Александър Шпатов

web

Ще го срещнеш на кьошето на Скобелев и Прага, откъм НДК - много прилича на циганите от Женския пазар, които се приближават и с онова напевно парфюмицигарибате се опитват да ти продават нещо от малката си контрабанда. Като те заговори обаче, веднага ще разбереш, че неговата контрабанда въобще не е на дребно и че всъщност никакъв циганин не е, ами арабин, най-вероятно бежанец от Дамаск.

- Гледам, обичаш да четеш, а, бате? - ще те попита, поглеждайки книгата в ръката ти. - Имам най-добрата оферта за теб, честна дума ти казвам. Хванеш ли се да четеш оттука, никога няма да спреш. Eто, гледай само. - И в този момент ще извади от джоба на коженото си яке някакъв електронен четец. Чисто нов. Ще го включи, ще ти го покаже как работи, ще ти даде да го подържиш. - Заредил съм го с книги, дето и да искаш, пак няма да можеш да ги изчетеш, не го гледай, че е толкова малък. Сто лева, и е твой.

- Нямам толкова пари.

- Колко имаш?

- За книги вече нямам - ще отговориш и за съжаление така, както вървят нещата напоследък, най-вероятно ще е вярно.

- Добре, петдесет тогава.

- Нямам, ти казвам.

- Добре, каква е тази книга, дето я четеш?

- "Директно от София" се казва, нова е.

- Не я знам. Хубава ли е?

- Става.

- Добре, да ги разменим тогава. Четеца за книгата. Най-добрата оферта ти е това тука на Петте кьошета, от мен да го знаеш.

- Ей, ама наистина знаете да се пазарите вие, арабите - ще се зарадваш ти и ще си стиснете ръцете, и без това само един разказ ти е останал до края. - Имаме сделка.

Ще размениш книгата за четеца, арабинът дори ще ти даде и едно калъфче бонус, после ще ти пожелае приятно четене и ще се разделите. Ти ще продължиш към НДК, той ще остане на кьошето. На НДК ще слезеш в метрото. Твоята линия ще дойде веднага. Ще се качиш, ще включиш киндъла и ще започнеш да четеш:

ПЕТИМАТА ОТ ПЕТТЕ

Ще го срещнеш на кьошето на Прага и Скобелев, откъм спирката на тролеите. Ще прилича точно на теб. Ако си леко брадясал обаче, той още ще е прясно избръснат, ако си с нови дрехи, той ще е с вчерашните ти. Ще се вгледаш още по-внимателно и без повече думи би трябвало да схванеш - той ще си ти. С един ден по-млад обаче. Ако не го схванеш веднага, ето как ще ти го обясни:

- Какво си се опулил, бе? - ще ти каже. - Не се ли знаеш как изглеждаш?

- Знам, но откъде се появи, ей това не разбирам - ще отговориш на по-младото твое аз.

- Нали аз разбирам, бе, това е важното. А пък като се замислиш, аз всъщност съм ти - значи, и ти разбираш. Откъде съм се появил ли? Загубих си времето да вися на тая спирка от вчера. Затова съм с един ден по-млад от тебе в момента, това е разликата.

- Как така по-млад?

- Ей така, бе. Буквално. Вчера седна тука на спирката да чакаш, по едно време си тръгна, но се оказа, че си седял точно на онова място, дето номерът връзва, и една част от теб остана. Късмет. Перон девет и три четвърти, само че на Петте. Хем си си тръгнал и ти е минал един ден от живота, хем си останал и си го изгубил. Все едно не се е случвал. Плюс един ден за твоето аз, плюс нула за мен.

- Искаш да кажеш, че затова още не си брадясал, така ли?

- Ето, казах ти, че разбираш. Евалата си правя.

И двамата се засмивате. Сами на себе си, както се казва (абсолютно на място в случая). Както си се смеете обаче, по-младият ти аз от Петте изведнъж става сериозен.

- Дотука е лесното обаче. Схвана го, разбра кой съм, разбра, че ако стоиш цял ден на Петте, си губиш деня. Обаче аз, докато висях тука тия двайсет и четири часа и нищо не правих, се замислих - тоя номер с губенето на деня хубаво ни е вързал, но въобще не е шега. Добре, че мина оттука днеска, иначе не знам какво щяхме да правим. Сега да ти обясня как аз ги виждам нещата. Вариант едно: видял си ме тука, и това е, кой откъде е. И какво става - избива ни на шизо. Раздвоение на личността. Буквално. Знаеш ли къде ще му излезе краят? Единият на Четвърти километър, другият в Курило, можеш да си сигурен.

- Виж, аз това никога не съм го искал да се получава, не съм мислил къде трябва да сядам - ще се опиташ да обясниш и да измислиш някакъв изход ти. - Приемаме го за грешка. Бъг в системата. Както се е случило, така и трябва да приключи. Как? Много лесно - аз се разкарвам сега веднага, а ти оставаш тука на Петте, никъде не мърдаш, тотално си губиш времето и съответно накрая пукваш от скука. Буквално, надявам се. Въпросът с шизото е решен.

- Така, това е вариант две: ти си продължаваш живота, аз ти пазя гърба от тука. Няма раздвоение на личността, защото аз тука нищо не правя. Само че, ако наистина взема, че пукна от скука? Нали аз съм всъщност ти - каква ти е гаранцията, че ще те бъде после? Плюс това ти си се знаеш - няма как да остана на едно място, без да ми писне. Какво като няма да остарявам, не е това вечният живот за мене.

- Тогава какво предлагаш?

- Вариант три: ти идваш на моето място и губиш един ден на Петте. Междувременно аз си продължавам с живота ни, все едно не сме се виждали. Утре идвам и те сменям. Разбираш ли? Единият живее един ден, другият го губи. После обратното. И понеже пак като се сменим, ще са минали два дена, а всеки от нас поотделно ще е изживял само по един, излиза, че ще стареем два пъти по-бавно, схващаш ли? Предаваме си щафетата, караме един живот, обаче делкаме времето. На десет дена технически всеки остарява само с пет. Не е вечен живот, но накрая пак ще сме с едни четирийсет-петдесет години напред. По-добра оферта от това няма. Вечен живот - също. Това е най-близкото за момента.

Офертата наистина е добра, няма как да не пробвате. Сменяте си местата и ти застъпваш на кьошето. Не правиш нищо. Докато чакаш, времето минава изненадващо бързо, явно е от мястото. На следващия ден по-младият ти аз идва. Състарен с един ден. Ти си същият като вчера. Отново се разменяте и продължаваш вашия си живот, а той остава. Дните се завъртат. Животът ти си тече нормално и никой не подозира за номера, който въртиш. Така де - въртите. Дори и близките ти няма да могат да различат, че се бръснеш два пъти по-рядко. По-нататък ще казват, че си младолик. Още по-нататък никой вече няма да помни, за да те сравнява през годините...

Единственото неудобство - няма да можеш да напускаш София, нали за да работи схемата, трябва всеки ден да минаваш през Петте. Да, теоретично можеш и да увеличаваш периодите, но чакането за другия е убийствено, а мястото - или каквото там стои зад него - определено приема думите буквално.

Та както казах - нищо няма да е по-различно от преди. Нещо ще ти нагарча обаче, някакво чувство за празнина бавно, но сигурно ще обхваща мислите ти. И как не - уж ти си вършиш нещата, живееш пълноценно, както се казва, а в същото време чакаш на кьошето на спирката за тролеите към Красно село и не правиш нищо. Още по-лошо - нали всеки ден минаваш през Петте - смените и чакането стават рутина. Рутината - ежедневие, а ежедневието, за съжаление, е най-сигурният начин да си изгубиш младостта. Какво като времето минавало два пъти по-бавно - пак ще го загубиш, щом всеки ден ти се свежда до едно и също... И докато се усетиш - и ти и другото ти аз, пак вече ще сте си стари.

И ако някой тогава попита - теб или другото ти аз от Петте, няма значение - дали съжалявате за нещо, знам, че ще му отговориш така: не трябваше да вися да чакам тролея на онова кьоше, само за това съжалявам, но и то не е малко. Никак даже.

Нищо подобно нямаше да ти се случи, ако решиш да минеш през съседното кьоше, това на Скобелев и Ботев. Нищо чак толкова съдбоносно поне, само дето, без да искаш, ще се сблъскаш с някакъв пенсионер. Той ще си гледа в краката, ти ще блееш настрани по някакво бентли, което тъкмо минава светофара, и съответно въобще няма да го забележиш. Ще се спогледате, докато той си вдига очилата от тротоара, а ти му събираш нещата от торбата, ще се извините един на друг (той като че ли доста по-пламенно, отколкото ти) и ще побързаш да продължиш към Руски паметник, въпреки че зад теб онзи ще продължава да се опитва да ти обясни нещо.

Чак вечерта ще го усетиш. Странно: ще си запомнил целия ден след това. Секунда по секунда. Детайл по детайл. Преди сблъсъка с пенсионера - нищо. Дори и по каква кола си се бил загледал, дори и откъде си идвал преди това. Докато се въртиш в леглото, ще върнеш лентата до най-малката подробност за останалата част от деня: колко паста си си сложил на четката, репликите от сериала, който си гледал, реда на рекламите, сакото на новинарката, цените на всичко от касовата бележка в супера, какво е било на промоция по щандовете, лицата в петицата, колко точно дупки е имало билетчето за трамвая, надписа на Руски паметник - буква по буква, номерата на колите, които са ти дали предимство на кръговото, къде е имало пукнати плочки по тротоара на Скобелев, и най-вече - лицето на онзи пенсионер от Петте, тъмните стъкла на очилата му, филцовата шапка, скъсаното долно копче на стария шлифер, кръпките на лактите, торбата с хляба и киселото мляко...

На следващата сутрин ще минеш през същите места като вчера, за да се увериш, че не си си въобразил. Ще видиш същите цени и промоции в магазина, ще свериш надписа на Руски паметник със спомена си за него, ще минеш по Скобелев и една след друга ще откриваш всички пукнати плочки, точно там, където си мислиш, че трябва да са. И някъде тогава ще го схванеш съвсем ясно: вчера някак си наистина си придобил тази дарба. Всички спомени ще са кристално ясни и както изглежда, няма да можеш да забравиш и песъчинка от тях.

На Петте ще видиш и онзи пенсионер, отново с торбичка от пазара и отново с черни очила. Цял ден всъщност тайно ще си се надявал да го срещнеш, трябва да има някаква причина спомените ти да започват точно от него. Не може да е случайно, мислиш си, а междувременно паметта ти ще те бомбардира с всички запазени спомени оттогава. Ще се приближиш към пенсионера, но тъмните му очила няма да издадат никаква реакция. Ще те регистрира едва когато го заговаряш.

- Здравейте, вчера се сблъскахме тук и понеже случайно ви видях, бих искал да знам дали сте добре, нали нищо ви няма?

- Помня ви, господине. Разбира се, че ви помня - ще каже вместо отговор пенсионерът и отново ще захване с извиненията: - Страшно съжалявам, не съм искал да ви замесвам. Трябваше да ви предпазя...

- Дреболия. Нали и вчера ви казах.

- Не говоря за това. Вие вече сте забелязали... предполагам си спомняте всичко от тогава досега, нали не се лъжа...

- Откъде знаете? - ще попиташ изненадан.

И тогава ще ти обясни. И той като теб помни всичко: лица, места, надписи, реплики, всяка подробност от дните си, дори и най-дребната... Нищо вече не може да му убегне. Аномалия - хората на стари години ги хваща склерозата, а при него е точно обратното. Нищо не може да забрави.

- Не е дарба, както сигурно сега си мислите, господине - ще си свали очилата той и зад тях ще откриеш най-дълбоката тъга, която си виждал някога. - Болест е. Съжалявам, че ви я предадох. И аз самият не знам как става, но ако погледна някого в очите и те ми влязат в спомените, веднага го заразявам...

- Че каква болест може да е това? - ще попиташ ти и вече няма да знаеш какво да мислиш. - Всеки си мечтае да има безупречна памет.

- Има такова проклятие, както казват, господине: да ти се сбъднат мечтите. - Пенсионерът ще се засмее безрадостно. - Но в тези мечти се пропуска най-важното: човек не просто забравя, а филтрира. Оставя добрите моменти и замъглява лошите. Това е ключът към щастието. Ако помниш всичко, лошите спомени винаги ще натежават. А още повече ще те затиска шлаката. За какво ти е да помниш рутината? За какво ти е да можеш да пресъздадеш току-що отминалата седмица минута по минута? Сам ще видите как паметта ви съвсем скоро ще се затлачи. Ако един ден, след като се разболяхте можете да си спомните какво сте яли вчера за вечеря продукт по продукт, какво ли би било след месец? А след година? Паметта ни работи с асоциации и връзки - представете си, че ви кажа Петте кьошета, и в главата ви на секундата да се визуализират всички пъти, когато сте минавали оттук, лицата на хората, с които сте се разминали, колите, които са чакали на светофара, обявите, които са били разлепени по стълбовете. Каква дарба може да е това?

- Затова ли сте с очила? За да не запомняте всичко?

- По-точно - за да не виждам въобще. Казах ви, а и вече го усетихте на свой гръб - рискувам да заразя някого, ако си отварям очите. Вчера се спогледахме само защото ме блъснахте. Беше рефлекс, не съм го искал. А и отдавна знам кое къде е разположено, вече няма нужда да гледам, за да се придвижвам. Впрочем колкото по-малко промени в ежедневието - толкова по-добре ще ви понасят дните, господине. Приемете го като съвет. За очилата ви казах, вземете си и вие още днес. Въобще простете се със сетивата си. Само така ще се пощадите. Вкъщи например съм затъмнил, паля лампа само когато чета. Винаги нося тапи за уши, дишам през устата. Излизам само до магазина. Купувам винаги едно и също - хляб и кисело мляко, само една марка. Сигурно ви изглежда като изтезание, но всъщност е единственото ми утешение. Вместо да избухва всеки ден с нови и нови детайли, приучил съм паметта ми да вибрира в една и съща честота. Разбирате ме, нали? Рутината е единственият начин да водиш някакъв що-годе нормален живот. Колкото по-просто е ежедневието ми, толкова по-лесно понасям спомените за него.

- Мисля, че ви разбирам. Но как се издържа всичко това? Скуката не е ли убийствена?

- Скуката от спомените имате предвид. Именно срещу нея се боря. Единственият начин да не изпадаш в бездната на спомените е да мислиш. Хората са го казали - от много мислене глава не боли, нали така, господине? Колкото по-абстрактно, толкова по-добре. Затова никога не гледам телевизия. Не слушам и радио. Основно си прекарвам времето, като препрочитам книги. (Не много - иначе спомените за прочетеното ще ме залеят.) Библията, но само Петокнижието, Псалмите и Новия завет, от него най-вече Откровението на Йоан. За баланс - Алексис Зорбас и Стивън Хокинг. За удоволствие - Оруел и по малко руска класика. И толкова. Музика - само Моцарт и Бийтълс, казах вече за шлаката. Бих гледал и филми, но избягвам. Киното атакува всичките ви сетива. Въобще не те щади.

­ Трябва да има и друг начин - едва ли не ще проплачеш, - очертаната перспектива определено те плаши. - Повярвайте ми, господине, всички други, които съм заразявал, не издържаха. Не можеш да си спомниш как се забравя. Някои от по-младите, които са израснали с компютри, мислеха, че могат да си форматират паметта, все едно е харддиск. Електрошок, хапчета, лоботомия в домашни условия, какво ли не пробваха... Станаха на зеленчук. Други ги усетиха, връзваха им очите и ги прибираха в лудници и изолатори. И по-добре - представяте ли си, ако избухне епидемия? Целият свят отива. Трети - и именно за тях искам да ви предупредя - си казаха, че могат да продължат живота си както преди. Твърдели са го и пред мен - да помниш повече от другите, може само да е предимство, казваха. Но да помниш всяка секунда от живота си, е съвсем различно. Няма как да живееш нормално и същевременно да преживяваш още веднъж в главата си всичко, което току-що ти се е случило. За всеки час от живота си да добавяш още един спомен. А и нещата се наслагват, господине. Спомняш си как си си спомнял. Матрьошките на паметта се отварят една след друга и няма къде да спреш. Блокираш. Седмица, най-много две - прегряваш и изключваш. Не познавам човек, който да е оцелял по-дълго. Аз съм единственият, господине. Казах ви вече защо. Всъщност - ще продължи пенсионерът - голям късмет е, че ви срещнах днес. На мен ми трябваше цяла седмица, преди да разбера, че рутината е единственото спасение. През тази седмица обаче бях изложен на какво ли не. Разбира се, в главата ми е всичко оттогава. Нямате представа колко много ми пречи. Но вие помните само от вчера до днес. При това през половината време сте спали. (Впрочем усетихте ли - само сънищата може да се забравят?) И ето ви възможност, която аз нямах - опитах се и вчера да ви го кажа, но не успях да ви догоня. Използвайте остатъка от днес, селектирайте спомените си. Подредете ги по най-удобния начин, планирайте, предвиждайте, действайте със замах, за да може да имате добра основа и от утре да влезете в едно наистина приятно ежедневие. Никога не сте зависели толкова от самия себе си, колкото днес, само това ще ви кажа и приключвам. Много се застояхме, целият шум от това кръстовище ме съсипва... Както и да е. Казах ви каквото имам. Ако не ми вярвате, Бог да ви е на помощ...

И пенсионерът ще хване зеленото и ще пресече. Ти дълго ще стоиш като гръмнат (със затворени очи). След това - можеш отсега да си сигурен - ще се затичаш да търсиш тъмни очила. Първото от нещата, които ще трябва да свършиш до края на деня.

Ако минеш през кьошето на Ботев и Патриарха обаче, вместо пенсионер ще срещнеш едно момче. Карирана риза, стилни очила, не повече от двайсет и две. Ще ти покаже телефона си с падналата батерия и ще ти се примоли да звънне на майка си. Трябва да ходят в Медицинска академия и му е супер важно. Ще му дадеш, какво толкова. Той ще набере номера, ще изчака петте позвънявания, но за съжаление ще каже, че му се е включила гласовата поща. Ще пробва още веднъж, пак напразно. Ще напише един бърз есемес за среща, ако случайно майка му си погледне телефона, после ще се извини за притеснението и ще те остави.

Никога няма да забележиш приложението, което тайно ти е изтеглил. По-точната дума е, че ти е лепнал вирус, но ако знаеше за какво всъщност е приложението, никога не би нарекъл нещо толкова полезно като youfilter вирус. Да, наистина - с всеки разговор, който водиш, ще го лепваш и на останалите устройства, с които се свързваш; тези устройства на свой ред ще го лепват и на други и съвсем скоро youfilter ще е най-ползваното приложение в света, без никой дори и да заподозре, че всичко е почнало с есемеса на онова момче. Да, но вирусите са лоши, а момчето е замислило това приложение именно за обратното. Функцията му е да утвърждава доброто, дори и там, където на пръв поглед не съществува. Звучи малко отвлечено, затова ще вземем за пример следващите ти разговори, за да видим как youfilter работи на практика.

След Петте самият ти най-вероятно ще си караш постарому. В едно от обажданията ти отново ще си ядосан за нещо, в друго ще се обидиш на някого или ще му завидиш или ще си помислиш, че някой ти е длъжен за нещо. Все някога ще се развикаш на онзи отсреща да не ти се прави на интересен или просто ще се държиш дърварски или егоцентрично или нещо подобно, важното е, че ще си правиш каквото винаги си правиш в подобни случаи. (Уж се мислим за добри, а на практика си се знаем - невинаги се получава точно така...) Докато водиш въпросните разговори обаче, въобще няма и да заподозреш, че приложението е заработило и че филтърът улавя всичко дума по дума и с милиони херца в секунда го преработва така, че онзи от другата страна да чува единствено пресятото. Първокласен екстракт позитивност, тройно филтрирани добри намерения, чиста проба благонамереност и разбирателство, наричай го както искаш, въпросът е, че с всеки следващ разговор наистина ще изглежда, че хората се държат по-добре един с друг. Много скоро дори ще тръгне да им личи!

Най-късно до две години youfilter вирусът ще се е лепнал на всяко устройство в света, което предполага комуникация. (Пресяването впрочем не зависи от езика, добронамереността е универсална.) И когато така или иначе приложението стигне до хардуеър цеховете в Тайван и Китай, всеки нов смартфон, лаптоп, таблет, или каквато там друга техника произвеждат поточните линии, ще излиза от тях с вграден youfilter още по default.

Разбира се, няма как в Гугъл да не се усетят, ще разучат тайнственото приложение, ще го доразвият и след около още три години youfilter ще започне да пресява цялата Мрежа, давайки тласък на най-новата и значима революция в технологиите.

(Ще има и гласове, които ще са твърдо против подобно филтриране, все пак доброто и злото винаги са вървели заедно и именно така се осмислят взаимно. Но никой няма да чуе тези гласове. Просто няма да има как - нали всички компютри вече ще са устроени да филтрират автоматично негативизма. Подобни мнения ще са първите, които ще бъдат пресявани.)

И така, ние още ще сме живи, когато доброто и красивото окончателно ще възтържествуват в света, а злобата и лошите мисли ще са останали някъде далеч в миналото. (Или по-точно - в специалните сървъри на Гугъл, към които ще бъдат пренасочвани. Ще има и идея лошите мисли направо да се трият, но академичните среди веднага ще запротестират: това е културен опит, ще твърдят професори със сериозни бради, ценен фонд за развитието на човечеството; без него няма да можем да разбираме как са мислели предците ни и защо са им се случвали всичките проблеми, които са им се случвали. А и ако нещо случайно се обърка и настъпи пандемия от негативизъм, ще добавят от СЗО, които вече ще са обявили негативизма за болестта на XXI век, ще трябва да намерим антидот, да направим съответната ваксина и т.н. Нали затова пазим антракса и едрата шарка, никой не е застрахован.)

Макар и да не е очаквал, че приложението ще се развие чак в такъв грандиозен мащаб, горе-долу това са били и първоначалните намерения на момчето от Петте - да направи света едно наистина добро място за живеене. Проблемът е, че никой никога не може да предвиди всичко, камо ли един толкова млад и зелен програмист. И ето какво мазало ще се случи после, точно когато всичко ще клони към глобален хепиенд и най-напушения мирен свят, съществувал някога:

В един момент - за добро или лошо нас сигурно вече няма да ни има - някой по поддръжката на сървърите неминуемо ще открие, че съхраняваната лоша информация е набрала критична маса, поради което сама е започнала да привлича латентен негативизъм отвсякъде. Една свръхчерна черна дупка, вселенска прахосмукачка за трансцендентална лошотия, или както там би следвало да се нарече (както и с екстракта позитивизъм, и за обратния феномен езикът още не е стигнал до някакво точно понятие). Както и да се нарече обаче, никой освен въпросното айти няма да разбере за проблема просто защото и тези лоши новини ще бъдат филтрирани. Такива са настройките, както бе казано по-горе. Дори и самото известие за откриването на черната дупка в сървърите ще бъде засмукано своевременно именно натам. Точно както става и със самите фотони, които завинаги остават сплъстени в сърцето на дупките, всеки опит за някакво предупреждение ще бъде поглъщан и ще завършва в ядрото от негативизъм.

А какво ще правят толкова много лоши мисли на едно място, където няма кой да ги спре? Ще мислят, как какво. Ще мислят и страшно ще се дразнят, че на света е останало само добро. Така че, когато следващия път айтито се зачуди как да се справи с проблема, лошите мисли изглежда ще измислят как да се вмъкнат под прикритие в мозъка му и, представяйки го за нещо наистина страхотно, той от своя страна ще изпрограмира филтър за добрите мисли, който да работи по същия начин както youfilter-a, само че с обратен заряд.

Вирусът и този път ще се разпространи и ще отключи същата последователност от събития. Съвсем скоро цялото добро също ще се е скупчило на едно място, далеч от сървърите с лошотията, разбира се. Така от света няма да е останало нищо друго освен неутрони и масивни парчета ежедневие. Един напълно нормален, идеално сив и скучен свят, в който новите реклами за перилни препарати и допълнително пенсионно осигуряване ще са най-въодушевяващите събития в месеца.... И всичко това - само защото си си дал телефона на някакво момче от Петте.

А ето например какво ще се случи, ако минеш от другата страна на Патриарха - на кьошето със Скобелев. Точно под уличната табелка стои един монах. По-скоро млад, на не повече от четирийсет, с рядка брада, която още не си е пуснал, както подобава на расото му. Ако тръгнеш натам, ще те загледа още отдалеч. Явно ще открие у теб онова, което е търсил, защото ще те изчака да приближиш и ще вдигне старозаветно десницата си за поздрав.

- Здравей, брате - гласът му ще е мек и ще буди доверие. - Искам да те попитам нещо, надявам се, че ще ми отговориш искрено. Кажи ми, брате, вярваш ли в Бог? Вярваш ли в нашата Света Троица?

Въпросът ще те хване неподготвен, разбира се, макар и някак си да изглежда доста подходящ в устата именно на този млад монах. Няма да отвърнеш веднага. И двата отговора в тази ситуация ще са неудобни. От една страна, прекалено лично е да споделяш вярата си, пък било и с този възторжен монах, може би един от последните в страната въобще, който на всичко отгоре те нарича и свой брат. От друга, ако му кажеш, че не вярваш или че не си се замислял, рискуваш сериозно да му паднеш в очите, а монахът някак си ти е симпатичен. Да или не, няма значение какво ще кажеш - във всички случаи монахът ще ти отвърне по един и същи начин:

- Чудесно - ще ти каже и ще сложи десницата си на рамото ти, - а искаш ли да видиш дали си прав? Изобретил съм машина, с която мога да докажа дали Бог съществува. Ако ми помогнеш, ще го разберем веднъж и завинаги.

После ще ти разкрие всичко. Преди да стане монах, бил доктор по астрофизика, работел за един от най-големите професори в Станфорд и търсел още доказателства за Големия взрив. Когато екипът им ги намерили в частиците неутрино от сиянието на някаква далечна звезда, разбрал само едно - че не може да бъде толкова просто. Затова и повярвал в Бог. Нямал доказателства, че съществува, но щом повярвал и включил Светата Троица в картинката, всичко изведнъж придобило смисъл и вече можело да се обясни. Още в Станфорд започнал работа по машината си, но когато професорът научил с какви глупости си губи времето, накарал Академичния съвет да прекрати договора му. Нямал какво повече да прави в Америка. Върнал се, нанесъл се в една пристройка на Клисурския манастир над Банкя и там продължил работата си. Когато укрепнал във вярата, се подстригал за монах. Над десет години му трябвали, за да завърши машината си, и най-после успял. Знаел, че ще проработи, било прекалено сложно за обясняване, но бил абсолютно сигурен, че е намерил начин да докаже, че Бог съществува. Само му трябвал доброволец. Слязъл от Клисурския манастир, застанал тук, на Петте в центъра на града Христов София и Господ му изпратил теб.

Ако се съгласиш, ще ти имплантира сензорната част от машината и една година ще следи ежедневието ти, за да нагласи точно настройките си. След това ще проведе и самия експеримент. Ако Светата Троица е само една измислица, нищо няма да се случи. Ако обаче триипостасният Бог наистина съществува, експериментът ще те убие. Вечният Господ се манифестира най-вече чрез смъртта. Но това няма защо да те притеснява - ако Бог съществува, съществува и възкресението на мъртвите. Ще си умрял само за да получиш живот вечен - ако е вярно, че има Бог, то и обещанието му към нас, човеците, ще се сбъдне, ще те уверява монахът от Петте.

Ще трябва да му отговориш, но този път ще е много по-сложно да вземеш решение.

По-лесно ще е да му откажеш. Колкото и да ти е симпатичен монахът, шансът да е измислил такава машина е илюзорен. Камо ли да я е построил в Клисурския манастир. Може и наистина да е бил в Станфорд, но каква е гаранцията, че не е изперкал от толкова теоретична физика и затова професорът да го е изгонил? А каква впрочем е гаранцията, че въобще е монах, какво като има расо, всякакви луди се разхождат из София?

Ако не си вярващ, най-вероятно ще ти е по-лесно да го отсвириш. Ще кажеш, че те е страх от импланти например или че нямаш време за губене, ще му пожелаеш успех все пак и ще си продължиш по пътя. Но ще мине време, година, да речем, и ще разбереш, че си пропуснал голяма възможност. Щом вярваш само в науката, значи знаеш, че всичко е продукт на случайността, че Вселената не е нищо друго освен ентропия и празни пространства, а ти си дребна точица на малка планета в периферията на една от милионите галактики в студения Космос. Животът ти нищо не може да промени; погледнато в перспективата на милиардите години, делящи ни от Големия взрив, той няма и не може да има никакъв смисъл и цел. Фактът, че еволюцията ни е направила мислещи създания, способни да си задават въпроси за душата и за смъртта, е само зла шега на естествения подбор и нищо повече. Ако мислиш така, впоследствие ще установиш, че си пропуснал най-големия шанс животът ти все пак да придобие някакъв смисъл. Можел си да се подложиш на експеримента и да докажеш, че всичко е суеверия и отживелици, че за добро или лошо науката вече ни е дала отговорите за света, които са много по-прости и по-логични от фантазиите ни. Какъв по-голям шанс от това, да знаеш всичко със сигурност...

Ако пък си истински вярващ, сигурно с готовност би се подложил на експеримента, но не и ако го сметнеш за начин Бог да изпита вярата ти. Не им е работата на монасите да проектират такива машини, те най-добре от всички трябва да знаят, че Господ е непознаваем, ще си кажеш. Именно това е смисълът на вярата, не е нужно да поставяш пръста си в раната както свети апостол Тома в онази най-свята неделя в къщата на Марко в Йерусалим. Добре постъпваш, че не се поддаваш на изкушението, ще си мислиш, докато си тръгваш от Петте, има граници, които не бива да се прескачат, пък макар и в името на науката. Но и в този случай после ще съжаляваш. Имал си златен шанс да покажеш на другите, че има Бог, и да ги вкараш в правия път. Всеки ден, когато виждаш греховете на града, който монахът неслучайно нарича Христов, ще се каеш, че си нямал смелостта да заложиш живота си. Хората трябва да имат страх от Бога, ще си мислиш; ако им беше доказано, че Той наистина съществува, никога нямаше да изпаднат в такова запустение на духа, каквото е в момента.

Може би заради опасността от всички тези съмнения по-скоро ще се съгласиш да участваш в експеримента. Монахът ще те разцелува, ще те нарече брат още поне хиляда пъти, после ще отидете до първата пряка, ще се качите в голфа му за към Клисурския манастир и още същия ден вече ще ти е сложил импланта.

Но във всички случаи след не повече от два месеца ти ще си мъртъв и още по-лошото - това далеч няма да значи, че експериментът е успял.

Ако в действителност няма Бог, ако всичко отвъд този свят е празно, напразни ще се окажат и надеждите ни за живот след смъртта. Най-голям интерес да скрият тази истина биха имали търгашите около гробищата и можеш да бъдеш сигурен, че щом мафийката им разбере за експеримента, ще направи всичко по силите си да го осуети. На езика на всяка мафия това значи само едно. (И няма да има Кой да ги спре, в това също трябва да бъдеш сигурен...)

Ако пък има Бог, то съществува и Лукавият, а той, от своя страна, е последният, който ще иска истината да излезе наяве. Всеки си има слабости, Лукавият ще надникне в душата ти, ще открие твоята и докато сензорът на машината започне да те следи, цялата му армия от бесове вече ще те е атакувала, докато окончателно не те сломи. (А ти си обикновен човек, нямаш силата на монаха и никак няма да им е трудно, особено като се има предвид огромният залог).

Така че каквото и да искаш, както и да си го представяш, няма да имаш правилен ход. Освен един и ти много добре вече го знаеш - никога да не минаваш през онова кьоше, само това може да спаси теб и душата ти.

Ако не е прекалено късно и монахът вече не те е набелзал, мини по отсрещния тротоар и ще стигнеш Скобелев и Прага, ъгъла откъм НДК. Някаквъв арабин стои и гледа книгата в ръцете ти. Много прилича на циганите от Женския пазар, които се опитват да ти продават цигари или парфюми, но веднага щом те заговори, разбираш, че неговата контрабанда въобще не е на дребно.

[Чак сега за миг ще вдигнеш глава и ще се огледаш. Вагонът е празен. Явно всички са слезли на последната станция, а ти си се бил унесъл в четене и не си усетил. Влакчето обаче не спира да се движи през празните тунели някъде под София. Поглеждаш за миг към бетонните стени, които се стрелкат пред погледа ти, после се връщаш към екрана в ръцете ти и продължаваш нататък:]

- Гледам обичаш да четеш, а, бате? - ще те попита арабинът, сочейки книгата в ръката ти. - Имам най-добрата оферта за теб, честна дума ти казвам. Хванеш ли се да четеш оттука, никога няма да спреш. Eто, гледай само...

[Четецът не показва нито колко страници си минал, нито колко ти остават. Но ти си се зачел и вече няма значение, че си сам във вагона, че влакът продължава да се движи с бясна скорост сред голия бетон на тунела и че - в крайна сметка - линията не пътува за никъде.]

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2019, № 2 (231)

Други публикации:
Александър Шпатов. #НаЖивоОтСофия. София, 2014.