Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

["ОЦЕНКА НА "БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА. КРАТКО РЪКОВОДСТВО ЗА СРЕДНИ И СПЕЦИАЛНИ УЧИЛИЩА, НАПИСАНО ОТ А. ТЕОДОРОВ" ОТ Д-Р Д. Т. СТРАШИМИРОВ]

Александър Теодоров-Балан

web | Историография и критика

Д-р Д. Т. Страшимиров, Оценка на “Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища, написано от А. Теодоров”. Вж. “Българска сбирка”, 1 май 1896, стр. 496-508.

“Щастлива една книга, която би се удостоила поне с едно ругателство”, е написал И. Вазов в предговора към своята “Гусла”, издадена в Пловдив на 1881 г. Мълчанието, апатията, с които се е отнасяло тогава нашето общество към дейността на един предан служител на книжнината, са падали тежко върху душата на поета, нужделив за отзив, за насърчение; и той е искал за своите поетически опити поне един отзив, най-обикновен между българите, поне едно ругателство. Ала от 1881 г. до сега у нас произлязоха много преврати и книгите на различни автори взеха да се удостояват с повече ругателства. Дали е това пак щастие за тях или не, остая вече да се разглежда за всякой случай отделно.

Моята книга “Българска литература”, която излезе едвам в началото на тая година не може още да се похвали с щастие или нещастие откъм многобройни отзиви. Един обаче вече обръща към нея вниманието на обществото: то е горната оценка на г. д-р Д. Т. Страшимиров. Аз се чувствувам задължен, поне от признателност към труда му, да подложа на разглеждане неговата оценка. Първоначално тъкмях да извърша това пак върху страниците на “Българска сбирка”, дето е печатана оценката; ала закъснях много, та може би не ще успеех да изляза в юнската “сбирка”, а за юлската работата би поостаряла. А пък, знае се, че само старата любов не ръждясва.

Ще гледам да сбера своето разглеждане колкото се може в по-малко думи, понеже се надея, че г. д-р Д. Т. Страшимиров ще разбере и от малко.

Общото негово заключение за моята “Българска литература” е: “в ръководството на А. Т. липсва достатъчен и нужен разбор на отделни произведения, отсъствуват подходящи биографии на писателите, няма критически добри определения, липсва добра система, слог, език - въобще всичко що трябва” (508). Това същото заключение е възвестено вече в самото начало на оценката така: “във вид на “Българска литература”, каже д-р Д. Т. Страшимиров, книгописният материал у мене “требваше да бъде най-добре пунктиран и старателно класифициран”, па още и “литературно третиран”. “Отделните произведения подлежаха на критическа оценка; класификацията им искаше да се изведе из самите тях; биографиите на отделни списатели трябваше да се турят в свръзка с идеите им и пр. Книгата на г. А. Т. бърка по всички направления” (496-497). Както е явно, заключението на г. д-р Д. Т. Страшимиров изцяло се образува от следните отделни присъди:

  1. Разбор на отделните произведения - няма;
  2. Биографични характеристики на писателите - негодни;
  3. Определения - мъгливи и безкритични;
  4. Система (а от мене да е казано) и метода - никакви;
  5. Език - странен и непристоен.

Върху тия тъкмо присъди се опират още и изреченията в оценката: “като ръководство, книгата на г. А. Т. е лишена от потребните качества” (496); “неговата литература е изгубила своята възпитателна цена и има само книгописно значение” (497); “г-н А. Т. не можал да създаде ръководство за ученици, но на учители е дал прекрасен образец, за да се пазят от всички възможни грехове по история на литературата” (508). С такива качества е представена от д-р Д. Т. Страшимиров моята “Българска литература” на читателите на “Българска сбирка”; тя е осъдена без милост. Питането е само, с какво право. Това ще покажат доводите, които ще осветля сега по реда и под категориите на горните присъди на г-н оценителя.

1. Произведенията, що са ни оставили нашите “малко” и с “неопределен характер” писатели, отразяват техните “идеи” и “творчески приеми”, каже д-р Д. Т. Страшимиров. Вместо да оценявам при всякой писател и произведение както едното, така и другото, аз не съм сторил това при Геров, Неофит Бозвели, Раковски, Войников “и пр.”; при Друмев и Блъсков съм дал веднага за тях оценка “като начинатели на повестта”, без да разгледам произведенията им откъм съдържание и художество; а при Каравелов съм отбелязал само, че със своите повести внася в книжнината “по-висока обработка” (497). Няма да бъде неучтиво, ако помоля г-н д-р Д. Т. Страшимиров да чете по-правилно книгите, за които се наема да говори пред обществото; а не ще бъде прекалено, ако му възразя, че всяко негово поставено тук искане спрямо мене е клеветно. Каквото се иска от мене за Каравелов, то е изложено не току на посочената от д-р Д. Т. Страшимиров стр. 220, но главно още на стр. 211-212, 222-224, 228; най-популярните повести на Блъсковци са разгледани на стр. 221-222, като се премята в тях и характеристиката на едничката повест от Друмев, отбелязана на стр. 220; известната драма “Иванку” е оценена на стр. 228-229, а драмите на Войников на стр. 226-227; за “Горски пътник” на Раковски са дадени необходимите бележки на стр. 180. Едно учебно ръководство по историята на книжнината не е длъжно еднакво да разправя за всякой писател и за всяко произведение: то си мери оценката според онова значение, що са имали писателите и произведенията в обществото. Според характера на това значение се отрежда и мястото на оценката. Ръкописната “Мати Болгария” на Неофит Бозвели (у мене, стр. 168, 186) далеч не е била нещо като Паисиевата история, а “Стоян и Рада” на Геров (у мене, стр. 176) е заслужила като поезия не повече от “монолога” на В. Попович (у мене, 180). Исканията на г. д-р Д. Т. Страшимиров не се оправдават от характера на дейността на Бозвели и Геров, за която трябва да се чете у мене главно на стр. 186, 187, 173, 199, 200; а въз основа тия искания моят оценител се впуска в обвинение на стр. 507, че не само не съм избегнал грешките, осъдени от мене у г. Москов и г. Маринов, но и дето съм го направил, “е тъй вън от предмета, щото все едно никак да не правя разбор”. Вън от предмета той нарича, види се, това, че за един писател, па и за негови произведения се говори у мене не току на едно място, но и тук, и там; и това ще да е негли основата на мисълта му, че не умея да излагам съдържанието на съчиненията и нямам понятие как се прави то (408). Обаче аз не съм писал “богата галерия от личности и характери” (499), но кратка история на българската литература. Поуката, що ми дава г. д-р Д. Т. Страшимиров на стр. 497 за “предаването на литературата”, се отнася именно към самото предаване.

2. Когато оценявах книгите на г. Москов и г. Маринов по нашата литература, аз казах, че у тия автори “разсъжденията надвиват фактовете”, защото наистина намерих, че за Паисий напр. г. Москов е намятал такива уверения, за които не е известен ни един повод. По същия начин един наш деец беше изкарал от Неофит Рилски смал не автор на идеята за “Балканска конфедерация”. Сега г. д-р Д. Т. Страшимиров обръща ония думи против мене, като казва, че и наопаки “фактовете не трябва да надвиват разсъжденията”. А то е, че в биографиите на авторите съм натрупал фактове, без да ги овържа със свои разсъждения и да им посоча ръководещата идея. Всички дати и подробности, що съм дал за Славейков, нямат значение, понеже не рисуват “ни домашния живот, ни първоначалното възпитание на поета” (498). “По същия начин са съставени биографиите на всички други писатели, до които е досягал г. А. Т.” (499). “Биографията на Раковски се вмества в нишката на цял ред книжовни факти, за да захванат своето място всички вестници, които е редактирал тоя писател. Следствието от това е, че биографията на Раковски е досущ бегла и библиографична”. “Някои биографии и не са пълни с данните си; в биографията напр. на Славейков не личи кога е бил той роден” (500). Значението на Славейков е лежало в това, че “в жива народна реч облякъл искрени чувства на българин”, а ние не го знаем, защото “липсва в учебника разумен разбор на съчиненията на тоя автор и разумна биография и характеристика, както липсва това и за всички писатели и съчинения” (606). “Г-н А. Т. не е пощадил своята книга и от чисто вестникарска присъда над писателите. За Каравелов се казва, че той е развалил безвъзвратно българското общество за задачите на бъдещето”. “Ботев се нарича злодеец, комунар, разсеян своеглавец и пр”. “Всичко туй (без да се гледа, че по щастие е крайно неоснователно) е израз на лична тенденция или на особено настроение на самия г. А. Т.,... - а тенденциите и впечатленията, тъй непристойно и дръзко нахвърлени, имат своето място само в политически памфлети” (508). Дълъг е тоя нижел “доводи” на г. д-р Д. Т. Страшимиров, ала тъкмо толкова, колкото и неговата недобросъвестност. Нека се прегледат у мене биографичните образи на Каравелов (стр. 207-211), Ботев (212-216) (и паралелата между тях 206-207), на Вазов (242-243), Богоров (171-172), Софроний (159-161), Паисий (150-155), Евтимий Търновски (129-133). Образът на Славейков е изведен вярно по собствените бележки на покойния вече труженик в сПС. I, ІІ, ХV, ХVІ; да беше ги чел г. д-р Д. Т. Страшимиров, не ще смееше да съчини своите мъдрувания по тоя повод на стр. 498-499. Искам от него да покаже върху произведения на Славейков тежината на своите думи “в жива народна реч облякъл искрени чувства на българин” срещу тежината на моите “с думите и изказа на народната поезия, нагласени за свои поетически произведения, спечели популярност и слава” (176) и “същинският поетически живец на Славейков е еротичната песен” (179). За по-други поетически късове на Славейков има бележки на стр. 179, 205, 219, 220, 228; а обикновените му книжовни занятия личат в избраните с такава цел книжовни дати на стр. 177-178, които моят оценител фърля на презрение! Годината на рождението на Славейкова (1827), която в ръкописа бях поставил в скоби, е просто изпусната при печатането и грешката после несъгледана. Раковски е изобразен изобщо като политически деец на стр. 191-193 и 189, а като учен, писател и поет още на стр. 201 и 180. Биографичен образ в един учебник заслужват само писателите с какво да било по-дълбоко значение в книжнината и при това така, че специалните бележки за техните качества трябва да придружават техните произведения в общия преглед на подирните по времена и видове; - инак се добива “галерия” от писателски образи или биографично-хронологичен списък, с които ми се препоръчва г. д-р Д. Т. Страшимиров. Според мене (стр. 209) Каравелов е развалил безвъзвратно множеството, което е дразнил тенденциозно с похватите на своите вестници, стихове и някои повести. Най-новият наш живот е дал и веществени докази за това. Ние имаме нужда от поколение с друго възпитание. Аз бях длъжен да посоча разително вредата от речените похвати. Който чете биографията на Ботев от 3. Стоянов, па и критиката върху нея от С. Заимов, ще си уясни по-правилно моят биографичен образ на Ботев, който г. д-р Д. Т. Страшимиров с особена радост прогласява за “крайно неоснователен” и присъжда на лични тенденции и особени настроения. Против мнението на своя оценител аз винаги гледам ролите на дейците в значението на цялата система фактове, между които те действуват; - без това всякой деец между стените на своя кабинет и в праха на своите книги ще трябва да се смята за гений и да има охота за всенародни юбилеи...

3. Две са основните злини на моята “Българска литература” според г. д-р Д. Т. Страшимиров: едната била, че диря “цялата система фактове, в чието значение да видя ролята на всекиго от дейците”, и нейни чеда са недостатъците в моите оценки на произведенията и биографии на писателите. Другата е, че схващам историята на литературата като наука културна, която “разглежда и обяснява какви произвождения заключава словесността или литературата на един народ, какви културни потреби се е стремил той да задоволи с тях и до какво развитие е успял така да достигне” (у мене, § 4. стр. 6); а то щяло да каже, че моята книга е “културна история въз основа на литературни паметници”, или просто че “литературата е култура”. С такова “странно” и “кривоопределение на литературата и на нейната история аз доказвам, че “не разбирам предмета”, понеже “нищо не зная”, ако и да “мисля, че много зная” (501), а книгата ми се обърнала на грижлив библиографичен списък (503). Целият порив на г. д-р Д. Т. Страшимиров в тия обвинения е плод на следния крив силогизъм: “Словесните произведения са културата на един народ; - Историята на литературата разглежда и обяснява словесните произведения; - Инди историята на литературата разглежда и обяснява културата на един народ”. Между туй у мене стои ясно, че “от произведенията на човешката култура най-важни са словесните произведения” (§ 3. стр. 6). Злоупотребил е моят оценител с обема на понятието култура; затуй са изхабени всичките му стрели в това поприще на стр. 500-503. Други знаменити писатели били определили историята на литературата по-кратко и по-ясно от мене. Не отричам; ала г. д-р Д. Т. Страшимиров ми се прави късоглед, че не вижда грамадната разлика между характера на материала, с който е длъжен да борави авторът на историята на българската литература и с който е боравил някой негов Werner Haan или пък прочутият Брандес. Моят оценител сякаш би желал да се занимаваше и моята книга “в същност главно с история на поезията” (504), понеже е наклонен да съзира във всяко писмено произведение и герои (499). Ако пита някой днес каква културна степен държат българите със своите мисли и вкусове, той ще се обърне главно към словесните им произведения, ще подири поука в историята на тяхната литература; и тук ще види, че в известно време един рибен буквар подтикнал напред школското образование, а в друго време просташките комедии на някой си Т. X. Станчев прекарали по 5-7 издания! Тоя същият любител на българската култура няма да дири словесните наши произведения между българите в Русия или във Влашко, но между нас в княжество България. Всичко това въз основа на горния силогизъм на г. д-р Д. Т. Страшимиров е “мъгла” (502). Мъгла е и мисълта ми, че “българските вестници през това време (на националните борби) и периодичните списания до тях изобразяват истинската работилня на българския дух”. Разбира се, че това се говори в дела за писаната словесност (стр. 185), и неуместна е придирката на д-р Д. Т. Страшимиров, че освен това българският дух през това време “продължавал своя полет в устната поезия и че най-после тъкмо тогава с хайдутството народната поезия е преживявала една епоха на блестящо развитие” (504). Обръщам вниманието на моя оценител, че аз съм поставил едно съждение за времето на националните борби, а той по повод на него гради свои добавки и поправки за времето на възраждането! Натякванията, че у мене “в епоса всичко се свеждало към грубата юнашка сила” (505), че за борба “за народ, против турско господство” и “за отмъщение на кърваво обидената народна чест” не се говори в никоя народна песен, и че не само любовните песни на Славейков са извършили и “една национална работа” (506) съдържат насилия над понятията в моите мисли; а в питането “от кого се хвалят” Писмата от Рим на К. Величков, за които съм казал, че се хвалят откъм слог, съглеждам коварна преструвка.

4. Моят оценител “се счита в право да указва само недостатъците на учебника” (500). Както ги намира откъм трите разгледани точки, така също ги намира и откъм системата и метода на моята книга. “В ръководството на г. А. Т. често се правят и тълкувания върху съдържанието на отделни съчинения, без предварително ученикът да е подготвен да ги разбере” (497); “изпускал е все що е възпитателно в биографиите” (502). “Всякой преподавател с ужас съзнава, че сам не може да надвие “ръководството”. “А. Т. има да се бори с най-разнороден материал и е принуден да минава от едно на друго, без да може да се съсредоточи където трябва”; “образува множество графи от най-противоположен характер като: учители и учебници, поезия, черковен въпрос, история, пак поезия, издания за образование и възпитание, периодичен печат, животинска поема, епос, драма и пр.” (503); “по между се вмъкват и отделни исторически хроники, с големи подробности като монографии, за възраждането, екзархийския въпрос, революционните идеи и пр.”. За устната словесност “не е означена ни една песен като образец за разбор” (504); “той бе длъжен да научи ученика да познава произведенията, като ги дадеше в нужно количество на ръката му, и сетне бе длъжен да го научи да ги цени: не е направил ни това, ни онова. А задоволил се... да укаже кое в народни песни, приказки и пр. би напомвало стари вярвания, исторически данни и нови източници - с една дума култура!”. “В замяна на всички 70 страници, посветени на фолклора, поместил едвам в последната страница и обща литературна оценка на песните... - въз основа на кои образци или с кои образци на ръка ученикът ще мисли, че това заключение е доказано?” (505). Материалът на цялата ми книга е изведен върху непосредствено изучаване на словесните произведения, на дейността на писателите, на нашата история, и върху трудовете, що съставят литературата на предмета. Съгласно с важността на всякой отделен въпрос за характеристика на литературната ни дейност в различни епохи и с оглед към това, как са били представяни някои въпроси в досегашната ни история на литературата, у мене са дадени и изложения на въпросите де по-широко, де по-късо. Д-р Д. Т. Страшимиров игнорува това за устната словесност, за образуването на книжовния ни език, за възраждането, за черковния въпрос, за борбите между емигранти и домашни дейци. Как се извождат тия мои съждения из материала, за който са дадени, изобщо не е работа на ръководството: в него са посочени всички необходими извори, над които всякой може да ги провери. Никоя литература не се изучва основателно само по своята история; а в училищата това става с четене на произведенията и разбор, при които добиват вещно и обстоятелно осветление съжденията от историята на литературата. Тая не е нито теория на словесността, нито естетика, нито методика за преподаване. Няма да надвие моето ръководство учител, който би искал от него всичко, - който не би умеел да се възползува от моите библиографични посочвания за всяко произведение, за всякой въпрос, който не би имал и свои собствени изучвания над словесните произведения и разбор. Престанете да изленявате нашите учители с ръководства, каквито мисли г. д-р Д. Т. Страшимиров; - наопаки, възбуждайте ги към самостоятелен труд! Възпитателните моменти в историята на литературата личат в самите разглеждани предмети и учителят трябва да се възползува от тях пред учениците. Лъжовно схващане би се родило за литературното ни развитие, ако не се посочва винаги кое е наше, а кое заето, па било то мотив на песен или сюжет на повест. В старата ни литература има голям дял апокрифни произведения, дето са смесени богомилски черти. За да могат да се отличат тия подирните, аз подадох по-подробно учението на богомилите; а кои са точките, дето то съвпада с нашата езическа вяра, то не спадаше вече в моето ръководство: за него имаме българската история. Моят оценител е на противно мнение за всичко това; и само за да се противи, не се свени да разбърка явния у мене ред на предметите, разгледани по епохи, по вид на книжовна дейност, по групи произведения, и да го представи като “поезия, па пак поезия, па животинска поема”, на която се и чуди! Именно за да се противи, е нафърлил и безосновните си недоумения по повод на бележките ми за “Златоструй” на стр. 95.

5. “Най-интересното обаче е, - каже д-р Д. Т. Страшимиров - че сам (А. Т.) не може да избегне многото речи без съществена характеристика, което е могъл да направи лесно като мълчи” (507). Тук се обръщат пак мои думи (разредените), казани в оценката ми на книги по литературата от г. Москов и г. Маринов, против мене. Изглежда ми, че моят оценител се решил да спасява тия два писателя от моите присъди. Ако е истина, тогава разбирам напълно добре неговите похвати, съобщени в горните четири точки, и съжалявам, че пиша това разглеждане. “Многото речи”, които ми натяква г. д-р Д. Т. Страшимиров (507-508), са отделни изречения, които всякой може да види у него и да провери у мене. Да провери в пълен текст у мене, за да присъди имат ли смисъл; а да види отделно у него, за да каже от какви думи състоят те. И тъкмо за думите, които съм употребил, не искам да се оправдавам пред ония, които знаят само своя език и езика на дневните вестници и всякакви охолни списания. Да беше на мое място, г. д-р Д. Т. Страшимиров би нарекъл своя оценител “филистер”, съжденията му “филистерски”. Аз не съм приятел на такава “буршикозна” надменност.

София, 22 май 1896

А[лександър] Т[еодоров]

 

 

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.11.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Български преглед, г. ІІІ (1896), кн. V, стр. 133-140.