Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТВЪРДЕ МНОГО

Александър Шпатов

web

- Как така не става? Ама разберете ме, бе хора - аз на сватба съм тръгнал! А за да стане една сватба хубава, тъй го знам аз, две неща само трябват. На първо място са младоженците, разбира се. И не по-малко важно обаче, разберете ме най-после - добра ракия трябва, щото като ще е празник, да можеш да го почувстваш както си му е редът - обясняваше колкото отчаяно, толкова и ядосано бай Христо.

Че имаше щерка за женене, имаше. Още повече - поканата за нейната сватба, дето ужким толкоз дълго я чакаше, сега стоеше в джоба му при тестето с документите. А колкото до въпроса с ракията - той отдавна вече беше уреден. Всъщност, още когато се роди дъщеря му преди 28 години, той реши да нарочи две дамаджани с най-добрата сливовица, която сколаса да намери, запечата ги хубаво с восък и за да е всичко възможно най-тържествено, им залепи по един етикет с кратичко послание за едва ли не обредното предназначение на въпросните 10 литра.

Предполагам не се и съмнявате, че от този ден нататък мисълта му все се рееше нейде между мазето, където прибра безценната ракийчица, и люлката на дъщеричката му, която (и тук нещата съвсем заприличват на приказка) "колкото повече растеше, толкоз по-красива ставаше". Едва започнала обаче, на нашата приказка ще й се наложи да се завърти набързо със скорост 20 години за ред, за да достигне именно онзи повратен момент, в който Добрата фея на прехода хваща щерката на бай Христо за носа, тя се понася през девет летища, та в десетото, за да се окаже в крайна сметка в Сан Франциско, Келафорня, откъдето и до ден-днешен най-редовно праща на баща си хабер и много здраве.

- Съжалявам, господине - отговаря може би за десети път вече митничарят от летището - разбирам ви напълно, но тук си има правила. Десет литра са твърде много. И хайде, дори да предположим, че сега ви пусна, мислите ли, че някой ще ви позволи да влезете в Щатите с подобно количество алкохол, дето даже не е и бутилиран според стандартите? Абсурд - те за една луканка понякога ги връщат хората. Просто е невъзможно. И, честно казано, съветвам ви да ги оставите тия дамаджани тука (ние все някакво място ще им измислим), защото след две минути няма да може да се качите вече в самолета.

- Да ги оставя? Двадесет и осем години са това. Кажи го, половината ми живот е тука, че и повече. Не мога просто ей така да ги захвърля насред нищото и да си въобразявам, че всичко е наред.

- Не знам, господине, преценете си сам, само че решавайте, каквото там ще решавате възможно най-бързо, защото последното повикване за полета ви отдавна вече мина.

Бай Христо погледна още веднъж към двете дамаджани, погледна после и към куфарите. За миг пред очите му се мярна лицето на бъдещият му зет - едно благодушно индийче с възхитително оплетеното име Дханрадж или нещо подобно. Беше го виждал само един-единствен път, когато миналата година с дъщеря му бяха дошли на море в Созопол. "Не ме бийте, не съм циганин" - ето това бе всичко, което той можеше да каже на български. Сигурно на нея наистина й се струваше, че го бе научила на нещо забавно, обаче на бай Христо му дойде леко в повече. А какви щяха да са сватята, просто не му се мислеше.

Митничарят, който виждаше всеки ден какво ли не, още веднъж равнодушно го подкани да продължи към самолета, но тия думи минаха нейде далеч от ушите на бай Христо. Като я слагаше ракията преди 28 години и да му бяха казали, че така ще се забърка работата със сватбата, нямаше никога да го повярва. Ами дъщеря му - толкова страшно се беше отдалечила от него, че сигурно я е пратила тая покана само по задължение. За бъдещите му внуци изобщо пък да не говорим - чисти американчета ще се извъдят и една дума с тях нямаше да може да обели като хората, щото тоя английски никога нямаше да успее да го научи като хората.

Сигурно имаше и още доста други причини, поради които бай Христо тегли една дълга и цветиста на всичко, после разхлаби тапата на дамаджаната, отвори я с един рязък жест, подигна я към устните си и направи една гигантска петнадесетсекундна глътка от буреносната сливовица. Въздъхна дълбоко, избърса капчиците от брадата си, запуши отново дамаджаната и закрачи назад.

Митничарят отново почна да му обяснява нещо, после се развика да не си бил забравял куфара поне, но думите му пак увиснаха във въздуха, а буквите, губейки вече всякакво значение,
една
по
една,
п


След три дни, Бай Христо най-накрая се озова пред входа на блока си. Качи се нагоре с празните дамаджани и веднага си легна, защото толкова много ракия за сам човек определено бе дошла в повече.

 

 

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2005, № 11 (72)