Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОЛБА ЗА НАПУСКАНЕ

Александър Шпатов

web

На дъното на кутията с важни неща наред с дипломата от университета, едно запазено меню от сватбата и перлите от баба си Радост пазеше и няколко обикновени А4 листа, хванати с телбод и цялата тежест на годините. Мъжът й отдавна й беше забранил да ги препрочита, няма смисъл, толкова неща се случиха оттогава, но тя използва момента, докато той беше излязъл за някакви лекарства, изважда пак кутията и си слага очилата:

М О Л Б А   З А   Н А П У С К А Н Е

До:
Мобилтел ЕАД
Клон “Надежда”
Бул. Ломско шосе, бл. 171

От: [това не го прочита, много добре знае от кого е]

 

Уважаема г-це Офис мениджър,

Скъпа Радост,

Сигурно тази молба за напускане ще те изненада, но държа да напиша всичко тук така, както го мисля от първия момент, в който те видях. (Никога досега не е имало подходящ повод да го направя, сама виждаш колко бързо се случва всичко от тиймбилдинга насам.) Преди това обаче трябва да си призная: влюбвал съм се в абсолютно всяка сервитьорка, във всяка продавачка, секретарка или барманка, която съм срещал, във всяко момиче, което е стояло срещу мен в метрото или с което съм висял на една опашка във Фантастико, в сестрите на всичките ми съученици, в братовчедките ми дори... Един поглед, и съм all in. Много пъти ми е връзвало, разбира се, но, общо взето, за по една вечер, най-много за месец. Убеден съм обаче, че този път ще е различно (то вече е!), и именно затова трябва да напусна.

Нашето време изтича, Радост. Времето, в което ти ще си най-красивото момиче на света, съвсем скоро ще отмине и никога повече няма да можем да го използваме. (Никога е най-сигурната форма на вечност, надявам се знаеш и това.)

Според теб всичко се случи на тиймбилдинга, когато заедно се криехме на пейнтбола да не ни уцелят, и за себе си сигурно си права. Но само за себе си; аз, както вече казах, се зарибявам винаги на секундата. Беше няколко седмици по-рано, HR-ката ме беше довела да се запозная с екипа, преди да започна. Докато чаках да ме представи, се заоглеждах и те видях - говореше с някакъв клиент. Нищо особено, той искаше да си плати сметката, а ти - да му пробуташ най-новия ни план за роуминг. Проблемът беше усмивката. Уж искрена, точно каквато се очаква от служителка зад едно Мтел гише, но първите бръчици те издадоха. Умората от рутината. Страхът, че нищо по-хубаво вече не може да се случи, докато предлагаш роуминг планове на някой друг. Нервната глътка от колата под бюрото. Може тогава да съм си въобразил, но вече със сигурност знам, че е така. (Много добре помня какво ми каза един ден за тротоарите в София, нали се сещаш, че нашият паваж няма как да го сбъркаш. Тук винаги ходим с наведена глава. Познаваш всяка спукана плочка, всеки недовършен тротоар, всяка дупка, всяка изкъртена шахта, всяко изкривено колче...)

И така ме удари! Не само твоето време изтича, Радост. Времето за цялата красота на света също изтича. Заедно със срока за промоцията. С водата от глетчерите в Швейцария. С мен и с теб.

Звучи ти отвлечено, нали?

А знаеш ли, че на Бермудите има един човек, когото искам да видиш? Всяка сутрин от понеделник до петък той застава на голямото кръгово в Хамилтън, през което се завърта целият трафик на острова, и маха на всеки, който минава оттам с колата си. Нищо повече, просто им маха, за да им пожелае един прекрасен ден и да им каже, че ги обича. Всeки ден от 1986-а до днес. Джони Барнс, Mr. Happy Man, така му казват всички. Но този човек вече е на деветдесет и една, колко още мислиш, че ни остава? Говоря за нас, не за него.

А чувала ли за сентинелците - последните хора, които никога не са се срещали с цивилизация. 250 искрени диваци, останали на своя осем на девет километра остров в средата на Андаманско море. Диамантите на Бенгалския залив. Никой друг не знае езика им, никой не може да ги разпита какво мислят за света наоколо, в какво вярват, какво намират за красиво... Колко време преди някой да развали всичко? (Не че не са пробвали, досега обаче всички опити са завършвали със стрела в гърлото.) Искам някоя вечер да изстреляме фойерверки над острова на сентинелците, да им спуснем някаква вкусна храна с парашут, може би и два-три стека с кола, да намерим някакъв супер силен биймър, да им прожектираме Нешънъл Джиографик от лодката ни и докато стоим и ги наблюдаваме, поне за малко да бъдем богове. (Никога не съм казвал, че не съм егоист. Все пак центърът на Вселената лежи до мен понякога :)

Неслучайно говоря толкова за острови. Робинзон никога нямаше да мисли за връщане, ако беше с теб. Чувала си за Maлдивите, но бас хващам, че не си чувала за архипелага Чагос, 800 мили по на юг. Там трябва да отидем, на атола Диего Гарсия - пръстен необитаема земя сред най-богатите морски дълбини в света. Това се нарича частен остров, разбираш ли? А също така, нали разбираш и това, ако Антарктика свали още съвсем малко от шапката си, Диего Гарсия вече ще е удавен. Може да се случи дори докато ние сме там.

Но не всичко е острови, трябва задължително да видим и Амазония, преди да е останала в историята. Хвани Google Earth където и да е над вътрешна Бразилия и зумни до някакъв по-нормален мащаб. А казваш, че аз оплешивявам! Мога да се хвана на бас, че още ще имам някаква коса, когато всичко там вече тотално ще е олисяло. А знаеш ли, че в Израел и до днес има от онези две рибки, с които Христос нахранил множеството? Представяш ли си какво ще е да ги опитаме? Петрова риба, така я наричат. Живее единствено в Генисаретското езеро, но от пет години някакъв вирус разяжда очите й и никой не знае какво може да го спре, преди рибките да изчезнат съвсем. (Или да ги изловят за ресторантите по брега, където и ние ще отидем, все едно.)

Трябва задължително да стигнем и до Суни и Наджин - единствените бели носорози, които могат да продължат своя подвид. (По някаква причина кетайците смятат роговете им за супер афродизиак и плащали луди долари в Конго, докато през 2006 не си отъркали в чатала и последния рог от северен бял носорог, останал сред природата.) В момента по зоологически градини има общо седем животни, но само две от тях са годни да свършат работата - Суни и Наджин. До 2009 ги пазили в Европа, но после разбрали, че само саваната може да ги разбуди от апатията. Прехвърлили ги на малка заградена полянка в Кения и оттогава всеки опит за чукане директно се качва в ютюб и мигновено става новина, още без резултат, за съжаление. Там искам да правим секс, защо не и да заченеш пред очите на северните бели носорози с отдавна отрязани рогове, за да не съблазняват кетайците.

Защо ти предлагам всичко точно на теб ли? Защото и аз не харесвам Надежда, София ме задушава точно толкова, колкото и теб... Откакто ми каза това за тротоарите, всеки път, когато погледна надолу, направо избеснявам. Не трябва това да е животът ни. Не може да предлагаме роуминг планове на някой друг, а над блока ми небето винаги да е сиво, дори и когато е слънчево.

Знаеш ли, ето това е най-тъпото - с парите от апартамента веднага мога да замина. Макар и с кръпките изолации, с уличните кучета и с боклуците зад входа, пак мога да му взема сто бона. А с толкова пари можем да отидем навсякъде, Радост. И пак ще ни останат. Сега, когато те направиха офис мениджър, спокойно можеш да изтеглиш още толкова в кредити. Именно сега е моментът, никога няма да ти откажат. А после - успех на всеки, който ни търси в Диего Гарсия. Разбираш ли, точно това, което ни задържа - апартамент, работа и т.н. - точно това може да ни махне от този град. Колко още роуминг плана ще предложиш, преди самата ти да ги използваш поне веднъж?

Затова аз реших. Напускам. Целувам те, връчвам ти молбата и ще чакам да дойдеш и ти. Преди времето ни да е изтекло.

Дата: [празно] Подпис: [Липсва]

 

Въобще не беше случайно, че датата и подписът липсваха. Бил написал молбата за напускане за по-малко от час, но на следващата сутрин я прочел отново и му се сторило, че думите въобще не са на място, особено с всичките скоби, че вместо да каже онова, което наистина мисли, просто е нахвърлил някакво есе като за домашно, че само ще се изкара наивник и още по-сигурно - глупак... Казал си, че първо ще оправи текста и чак тогава ще го пусне, и на няколко пъти наистина отварял файла и бъзикал по него. Моментът обаче отминал и той така и не се решавал... Междувременно нещата между тях бяха потръгнали повече от добре и след работа те все по-често се прибираха заедно в блока с кръпките. Един ден във Фантастико си купиха нови четки за зъби и тя си остави своята у тях. На следващата седмица си донесе и кърпа, а месец след това той й освободи едното крило на гардероба. В промеждутъците тя успя да го уреди в друг офис, за да не му е неудобно, че чука шефката си.

Промоцията за супер изгоден роуминг отдавна вече беше свършила. Следващата беше за пакети домашен интернет плюс кабелна. Самите те също се възползваха.

 

P.S. Когато една година след тиймбилдинга се усети, че не може да й измисли някакъв готин подарък за годишнината, изведнъж си припомни за файла, разпечата го в офиса, скрепи листата с телбод и вечерта най-тържествено й ги подари.

Първия път прочетоха молбата за напускане през смях. Още бяха млади.

 

 

© Александър Шпатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.05.2015, № 5 (186)

Други публикации:
Александър Шпатов. #НаЖивоОтСофия. София, 2014.