ИЗ "ДЪЛГИЯТ БЕГАЧ НА ЛЮБОВНИ РАЗСТОЯНИЯ"

Димил Стоилов

web

Когато се прибирахме към Дървеница, в общежитията вече беше тъмно, а стъпките ми не бяха склонни да се поддават на контрол и коленете учудващо искаха да се подгъват, Басам ме подкрепяше, за да не пропадна в някоя дупка между тревите пред блоковете, а аз фъфлещо му твърдях, че нямам никаква нужда от подкрепа, тъй като много добре съм научил функциите на долните и горните крайници и ако една функция се получава, като се приложи краен брой пъти аритметични действия върху основни елементарни функции или се вземат краен брой функции от основни елементарни функции, тя се нарича елементарна. Той продължаваше да ме подкрепя, докато се проснах върху моето легло, и си спомням, че последният въпрос, който му зададох, бе дали знае, че всяка функция, която не е алгебрична, се нарича трансцендентна, тъй като има и монотонни, а най-лошото е, когато са монотонни. Злословиха, че съм заспал в монотонен похъркващ сън като евнух след дежурство.

1.8.

Като евнух след дежурство. Така твърдеше вторият ми съквартирант, който за съжаление не беше нигериец. Той не само че не се различаваше много от „градския“ от Куцина, но и се домогваше да бъде умалено с десетина сантиметра негово копие, та не се връзвах нито на думите му, нито на действията му. Заради него олигавени вулгаризми и шегички, обезкостени от шанс за потенциална усмивка, бяха превзели стаята ни като храчка в гърлото на закоравял пушач. Сърдечното ни общуване не надминаваше обширния лимит от три-четири думи. От време на време идваше бащата на единия или другия с натежали обемисти чанти. Два-три дни из кочината ни се търкаляше стъклено шише с парцуца, която усърдно имитирах, че близвам. Уговаряха се срещи с някакви преподаватели. Тъй и не проявявах интерес кого ощастливяват и дали това е в натура, пръкнала от бохчите, или нещо по-конкретно, изпаднало от портфейлите. Аз си се движех в свои коридори - университета, читалнята, спортната площадка, където те нямаха шанс да ме придружават. Дразнех ги единствено когато ме виждаха да чета. Щом се застоявах за повече в стаята и дърводелските им шегички преливаха над прага на търпимост, мълчаливо излизах навън измежду блоковите пространства и се връщах едва когато бях убеден, че умората е залепила клепачите им. Техният свят не беше моят и не страдах от тази несъвместимост.

Нещо повече - позволих си най-гаднярски да се зарадвам, когато двамата бяха прихванали трихомоназа от един и същ чернокос източник. „Майка й ùе разплачем!“ - хорово се заканваха героично двамата, недорасляци дори за имитатори на Казанова. Бях си въобразил, че е дошъл върховният момент на нашето общуване, когато още при влизането от вратата след дежурното: „Здравейте, юнаци!“ - можех небрежно да подпитам: „Кога ще ходим да ебем?“. Двамата обикновено устремяваха сълзливи погледи не към мен, а към прозореца и онова късче от официозния вестник „Работническо дело“, прикриващо дупката в стъклото, мрънкаха нови закани по адрес на чернокосия източник и неговата рода, прошумоляваха, че след някой друг ден и това щяло да се сбъдне, и бързаха да изпият поредните хапове флажил.

Когато „градският“ се сдоби по-късно с гонококи и го дупчеха няколко дни с канамицин, когато се давотреше само с айран, чайове и компоти близо месец, будеше вече в мен повече жалост и състрадание, отколкото задоволство от поредното житейско наказание.

Тъй че сънят ми нямаше начин да е бил монотонно похъркващ. Убеден съм. Пропадах в дълбоки пропасти, без да мога да се задържа покрай прелитащите скатове, сгромолясваха се върху мен кубици земна пръст, без да успеят да ме затрупат, потъвах в кратерите на разгневени вулкани, които ме обжарваха, без да ме изпепелят. Стрясках се, колкото да се убедя, че езикът ми е надебелял, а главата затисната в менгемето на болката и наново хуквах към червените пропасти. Никога не съм бил пияч и отдавна се бях убедил, че три малки са ми горната граница. Защо еуфоричното настроение от взетия изпит ми бе помогнало да прехвърля чертата, не ми беше ясно.

Беше ме срам не толкова от двамата трихомонозовци, те прекомерно много се бяха освинвали в мое присъствие, а от новия ми познат. Само като си представях как ме е мъкнал като съдран чувал от центъра до Студентския град, ми призляваше. На лекции и упражнения рядко го виждах - нали си беше на индивидуален учебен план, но когато това се случваше, поздравявах учтиво и гледах да се изсуля, за да седна по-далеко от него. Снишавах се, като преминавах покрай блок № 1, където живееше, с очакването, че ще изскочи от някой прозорец продълговатата му голяма глава и с широка усмивка ще ме сочи на приятелите си. Вътрешно си се радвах, че срещата ни се отлага във времето - сигурно лекарство, че срамът ми ще поизтлее. В една от почивките от упражненията по аналитична химия той сам ме покани да пием кафе.

- Какво става с тебе, приятелю, сякаш нещо ми се сърдиш?

- А, не, няма такова нещо - опитах да се отбранявам неловко аз. - Само че...

- Само че... - Басам се взря в очите ми с изпитателен поглед и полуусмивка. - Нещо си глътнал езика. Да не съм те обидил нещо. Ако е нужно, ще се извиня. Чувствам, че нещо не е наред, но не мога да си го обясня.

Не се бях научил да крия истината. Всичко си му казах и за себемразенето от пиянството, и за срама от него, и за съквартирантите с техните подигравки.

- Само това ли било? Така ми кажи! - усмивката на Фернандел вече блесна на лицето му. - А аз си помислих дискриминация или нещо подобно. Камък ми падна от сърцето - нали така казвате. Ти пък ако си въобразяваш, че аз съм бил повече стока онази вечер...

Тъй закопахме срама от моето пиянство и вече почнахме да се виждаме по-често в почивките между лекциите, а и след това в общежитията - аз обикновено му ходех на гости в неговата стая. Там имаше непрекъснато много хора. Пиеше се непрекъснато чай, на грамофон въртяха плочи с класическа музика. Единият му съквартирант бе добродушният палестинец Али, който май отговаряше за чаепиенето и постоянно кръстосваше с пълни и празни чаши из коридора, а вторият бе най-революционният - според Басам - кубинец, който нямаше метър и шестдесет и бе с вид на прогимназист. Вечер, когато ме стегнеше шапката в моята стая, вместо да се разкарвам безцелно в междублоковото пространство, отскачах до седмия етаж на първи блок ей тъй - за да бъда сред хора.

Предстояха две събития, които нямах идея, че ще променят не само моя живот. Не си приличаха. Общото бе, че и в двете имаше кръв. Различна. Потокът на света. Щом светът течал, това бил животът. Дали светът и животът са едно и също? Дали звучи по-успокоително, че светът постоянно възниква и се разпада като нашия живот и заедно с него. Едва ли? Поне да беше нещо паралелно или съседно...

1.9.

Бях дочувал от моите съквартиранти, че на нашия етаж, в дъното на коридора, някъде срещу общата баня, са прислонени три либийчета. Моите хора им се присмиваха, че ги били свалили от кокосовите палми, тъй като не можели да свикнат да спят на леглата, та смъкнали дюшеците си на пода. Учили за медицински сестри - ха-ха-ха, само при споменаването на този факт съкафезниците ми се заливаха в смях и въобще не вдявали български. Вероятно да сме се разминавали по коридорите или пред асансьора, но тъй и не ги бях идентифицирал до онзи ден. Още като излизах от нашата стая, ми се стори, че чувам странно блеене, което изведнъж секна. После пак се повтори и пак спря. Хайде бе, овца в общежитието! Остава да процвили и кон. Простотии. Направо си го отнесох към слухова халюцинация, макар че по това време студентството не употребяваше ни треви, ни екстази, ни други глупости.

Тананиках си „Living next door to Alice“. Не знам защо точно „Алис“, но си мисля, че „съседната врата“ би могло да е някакво предчувствие. Обичах да пея под душа, под онзи конус от капки, който обгръща тялото в своя водна утроба. На подсъзнателно равнище нищо чудно да ми напомня за друга утроба. На безгрижното начало. Тъмен, воден, сигурен свят, в който съм ритал на воля с току-що оформените крачета, без да знам кой съм и какво бих могъл да очаквам от това, което ще възниква и ще се разпада. Радостно ми беше в конуса на водните капки и пеех. Винаги. В едната си ръка носех голямата хавлиена кърпа, а в другата държах сапуниерката и шампоана.

Пред самата врата на общата баня вече прихванах някакви крясъци и неразбираеми думи. Все още си бях в съседство до Алис, а и бях попривикнал да ми се причуват някакви неща. Затръшнах външната врата и прекосявах преходното антренце с мивките и огледалата, когато се убедих, че гласовете са си съвсем действителни. Преходната врата беше с матово стъкло, по което в момента се разхождаха странни сенки. Прегъваха се, изправяха се, доближаваха се. Леко натиснах дръжката на бравата и отворих тънък процеп. На белите плочки зърнах пръски кръв. Колкото повече разширявах процепа, толкова пръските набъбваха все по-големи и все по нагъсто, за да се слепят във вадички, оттичайки се в огромна локва.

Вместо да се строполя, само изпуснах сапуниерката. Трясъкът й проехтя като изстрел. Тя се хлъзна по белите плочки и се укроти до самата локва. Там, в средата, върху парче синкав найлон лежеше глава. Овнешка. Едно неподвижно и тъжно око се бе втренчило в мен и не можех да се движа. Едва сега видях тримата. Двамата държаха кървави ножове, а третият беше клекнал над трупа на животното и прибираше някакви карантии в жълта найлонова торбичка. Не се опитах да си взема сапуниерката, а направих крачка назад. И тримата започнаха едновременно да ми говорят нещо, без да го разбирам. Двамата изразително размахваха облетите с кръв готварски ножове, а третият се изправи, от което найлоновият плик полегна на земята, за да може да блъвне част от прибраното. Думата, която все пак най-често повтаряха, беше „курбан“. Почувствах, че ми призлява от плъзналите по пода кървави змии... Черва! Заотстъпвах към антрето. Наведох се над една от мивките и повърнах. Нямах нито желание, нито сила да гледам прежълтялото си лице в огледалото. По-едрият от въоръжените с нож ме последва. Нямаше намерение да ме корка допълнително. Почувствах го. Даже беше изплашен не по-малко от мен. Приближи се на деликатна дистанция и бавно разчленяващо се опита да повтори думите, които вече бях чул: „празник“, „курбан байрам“, „добро“. Намокрих главата си под чешмата. Оставих студената струя да се разбива в темето ми. Семейна черта беше да не можем да гледаме кръв. Нито баща ми, нито дядо ми бяха в състояние да заколят кокошка. За подобни кръвожадни дела обикновено се обръщаха за помощ към услужливи съседи. Нямаше смисъл и да начевам опит за обяснение. Човекът пред мен нищичко нямаше да разбере.

Изтръсках главата си, преди да я подсуша с кърпата. Водни пръски достигнаха до момъка с ножа. Той инстинктивно протегна ръка към лицето си и там остана кървав знак.

- Добре, добре - единствено успях да отроня, преди да хукна към стаята си.

1.10.

Хвърлих се върху леглото си и безсмислено загледах към тавана. Ако емпатията - за това понятие научих доста по-късно, че съществува - е не само емоционална съ-причастност, а и разбиране, то бях убеден, че от моите съквартиранти няма да получа нито едното, нито другото. Шанс притежаваше единствено отрицанието им. На всичко отгоре то щеше да си счупи краката от бързане чрез „градския“, който внимателно остави малкото огледалце върху перваза на прозореца. Надявах се, че поне не е бил принуден да приключи преждевременно поредната сесия от чоплене на пъпки по мъжественото си лице.

- К’во става бе готин? Да не те е изнасилила някоя мадама в коридора? Това не е чак толкова лошо, ще знаеш?

- Знам.

- Какво знаеш? Хайде сега не се прави толкова на многознайко. Питам те като човек, а ти ми отвръщаш като селски пъдар.

- Пъдарят не е ли човек?

- Слушай, селски, хем се правиш на отверко, хем много неща не са ти ясни. Не съм ти вързал въже на шията, за да ми казваш каквото и да било. Щом не щеш - недей.

В момента отново си представих ококореното око на овчата глава, вперено в мен, и либийчето, което размахваше ножа пред мен в умивалнята и повтаряше, че било за добро. Всеки си имаше свое разбиране за доброто и лошото и дали е задължително то непременно да се припокрива с чуждото. Дали бях прав, когато не казах нищо на съквартирантите ми за случката и само разгневих любопитството им? Нали обърканият ми разказ щеше да е повод за нови подигравки? Беше въпрос на малко време, за да го узнаят.

Не минаха и пет минути, когато из коридора се разнесоха писъци. Моите хора тутакси изхвърчаха навън като тапи от шампанско. Нужни бяха още няколко минути, за да се разнесе информацията из целия блок. След половин час пристигна и колата със синя лампа на покрива. Милиционери прибраха трите либийчета, а в багажника бяха напъхани тежки и добре опаковани вързопи - най-вероятно частите от животното. Целият блок беше разбунен кошер. Студенти, надвесени от прозорците, наблюдаваха и коментираха оживено случката. След няколко часа като че ли всичко беше забравено. Вечерта, когато жълтите клепачи на общежитието и обичайната гълчава по коридорите доказваха, че се е завърнал нормалният живот, почти никой не забеляза прибирането на либийчетата. Докарани бяха от черна дипломатическа кола. Бях излязъл да изхвърля боклука в кофите и се засякох само с последния на входа. Той, изглежда, ме разпозна, повдигна рамене, разпери ръце и продължи безмълвно нагоре.

Разбрах, че въпросът с момчетата е бил уреден тихо и кротко, след като се намесило посолството. Разяснили им, че не трябва да правят такива работи в общежитието и им вменили задължението да почистят хубаво банята.

Малко от българските студенти по това време знаеха за празника. Курбан Байрам. Не знам и сега колко се интересуват от него, независимо че вече той по-отчетливо присъства около нас. Обикновено свързваме жертвоприношението с нещо езическо или ритуал, който се е извършвал преди много години. В безбожните времена, в които живеехме, трудно можеше да се намери Библия за четене, а какво ли пък да откриеш Корана или нещо друго, свързано с исляма. Бях решен да помоля Басам да ме светне малко повече по въпроса. До този момент с него въобще не бяхме говорили за религия.

1.11.

След упражненията по физикохимия на другия ден той ме покани на чай в стаята си. Тъй като въпросът ми беше съвсем конкретен, подобаващо бе и обяснението му. Ид (ейд) ал-адха се казвал Курбан Байрам. Продължението не го запомних, тъй като имаше нова терминология за мен. Открих го като текст по-късно. Празник на жертвоприношението в чест на приключване на хаджа, отбелязван на 109-ия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманския календар хиджра в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим. Колят се овце, кози, крави, телета... Все още бях стреснат от видяното. Не мога да твърдя дали е било агънце, или овца. Каквото и да беше, си остава загадка как са успели либийчетата безпрепятствено да го качат на третия етаж. Е, за камила е нямало никакъв шанс, а за теленце би трябвало доста да се поозорят.

Ако се знае, че сунната е сборник откъси - хадиси - разкази за Мохамед, то жертвоприношението е сунната на Ибрахим. Историята е трогателна и е пълно копие на случилото се между Авраам и Исаак. Та Ибрахим получил като изпитание заповед от Аллах да принесе в жертва сина си. Той показал готовност да изпълни тази повеля и даже пристъпил към нейното изпълнение. В този момент обаче идва милост от Аллах, който изпраща коч, за да бъде принесен в жертва вместо свидното чедо. И в Библията овен е заплел рога в храстите. Доказани са предаността, искреността и верността. Заради тази вярност в името МУ се прави курбан. Коментарът на Басам беше, че либийчетата са малки и прости момчета. Курбанът се раздава на хората. Искали са да направят добро, което е невъзможно да направят.

- Това не е много за учудване. Ще ти дам една книга, която все едно не съм ти я дал. Не е препоръчително други очи да я видят. Утре трябва да ми я върнеш и ще чуя мнението ти.

Думите ми се сториха много странни, но нямаше време за обяснение, тъй като в стаята нахълтаха най-революционното кубинче Фернандес и добродушният палестинец Али. Използвах сгодния момент в шумотевицата да се оттегля с тънката книжка, загърната във вестник „Народна младеж“. Движех се към моя блок предпазливо, като при конспирация. Знаех, че в библиотеките има специални фондове, до които обикновени очи нямат достъп. Сега списъците на книгите от тези фондове изглеждат смешни. Томовете на Ванче Михайлов, които имах възможност да прочета, също си беше конспирация. Потайно четох и книгата за българските политици, които са получавали руски пари, а редицата им беше предълга и любопитна. Сега вестникът гореше между дланите ми. Нямах търпение да се прибера и разлистя страниците.

1.12.

Първото нещо, което направих, след като се разсъблякох в стаята, бе да измъкна книгата от вестника и да я вмъкна в дебелата тухла на учебника по органична химия. В момента на прехвърлянето успях да зърна зелена корица. Вече бях легнал на леглото, за да чета спокойно, когато се убедих, че не само корицата е зелена, но че така се казва и конспиративният обект - „Зелената книга“, а и вътрешните заглавия и подзаглавия се родеят със свежа тревица. Името на автора бе изписано с бели букви - МYАМАР АЛ КАДАФИ. Точно така - „Y“ вместо „У“, но буквичката беше от най-малко значение или би трябвало да подсказва всичко. Още на корицата имаше „народна власт“, „социализъм“ и... Оказа се, че Кадафито си е бил съвсем „наш човек“. Още на четвъртия абзац се спънах в израза: „Всички политически системи в света са резултат от борбата за власт между инструментите за управление. Тази борба може да бъде мирна или въоръжена като конфликт между класи, секти, племена, партии или личности.“ Още не ми беше ясно защо партиите са поставени след племената. Малко по-горе бе афиширано, че Зелената книга представлява окончателно теоретично решение на проблема - инструментът за управление. Тезата за „инструмента“ беше спорна, а заявката за „окончателно решение“, най-внимателно изразено, изглеждаше самонадеяно амбициозна.

Със следващите страници учудването ми непрекъснато ескалираше.„Парламентът е фалшиво представителство на народа, а парламентарните системи са илюзорно решаване на проблема за демокрация.“ В това имаше доза истина. У нас още не познавахме истинската демокрация и възможността да избираш. Народните ни представители „печелеха“ изборите с 99,99 %. Самият ни парламент си беше илюзорен, но не се замисляхме много за това. Бяхме си го приели като даденост. Следваха още по-категорични изявления: „Парламентът означава липса на управление“. „Партийността представлява провал на демокрацията“. Подобно твърдение би се харесало на нашенските български комунистически партийци. „Членуващият в партия е предател“. Чак пък толкова? Следваше едно съвсем невинно, но справедливо изречение: „Целта на партията е да се сдобие с власт под претекст, че изпълнява своята програма“, и лозунгът, изписан с главни буви: НИКАКВО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО ВМЕСТО НАРОДА! ПРЕДСТАВИТЕЛСТВОТО Е ИЗМАМА!

Подминах бързо схемата за „властта на народа“, включваща генерален секретариат на общия народен конгрес и още други комитети и непрекъснато си мислех, че докато някои тези изглеждаха спорни, други предизвикваха направо стъписване и смях.

„Физическата личност е свободна да изразява себе си - дотук нищо учудващо, след което следваше: ...дори ако е умопомрачена и с неразумното си поведение доказва това“. Иоще: „...ако една физическа личност се изразява като ненормална, това не означава, че останалите членове също са ненормални...“

Потресаващи прозрения се сипеха като натежали гроздове:„Целта на социалистическото общество е щастието на човека, което може да се постигне само чрез материална и духовна свобода... твоите потребности не трябва да бъдат притежавани от друг, нито да бъдат обект на ограбване... Признаване на печалбата е оправдание на експлоатацията. Самото признаване на печалбата премахва всякаква възможност за ограничаването й... Окончателното разрешение е премахването на печалбата...“ Успокоението бе, че това не можело да се постигне лесно

Следваше да науча, че историческите герои са личности, които се жертват за дадена кауза. След обяснението на каузите, се обогатих с информацията, че животните също живеят на групи и групата е основа за оцеляването им в животинското царство, че национализмът, от своя страна, е основа за съществуването на нацията....

Следваха изрази, които откровено замъгляваха съзнанието ми: „Племето е семейство, което се е разраснало в резултат на раждаемостта... Кръвта е основен фактор при оформянето на племето, но не единственият, тъй като принадлежността е също фактор при оформянето на племето...“.

Редовете, посветени на жената, си бяха истински апотеоз на мъдростта и симфония на човешкото познание: „Безспорен факт е, че мъжът и жената са човешки същества... Жената яде и пие, обича и мрази, мисли, учи се и възприема, огладнява и ожаднява, живее и умира като мъжа...“. Последното звучеше много утешително. „Жената представлява женския пол, а мъжът - мъжкият пол.“ Прихнах от смях, като си представих какво би се получило, ако би било обратното, а съквартирантите ме загледаха толкова състрадателно, че единият дори се заинтересува толкова ли е хумористична органичната химия. Не, не - на себе си се смея, опитах се да ги успокоя аз, но следващите редове тотално ме ошашавиха: „Жената, според гинеколога - тук авторът явно, че не е бил много сигурен и се застрахова с мнение на капацитети, всеки месец има мензис и преживява неразположеност, докато мъжът не менструира, т.е. няма месечни кръвотечения...“

Имах усещането, че някакъв тип на легло с тежка депресия е бълнувал щуротии, услужливо записани и представени като запис на мъчителния процес. Нищо чудно, че поданици на тази държава са пожелали от едната добрина да качат горе животното и да го позаколят на белите плочи в банята, за да нахранят бедните и съседите с курбан.

Години по-късно наново ми изплува споменът за тази книга. Медицински сестри страдаха малтретирани и унижавани в затвор, а дипломати и политици се опитваха да преговарят и да доказват невинността им. Един човек ги приемаше с високо вдигната глава и открита насмешка в шатрата си, тъй като гостите му или бяха забравили за „мъдрите поуки“ от книгата, или въобще не я бяха чели. И дали въпросът беше само до този човек? Дали нямаше някаква генна грешка? Дали климатът, слънцето и пустинята не влияеха по някакъв по-особен начин? Дали тази книга не беше заседнала като рибена кост в моя приятел?

На следващия ден, в една от почивките между лекциите, върнах конспиративно стария брой на „Народна младеж“ с екзотичната зелена притурка. на Басам. След като внимателно прибра вестника в кафявата кожена чанта, обрамчена на рамото му, и щракна закопчалката, небрежно попита:

- Как ти се струва?

- А трябва ли някак си да ми се струва? - контрирах го аз.

- Някак си - да.

- Добре. Пълна конфиденциалност.

- Тази дума не я разбирам.

- Отврат! Пълно е с глупост до глупост.

- Не мисля по-различно, но не исках да ти влияя на преценката. Това не пречи някои да го имат за велик.

- Тъжно е за тях.

- А може и не само за тях... но това си е дълъг разговор.

- Дълъг е - съгласих се аз и влезнахме в залата, да слушаме един професор, който току-що се беше завърнал от САЩ и беше любопитен не само със сложните формули, изписвани с тебешир върху черната дъска, но и с демонстративното поставяне на обувките си върху бюрото в кабинета.

Повече от седмица с Басам се разминавахме из залите и лабораториите, без да успеем да се видим за по-дълго време. Следващата среща... Пак имаше кръв...

© Димил Стоилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2010, № 9 (130)