СИНТЕТИЧНАТА ДУША НА ИЗКУСТВОТО
(върху възгледите на литературен кръг "Стрелец")

Александра Антонова

web

Специфично за развитието на идеите в творческия кръг "Стрелец" е, че то следва логиката на фундаменталната Хегелова спирала. Спиралата е символ на принципната диалектика между тезата и антитезата, която създава ново ниво на отношенията между противоположностите - синтеза. Превръща противоборството във взаимозависимост, противоречието - във взаимопораждане.

Концепцията за отношенията "родно"-"чуждо" се развива през тезата на историчността и антитезата на философията, за да сътвори от антагонизма им синтеза на ирационалната идентификация. Идеите на "стрелците" за изкуството бележат същия път на развитие - те се развиват от прага на преодоляването на авангардната естетика, унаследила на свой ред реализма и символизма в посока към реализъм от нов - психологически - тип. Този реализъм от ново поколение нарича противоположностите "амбивалентност", припознава в механизма на ирационалното принципа на синтетичната двойственост. Ирационалното се утвърждава като ниво на творческа комуникация, като ниво на създаване на парадигми, като ниво на търсене и откриване на "истини", на "действителност". Ирационалното разкрива истината за примирените противоречия, за неразчленимите антитези. Мисия на изкуството става идентифицирането на човека посредством ирационалния синтез, унаследил творческите подходи на реализма и абстракционизма. Ражда се изкуството на човека за човека посредством човека.

Но що е изкуството? "Изкуството", пише Атанас Илиев, "показва пътя на човека към самия себе си, то е самооткровение на абсолютното" ("Изкуството", в. "Стрелец", бр. 3, 21 април 1927 г.). То е, следователно, пътуване към себе си посредством ирационалното. В този смисъл е и възгледът на Бродер Християнсен, цитиран от Илиев: "Задачата на изкуството, според Христиансен, е да ни приближи към ония наши преживявания, които остават незабелязани сред грижите на всекидневния ни живот, да начертае пътя към дълбочините на собствената ни индивидуалност." ("Изкуството"). Известно е, че "стрелците" са изпитвали културно влияние и от тезите на Анри Бергсон, който твърди, че "между нас и нашето собствено съзнание има един воал, който е дебел за обикновените хора, но лек и дори прозирен за художника и поета.". "Задачата на изкуството", продължава Илиев, "е да ни постави в непосредно общение с това, което е "зад" този воал; с други думи казано, да обхване душевното състояние в неговата първична чистота." Изкуството е продукт на ирационалното и, следователно, въздейства върху него - като въздействието се развива както по посока на възприемателя, така и по посока на самия художник. То е авторефлексивно, една "съзнателна самоизмама", по думите на Конрад Ланге. Изкуството е възприемано като своеобразен катарзис, в унисон с психоаналитичната теза, като въздействието върху самия художник се развива паралелно на въздействието върху възприемателя. В тази посока Атанас Илиев цитира Ибсен, който казва пред норвежки студенти на 10 септ. 1874 г.: "Аз влагах в произведенията си това, което само мимолетно, в най-хубавите часове на моя живот, е осветлявало душата ми с жива, ярка и хубава светлина; това, което се издига над моето всекидневно аз. А аз влагах това в произведенията си, за да го закрепя за себе си, в себе си. Но аз възпроизвеждах и противоположното - това, което за вътрешния поглед се явява като някаква утайка в душата на съзерцателя. И, внасяйки го в произведенията си, аз се очиствах от него, сякаш се потапях в купела на обновлението и освобождението." Смисълът на изкуството като "самоизмама" е смисълът му на "самолечение", както подчертава Илиев. Ирационалното естество на изкуството се изразява и в двойствеността на процеса на въздействие - насочен паралелно към художника и към възприемателя.

Освен като носител на субективни съдържания, изкуството - в смисъла му на ирационален продукт - се интерпретира и като носител на онтологични парадигми: "Във всяко изкуство", пише Чавдар Мутафов, "има вечни закони, без които е немислима неговата същност и неговото възприятие, еднакво важещи за твореца и зрителя, еднакво човешки и космични." Мутафов съчетава статута на парадигмата със статута на ирационалното, вярва, че парадигмите се намират под "разкъсаните води на съзнанието" ("Милиоти"), т.е., че ирационалното приобщава субектите, поради същността му на механизъм за интерпретиране на света. Субективното е само в съдържанията, обективното е в механизма. А механизмът носи парадигмата. Парадигмата на естетичното, на художественото, на изкуството. Защото изкуството е също познание, само че познание на "чистия дух", по думите на Мутафов. Отношенията между субективното и обективното създават най-сетне изкуството като духовно познание: "Животът и изкуството, прочее, за да бъдат дадени, предполагат преди всичко някакво познавателно отношение; и тъй като, от друга страна, познанието е присъщо само на аз-а, трябва да приемем, че всяко познание координира по необходимост само лични елементи", пише Ч. Мутафов. Щом като изкуството е продукт на познание, значи то носи в себе си идеята за общност на познавателните механизми на ирационалното. Така, ирационалното се превръща в съсъд на парадигми.

В приносния си труд "Проблеми на изобразителното изкуство"¹ Чавдар Мутафов синтезира - помирява - субективизма с обективизма, развивайки концепцията си за стила (и красотата) като продукт на една парадигматичност, която се оглежда в самото ирационално. Ирационалното се превръща от израз на затворено-субективното в носител на универсални, свръхемпирични и свръхлични истини. Стилът е определен като "една закономерност сама за себе си, изключваща опита и личното, и влизаща в отношения с аз-а през безусловността на своята измеряемост." "Стилът", продължава Мутафов, "определен по този начин, е прочее, едно априорно начало на равенство или необходимост, независимо от личното творчество, и само крайна граница на последното. В него се съчетават, значи, рационалитетът на едно висше начало с категориите на чистия дух..." Тази концепция, интерпретираща субективното като носител на обективно съществуващи принципи, е новаторска и е продукт на един новаторски подход - синтетичният подход в изграждането на интерпретацията за човека. Човекът е видян като метафизично-онтологично единство, противопоставянето на дух и разум е претълкувано като взаимно дефиниране. Духът и разумът - като два механизма, посредством които човекът създава концепцията за света, са синтезирани в едно.

Субектът на Мутафов носи идеята за обективност - парадигматичност, свръхемпирична истинност. Този концепт - за субективния характер на обективното - би могъл да звучи парадоксално, само ако не се вземе предвид възвестяването на ирационалното като ново ниво в човешката конституция. И, следователно, ново ниво на дефиниране, идентифициране, а оттук, и на критерии за идентифициране. А критерият носи в себе си идеята за споделеност, оттук - истинност, която очертава и се реализира на едно свръхлично, универсално ниво... В тази културологична стъпка виждаме прехода към изкуството на действителността, но действителността от нов тип - интерпретирана обективно-ирационално. Търсеща общовалидните аспекти на ирационалната интерпретация. Излизаща от разбирането за антикомуникативността на авангардното изкуство, опонираща на каквито и да било критерии, на каквито и да било дефиниции, опонираща на самия принцип на дефинирането. Отвъд ето тази субективност на интерпретацията отиват Мутафов и К. Кръстев, подчертавайки общовалидността на ирационалните закони. "Стрелците" определят изкуството като едно универсално "свръхпознание", с което бележат нов аспект в осмислянето на явлението "изкуство". Изкуството вече не е жертва на крайностните си идентификации - то не е нито продукт на обективни художествени закони, нито продукт на свръхсубективна, условна интерпретация. Изкуството е продукт на закономерността в психичния живот на субекта, на универсалността на ирационалните механизми. На творческия синтез, посредством който тези механизми усвояват света за човека и създават човека за човека.

Психологизмът е същностно присъщ на "стрелците", когато анализират явлението "изкуство". Забележителен е психологическият анализ, който К. Гълъбов прави на естетиката на романтизма и експресионизма, аргументирайки я с променливата доминанта на отношенията между рацио и емоция ("Експресионизмът и чарът на луната", в "Стрелец", бр. 9, 1 юни 1927 г.). Но, редом с духа на психологизма, който създава и насочва самото изкуство, "стрелците" дискутират и върху философския му характер в смисъла му на разсъдъчен продукт. Така изкуството се възприема като продукт както на душата, така и на разума, превръща в свой обект своя произход. Забележително е обаче, че докато в авангардната естетика това интерпретиране на изкуството от самото себе си е директно и ражда експериментално, себеобговарящо се изкуство, то в новата, поставангардна фаза на кръга "Стрелец" това себеинтерпретиране става индиректно, пречупвайки се през твореца-човек.

Духът и разумът са синтезирани в творчески тандем - за да не бъдат никога повече разделени. Това убеждение налага и втория главен аспект в интерпретирането на изкуството - като продукт на разсъдъка.

И Кирил Кръстев, и К. Гълъбов пишат за разсъдъчното в изкуството. При все че Кръстев нарича авангардното изкуство "чисто мозъчно, интелектуално сухо и отвлечено" и отбелязва, че "повечето експресионисти са разсъдъчни", в статията си "Разсъдъчна поезия" (в. "Изток", II, бр. 50, 26 декември 1926 г.), пише: "Всъщност едва ли една истинска поезия може да мине без разсъдъчен елемент." Аналогично е мнението и на К. Гълъбов: "То се знае, че поезията е преди всичко въплъщение на чувства и настроения, но поради това, че дори и в силни афектни състояния мисълта не угасва, чувствата и настроенията, въплътени в поезията, се явяват малко или много свързани с известни мисловни съдържания." ("Поезия на мисълта", в. "Изток", II, бр. 52, 12 януари 1927 г.). Определяйки експресионизма като поезията на съвременността, К. Гълъбов дефинира неговата естетика така: "Тя е рожба на едно светоотношение, в което има твърде много склонност към разчленителност, създадена под влиянието на съвременната наука, чиято алфа и омега е анализирането." Експресионизмът създава нова идентичност на изкуството - то е вече продукт на деформация, постигната "не чрез гледане, а чрез мислене - имаме не първобитност на гледането, не мистерия, а дръзка намеса на разсъдъка вследствие културна усложненост." ("Експресионизмът и чарът на луната"). Възгледът за взаимодефинирането на "противоположностите" - афект и разум - изглежда като парадокс, както отбелязва К. Кръстев. Той обаче трансформира парадокса в нова гледна точка, с което подчертава творческия потенциал на антагонизма, открит в синтеза: "Разсъдъчността обаче е един опасен пробен камък за твореца. Тя граничи еднакво с творческата посредственост, както и с висините на духовния гений. И тук синтезът между съдържание и форма е спасителният бряг за твореца." Формата и съдържанието са идентични и взаимопораждащи се, тяхното разделение е само условно, продукт и символ на условността на номинацията, в която творците на новото изкуство са убедени.

Изкуството тръгва от тезата на реализма и антитезата на авангарда, който включва както символизма, така и най-новите течения. В програмния си текст "Към младежта", проф. Константин Гълъбов нарича неколкократно символизма "безплодно визионерство", което се противопоставя на "фотографския" реализъм, за да бъде детронирано от авангардната естетика. Прекалената разсъдъчност на авангардната естетика обаче я лишава от творчески потенциал, както отбелязва в заключение К. Гълъбов в "Експресионизмът и чарът на луната". В статията си "Кръстопът", Кирил Кръстев пише: "Днес отправлението на всяка проява клони към един фокус: етичната стойност на човека. Изкуството не може да бъде повече украшение, празничност, каприз, екзалтация." (в. "Изток", II, бр. 48, 12 декември, 1926 г.).

В тази връзка, макар и по-встрани от главната тема, ни се ще да коментираме един феномен в битуването на авангарда на родна почва. Удивителното е, че стожери на най-"екзалтирания" авангард като К. Кръстев преодоляват своите естетически убеждения в посока на търсене и утвърждаване на нов, психологически реализъм. Характерно е също така, че авангардът не достига крайни естетически експерименти на родна почва, не се развива в оптимален мащаб, родната ни литература сякаш не се оказва достатъчно богата хранителна среда за развитието на авангардната естетика и скоро след активното й пропагандиране и утвърждаване в издания като "Везни" и "Кресчендо" се развива активен процес на "детронирането" на експерименталната естетика. Символ на това специфично в новата ни литература явление - невъзприемчивостта на българската литература към естетиката на "търсещия смисъл", резултиращо в краткотрайния живот на авангарда - стават изданията на кръга "Стрелец" - в. "Изток" и в. "Стрелец". Самият Кирил Кръстев нарича новото изкуство "изкуство за конгреси, за конферанси, за диалектични спорове, но не и за живота." ("Кръстопът"). В статията си "Романски или славянски футуризъм?" ("Стрелец", бр. 11-12, 16-23 юни 1927 г.). К. Кръстев пише: "Художествени движения като футуризма и дадаизма, които навремето си бързо се разраснаха до универсални културно-психологически, дори социални проблеми, днес така са изгубили почитта на съвременника, че когато се говори за "новото" у новите любими автори, с особено удоволствие се подчертава неговата остарялост." Изкуството за живота е продукт именно на синтеза на двете противоположности, през които родното изкуство преминава ускорено. Кръстев посочва мъртвата точка, до която достига антитетичното отношение на противоположните тенденции: "Като излиза от две противоположни посоки, изкуството идва до повратния пункт на своето унищожение." А тези посоки тръгват от антитетичното отношение на две "спорни" изкуства: "от едно спорно изкуство (фотографския реализъм) се дойде до друго спорно изкуство (абстрактната "игра" с художествени средства в експресионизма). Новото изкуство трябва да направи човека своя тема и обект, да обективира, с други думи, субективното. И тук изкуството се превръща във философия и психология.

В "Романски или славянски футуризъм?", К. Кръстев пише: "Психологията на най-новото време, изобщо, върви към някаква неясна "ортодоксалност" - ...навсякъде се търси едно успокояване (или пренебрегване) на противоречията." С тези думи Кръстев оповестява синтетичната тенденция в антропологичния подход на своето време. Изкуството започва да черпи творчески импулси от нов ранг - импулсите на живота: "Психиката и културата на съвременника са под знака на Анализата. Истинският живот обаче означава Синтез", пише К. Кръстев в "Романски или славянски футуризъм?". Тази концепция ясно проследява преодоляването на авангардната естетика, в името на една по-богата творческа перспектива.

Изкуството пресъздава протичането на различни синтетични процеси, изразени в помиряване на антитези на различни нива: между разум и афект, между съзнание и подсъзнание (което, от своя страна, символизира синтеза - явление, наречено амбивалентност), между човека и света. Изкуството превръща в свой обект (и източник) един човек - продукт на творческото взаимодействие на противоположностите, един синтетичен човек. Творческият акт развива въздействието си както навън, към възприемателя, така и навътре, към твореца. Това двойствено въздействие се дължи, от своя страна, на ирационалното ниво на комуникация, което синтетичното изкуство налага поради характера на създаване на своята художественост.

Художественият подход в изграждането на синтетичния човек черпи ресурс и от съчетаването на преодолени в своята единичност творчески подходи: достоверността на "фотографския" реализъм се съчетава с полета на въображението, характерен за абстракционизма; реализмът е облъхнат от условността на абстракцията, лишен от своята фотографичност, докато абстракционизмът е напълнен със съдържание - с конкретиката на личността.

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от непубликуваното произведение на Ч. Мутафов - "Проблеми на изобразителното изкуство", са по книгата на Катя Кузмова-Зографова - "Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта" (2001), която представлява тяхна първа публикация. Откъсите са на с. 372-373 от посочената книга. [обратно]

© Александра Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2005, № 9 (70)