тауър Бридж. Отначало имаше работилничка за изчукване на коли. Бях му закарал смачканата шкодичка да й оправи бръчките. Подарих му една от книжките с наивния трепет да смъкне от цената за услугата. Похвали ме, че още когато ме е пререждал на опашката за банички пред училищния павильон, е разбрал, че съм голям пич. Надеждата за отбивка се оказа химера. После с икономии от банички си направи сервиз и автосалон. Голяма чест се оказа за мен, щом книгата ми се използва като тапет в офиса му.

- Обещай ми, че ще го прегледаш!

Обещах към текста да бъда строг, справедлив и откровен, какво ли ми оставаше друго? Този път, което си е право, кафето плати тя.

Още на следващия ден получих в редакцията голям бял плик. Дългият език на любопитството побърза да близне отвора. Върху измъкнатия лист видях охлювата слуз от молив 3В и нечетлив почерк. Към плика се завърнах чак вкъщи само за да си проваля вечерята. И най-мрачните ми прогнози бяха издухани като розова метерология. След няколкочасова битка от три страници, ошарени с моливни израстъци, успях да отлюспя десетина думички.

Очаквах телефонното й обаждане седнал върху кактус.

- Аль-о-о - "о"-то беше продължително, гръмко и енергично. - Какво правиш, красавецо - и естествено, преди да дочака формалния отговор, додаде: - Кажи кога ще се видим? Предлагам ти в 6 часа да хапнем картофки с бира "При Швейк". Става нали? Айде, че имам още много работи да върша. Доскоро!

Самият аз бях затънал до шия в разнищването на общинска далавера с места, давани на концесия на хубави хора. Щеше ми се да отвърна, че не съм красавец или, че крася редакцията като току-що разцъфнал кактус, че няма смисъл въобще да се виждаме и че съм обещал да водя жена ми и дъщерята по същото време в "Happy", за да хапнем. Чувствах се като насран пъпчив пубер в седми клас, на когото му тикат в ръцете някакви бележки, за да бъде скромен пощенски гълъб. Най-благоприятният вариант би бил въобще да не се вестна.

Заковах в 6:00. Допивах си голямата бира, когато се затресоха първо двете й кули, след което се появи и самата поданичка на английската кралица с голяма хартиена торба, сияеща от щанцован надпис "Beauty". Над горната й устна бяха набъбнали няколко капчици пот. С елегантен жест тя извади от дамската си чанта найлоново пликче с кърпички. Усетих аромата на розово масло, преди да попие росата под носа си. После поднесе кърпичката към високото си чело, сетне поразтвори деколтето на летната си рокля в сини геометрични фигури и пъхна ръка в предизвикателния улей.

- Голяма жега, нали? - вероятно някъде към трийсетте градуса си дадох отчет за себе си. - Няма да ми се сърдиш, нали красавецо. Трябваше да се разправям с наематели на няколкото мои магазина на "Солунска". Много досадна работа. Все се оправдават, че не им достигат пари.

Тя постави длан върху моята ръка и нежно разходи пръстите си нагоре-надолу.

- Сигурно и в Англия хората са убедени, че часовникът е ненужна вещ.

- Опитваш се да се заяждаш. Не ти отива - пръстите й продължиха нежно да се разхождат по ръката ми. - Ей сега ще извикам келнера. На биричка ли ще продължим. Кажи сега какво мислиш за написаното.

- Нищо не мисля.

- Как така - хлъцна тя изненадано. - Верно е, че нахвърляните неща са съвсем непретенциозни...

- Обикновено хвалим искрено тези, които се възхищават от нас.

- Какво означава това. Не мога да те разбера. Толкова ли е зле. Значи няма смисъл...

На изпънатото ведро лице се прокрадна сянка притеснение. За пръв и последен път усетих, че владея ситуацията и душата ми се притопли от неприлично злорадство. Дребнаво отмъщение, че в момента не ядях пици с дъщеря ми и жена ми.

- Използвах Ларошфуко, за да попитам дали не си падаш повече по Лабрюйер, но сигурно греша, че те връщам при моралистите от 17. век.

Сега се усмихна успокоена.

- А това ли било? Почакай, почакай, ще се напъна да се сетя нещо, момент... Да, мисля, че беше така. - Има недостатъци, които добре използвани, блестят повече от самата добродетел.

Сега тя ме разби. Ларошфуко. Разкрих простичката истина, че нищичко не съм могъл да прочета. Не знам дали играеше, но големите й бадемови очи се напълниха с влага. И както обикновено, глупостта никога не идва сама, предложих няколко варианта. Да си напечати текста на машина и да ми го прати, да ми го атачне като няколко файлчета чрез имейла или да го запише на аудиокасета. Оказа се, че след няколко дни си заминавала обратно за Лондон. Там нямало никакъв шанс да открие пишеща машина с кирилица. Хайде бе, направо да се разплаче човек. И компютър нямала собствен. Грейт траджеди. Най-добре било на аудиокасета. Много съм бил умничък. Особено след седми клас, допълних за всеки случай. Значи примерно може аз да й свалям текста от аудиокасетата и същевременно да го редактирам. Ще успее да ми се отблагодари. Забелязах, че деколтето й се разтвори още по-предизвикателно, а под масата почувствах топлината на бедрото й.

Този път учудващо светски полюбопитства дали ми остава време да пописвам нещо "хей тъй" за душата. Не съм убеден дали ми е останала душа, отвърнах със светла мрачност и й пробутах последната си книга като подарък.

- Ауу, страхотно, великолепно изглежда. С огромно удоволствие ще си я прочета.

Кудкудякането си беше откровено преднамерено. А дали бих се съгласил да ми се издаде стихосбирка в Англия чрез нейната фондация. Тук признавам мъничко налапах въдицата. Няма драскач на редове, който да не е скрил из килерите на болнавото си съзнание по няколко оковани Нарциса. И кой ли сега би си крил стиховете в шкафчето с ибришимите като онази глупачка Емили Дикинсън. Аз определено не бих.

Тъй си гризкахме картофите със сирене, квасихме си устните с течност, "дето мъжете знаели защо", и късахме синджирите на необуздания Пегас. А мен ме чакаха вкъщи за пици и не се зарадваха на двучасовото ми закъснение.

Не минаха петнадесет дни и секретарката на главния редактор притеснено ме предупреди, че ме свързва по телефона с Лондон.

- Альоуу, альоуу, красавицо, ти ли си? Тук малко вали и една мъгла има, не е за приказване. Ти как си? А душичката как ти е? - вече бях свикнал на въпросите, които не изискват отговор и зачаках същинската информация. - Страхотна ти беше идеята, направо ми идва да те разцелувам. Вече записах първата касета и ти я пращам. Получава се, ти ще видиш. Вероятно ще излезнат най-малко пет, ако не и повече. Днес ти я пращам по един човек, който ще пътува за България. Той ще те открие и ще ти се обади, предполагам, още утре. Много целувки. - Целувки - отговорих като някакво малоумно ехо.

Онзи действително ме откри още на следващия ден. Депутат, който й бил на гости няколко дни. Заради него трябваше точно в дванадесет на обяд да застана до полицая зад Парламента и да чакам повече от половин час, докато получа съкровената пратка. За него бях нещо повече от разсилен и нещо съществено по-малко от много доверен човек. Такъв странен хибрид предполага специално отношение и депутатът от немай-къде ме въведе в парламентарното барче, за да ме почерпи с чай "Пиквик". Небрежно да сподели как не го приела английската кралица, но за утеха общувал с хора, почти равностойни на нейния ранг, как посетил Бритиш музеум, Парламента и Уестминстърското абатство и се снимал пред Биг-Бенд-а и пред Тауър бридж. Не бях луд да му споменавам какво за мен означава последната знаменитост, а още повече неговата приказливост ме успокои, че Млеки го е посрещнала великолепно в нейния "котидж" и въртели безкрайно мъдри и планетосърцераздерателни разговори. Тръгнах си овреме, за да не му дам възможност да разбере съвсем що за хибрид съм и без да ми досади съвсем с информацията за извършените велики дела по света от един укоризнено скромен патриот.

След като включих уредбата, пъхнах касетата и застанах пред компютъра, не получих никаква утеха. Три часа се мъчих да връщам текста отново и отново, за да мога да изпиша само една нещастна страница. Говореше неравно глухо, предъвкваше някои думи, някои изрази въобще не се разбираха колкото и пъти да го прослушвах. На всичко отгоре, да си призная, с моята двукълваческа система на работене с клавишите операцията ставаше съвсем непосилна.

Така и си замразих съкровената дейност, като само подсъзнателно заочаквах следващото "А-альо-о-у". А то и не се забави. Схемата си беше пак същата. Секретарката на главния редактор с треперящ глас ми се обади, че ме свързва с Нова Зеландия.

- А-альо-о-у! Как си, красавецо? Получи ли пратката? Свърши ли си работата по нея?

Все още не бях наясно с какъв дявол съм се захванал и не ми липсваше храбростта да се шегувам. Била там, защото наблизо на някакъв си остров щяло да навлезне в първите мигове новото хилядолетие на планетата и затова непременно трябвало да се присъства на събитието. Нямах нищо против новото хилядолетие. Срещу следващите - също. Нито можех да ги възпра, нито можех да пренебрегна предишните. Затова пак си казах кротко и искрено:

- Пак не става. Ако сам се справям с дешифрирането на касетата, не съм наясно от коя част на света ще ми се обадиш следващия път.

- Какво искаш да ми съобщиш с това?

- Трябва да намеря някой човек, който да ми сваля текстовете и след това да ги редактирам.

- Няма проблем. Наеми човек и после ще се оправяме.

- Да се надявам, че поне от Нова Зеландия нямаш сексуални намеци към мен.

- Действай, красавецо, ще се оправим, както кажеш после. До петнадесетина дни чакай втората касета. Чао и целувки.

- Целувки.

Много ми отиваше да бъда искрено ехо. Новозеландско. Още щом оставих слушалката, бях наясно кой може да ми свърши работа - само Мирчето и никой друг. Преди време бе "сваляла" новини от Би Би Си и чаткаше безпогрешно на десет пръста. Отдавна беше напуснала вестника, защото беше се превърнала в дъртофелник за главния редактор - навършила бе 35 години. Сегашните късополи колежки изживяваха своя виртуален свят пред компютрите и кълвяха с по две лакирани пръстчета клавишите, а на красивите им личица с усмивка бе изписан непомрачен героизъм от чутовния труд. Мирчето си беше добра жена - прелъстена и изоставена поради глупоста си, с две деца. Поподпитах тук-там, за да й науча новите координати, докато най-накрая се озовах в една пресечка на "Витошка", в малко сумрачно магазинче за обувки, в чийто произход не беше трудно да се отгатне близостта с Турция и някои домашни фабрички в Пещера. Зарадвахме се един на друг, малко ли нощни дежурства бяхме изкарали заедно, разцелувахме се. Не прие възторжено задачата, била се отдалечила вече от машинописа, учела нещо задочно, а и грижите вкъщи й били големи. Знаех, че няма да ми откаже и дори ми беше гадно, че се възползвам от добротата й. След седмица отново посетих сумрачното магазинче, в което само една заблудена муха правеше уморени виражи във въздуха и припомняше колко е отвратително да бъдеш самотен.

- Текстът е абсолютен боклук - каза Мирчето. - Някои думи ги връщах по десет пъти и пак не успях да ги разгадая.

- Сигурно е боклук, но не съм те избрал за литературен критик.

- Отвратителен си, само ти съчувствам, че ще трябва да се занимаваш с него.

- Тук вече си отгатнала, от това си се дразня предварително.

Продължих да посещавам сумрачното магазинче с умопомрачително неравномерна честота. Обикновено идваше онова телефонно сърцераздирателно "А-лооо-у" независимо дали ще е от Ню Йорк, Мадрид, Каракас или Париж. После следваха уточнителни разговори с непознат за мен човек, с когото трябваше да се избистри начинът на разпознаване и мястото на срещата. То не бяхя някакви напудрени изкуствоведи, то не бяха даровити хирурзи-касапи, лъснати професори с неопределен профил, председатели на екзотични асоциации или наперени бизнесмени, които бяха обединени като ООН от идеята, че не им достига време, но бяха измъчено учтиви и настойчиво точни, като ми препращаха парещите целувки на моята приятелка и предаваха неизменното малко пакетче с поредната аудиокасета. В редакцията набързо ми лепнаха прякора Пепо Новозеландски, а Мирчето, колкото и да носеше добра душа, при всяка моя поява в магазинчето ставаше все по-кахърна, тъжна и мрачна. Дори когато заплатих чутовната й услуга - естествено, че по лошата приятелска тарифа - усмивката й се прокрадна по-незабелижима и от наплашено врабче. Явно, че страдах от кокоша или врабчова слепота, тъй като подминах като малка гара и този страховито-предупредителен знак.

След като се задълбочих в изпринтените текстове, отляти безупречно от Мирчето върху снежнобели листове А4, застрадах от параноята, че ръцете ми парят от новооткрит ръкопис на Александрийската библиотека

Вярно, че Млеки отдавна си беше станала човек на планетата, за което й завиждах откровено и неподправено. Чрез изписаните страници можеше да прескоча от 42-а улица в Ню Йорк до ресторанта на един българин, на когото му приписват по-особени наклонности, да се въздигам по стъпалата на музея Гугенхайм, за да се потопя в поп-арта или да се разхождам по улица "Риволи", или да се изкачвам по Алпите - независимо дали са австрийски, швейцарски или френски, в дъждовен ден да съм в Базел, а в слънчев - в Ница, да се смалявам пред катедралата в Клермон Феран или Гап, да се оглеждам във водното огледало на езерото Ла Фрей или Линдау. Листовете бяха разписание на световните аеролинии, наръчник на музеи и забележителности. И едно неприкрито надменно чувство, че Папата те е погледнал благосклонно само на 50 сантиметра разстояние, че Лейди Ди те е изпреварила само с 15 минути при напускането на ресторанта, за да потегли, подгонена от папараците към своята смърт, че поредният български президент е бил уважаван гост в страната на сегашното ти местопребиваване и ти е казал многозначително - и разчитаме на сънародниците, а същите сънародници ще се ласкаят да си похапват поредно великденско агнешко барбекю, гарнирано от дълбокомислени "кръгли маси" за бъдещето на българския икономически живот и култура.

Ако бяха само разписанията - с мед да ги намажеш. Дори и Лорашфуко не можеше да ме успокои, че нещата никога не са толкова зле, нито толкова добре, колкото изглеждат. Менторството и немощните опити да се философсва от позицията на човек, постоянно заселен на Олимп, омотани с финтифлюшката на предвзетия изказ, поднасяха трудносмилаем борш със сианитни камъни. Опитах се да редактирам първите десетина страници, което ми отне повече време, отколкото да бях написал собствен роман в три части и пак съвсем не бях доволен от постигнатото, защото плевенето ми се виждаше недостатъчно, а засятите нови семена не обогатяваха достатъчно градината на предишната излишна екзотика.

Почнах да гледам лошо. Все по-малко време заделях, за да поиграя с дъщеря си или да общувам с жена си. Преди беше достатъчно да се съберем в стаята само тримата и пред нас да засвети коледната елха на взаимната радост. Не се нагърбвах да помагам на Ради, дъщеря ми, в писането на поредното съчинение разсъждение върху "Мамино детенце" или "До Чикаго и назад" и то не само заради несъгласие с творческата инквизиция в нашето образование. Не бързах нежно да нарежа доматите, краставиците и неизбежното зеле за вечерната салата - моят скромен и единствен принос към общото ядене освен постилането на покривката и изваждането на ракията от хладилника. Не. Бързах да застана зад компютъра и да приглаждам неоформените лехи.

Онзи ден, съвсем преднамеренено, Соня, жена ми, изпусна една дълбока порцеланова чиния да се разбие в пода. Когато събираше белите късове в оранжевата пластмасова лопатка, повдигна поглед към мен, извивайки великолепния си врат като дискретна питанка.

- Да не би да си влюбен и да имаш нужда от усамотение за взимане на окончателно решение?

- Ти да не си малко луда - опитах се цивилизовано да отвърна аз и да изкарам като Данко - онзи позабравен герой на Горки - сърцето си съвсем на показ. Току-що Млеки ми се беше обадила с поредното тонизиращо "А-лю-ооу", за да ме извести, тъй като в момента не можела да отиде до Божи гроб, възнамерявала да посети Дома на Божията майка, та минавайки през България за Турция, държала да види докъде са достигнали нещата с общата ни работа.

Соня слушаше, вече изправена, с оранжевата лопатка и белите късове в нея, нелепите ми обяснения и след като привърших, тихичко попита:

- За какво ти е всичко това?

- Нали се опитах да ти обясня - сантимент, летеж около планетата, а може и нещо друго. - Все още не бях споделил надеждата да се препечели някой лев, нито пък бях признал, че трудът на Мирчето засега бях заплатил от собствения си джоб. - Ти не можеш да разбереш...

- Да бе, аз съм завършила училище за олигрофени и ми са непонятни такива сложни неща. Ако смяташ, че с Ради трябва да се изнесем у майка ми, е нужно да ми го кажеш поне ясно и категорично.

- Защо трябва да говориш такива неща сега, защо не разбереш... - Естествено, Соня не слушаше моите кротки слова, а беше отишла да изхвърли белите остатъци на боклука. Вероятно жените притежават някакъв странен усет да надушват бурята през девет планини в десетата, а аз продължавах да си тъна в невежество.

На следващата вечер Млеки Алюоуто цъфна вкъщи. Сбърчените вежди на Соня не попречиха на моята приятелка да нахлуе като американец в Ирак.

- А-а-у, Пепи, каква хубава жена имаш, каква прекрасна дъщеря, така се радвам да се запозная с тях, ти си направо късметлия и трябва да ти завижда човек. Ей тук за вас съм подготвила дребни подаръчета.

Както се оказа, на Ради бе донесла едно плюшено мече ключодържач, за Соня бе предназначена елегантна хартиена торбичка с вертикален надпис "Париж", в която се намираха флаконче тоалетна вода, патронче шампоан, миниатюрен тоалетен сапун за еднократна употреба и полиетиленова шапка за баня, пъхната в картонена кутийка. Целият комплект очевидно бе забърсан от хотелска стая без претенции за прекомерно много звезди, което направо разстрои Соня. Аз бях ощастливен от една картина двадесет и пет сантиметра на десет с любимия ми Тауър Бридж, дело на някакъв не особено сръчен уличен художник. От едната учтивост чуруликахме възхитата си от подаръците и непрекъснато повтаряхме, че нямало нужда от такива неща. Соня все още не беше открила банската си шапчица.

Без да губим време, с Млеки се разположихме в хола, изключихме телевизора независимо от смръщената физиономия на Ради и неизразеното несъгласие на Соня, разперихме белите страници като китайско ветрило и почнахме да коментираме поправките. Два часа се сражавах в себе си, за да призная поражението си. Нямаше никакъв шанс ръкописът да стане по-добър, нещо повече - нямаше надежда да се получи и приличен. Млеки не разрешаваше никаква интервенция, нямаше намерение да доразвие част от случките, които просто си плачеха за продължение. Получаваше се така, че изречение, което настоявах да се изхвърли, криеше епизод, разказан от нея в момента и сто пъти по-интересен от написаното.

Ради заспа на фотьойла и я пренесох в спалнята. Соня се умори да ни поднася мезета и бира, тактично остави Антологията на българския литературен авангард - определено странен избор за четене тази вечер, на средния рафт на библиотеката до наскоро купената "Защо мъжете лъжат, а жените плачат" - май и това си беше преднамерено, и тихичко каза: Вие сигурно имате още работа, а и за мен вече е време за сън.

- Миличко - знаех, че Соня вътрешно вече е подскочила от това обръщение на Млеки, - много се извинявам, че ти открадвам мъжа, но утре до обяд трябва да съм тръгнала за Истанбул и няма начин да не свършим планираното. Ще ми простиш, нали и няма да ми се сърдиш?

- Няма - убедено отвърна Соня.

Бяхме достигнали едва до петнадесета страница и допуснатите поправки бяха срамно и обидно козметични. Не че имаше някакво значение, но като книжен и измислен човек все ми се щеше, дори за текст, за който предварително ми беше заявено, че е написан без всякакви претенции, да се превъплъти от грозното пате поне в лебед. Старанието ми беше тъпо. Започнах за утеха да се наслаждавам на лиричните отклонения на Млеки, все пак тя си беше човекът, обикалял нашата планета - Уелингтън, Рейкявик, Каракас, Рабат, Папуа-Нова Гвинея, Бутан, Сан Марино, Коста Рика. Да му се скъса сърцето на човек от завист.

До три часа, когато бях изпушил и втората кутия, отхвърлените страници бяха само удвоени, което не беше голяма утеха. Аз си бях жив заспал на масата, колкото и тя да напъваше за следващи текстови завоевания. Предложих й да й постеля на канапето в хола, но тя бързешката развъртя телефони, за да дойде такси и да я отведе директно в "Шератон". За моя кратка радост. Съвсем кратка.

В късната почти обедна утрин, след като едва се бях довлякъл в редакцията с кибритени клечки на очите, за да не ми паднат клепачите, преди да гаврътна втората глътка от отровно горчивото кафе за даврандисване, пред бюрото ми изникна като кариатидата, открадната от портика на Ерехтейона за Британския музей, нейно величество Млеки. Върху раменете си бе понесла екопалто, имитиращо сребърна лисица, не можех да определя пластовете грим, мазила и аромати, но определено кипеше от излишък на енергия.

- Наспа ли се, красавецо? Страхотна жена и дъщеря имаш. Нали знаеш, че след половин час тръгвам за Истанбул, та исках да уточним...

Определено нито се интересуваше от моите отговори, нито имаше време да ги чуе. Нямах и намерение да я уведомявам, че Соня още при събуждането беше изхвърлила на боклука банската шапчица и другите хотелски джундурийки с думите: "Тая ни взима за аборигени от Долна Волта!". Та Млеки щяла да вземе ръкописа, за да прегледа и останалите забележки по време на пътуването. На връщане щяла вече да ми го остави, а през това време да съм подготвел няколко оферти за печат, за да изберем подходящата. След още една седмица или две, тук вече обърках графика, след като се върнела в Лондон, наново щяла да мине през София на път за Атина, където трябвало да си опресни спомените за храма на Зевс, паметника на лорд Байрон и Акропола, след което вече трябвало да приключим работата.

Опитите ми да я прекръсна, нямаха и скромен успех. Книгата трябвало да бъде с твърда корица с прозрачна лента, която да я опасва, форматът - не по широк от една длан и доста по-издължен от обикновените книги, самата хартия да бъдела матова, все едно старовремски ръкопис или най-малкото да наподобява Линдисфънското евангелие от преди нашествието на датчаните. На корицата, нали съм можел да осигуря добър художник, трябвало да бъде изобразена мистерията на българските гласове или поне онова вълшебство на Валя Балканска в Космоса

- Това не може да стане така лесно и така бързо, както си го представяш - най-накрая се домогнах и аз до реплика.

- Какво искаш да ми кажеш, че не мога да разчитам на теб, така ли? Нали досега се тупаше в гърдите, че всичко можеш да направиш? Аз ти се доверих, въпреки че можех да намеря хиляда други варианта... Заради тебе го направих...

От тъпото си честолюбие, не я пратих по дяволите да си пробва другите деветстотин деветдесет и девет варианта, а само повторих, че технологично е нужно време, за да се подготви книгата.

- Всеки срок е човешка оправия и може да се скъси, нали така, кажи ми, не е ли така?

Отговорих уклончиво, че хем е така, но и не е така - путьовска ми работа. Тя завъртя под носа ми своето разкошно екопалто, за да остави тежък като махмурлук спомен и кървящи предчувствия. След връщането й от Турция домът ни отново бе ощастливен от нейната поява. Соня набута в една чанта най-необходимото и бежешком с Рада се изнесе към майка си. Млеки невинно ме попита:

- Тази вечер жена ти ми се видя малко нервничка, да не би аз случайно да съм причината?

- Съвсем няма такова нещо - безсрамно скътах истината аз. - Беше обещала да споходи майка си и бързаше да спази уговорката.

Видимо успокоена, този път Млеки се опита да ме омаломощи до четири часа. Пак пътувах през Тропика на Рака и Козирога, през Южния и Северния Пасифик, през океани, острови и държави, имаше някаква сладост, но си беше изстрадана, само като си припомняш погледа, който беше отперила Соня, преди да излезне през вратата. Останалите дни до излизането на книгата преминаха като в бойно сражение. Млеки непрекъснато ме торпилираше с телефонни разговори и нови претенции. Художникът, който досега бе работил не само с наши, но и с чуждестранни издателства, й прави десет вариации на корицата, докато й угоди с единадесетата. Призна, че досега в двадесетгодишната си практика е нямал такъв случай и че се е жертвал единствено заради мен. Трябваше с памук да вадя душите и на коректорката, и на момичето от предпечатната подготовка, тъй като времето непрекъснато се скъсяваше под напора на Млеки. Където се появявахме с Млеки, независимо дали е в печатница или друга институция - нали примерно трябваше да се вземе и ISBN от Националната библиотека, пламваха скандали, тъй като хората не бяха малоумни като мен да й изпълняват на секундата прищявките. И докато преди Млеки подхвърляше колко хубаво ще бъде да й отида на гости в Лондон и как щяла да съдейства да ми преведат едната стихосбирка в Англия, то сега, колкото работата вървеше към своя край, тя вече не отваряше и дума по този повод.

Тъй като любимият й съпруг имал рожден ден, книгата трябваше да излезе точно на определен ден, което окончателно ми оряза шансовете за маневриране. В печатницата занесох цяла каса с хард питиета и пак нещата висяха на косъм до последния момент. Да не говорим, че при всяко плащане моята приятелка се пазареше като циганка, като че не разбираше, че повечето от тарифите имаха отбивки на базата на моите познанства. Ако беше тръгнала да го прави сама, направо щяха да й съдерат гърбината. На няколко пъти нервите не ми издържаха и й казвах едно към едно - да си вземе скъпоценния текст и да си го отпечата в любимата Англия. Бива ли сега да ми говориш такива неща, контрираше ме с широка усмивка и тресеше своя тауърбридж, който отдавна бе престанал да ме вълнува. Още повече, след като ме попита каква е моята тарифа и заявих, че трудът ми е безценен, получих една минимална работна заплата, на която искрено се назландисвах. Не го правех за пари, колкото и да не е за вярване...

Как да е - излезна. Малка, хубава, елегантна, сладурска книга, поне на външен вид. Но лошото продължаваше, защото Млеки започна да се вживява като автор и да търси широка медийна изява. Отначало тръгна скромно от разните кабеларки, за да достигне и до Би Ти Ви. Премиерата беше в залата на градската библиотека. Ясно кой трябваше да я представя, макар и искрено да се противях. Уведомих Главния редактор, че отивам за справка в Библиотеката, което си беше почти половината от истината.

В залата се бяха събрали двайсетина елитни познати и роднини, които бяха сълзливосантиментално настроени. Говорих кратко и с умерено отвращение за качествата на текста и повече за пътя от аудиокасетата до книгата. Те не ме слушаха много, тъй като целият народ бе дошъл да почете своята именита близка от Англия. Целувките и цветята бяха толкова много, че ми дадоха възможност тихичко да си свия байраците и да се върна незабележимо на работното си място.

Оказа се, че не е било съвсем незабележимо. Някои медии бяха имали глупостта да отразят събитието и на следващия ден Главният ме привика в кабинета, за да ме зарадва, че повече нямал нужда от мен.

Та това е, жена ми забрави да се върне от майка си, аз от време на време помагам на някой пореден графоман да си издаде книгата и съм на повикване в някои медии за дребни поръчки. Млеки естествено повече не ми се е обадила, което си е и радост за мен. Картината от уличния художник на Тауър Бридж предадох на Петьо Чугуна и той ми обеща, че следващата поправка на колата ще ми е гратис. Оттам насетне избягвам жени с големи бюстове и презирам себе си, ако се загледам случайно по-настойчиво към някое възвишение.

 

 

© Димил Стоилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2005, № 10 (71)

Други публикации:
Димил Стоилов. Мъж, вкусен на опитване. Пловдив: ИК "Хермес", 2005.