НИШКИ, КОИТО СЕ СЪБИРАТ В КИТАЙСКИТЕ ХРОНИКИ

Цена Желязкова

web

“Нишките, които се прекъсват” може да бъде символ, но преди това е книга от 1967 г. - пет години след като М. Маклуън определи света като “глобално село” и 22 години преди интензивните занимания с понятието за глобалност след падането на Берлинската стена. И един символ, и една книга затрудняват читателя 37 години по-късно.

Ако останем при символа, имаме повече свобода, асоциативност и възможност за остроумия. Но тогава ще пострадат фактите и автентичните смисли. Сигурно ще се появи по-лесно и изкушението да открием в 1967 г. пророчества за края на 20. и началото на 21. в. Ще го спре само увереността, че Цветан Стоянов не би желал да бъде пророк (“Татко мой, който си в мене, какво ли не направиха с тебе...”).

Ако обаче продължим до книгата, имаме шанса да сме етични към историята, въпреки опасността да се загубим в нейното богатство. Изборът не е сложен.

1. И така, “Нишките, които се прекъсват” участва в модата от 60-те и 70-те години да се пише за отчуждението - тя отшумява с конгрес по социология в Упсала (1978). Но модата си е мода, а проблемите не си отиват с нея. Затова книгата е развита в труд за научна степен и в “Идеи и мотиви на отчуждението в западноевропейската литература” (1973), останала недовършена и с впечатляващ проект.

2. Какво ме кара да поставям знаците си за неприемане в полето на моето ксерокопие на книгата на Стоянов? Най-напред ще го илюстрирам.

Например, “Прекрасният нов свят” на О. Хъксли като отчуждение от утопията и гавра със собственото родословие на автора. Защото антиутопията може да предупреждава за отрицателни тенденции и със самото това е хуманна. Или идеята на М. Хайдегер за смъртта като лична конкретност, като постигане на самотъждественост и като естествена за националсоциалистическите слабости на автора си. Но превръщането в обект на човека-субект в смъртта е идея, обща за екзистенциализма, а Сартр и Камю бяха антифашисти и то какви!

Или острата критика на “Битие и нищо”, като че ли Сартр не написа “Екзистенциализмът е хуманизъм”! Той написа и каза и други неща, заради които го определиха като Маркс на 21 век. Или плъзгането покрай г-н Мьорсо от “Чужденецът” - тъкмо Цв. Стоянов можеше да види дълбокото сходство с “Песен за човека”. Защото самоосмислянето преди смъртта, когато от звездите се чува: “Браво човек!”, и когато човекът се чувства щастлив, е самият абсурд. Почти същият като при оня Стоян, който иска на бесилото ризата му да се белее, а перчемът да се ветрее.

Изтъквам умишлено отношението на Стоянов към екзистенциализма, защото то е най-остро. А по силата на една известна отдавна логика, можем да го открием у самия него. Ако едни нишки се прекъсват постоянно, но заедно с това се създават нови (сполучливо четене на формулата “Човекът е ансамбъл от обществени отошения”), това е човекът-свобода, човекът-проект. Нищото, другото на обекта-нещо, дупката в битието, мястото, в което формалната логика е безсилна - онова, което едновременно е и не е, не е само едното или само второто, а и двете и т.н.

3. За какво става дума? За прекомерна идеологизация. Нека го уточним. В годините на българската демокрация добре се вижда това, което по-рано дразни - неизбежната идеологизация. Която е налице и когато авторът се пази от нея. Но ние сме преди 1989 г., когато идеологията в хуманитаристиката е условие, без което просто не може.

Освен това Цветан Стоянов принадлежи към поколение (заедно с Л. Левчев, К. Павлов, М. Андонов, Т. Жечев...), което свърза младостта си с един колосален опит да бъде променен светът. А своето съзряване - с преодоляването на сталинизма и процесите на ресталинизация. Нужна е много вяра и енергия, за да съхраниш идеалите си след тези драми, които си опитал и да осмислиш (“По повод последните събития”).

А Стоянов е от много интелигентните идеолози, той, ако използваме персонажите му от “Китайска хроника”, е противоположността на Фу и превъзхожда в пъти Чу.

Заедно с това е прекалил. Вероятно въздейства и рационално-емоционалният му език. Но е факт, че при него са отнети почти всички шансове на всички разгледани и анализирани автори с изключение на един.

Спекулирал е с ограничения достъп на масовия български читател до модерната, включително следвоенната западна философия. Отнел е същината на тази философия - разглежда я само като обект - функция на отчуждението, но не и като субект, който желае да го осмисли. И със сигурност е подценил широкия и висок авторитет в България например на Хемингуей и Фитцджералд, на които дължат толкова много поне две поколения.

Старая се да проявя искрено разбиране - разбирам цената на успешната научна кариера в онези години.

4. Какво ценя в книгата на Цветан Стоянов? Харесва ми емоционалната оцветеност, вмъкването на художествени техники в теоретичния език. Ангажирането, вълнението, “да любиш и мразиш”. Те превръщат задължението да изследваш и пишеш в преживяване, внасят есеистичност, очовечават дискурса. Самото това отличава книгата от българската марксистка продукция - не само за отчуждението - в 60-те и 70-те години, която следва (или имитира) академизма.

Различието става по-сериозно заради по-свободната гледна точка. Идеята да се обобщи и анализира един културен и цивилизационен феномен във философската и художествената му интерпретация, в обществените и психологическите му измерения. Във въпросния период този стремеж към цялостност е изключение. Любознателните могат да се убедат сами с преглед само на съдържанието на Ангелов, Ст. Социалистическият хуманизъм и неговите критици. С., 1963; Попов, Ст. Социализмът, отчуждението и свободата. С., 1968; Симеонова, Ст. Социалното отчуждение. С., 1972.

Изключение е и смелостта да се търсят иманентни за социализма причини на отчуждението, освен стандартните тогава “външни влияния”, “идеологически диверсии” и “отживелици” (които в 1990 г. оживяха светкавично). Включително най-напред в икономиката като същина. Нужно е доста време да дойде Перестройката, за да може проф. Кр. Петков да говори в партийния официоз (РД, 1988, бр. 328) за трайни и масови прояви на отчуждение в обществото на одържавената собственост.

Трябва да оценим и откровеността му да види отчуждения човешки тип и в социалистическия “нов еснаф” - в реалния живот и литературните му визии (”Суматоха”).

Освен “едно към едно” Цв. Стоянов по полуезоповски начин открива и при социализма стария номер с хляба и зрелищата, като разсъждава за мнимите хуманизации и дезалиенации. “Сините” от хиподрома в Рим са в София: “Щом никой вече не вярва в нищо, щом липсват идеали, родина, принадлежност, щом реалните каузи са се разпаднали, ще си създадем условни каузи... Срещаш някакъв човек в трамвая или в магазина, нищо не те свързва с него... но изведнъж се оказва, че и той бил от “сините”!... И той бил “наш”!... Ето ти връзка!”

Но след като намериш отчуждението в икономическите и духовните му координати на Запад и Изток, в Америка, Европа и Азия (имплицитно в СССР и експлицитно в особения случай на Китай), пред тебе е реалността на глобализацията, независимо от това дали е назована с този термин или не.

5. Да изясним понятието. Глобалното е по-скоро идея, отколкото концепт. То е реалност, очакване от бъдещето и игра на въображението. Натоварено е с противоречиви значения и емоции, използва се от клишето до академичната тема. Често се смесва с универсалното и престава да бъде нещо ново. Защото тогава ще го открием в империите от Александър Македонски и на Рим до 20 век. Или в проектите на Джовани Мирандола за религиозния и философския, и на Кант - за световния мир.

Глобалното е носител на различия, то винаги се конкретизира, локализира се. Например във всеки интернет клуб или в кварталната бакалия, където купуваме стока от къде ли не, без да ни прави впечатление.

“Неутралната” интерпретация на М. Олброу няма да ни помогне при Цв. Стоянов. А разбирането на глобалното като невиждано досега отчуждение, като световни противостоящи на човека анонимни сили и т.н. ще реши проблема подозрително лесно, като си мислим нишките, които се прекъсват, като паралели и меридиани.

6. Всъщност Цв. Стоянов подлага на оценка различни понятия за глобалност. Съпоставя, представя генезиса и перспективите на конкретни глобалистки проекти, локализирани континентално. И всеки от тях с механизми за специфична култура и създаване на нов човек. Кои са те?

Това е пионерът - модерната цивилизация, резултат от индустриалната революция на Новото време. Технологичната ера, която продължава да експлоатира просвещенските идеали, произвежда масовия модерен човешки тип и която желае да се наложи “от африканските джунгли до ескимосите”. Тъкмо тази, която сега се нарича западизация и във варианта си на американизация, като Макссвят (Макдоналдс, Макинтош, КФС, Холивуд, Кока-кола, Стелт), шества победоносно, "еднаква и могъща”.

Това е също маоисткият проект (конкурентът на следващия), който като един Нед Луд на 20-я век противопоставя на Града Селото. Със студента, който не си купува четка за зъби, а си я намира в боклука. С 20-годишните чехли на Вожда, дето си ги кърпи сам и които баща ми видял на снимка пред посолството на Китай преди 30 години. С отрицанието на образоваността, защото колкото повече четеш, толкова по-глупав ставаш. С насилието, митовете и парадоксите на невъзможното днес минало, което свързва пряко с психологията на расизма в Алабама и Джорджия. Впрочем в 2005 г. ще се нагледаме на подобни опити за връщане на миналото по повод кръглата годишнина на Втората световна война, най-интересни ще са нацистките.

Накрая, проектът на пълноводния поток от блага. ”Обилие и свръхобилие!”. Атеистичният Нов Йерусалим, “Раят на пълностните, хармоничните и все по-богати човешки връзки!...”

Подредени по този начин, нещата не са за вярване. Не мога да приема, че Цв. Стоянов не изпитва поне съмнения в толкова светлото бъдеще на комунизма. Не толкова заради познаването на модерната философия, колкото от дълбокото познаване на художествената литература. И тази, която отхвърля критично, и “най-големите художествени висини на епохата” - Елюар и Арагон, Лорка и Куазимодо, Брехт и Волкер, Драйзер и Лакснес, О’Кейси, Неруда, Горки. Не е възможно такъв познавач да очаква, макар и в бъдеще след обозримото, позитивни промени в човешката природа, които отнемат нейната двойственост, драматичност, дълбоката обвързаност на егоистичното и алтруистичното, на първичното и неговата облагороденост. Утопиите го правят много лесно, но е трудно да си представиш какво ще остане от човека след премахване на едната му “половина”, ако изобщо е възможно.

8. Време е да обясня заглавието на това разсъдъчно есе. В спомени за съпруга си А. Войникова изтъква стремежа му към цялостност и концептуална яснота в проблематиката. Ако “Идеи и мотиви на отчуждението в западноевропейската литература” е заложена (и концептуално) в “Нишките, които се прекъсват”, тя не е изходна позиция. Не само ми се иска, но намирам и основания да мисля, че “Нишките” е и заложена, и съпътствана, и следвана от “Китайска хроника” (1963). Тази работа съдържа твърде големи мотиви, за да се отнася до китайската културна революция.

“Китайска хроника” е един от образците на езоповския текст в онези години. Не толкова с триглавия дракон на Изявяването, Усамотяването и Задоволяването, който трябва да бъде убит. Не с възможността да се търси прочистването и манипулирането на тези “гнусни човешки склонности” в обществените модели и титанични идеи за бъдещето на Изтока и Запада, на капитализма и социализма.

А с интелигентното иронизиране на Ницше в “Тъй рече Заратустра”, защото там по толкова въздействащ начин е предложен един от първите модерни проекти за революционна промяна на човека. Защото от идеята, че величието на човека е в това да е мост, а не цел, лесно се стига до идеята, че неговото величие е в това да го правиш, каквото си искаш.

Както и с цинизма на революцията (Конфуций), противопоставен на мъдростта на еволюцията (Лао Це); с неизбежното опорочаване и на най-добрите идеи от епигоните и адептите. Както и с дълбокото прозрение за вечната двойственост на човека и общественото развитие, за вечния конфликт на омразата към човека и разбирането на човека. И с увереността, че бъдещето не може да не бъде разположено по същите координати - в обещанието на Лао Це за нови и нови срещи с Конфуций.

Е, тук има един Цветан Стоянов, който ми харесва и на когото завиждам, защото го е направил едва в христовата си възраст.

© Цена Желязкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Нишките, които се прекъсват, и глобализацията. София, 2005.

Текстът е отличен с Трета награда на Третия национален конкурс за есе “Цветан Стоянов” 2005.