НИЩО ИНТЕРЕСНО

Александър Шпатов

web

Оградете вярното
Оруел ще почине през 1984 г.
Да / Не

Непременно трябва да ме вземете, - четеше се в писмото - най-вече защото съм страшно вещ в тая работа с наблюдаването. Почнах още като малък, наред с всички деца от блока - знаете я тая заигравка с биноклите. Наистина се зарибих обаче десетина години по-късно, при това съвсем случайно. Един ден телефонyът вкъщи нещо се скапа и в крайна сметка се оказа, че винаги, когато набирам някого, линиите неминуемо се смесваха. Отначало яко се дразних, карах се с всички, дето ми се мешаха, но най-вече с ония от "Повреди", които през ден човъркаха по линиите и все нищо не можеха да оправят. След седмица обаче вече изобщо не ми пукаше. Напротив, даже ми стана някак забавно и когато скучаех, вдигах слушалката и почвах да слушам разговорите на другите.

Какво да вземе от пазара; кога да се видят; да бърза да си пусне телевизора, че давали мача; да не бързала да приготвя яденето, щото той бил имал работа; нямала днеска време да се видят и т.н. Имаше един особен чар, състоящ се в същинската простота и обикновеност на разговорите. Беше като да отидеш в чужда страна и изведнъж да се сепнеш и да разбереш, че и там играят футбол, при това със същите правила. Нямаше нищо необичайно, нищо нагласено, въобще - нищо интересно (в стария телевизионен смисъл на думата).

След месец вече страшно се бях увлякъл и прекарвах по цели часове из оплетените телефонни линии. И представете си - точно тогава техниците да вземат да оправят повредата. Наместо благодарности, отново отнесоха цял куп ругатни. Тъй де, бяха избрали възможно най-неподходящото време да се мешат в личните ми работи.

Впоследствие се оказах в състояние на истинска абстиненция, но добре, че точно в тия години изгряваше зората на Мрежата и скоро някак си успях да се съвзема. На първо време почнах да се ровя из форумите. Тук обаче съпоставката с едновремешните римски площади съвсем не е на място. По-скоро, четейки изскрибуцаната латиница, все едно седях на мраморните редове на някой амфитеатър. На екрана всеки излизаше със своята си маска и (почти съм убеден) с добре заучени обръщения и отговори. Именно заради това всичко вървеше далеч по-зле отколкото с телефонните разговори и всяка вечер гасях компютъра, заричайки се повече да не се занимавам с тия жалки наподобявания на истинско общуване.

Най-накрая обаче упоритостта ми се възнагради. Един ден изнамерих двама, дето се уговориха да се видят "на живо". Той щеше да носи вестник, тя - жълт чадър, а аз - цялото си любопитство. В сладкарницата тя почти не яде, щото уж била на диета. Почти и не говори - и двамата изпитваха някаква особена неловкост, понеже хем знаеха толкова много един за друг, хем до днес нищо не си бяха казвали. Накрая съвсем се умълчаха и притеснено почнаха да барабанят с пръсти по масата. [Май се връщаха към писането.]

Така или иначе повече никога не случих да наблюдавам подобна среща, но за сметка на това скоро Мрежата изкара куп нови предизвикателства на сергията си. От всичко най-много ми се щеше да мога да надникна поне в капчица от неспирно сипещия се световен порой от електронни писма. Един приятел, дето страшно ги отбираше тия работи, тръгна да ме учи как да влизам в чуждите пощи. Трябваха ми почти две години, за да мога да схвана цялата шашма, но определено си заслужаваше, защото самородната обикновеност неизменно бе налице. Няма смисъл да навлизам в повече обяснения - считам, че точно вие най-добре знаете за какво иде реч. Не мога обаче да не се изкуша поне да споделя с вас най-любопитното писмо, което някога съм изчовърквал. И досега си го спомням дума по дума:

Ако е истински ценител, човек надали би могъл да иска повече. Както и да е, с годините защитата на електронните пощи значително се усложни и в крайна сметка ми се наложи да насоча усилията си другаде - например към ровичкане из самите папки и файлове на хората. Точно по това време почнаха да изграждат т.нар. "местни мрежи" между отделните компютри, което страшно улесни наблюдателските ми набези. Тръпката отново бе налице и това продължи повече от година. Един ден обаче почнах да разчовърквам компютрите в комшийската ни мрежа. Сепнах се, когато открих, че съдържанието на папките и файловете по никакъв начин, макар и бегло, не можеше да ми подскаже, за кой от съседите ми ставаше дума. Няма да крия - оттогава спрях да се занимавам с Мрежата. Явно животът във виртуалния свят никога не можеше да бъде напълно истински и обичаен.

Впоследствие отново тръгнах да се занимавам с телефонните връзки, които междувременно вече бяха минали на ново ниво - мобилното. Известно време се чудих дали имаше начин разговорите да бъдат прихващани. Нямаше. Тогава ми хрумна друго и така тръгнах по дискотеките. Там си набелязвах някого (обикновено доста разсредоточен от даровете на нощния живот), издебвах го, докато танцуваше, и в крайна сметка му чорвах телефона. Излизах навън и преглеждах грабнатия трофей. Задължителното "Мама" при номерата в Указателя, куп картинки за екрана, мелодията на най-пресния хит и т.н, но преди всичко получените и изпратените съобщения, на които можех да се наслаждавам с часове. Нямах обаче толкова време - трябваше телефоните да бъдат връщани, преди някой да се е усетил.

Като цяло всичко минаваше гладко, което пък разпали дързостта ми. Даже почнах и аз да пиша по някое и друго съобщение. Разбира се, нещо безобидно от рода на "Как си?" или пък "Спиш ли?". Веднъж дори върнах телефона в прилежащия му джоб, но след час отново го взех, за да видя дали ми бяха отговорили. Грешите обаче, ако си мислите, че ми се размина. Не мога да кажа точно колко души ме погнаха оная вечер, но едно е безспорно - биха ме, както даже масло не се бие.

Като ми махнаха конците и гипса, реших да отворя фото. Хем прехраната си да изкарвам (доста го бях закъсал с това мое наблюдаване), хем пък на воля да си разглеждам безбройните снимки, дето щяха да ми минават през ръцете. Всъщност, с това се занимавам и до днес.

Наскоро разбрах за вашето предаване и мисля, че идеята да показвате ежедневието на обикновените хора е наистина похвална. За мен обаче наблюдаването е едно строго лично изживяване и със сигурност буквално ще се побъркам, ако трябва да го споделям с милиони други погледи. Единственото, което би ме спасило, е да отида от другата страна - т.е. самият аз да стана наблюдаван. Считам, че моят безкрайно богат опит би ми помагал да върша точно това, което зрителите ще търсят да видят. В заключение, именно заради всичко казано дотук, искрено се надявам, че ще бъда избран за участник във вашето безкрайно вълнуващо (т.е. напълно обикновено) предаване и с нетърпение ще чакам отговора ви.

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2005, № 11 (72)