РЪЧЕНИЦА САНТИМЕНТАЛЕ

Боян Обретенов

web

Ако, изправен върху ръба на нажежената бездна на едно сливане, помислиш не за врящия кратер, който те очаква, а за крайчеца на ухото, розов и мъхнат като праскова в слънчево утро, ти си несъмнено сантиментален.

Като натура или само в този момент - няма значение. Важна е способността или нагласата да се отклониш към допълнителната, разкъсваща и дисонансна тръпка, която превръща поне част от реалността в нещо друго.

Светът на сърцето е иреален. Именно той е територията на сантименталността, в която звучат цигулки (“Очи черные”), тенори (“Адио, сони ди глория”), кларинети (“Пти фльор”), дори кавали. Гайдата обаче трудно може да си намери място там.

Въпреки това, българското светоусещане, така както е изразено от словото, образите, музиката, е пронизано от струната на сантименталността. Тя е различно настроена и различно звучаща. Появява се в най-неочаквана среда и в най-изненадващ контекст. В “патриотичната” поезия или в “интимната” лирика. В “революциони” или в “бохемски” стихове.

“Те пращаха сбогом на божия свят/ и шушняха тихо с гаснееща сила:/ “Как много те любим,/ Българио мила!” на Иван Вазов, “Ще си отида от света,/ тъй както съм дошъл, бездомен,/ спокоен като песента,/ навяваща ненужен спомен” на Димчо Дебелянов, “Но в бурята ще бъдем пак със тебе,/ народе мой, защото те обичахме” на Никола Вапцаров, или “Ах, къде сте сега, мои мили, в механата да седнете всичките.../ Аз умирам в мъглите сега.../ под големия син хоризонт” на Александър Вутимски еднакво отпращат към територията на сърцето и еднакво го свиват в горчиво-сладък болезнен спазъм. Почти всички големи български писатели, художници, композитори, градили историческото съзнание и историческата памет на нацията, не само работеха най-вече върху тази територия. Те произлизаха от нея и оставаха до края си нейни поданици. Това бе сякаш тяхна предопределеност, изпълнение на някакъв завет.

В дълбоката традиция аргументите на емоцията бяха тези, които определяха аргументите на разума. “Виж - убеждаваше Паисий Хилендарски - как Бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш...”

През 40-те години на XIX век Захари Зограф нарисува върху църковните стени пловдивските кокони и техните тоалети “ала мадам Рекамие” с чувствена прецизност и трепетен щрих, които подхождаха повече на една салонна или албумна живопис. Мадам-коконите явно са вълнували сърцето на този “най-значим сред зографите”, “по своята физическа външност - нежен, по тоалета - изискан франт”. Но той безжалостно ги запраща в пламъците на Страшния съд, заедно с достолепните им съпрузи, следвайки едни други сърдечни вълнения - гневът от мудността на богаташите да отворят българско училище в Пловдив и яростта от отказа им да го изпратят на свои разноски в Петербургската академия.

Гневът и яростта, въпреки общоприетите представи, не противоречат на сантименталността. Тя не е само розов облак или сладка нега. Може да е драматична като в платната на Иван Милев, Николай Райнов или Сирак Скитник. Може да е трансцендентална като у Майстора или у Борис Георгиев (единият видял сърцето на света в образа на България, другият - на Индия). Може да е вакхическа като у Дечко Узунов.

През българското изкуство, както през литературата, минават всички вълни, багри и тонове на сантименталността. Тя става остров на друга реалност и оттук друго зрение към света и неговото развитие, към собствената нация и нейните преживявания, към самия себе си. На този “остров на блажените” творците искаха да видят заселен целия народ. Смятаха, че там съдбата му ще е по-лека.

Единствен Христо Ботев не се поколеба да сгази нежната сантиментална струна, от която сърцето отмалява, а ръцете се отпускат. (Примерът му в това отношение бе продължен от поети като Стоян Михайловски и Гео Милев.) Ботев бе изпълнен с романтика и романтизъм, но не и със сантименталност. Разликата е съществена и хъшът насмалко да я заплати с пълна забрава от потомците. Спаси го щастливата намеса на Захари Стоянов - първия му биограф, чиято връзка с националните сантименти се състоеше главно в неуморното им иронизиране.

В полето на живия, а не написания живот други унищожители на “сълзливостта” бяха Левски и Бенковски. Те я преследваха не само защото я смятаха безплодна и безполезна в онзи исторически момент (а според Ботев изобщо), но и защото вероятно са усещали, че тя е един от най-удобните за спекулация, манипулация и злоупотреби продукти на националната психика. Историята не се забави да потвърди правотата им.

“Цели полкове със собствени дрехи, нездрави цървули, разновидни шапки и наметки тръгнаха с песни към границата”, “шопски семейства водеха по 3-4-5 войника от един дом”, “запасните носеха огнен дух в гърди и пресни китки на чело”.

Така започват българите своята Балканска война срещу Турция през октомври 1912, залети или по-точно самозаливащи се със стотици колкото пламенни, толкова и разплакващи песни, стихове, памфлети. Девет месеца по-късно, когато войната е вече между България и всички балкански страни, картината се повтаря още по-разчувствана, още по-настръхнала под наелектризиращия лозунг: “Всичко или нищо!”. Погромът в края на 1913 уби лозунга, но чувствата останаха. Крахът на националния идеал бе елегично оплакван дълго време.

От плача се роди непостижимата Йовкова проза. Но сред елегията зазвуча и нов тон - едно поколение започна да оплаква не толкова съдбата на Отечеството, колкото своята собствена. “Разбрахме, че в тези войни бе рекрутирана и нашата съвест” - тегли чертата Иван Мешеков в книгата със знаменателното заглавие “Ляво поколение”.

Отрезвяване обаче няма. Новият идеал - идеалът на “левите поколения” - започва да си прави място в националното съзнание пак опирайки се не на разума, а на сантимента. Уж научните доктрини, които трябваше да бъдат негов фундамент, се превеждаха на езика на чувствата и удряха в нежната зона на най-съкровените, дори интимни човешки въжделения. Резолюции и решения, позиви и лозунги, официална и лична кореспонденция - всичко това говореше с езика на сантименталността, целеше се в нея, предизвикваше я, раждаше я. Ферментите на идеала, превърнат в сантимент, обаяха цели поколения, замъглиха нормалните им възприятия, отделиха ги от реалния свят.

Ферментът на сантименталността е може би най-страшният опиат. Той се произвежда от нас самите и затова привързаността към него е неизтребима.

Една от големите причини за нещастията на България Никола Петков е виждал в това, че “тук има русофили и русофоби, германофили и германофоби, вместо да има само българи и българофили”. Много преди него големият народопсихолог Димитър Маринов бе обяснил простичко същността на фобиите и филиите: “Нашите държавни мъже, за да дойдат на власт или се закрепят на нея, се препоръчваха на народа, като имаха записани на знамето си не някакви икономически принципи, а своето русофилство”.

Сделката е прозрачна. Това обаче не значи, че тя можеше да бъде лесно разтрогната. Защото бе сделка с народните сантименти. Упованието в “големия чужденец” - до 16. век Австрия, след това Русия на Иван Грозни, чиято мощ роди мита за Дядо Иван - бе не просто политическа надежда на малкия поробен народ. То стана част от интимния му свят. Българската душа, както може би никоя друга, съдържа оттогава до днес като органична съставка привързаността (респективно нетърпимостта) към една или друга “велика” чужда сила.

Това бе и още е огромна емоционална енергия, която не може да се стопи току-така. Ежедневната й употреба, сиреч ежедневното спекулиране с нея, бе толкова част от политическото, общественото, дори битовото битие на българина, че даже и да няма вече кой и защо да я употребява, той ще прави това самичък. Тръпката на симпатията и антипатията към “великите” е вече емоционален навик, един от сантиментите-опиати.

Затова внимавай с крайчеца на ухото. Красиво е, тръпно е, но не е съвсем невинно, нито безопасно.

© Боян Обретенов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2008, № 1 (98)