Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОЖДЕН ДЕН НА МАЙКА МИ В МЛАДОСТ ДВЕ

Александър Шпатов

web

И както сме тръгнали с истинските истории, ето и още една. Съвсем кратка. 22 май, майка ми има рожден ден. Взимам метрото от Университета и се качвам към Младост. Не само метрото, още супер много неща са се променили, откакто нашите наистина са били млади и тъкмо са се нанасяли през 77-а в калното и все още недовършено жк. Едно време от едната страна на блока е бил Строителният комбинат, правили са панелите за третата и четвъртата Младост или нещо от този сорт. Не съм бил още роден, за да го помня, имам спомен само от времето, когато всичко вече беше изоставено и разграбено, за да стане едно от най-добрите места за битки със съседния квартал (най-суперското, както казвахме тогава). Сега на мястото на останките от комбината има хипермаркет, а в долния край - платен паркинг с автомивка и супер оферта за миене на килими. Зад тях - изкопът за новата станция на метрото. Догодина ще е готова.

Между карето блокове от другата страна винаги е било градинка. За четирийсет години дърветата са израснали до шестия етаж, а за последните петнайсет - пейките и катерушките са изчезнали сред храсталака и бурените. Децата също ги няма. Минимаркетът, фризьорският салон, книжарницата, компютърният клуб и магазинът за копчета и конци на леля Милка, отворили в зората на 90-те в задните входове, отдавна вече не работят. (Имаме си хипермаркет от другата страна, както вече казах.) В първия вход на нашия блок обаче все още се продават алкохол и цигари, последното такова магазинче в целия район, струва ми се. Майка ми се присеща, че й трябват още кола и бира, и ми звънва, за да взема оттам.

Станция Младост Едно, обявява записаният глас в уредбата на вагона, вратите се отварят и всички се изсипваме на перона. За тези четирийсет години, откакто нашите са се нанесли в току-що построената част от комплекса, само името е останало същото. Как им е хрумнало на комунистите да вържат панелите с младостта? Докато излизам по ескалаторите и изчаквам лелките с торбите да се изтътрят нагоре, си мисля именно за това. Не са ли знаели, че имената са за цял живот? Когато са идвали да живеят в голите панели на комплекса, глезените на лелките още не са били подути, можели са да изтичат по стълбите с торбите и никога да не се задъхат. А сега? Да, сигурно е бил готин лозунг навремето, сигурно лесно са се връзвали хората. ДА ПОСТРОИМ НАШАТА МЛАДОСТ, представям си го в ръцете на циганите от Строителни войски, които го окачват над входа на комбината. Ето го и от подиума на някое събрание в току-що сформирания клуб на ОФ в квартала: Да построим вечната младост, другари, това е нашата задача (или вечната дружба, ако събранието е в комплекса в съседство).

Но ето, вечната дружба със СССР съвсем не се оказа толкова вечна. Колко време още може да издържи една младост? Ще има ли нещо за петдесет години от първата копка на жк-то, май скоро се пада? Впрочем нашият блок вече е всичко друго, но не и младост. Всеки опит за ремонт по балконите стои като грим, който не може да скрие бръчките, като боя за коса, която се отмива след месец. Двеста и седем апартамента и двеста и седем различни остъклени балкона. Който е имал пари, си е сменил дограмата и е лепнал своята кръпка изолация върху фасадата, който е нямал през годините - личи му веднага, щом погледнеш нагоре. Добавяме климатиците и сателитните чинии, изникнали като брадавици по етажите, и картинката е пълна.

Впрочем обещах, че случката ще е кратка, а се отплеснах. Слизам от 314 и минавам през алкохола и цигарите. Собственикът гледа телевизия с жена си в складчето над стълбите. Подозирам, че държи магазинчето само за да живее там. Купувам бирите и колата и се прибирам в нашия вход. Стълбищното осветление отскоро е със сензор и се включва само. Над вратата на асансьора все още стои лепенката с лъвчето на СДС. Предполагам, че още преди изборите през 91-а другата половина вече е била откъсната. Оттогава ремонт във входа не е правен. Майка ми ме посреща на вратата. Давам й подаръка и й връчвам плика с бирите, мисля, че в тази последователност. Сядаме на масата и скоро започват да звънят съседите, които сме поканили. (Това е преди да се изпокарат за ремонта на щранговете.) Чукваме се с ракия за здраве и разсипваме салатите по чиниите.

Повечето от съседите вече са млади пенсионери, така че е нормално - около втората ракия масата изпада в спомени. Чичо ми Петьо от втория етаж например разказва как Бийтълс били отишли тайно в Слънчев бряг, когато той бил на двайсет. Целият Бургас се вдигнал да ги види, но станало ужасно задръстване при Поморие и докато се доберат до хотел Кубан, бийтълсите вече си били заминали. Повече му вярвам, че е знаел наизуст всичките им песни - преди да се премести в София, всеки ден ходел до пристанището да си търси плочи от моряците. В София нямало пристанище и компанията на нашите разчитали на леля ми Биси. Тя пеела в радиохора и поне веднъж годишно ходела по турнета на Запад. Колкото долари имала отпуснати, толкова музика носела обратно, за да се събират в клуба мазе под апартамента на баба ми и да слушат касетофона Мамбо на чичо ми Жоро. Преди да се познава с леля ми Биси, продължава майка ми, имала един съученик Краси. Баща му бил пилот и майка ми бягала от училище, за да може с Краси да слушат у тях каквото ново баща му му е донесъл. Другият вариант, както тук се намесва баща ми - Радио Люксембург. Всяка вечер в десет започвали класациите и всеки с радио на къси вълни се опитвал да настрои правилно станцията и да се добере до най-новия рокендрол, реещ се из радиоефира. Когато се появили касетофоните, вече станало малко по-лесно, добавя още някой, - пускаш Топ 10 възможно най-силно от радиото и записваш през рекордера. Ако заглушават сигнала и касетката накрая пращи, записваш я, колкото да разучиш мелодията и да си препишеш на кирилица каквото си чул от текста и после - сам си го свириш на китара.

Аз съм единственият, който не е от онова време. Стоя на масата, боцкам от шпикованото месо и слушам историите им. Ако нещо не ми е ясно (кога са се появили касетките, може ли да се презаписват плочи, какво точно е магнетофонът), питам. И тогава изведнъж ми хрумва, нали майка ми има рожден ден, нали все за музика говорим, добре де, мамо, казвам, кажи какво искаш да ти пусна.

Сега, нашите много добре знаят как си слушам музиката, абсолютно са наясно, че в ютюб има каквото се сетиш, всички около масата ползват под една или друга форма компютри, баща ми даже все още разбира повече от мен и въпреки това - не могат да направят връзката.

- Каквото искаш - казва майка ми.

- Кажи какво на теб ти се слуша - вече съм на компютъра и го свързвам с уредбата. - Нещо от онези години имам предвид.

- Каквото намериш.

- Има всичко - вкарвам youtube.com - Бийтълс окей ли е?

Не чакам отговора. Пускам "Hard Day’s Night". Любимата ми е. Разговорите спират. Майка ми започва да си тактува. Леля ми Таня от време на време припява. Песента още не е свършила и чичо ми Петьо вече пита:

- А я виж има ли "Yesterday"?

- Разбира се, че я има. Нали това обяснявам - в ютюб има всичко.

Пускам я веднага. И някъде тогава, още с първото припято йестърдей, те разбират. Виж и Пол Анка дали го има, Сашко, намесва се леля ми Ваня. И Дийн Мартин след това, допълва леля ми Таня. И Нат Кинг Кол. И Чъби Чекър,продължават. И Рой Орбисън, Елвис, Бийч Бойс, Рей Чарлз, Джони Кеш... Отварям прозорец след прозорец в ютюб и едвам смогвам. Намирам едно дълго клипче, което мисля, че ще ми свърши работа - Classic rock and roll golden hits of the 50s, 60s and 70s, няма как да сбъркам. Оставям го да тече. Първата песен е "Pretty Woman". Майка ми става, но вместо да отиде към кухнята, я каня на танц.

И после всичко става нереално, никога не съм ги подозирал.

Един по един всички останали също стават. Виждам баща ми да играе туист. Нищо, че го боли коляното. Чичо ми Петьо, който редовно обикаля планините, се опитва да го надцаква, клякайки доста по-ниско пред леля ми Таня. Жена му - леля ми Ваня, - която цяла вечер я е боляла глава, също се надига от стола си и почва да танцува. Майка ми се движи с лекота. За първи път я разкривам. "Pretty Woman" свършва, аз тръгвам да си сядам, защото виждам, че и чичо ми Петьо отива към масата. Оказва се, че е само за да я измести. Трябва да се отвори място.

Какво ли не ми минава през главата - че всеки момент някой ще се спъне с този туист на стари години, че ще му прилошее или кой знае какво. Но нищо такова не се случва. Напротив, някой гаси голямата лампа над масата. Майка ми и баща ми танцуват, никога друг път не съм ги виждал такива.

Ако можех, щях да ви ги покажа. После щях да оставя камерата да се отдалечи, да се разходи из дансинга в притъмнения хол, да излезе от рождения ден през балконската врата, кадърът да обхване целия блок (нощта скрива грозотиите) и бавно да се отдалечи, изгубвайки се сред светлините на нощната Младост.

Докато не остане единствено музиката.

 

 

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2019, № 2 (231)

Други публикации:
Александър Шпатов. #НаЖивоОтСофия. София, 2014.