Дял II. Писана словесност

Б. Нова литература
3. ВРЕМЕ НА СВОБОДЕН ЖИВОТ

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 63. Жертвите и покрусата на българския народ през пет века робство изкупиха напълно неговото освобождение от фанатичния и груб завоевател; то се извърши с победите на руското оръжие, но бе вкарано в своя път от собствените наши национални борби. Постъпките, що се предприемаха за него, зовяха към участие българите от всички наши крайни; и те го очакваха поне за оня обем на целокупния народ, за който бе признато вече правото за черковна свобода под българския екзархат. Обаче руско-турската война от 1877-1878 г. разреши тоя въпрос върху почвата на по-чувствителна сбивка между интересите на европейските държави и българите добиха едно васално княжество в Дунавска България и една самоуправна турска област в Тракия; части от присъдените на българската черква с фермана от 1870 г. епархии Силистренска и Пиротска и цялата Нишка минаха под Румъния и Сърбия, а части от епархиите Самоковска и Кюстендилска и всички други в Тракия и Македония останаха да робуват още за неопределено време.

Освободените българи бяха длъжни веднага да се заловят с управата на земите, които отсега се поверяваха на техни ръце: под ръководство на руските окупационни власти се стъкмиха необходимите временни учреждения и наредби; а откак се оттеглиха русите, закипя самостоятелна организаторска и законодателна работа. В нея влязоха всички сили, с които разполагаше дотогава народът за своята просвета и окопитяне: всякой, що знаеше нещо повече да чете и да пише, намери просторно и почетно място в реда на държавните уредници; - всяка способност биде поканена да упражни своето умение и знание. Тук се срещнаха върху съвсем девствено поле разнообразните нрави и възгледи на предишни възпитаници от учебни заведения в Турско, Гърция, Франция, Сърбия, Русия, Австрия, Немско и Влашко, на бивши вестникари, учители и търговци - домашни и емигрантски, на някогашни турски службаши, на народни поборници и на оная нова младеж, която тепърва напъпваше под животворния топлик на свободата. И стар, и млад, и учил и неучил почнаха да предлагат свои мнения, да кроят форми и да предприемат постъпки за уредбата на нашия държавен и граждански живот; тия мнения, форми и постъпки се противяха взаимно вече по своето неизгледно разнообразие, и понеже на техните виновници еднакво не достигаше опит в миналото и авторитет в сегашното, те станаха извор на безкрайни крамоли и неприятелства; в разискванията по тях мястото на вещните доводи се запленява твърде често от стари и нови лични сметки. Пред идеалния образ на една свободна и доброчеста държава се отваря партизански търг с обещания за привърженици и гонения за противници. Цялото общество се раздробява на партии, върло настроени една против друга според своите местни и поминъчни интереси. На такива партизански борби и интереси, в които се увлякоха българските умове и страсти, се посвети главно и печатното слово, улеснено с настанени повсъде в градовете печатници. За сериозна и по-обща книжнина няма нито свободни писатели, нито охотни читатели. Трябваше да се мине поне един школски период, да излезе в обществото поне един нижел млади, които да не са бивали непосредствено забъркани с душа и тяло в кипежа на явното партизанство, та да се почувствува пагубната пустота в книжнината и да се почнат какви-годе занятия с предмети възпитателни, научни и художествени; обаче длъжността на тия млади, що излизаха постепенно из домашните училища, па минуваха и през чужди по-високи заведения, се оказа твърде тежка, защото, от една страна, силно разпламененият партизански живот непрестанно хвърля своя жупел върху неучастните в него мирни книжовни размишления, а от друга страна, новите книжовници имат да създават за своите произведения ново общество, или пък да подновяват старото.

Според както се улягат постепенно формите на свободния държавен и обществен живот, в него все повече се уясняват и задачите на отделните лица. Разумът и вкусът захващат да изказват своите предпочитания и полека да предявяват дори настоятелни искания. Държавата подава своята щедра помощ за по-големи и скъпи душевни предприятия, а частният почин заляга да осъществява по-малки и от различни видове. Книжнината се засиля с необикновена пружност и създава или пренася у себе всякакви произведения със самодоволството на един новак, който се издига над собствената си ограниченост. В избора и изпълнението на произведенията се съзират още прерядко бистър поглед, здрава оценка и умела работа; ала белезите, що се подават на места за такива качества, са надеждни и никога не остават без влияние. Естествено е, че късото досега време на свободния живот не може да се изтъкне пред времето на националните борби с книжнина самобитна и с видни достойнства откъм съдържание и форма; обаче при несравнено по-добрите условия за книжовна производност, то изкара работа особено богата по количество, и по видове.

§ 64. Необикновеният разгар на мненията у нас преди всичко за уредба на държавния и обществен живот се изрази в необикновено голям брой политически и сатирически вестници: вътре в 15 години се изредиха повече от 200 такива издания, та не оставиха име, което да не направят щит на особени интереси и тенденции. На чело на всякой речи вестник стои, че той е създаден за политика и за книжнина; на всички в програмата влиза все доброто на народа и безпристрастно осветление на неговите животни въпроси; обаче "политиката" увлича тия явни органи дотолкова, че постепенно или веднага съвсем забравят книжнината, а личната или партизанска корист ги вкарва в кривите улици на преувеличенията и дори на измислилите. В своята стръвност да повдигат "приятели" и да събарят "неприятели" те рисуват постъпките на гражданина достойни или само за рай, или само за пъкъл; и когато е работата да се изкаже една неугода, или да се посрещне насочен удар, употребят се думи, които пренасят въпроса от съда за право и истина в съда за съвест и възпитание. Животът на тия вестници е обикновено кратък, и колкото по-гръмливи са бивали обещанията им в начало, толкова по-пустали са достигали те до своя край. Докъде се основат специални издания за различни книжовни, научни и практически приноси, дневните вестници служат за еднички, или поне главни наставници на обществото по всички клонове на човешката деятелност.

Веригата на вестниците се почва веднага след навлизането на руските войски във Влашко: в Букурещ се основа през април 1877 г. "Секидневний новинар - Le nouvelliste quotidien", за да държи българските читатели в течението на важните събития по войната за освобождение и да предава на чуждия свят участието на българите към нея. Тоя дребен листец не изтрая ни месец; вместо него дойдоха след малко, от една страна, "Българин" на X. Бъчеваров в Букурещ, Гюргево и Русе, а от друга страна, "Славянско братство" на Р. Блъсков в Букурещ и Русе, което е повече съвременно книжовно-политическо списание. Когато се спряха военните действия на русите в 1878 г. и се чакаше решението на Берлинския конгрес, по желанието на централната руска управа в Пловдив биде основан първият голям вестник на българска земя "Марица": тя излиза до румелийския преврат от 1885 г. и през тия 7 години застъпяше от всички най-ревностно книжовните и други поучни интереси на читателите. След раздялата на "Източна Румелия" от "Българското княжество" в столицата на подирното се създаде в 1879 г. по образеца на "Марица" вестник "Витоша" на г. Г. Д. Начович (* 1845 в Свищов) и се явяваше вече орган на тъй наречената консервативна партия, що състави първото българско правителство; в Русе от по-рано бе се натъкмил "Славянин" на Т. X. Станчев, за да подържа цели 8 години редовната работа на едноименната печатница. Старият Славейков съгледа пак доста хумористичен материал, за да списва в Търново "Остен"; в София той излезе с "Целокупна България", която да крепи и отглежда "тежненията на народа към обединение"; с подобни стремежи се яви в Пловдив "Народний Глас" и следвà до съединението на северна и южна България. Другата партия в княжеството, наречена либерална, се обърна към идеите, проповядвани от Любен Каравелов, и под ръководството на Петко Каравелов (1845) продължи в 1880 г. Любеновата "Независимост". Безогледните гонения между партиите в северна България предизвикаха в 1881 г. един преврат, който отмени действието на изработената в Търново конституция за седем години и доведе два руски генерала за министри; консерваторите го подържаха с органа си "Български Глас", от 1880 г. заместник на "Витоша", а либералите го бореха с "Независимост", пренесена в Пловдив, и със "Светлина" в София от 1882 г. Обаче княз Александър не допусна да се възползува от тая борба на партиите руските генерали за свои специални планове, и на 1883 г. отново възстанови конституцията; с това се прекъсна генералският орган "Балкан" (1883, София). Понеже една част от либералите бе приела да се ограничи възстановената конституция с някои изменения, тя се отцепи под Д. Цанков в особена партия; против нея и против консерваторите излизаше със смели, и някога дръзки подигравки "Свирка" (1883, София) на Д. Петков (* 1858 в Башкьой). През 1884 г. консерваторите действуват с "Отечество", либералите с "Търновска Конституция", а "цанковци" със "Средец"; срещу това в Южна България се бореха други две партии: "съединисти", които в края на 1882 г. по внушение от княз Александър излязоха с вестник "Съединение", за да противопоставят на руските интриги една по-яка, съединена България, и "казионни", които в началото на 1883 г. излязоха с "Южна България" и осъждаха делото на преврата от 188. г. Казионните подържаха главния управител на областта Алеко Богориди, който за втория петгодишен срок по желанието на Русия биде заменен с Гаврил Кръстьович; с тая промяна дойдоха на власт съединистите и на свой ред станаха защитници на положението на новия главен управител. В княжеството либералите нямаха вече страх за търновския текст на конституцията и захванаха с "Македонский глас" (1885, София) на Д. Ризов (* ок. 1862 в Битоля) да подготвят въпроса за свободата на българите в Македония; за истинска политическа свобода на българина в свободните и несвободни негови земи се обяви "Борба" (1885, Пловдив) на Захарий Стоянов (* 1850 в Медвен, † 1889 в Париж). С участието на тия два вестникаря се извърши в Пловдив на 6 септември 1885 преврат и се прогласи съединението на България от двете страни на Балкана. Това събитие имà да се защищава не само от турци и сърби, но и от вътрешни недоволници, които заради него помогнаха да се свали на 9 август 1886 г. княз Александър от престола. Настана пак нужда да се издават у дома "Независима България", "Свобода" (1886, София), против които се обаждаха из чужбина "9 Август", "Народна воля" (1887, Браила). На 2 август 1887 се избра за празния български престол княз Фердинанд; в страната още не могат да се умирят духовете, изненадани с 9 август и вълнувани с различни тайни проповеди. От либералната партия се отцепи още една част под В. Радославов (* 1854 в Ловеч) и издава "Народни Права" (1888, София)

Списанията за обща или специална поука и образование надминуват броя 100 и се отличават със същата бърза поява и кратък живот, както и вестниците. Празнотата у нас във всички области на книжовния труд кара първия смелец да захване едно или друго повременно издание; ала не след много се оказва, че делото на издателя или не е захванато от своя човек, или пък се препъна о недостатък от работници и предупредителни читатели. Често съдбата на изданието зависи от злорадството на партизански гълчави. Съдържанието на списанията в най-голям дял е заето из чужди книжнини, при което владее значителна слабост в избора и в предаването; оригиналните приноси носят изобщо белези на младежки опити с техния непроучен предмет, размятан план и необработен изказ.

В 1879 г. Илия Р. Блъсков нагласи да издава във Варна ред "Съвременни книжки за прочитание на секиго", дето да поместя и малки разкази из нашия живот, общодостъпни разсъждения с поучителен характер и материали из народните обичаи и словесност; с по-висок помисъл и вече за образовано общество предприе Я. Ковачев разкошна "Българска Иллюстрация" (1880, София). Обаче по-здрава откъм сътрудници и по-редовна откъм излизане бе едвам "Наука" (1881, Пловдив): там се явиха първите разкази на И. Вазов, нови драматични опити на К. Величков, книжовно-исторически очерки от С. Бобчев; откак престана "Наука" на третата си годишнина, Вазов почна с Величков "Зора" (1885, Пловдив), спряна от румелийския преврат. Учителят Д. Панайотов излезе в 1886 г. с илюстровано книжовно списание "Янтра" в Търново; то, както и брат му "Утро" (1892, Шумен) не донасяха никакви разкази. "Труд", основан в Търново на 1887 г., взе да обнародва оригинални повести на Ц. Гинчев, преводи от някои немски разказвачи и различни статии по науката; ала над всичко бе прострян тежкият пръст на мудността. По почин от П. Каравелов се образува през 1885 г. в София дружество "Свети Климент", за да издава своя "Библиотека" изключително с кратки разкази и стихове на домашни и известни чужди писатели; това издание трая около 4 години и обнародва между друго първи цели преводи на поеми от Пушкин и Лермонтов в стихове от Алеко Константинов. Същата година в Шумен се яви "научно-литературно" списание "Искра" на В. Юрданов, което постепенно дотъкми превода на два романа от Достоевски; за издаване на български големите романи на прочути европейски писатели X. Генадиев основа в Пловдив "Зимни нощи". Между българите в Македония се пуснаха "Книжици за прочит" (1889, Солун) с научно, забавно и поучително съдържание. И. Вазов още веднъж пое да издава списание за поезия и книжовни приноси "Денница" (1890). С литературна критика се завзе К. Кръстев най-напред в "Литературно-научно списание" (1890, Казанлък), после в "Критика" (1891, Пловдив) и напокон в "Мисъл" (1892, София), отворена да допълни мястото на престаналата "Денница". Илюстрованата "Светлина" (1891, София) на Ю. Михайлов обръща особено внимание върху живота и делата на познати български обществени и книжовни дейци. "Български преглед" (1893, София) се завзе да прокара покрай отбрано литературно-научно съдържание реформа в българския правопис. На обществени и социално-научни въпроси бидоха посветени "Напред" (1885, София) на Г. А. Кърджиев, "Съвременний показател" (1885, София), "Ден" (1891, Шумен). Развитието на специални интереси за различни клонове от възпитанието, науката и практическите знания ражда различни списания за тия клонове: в 1879. г. Софийското свещенишко братство основа духовен орган "Християнско братско слово", комуто помага между по-широк кръг читатели вестникът "Селянин" (1879, София) на Игнатий Рилски (* 1848 в Костенец); през 1881 г. софийското издание биде заменено с търновското "Духовен прочит"; протестантската пропаганда в България излезе с "Домашен приятел" (1889, Самоков), срещу който се постави "Православен проповедник" (1893, Самоков). Педагогическо списание "Наставник" почна Р. Блъсков (1881, Варна), покрай което дойде "Здравец" (1881, София) на Т. Маринов за деца; доста дълго излиза "Народен учител" (1883, Русе), докад пристъпи към "Нашето училище" (1887, София) М. Пундев и дойде "Учител" (1893, Пловдив) на X. Максимов; двете върховни учреждения на просвещението в София и в Пловдив основаха в 1883 г. "Учебен вестник" и "Училищен дневник". И. Богоров се нае да пази българския език от ония кривици, които го налегнаха в началото на свободния ни живот: той почна да вади "Чистобългарска наковалня за сладкодумство" (1879, Пловдив и София) и други леки листовце, за да бави свои познати с чудати приумици за нови думи и правилни изрази; последният му лист се казва "Словения" (1887), защото проповядва "образуване на български писмен език от всички славянски"! Българският език и история пак намериха място за отгледа в подновеното "Периодическо списание" (1882) на "Българското книжовно дружество", принесено от Браила в София; между неговите приноси личат особено трудове от д-р К. Иречек по нашата история и география, от проф. М. Дринов по историята, езика ни и писмеността, от Г. Н. Златарски по геологията на България и от М. К. Сарафов по нашите статистични отношения. Домашната наука за България и за българите доби почетен израз в основания при министерството на просвещението "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" (1889, София), дето излязоха с ценни трудове млади научни сили. "Древная и новая България" (1879, Русе) на П. В. Оджаков със своя "правовий отдел" даде повод за самостоятелни правни списания: в Пловдив излезе "Законоведец" (1880), по-сетне заместен от "Съдебен вестник'" (1885) на Д. Тончев (* 1858), а в София се основа "Юридическо Списание" (1888), с което се мери "Юридически Преглед" (1892, Пловдив). Възпитаникът на земледелческите институти в Хайделберг и Липиска Д. Наумов (* 1851 и † 1884 в Стара Загора) благотворно работи със своя "Земледелец" (1883, Стара Загора); него наследи "Домакин" (1884, София), после "Целина" (1892, Пловдив). При търговското училище в Свищов възникна "Промишленност" (1888). Няколко списания се изредиха за хигиена и медицина: първо бе "Медицинска сбирка" (1883, София); след нея се яви по-практичното "Здравие" (1884, Варна); "Медицинско списание" (1885, Варна) предизвика появата на "Медицински Преглед" (1888, София); от 1892 се почна в София "Ветеринарна сбирка". Ред за естествени науки дойде в "Природа" (1893, София). Несгодният за военни въпроси вестник "Народна защита" (1886, Търново) стана причина да се създаде от 1888 г. "Военний журнал" в София. Редакторът на "Югославянски стенограф" (1880, София) Антон Безеншек, словенец, пресади в България стенографическото изкуство, на което заслужи от 1887 г. "Стенографически вестник" в София.

От вестниците и списанията на времето между 1877-1893 година са излизали около 240 в Северна България, около 70 в Южна, 6 във Влашко, 4 в Турско и по 1 в Сърбия и Австрия.

§ 65. Деятелното умножение на основните училища в държавата и откриване на заведения за средно и специално образование поведе подире си извънреден брой учебни ръководства по езика, науките и техническите предмети. Бързината, с която се посреща всяка потреба от учебник или друго учебно помагало, хвърля своите белези върху качеството на тия произведения. Докад се набере у домашните лица съответното образование и опит, учебниците и помагалата се превеждат без дълъг избор от чужди езици, най-вече от руски и чешки. Явява се ненадвивна мъчнотия да се намерят или създадат изведнъж многобройни научни и технически термини; - постоянният интерес в тая посока извади на видело доста неизвестни досега народни имена и придаде към тях немалко свои нови. В учебна книжнина отива целият оня запас от знания и умения, който не приляга за периодичния печат; редки са случаите да се предприеме разглеждане на какъв да било предмет в особено издание за научно общество, което наистина още не съществува. По тая причина и всички по-важни научни приноси са поместени все в периодичните списания.

По историята на българите веднага след освобождението влезе между нас руският допълнен превод на отличното съчинение от д-р К. Иречек "Исторiя болгар" (Одеса, 1878), от която се направиха няколко кратки и пространни български обработки; и за българската литература се намери също така готово второто издание на едничкото от тоя вид съчинение на А. Пыпин и В. Спасович "Исторiя славянских литератур" (С.-Петербург, 1 том, 1879). Руско-турската война за нашето освобождение бе предмет, който трябваше да се разкаже на българското общество и за който съвременните чужди книжнини съдържаха вече доста съчинения, нашето положение в историята на Европа се опита да осветли А. Цанов в "Българiя в источнiй въпрос", Пловдив, 1879; в бурните препирни за управата на държавата И. Войводов написа "Българското княжество и конституцията му", София, 1884. Материали за най-новата история на народа взеха да излизат в отделни описания на поместни политически движения; от тая страна, предно място държат "Записките" на Захарий Стоянов и "Миналото" на С. Заимов (вж. стр. 231)¹; за осветление на действията, с които турците задушаваха българските движения, бидоха преведени "Уроци от клане" от Е. Гладстон, Тулча, 1878, и "Турските зверства над българите" от Мак-Гахан, София, 1883. Паметниците, открити в Търново подир освобождението и документи по нашите въстания представи д-р В. Берон в "Археологически и исторически изследвания", Търново 1887; други археологични находки описаха братя Шкорпил в "Някои бележки върху археологическите и исторически изследвания в Тракия", Пловдив, 1885 и в "Паметници из Българско", София, 1888; от същите автори е съставена книга "Природни богатства на България", Пловдив, 1882.

Езикът на книжнината претърпя силно влияние от оня език на българската администрация, който израсна въз основите на руския език на окупационните власти: твърде много думи и изрази, що бе сполучило да нагоди миналото време, сега се тласнаха настрана и дори се забравиха; а вместо тях бързият говор на вестникарството, което разправя все "държавни работи", нанесе един пласт, тежък и противен за същинския български слух и разум. Справедливи бяха затуй натякванията на Богоров; ала един поврат от кривия път можеше се постигна само с основателни и добри примери, каквито вече има в приносите на по-лични нови книжовници. При това състояние още повече се чувствува нуждата от един български речник, съставен с широк оглед в известните вече извори и с дълбоко знание на предмета и делото; от такъв речник ще извади нови схващания и българската граматика, още робиня на чужди образци. Правописът, пуснат по водата на учението на Дринов, справедливо затвори всички изгледи на правописа на търновската школа, и още повече на пловдивската; от него може да се върви само напред, към изравнение на останалите несъгласия между книжовния изговор и форми, и писмото.

§ 66. След нашето освобождение поезията добива и нови извори за въодушевление, нови мотиви за обработка, идосущ неограничено отношение на личния възглед към поетическия материал; за нея се откриват условия, чието отсъствие за поезията от миналото време се взима като оправдание на важни нейни недостатъци в сюжета и вътрешната форма. Обаче и при тия благоприятни вънкашни условия най-новата наша поезия показа в сравнение с непосредствената своя преходница твърде скромно творчество. Буйните практически цели на държавата и на обществото наистина завличат в своя въртоп току-речи всички умствени сили на народа; при все това ония, които се задържат още или се вестяват върху книжовното поприще, в доста слаба мяра личат с явна дарба за индивидуално схващане смисъла на живота и особено за изнамиране художествени форми, в които да се отпечатва самият изработен у тях идеал и посока. Докад се готвят още новите форми на свободното положение на българина и на неговите отношения към себе и към другите, той с въображението си продължава да диша въздуха на завършения свой живот преди войната. От това се раждат поетически произведения, които в един вид дозвук се стремят да славят - по предимство на сцена - националните наши борби за свобода. Впечатленията от съвременните събития и тревоги, като почнеш от похода на руските войски през Дунава, та през партизанствата и животните стремежи на първите години и стигнеш до последните настроения в обществото, бидоха предмет на извънредно плодовита лирика; ала колкото се отнася до чувствата, които имат повод само в идеите на автора, тая лирика е изобщо недъгава. като се възхищава или плаче за нещо, неоснователно оценено, неясно представено и главно недостатъчно изложено. Победата ни в сръбско-българската война изпълни душите с патриотичен възторг, който подири изказ в поезия с везана и невезана реч. Тая победа се отрази върху съдържанието на произведенията също тъй, както и руските победи за нашата свобода, само че тя пробуди у нас по-голяма вяра в себе и сключи един период от самостоятелен живот, с чиято помощ писателите можаха вече да установяват фактове и да формулуват мисли.

Българската поезия от времето на свободния живот е премного ограничена върху леките вседневни впечатления, върху обикновеното, сякаш самоволно развитие и смисъл на постъпките и е подчинена на една безмилостна съвременност; и в нея, както и по-преди рядко се опитва обработка на по-дълбоки и трайни въпроси за човешкото битие и мир, за борбата на идеала с действителността, па най-сетне и просто за чиста критика на тая действителност. Стихът е в състояние вече да се похвали с образци от правилна и по-разнообразна ритмика, от висока музикалност и изразност на думите; речта става по-гъвка и добива по-определена боя на книжовност; ала поетическата форма, ако и да издържа бляскаво някои по-големи композиции с незначителни контрасти и сбивки между частите, все пак е много слаба за по-сложна поема, за роман и за драма. Във всички тия отношения упражниха мощно благотворно влияние върху писателите поетическите произведения на Иван Вазов.

Иван Минчов Вазов съсредоточава в себе всичката художествена висота и значение на българската най-нова поезия. Той произхожда от Сопотския род Вазоолу (* 1850) и се е образовал в нашите местни училища в Сопот, Карлово и Пловдив, дето изкара четвъртия клас от семинарията, па се върна дома, тъкмен от баща си за търговец. С лично прилежание и ръководен от своите мечти и вкус Вазов си допълняше постепенно образованието, като намери в Карлово, дето стоя една година и учител (1866), богата руска библиотека, а в Пловдив се предаде да изучва френския език и литература. Вече от това време се захваща у него влиянието на известни руски и френски писатели върху мотивите и формата на собствените произведения, в които опитваше полека своята дарба. В Пловдив Вазов превеждаше Фенелонова "Телемах" и песните на Беранже в български стихове; но самостоятелни стихотворни опити създаде в бащиния си дюкян в Сопот. Това занятие яко загрижвало по-практичния баща и той праща в 1870 г. дораслия вече син във Влашко при сродници, за да се настави на работа. Вазов обиколи няколко града, при което се запозна в Букурещ с Каравелов, а в Браила с Ботев, ала не спря в никоя търговска къща, но поиска прием за стихове в страниците на "Периодическо списание" в Браила и на "Читалище" в Цариград. С една плавност и книжовен строй на стиха, необикновени за българския читател, той възбуди радостни очаквания, в полза на които говореше и ухватната идея на стихотворението "Борът" (вж. стр. 205)². През 1872 г. Вазов пак се върна в Сопот, дето прекара до априлското въстание в 1876 г., завзет с младежки мечти за любов и упоение, въплътени в цели тетради лирически песни. Подирен от властта тъкмо в навечерието на въстанието, той избяга през Цариград във Влашко, влезе член в последния български революционен комитет в Букурещ и наравно с другите емигранти дочака обявението на руско-турската война. В Букурещ издаде сбирките си "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България," - най-речовит и доблестен възглас на измъчения български народ към образованото човечество (вж. стр. 217)³; те сведочат вече за светлия поетически талант, който изгряваше над българската книжнина. Откак се проникна от всичкото величие, що готвеше за нас несъмненият успех на руското оръжие, Вазов мина с войските в България и волно следва нататък исканията на времето и потребите на своите поетически наклонности: до раздялата на освободена България на независимо княжество и автономна област той служи в Свищов, Русе и Берковица, а след това се настани в Пловдив, та работи като депутат, висок чиновник и писател до съединението на двете Българии. Бурите от 9 август 1889 г. му наложиха да се отдалечи за време от България, в която пак се върна. през 1889 г. и се посели окончателно в София. На всяко място, дето е бил, и през всички събития от живота ни, с които се е срещал, Вазов е отварял своята душа и отглеждал в нея творения на един възторжен поклонник на хубостта у човека и в природата, спокоен защитник на правдата и доброто и нежен будител на национална гордост и благородни човешки стремежи. Със свои произведения той застъпя всички видове от поезията.

Веднага след свършека на войната българската лирика се сдоби от Вазов с "Избавление, съвременни стихотворения" (Букурещ, 1878), посветени главно на тържествена среща на руските освободители и сърдечна жал над падналите жертви; след това дойде "Майска китка" (Пловдив, 1880), която откри съкровището на някоя от тетрадите, изписани с любовни стихотворения до 1876 г. в Сопот. В тия две сбирки има поместени и произведения от друго, по-късно или по-ранно време. Песни, епически и хумористични късове и сатири съдържа "Гусла, най-нови лирически и епически стихотворения" (Пловдив, 1881); а също така и "Поля и гори, нова сбирка стихотворения" (Пловдив, 1884; 2 изд. изменено, 1893). През 1884 г. Вазов направи едно пътуване до Италия, от което изнесе мотиви, обработени в прелестни лирически късове на особена сбирка "Италия" (Пловдив). Братската война, подхвърлена нам тъй обидно от сърбите, вдъхнови Вазов да възпее победата на българското право при Сливница, но в същото време да прокълне и славянската вражда: сбирката "Сливница, стихотворения по войната ни със сърбите през 1885" (Пловдив, 1886), така представя в един не съвсем гладък пролог нашето вдигане на бой:

Тогава България цяла,
...
Със свойте преданья, ядове, беди
Стоманени мишци, бронзови гърди,
И сила пет века във мъки калена,
Със своята вяра, мисъл вдъхновена,
Въсстана ужасна, - лвица разярена, -
И през бездни, урви, през дъжд, сняг, думан,
В борба с ураганът - сама ураган -
Настръхнала, боса, страшна, дива, кална,
В гневът си отчаян почти идеална,
Мина, и с развени левски знамена,
При Сливница спря се като планина!...
И в три дни написа цяла епопея.

Колкото и да изглеждат стихотворенията от тая "Сливница" импровизувани набърже, и затуй недотесани, все пак те оставят далеч от себе всички ония песни и балади, що бе предизвикала Сливнишката победа у други стихотворци и стихоборци. Подир тия сбирки Вазов печата свои стихове в отделни списания, най-много в собствената "Денница", па издаде напокон лирическите от тях още в една сбирка "Звукове" (София, 1893). Към игривата любов на Вазов в "Майска китка" неуверено пристъпя със ситнички, опасно подранили "Момини сълзи" (София, 1888) Пенчо П. Славейков; обаче тая млада дарба успя наскоро да метне върху им свилена покривка от живи и чудни лирически и епитети песни, обнародвани най-вече в "Мисъл". Сатирата и жравата рефлексия увлича неотменно поетическите замисли на Стоян Михайловски (* 1856 в Елена): вместо чувството у него стои доводът, а вместо обработената метафора се точат вериги епитети⁴ и сравнения с ефект на зъл удар или присмех; негова най-обична форма е сонетът, под който еднакво вкарва както израза на хладното си настроение, така и укорът на някой източен анекдот или на своя басня и епиграма; стихът пък изобщо е преситен със сложни думи, с насилен ритъм и не-звучна рима. Първите си, жалки стихотворения ("Нищiй духом съм аз" и "На един гръцкы владика, който ма наричаше безбожник") Михайловски е печатал в "Читалище", IV; в "Стара планина" излязоха до освобождението четири негови, останали неизвестни поеми; като студент по правото в Екс той продължи от 1878 г. с по-добър успех своите поетически опити, и от 1884 г. почна да ги обнародва в "Периодическо списание", "Библиотека свети Климент", "Мисъл" и др. От тях състави после особени сбирки, именно три книги "Novissima verba" ("най-нови думки", Русе, 1889-1890), при все че съдържаха доста страници "из вехтите му тетрадки", една "Поема на злото" (София, 1889), първа "Книга без заглавие" със стихотворения (София, 1893), и първа книга "Сатири, нашите писачи и газетари" (София, 1893). Всяка от книгите на "Novissima verba" носи особено име, - I. "Вопли и припеви", 11. "Currente calamo" ("с лъзгаво перо") и III. "Железни струни", - ала всички заедно са същите по характер сбирки от настроения и размишления, от фантазии, сонети, басни, афоризми, епиграми, епитафии и албумни сентенции. Любовта, знанието, мирът и битието са предметите, които занимават автора от философска страна; - при всякой случай той занича да ги определи ясно за себе и за другите, ала като мени огледът, с който прави това, достига до твърдения, които явно си противоречат. Така става, че веднъж у него знанието е щастие, а други път злочестина, животът състои ту в бодър напредък, ту в безстрастна забрава. Между тия противоречия съжденията за суетата на нашето битие надделяват и това дава изглед на песимизъм в поезията на Михайловски; обаче от нейните части не е възможно да се сплоти еднолик образ на установен идеал. Дори и частите на едно само по-голямо произведение могат без ущърб за цялото да се разметнат взаимно или да се направят особени, взаимно несродни произведения. От своята "елегия" "Suspiria de profundis", излязла най-напреж в "Периодическо списание" VIII, Михайловски направи в "Novissima verba" I един марш "Напред" и с мото "mors ultima ratio" един дял "Euthanasia" ("сладка смърт"), в които никак не личи, че са строфи от един разговор между петимния за смърт славянин и животът, що му се предлага като съдба, слава, младост, любов, поезия, истина, - и все напразно. Също така и псалмите с притчите, в които се изобразява вероучението и пастирската възторженост на "Поп Богумил" ("Периодическо списание", XI), авторът направи в "Novissima verba" I на независими произведения "Sarsum corda", "Световната книга", " Към нерожденната ми рожба", "Съдба", " Злината и Срамът", "Гответе почва". Което изповяда поп Богомил, авторът го взима отгоре си, и пак не се види никак да е по убеждения богомил. Михайловски изобразява повсъде само свои мисли, които не прилягат за епическа разлика в лицата; при това тяхната сила не състои в поетически създания, но в енергичен речник и неизчерпана риторика в периоди. Затуй той сполучливо работи в областта на бойовната сатира.

На 1879 г. Вазов издаде в София "Видул", тракийска идилия, писана през 1871 г. в Цариград; тя е бистро поточе, което през росни морави пъргаво носи въздишките и сънищата на Видул за неговата люба Рада; Видул пътува за Влашко с планове да спечели имане и да си вземе после Рада, но в Свищовските поля го пронизва черкезки куршум; зарад това убийство падат в турски затвор двама християни. Вече напрегнато е развит елементът за действие в поемата "Грамада," която е също с идиличен селски характер на младинска любов, но с добавка на родителско грубо сметкарство и нравствен съд от страна на безвластния народ. Млади Камен залюбил Цена хубавица, чийто баща, имотен кмет Цеко, я готви за Халит ага, защото с него крепи и умножава своето богатство; ала Камен с Цена избягват. Вдига Цеко потеря, настигат бягалите: Цена става туркиня, а Камен хайдутин. Ужас обладава селяните от толкова Цекови пакости; "в него е влязъл бяс", решават те и с тяхно съгласие попът отива рано в полето, забива колец в земя, чете молитва за проклятие на Цеко и хвърля до колеца камък. От тогава всякой, който замине край това място, хвърля камък и проклина; полека-лека става грамада.

Тя расте като по чудо,
              Сама, като жива!
Убоя се Цековата
              Душа нечестива.

И да спре не може Цеко
              Ни с псувни, ни с глуми
Таз грамада да не расте
              Със страшните думи.

Дене тя е все в ума му,
              Нощи я бълнува;
И трясък от камънете
              В съня си той чува.

По някога тайна сила
              Към тамо го тика:
Той я види, тръпне, плаче;
              Тя на съд го вика!

Гаче всякой камък има
              Уста, уши, очи,
И му дума "проклет! проклет!",
              И към него сочи.

И той бяга назад потен...
              На душа му грешна
Мир и радост веч не дава
              Грамадата страшна.

Той стопи се. Лицето му
              Бледнина покри го:
Гаче болест зла, невярна
              Цека исуши го.

И престаха селяните
              С него да се сбират;
Нито зимат, нито дават, -
              Сички го презират.

Цеко, пораснал между тия суеверни зидари на грамадата, съзнава добре своя край; той още веднъж засиля злобата си против селяните, които обвинява пред властта в укриване на комити, но бялата грамада от това не намалява, и ние чакаме как трагически ще загине врагът пред призрачната снага на тоя безмълвен съдник. Но поетът разваля тоя ефект: мисълта за Камен и Цена го кара да ни доведе любовната двойка в село, заедно с руските войски, а Цеко само да изключи от общата радост на освободените. Любов между сиромаха Ангел и гиздава Руска, чорбаджийска щерка, завързва сюжета и на най-хубавата поема от Вазов "Загорка, из живота на българите в западний край на България" (Пловдив, 1883): Ангел заминува по печала, а Рускин баща силом дава младата девойка на възстария вече грозник Куздо, защото е имотен и близък приятел дори на Кърджи Осман. Превива се от жалби сърцето на Руска, а жестокият мъж още по-дълбоко я рани с хулни думи за Ангел и за дядо й Димо, някогашен хайдутин. Нейната скръб искрено уважава "дядо Лулчо Панов, прочут историк с цървули и със кривак дрянов"; той чете Александрията, и затуй се слави у народа с мъдрост :

И при Кузда той отива,
              Па го мъдро хока:
- Куздо, слушай, стар челяк съм,
              Книга знам дълбока.

Ти си днеска богаташин
              С ниви, злато, стоки;
Имаш стадо неброено,
              Бранища широки.

Но да беше имал дори
              Сараи във двора,
Елмазите на Дария,
              Златото на Пора,

Пак без сърце милостиво
              Звяр ще си останеш,
И със твойто черно тяло
              Червеите ще храниш.

Лександрията пък казва,
              Че мъчиш булчето
И че влачиш фараонци:
              Хубаво не е то!

Това стига за Куздо да обяви Лулчо Панов бунтовник против царщината. В село се чува, че иде Кърджи Осман с черкези, за да гонят навлязлата чета на Ботев; главатарят слазя на конак у Куздови. Лулчо дава нож на Руска и съвет, а сам забягва към въстаниците. В тъмна нощ Руска пробожда Кърджи Осман, който нагазил в нейната стая, и улавя гората. Когато пада от умора и въздиша за Ангел, ето и него от невидяно тук, па и Лулчо Панов, и двамата останали живи от юнаците на Ботев. Младите и старецът, който е най-личният образ в поемата, трогателно се прощават с "ядна България" и се оттеглят в Сърбия. Вазов преработи тая колкото проста, толкова и дивна поема в бледна драма "Руска" (Пловдив, 1883), дето развезката е заета из "Грамада". В една особена сбирка "Поеми" (София, 1893) е издадена "Грамада", печатана по-напреж в "Българска Иллюстрация", заедно с други епически стихотворения на Вазов, излезли по-рано в "Гусла", "Поля и гори", или още необнародвани. Между тях свети един скъп наниз -"Епопея на забравените", дето в отделни епически характеристики с величавия тон на одите са оживени омайни образи на двигатели на българското възраждане и свобода.-От съвсем друга атмосфера е сюжетът на "Поемата на злото" от Михайловски: преданието на библията за греха на Адам и Ева в рая и за тяхното наказание за него е изобразявано под различни схващания в произведения на именити писатели; и Михайловски изобразява сторения грях от Ева като внушение сатанино, за да бъде победен Бог от собственото свое създание. Изпълнението на тая идея показва вътрешни слабости, които не отговарят на смелостта на мрачната фантазия, що притежава авторът. Сатана с дружината си гони мъст на Ехова, защото заповядал на ангели и херувими да служат на Адам в рая, а то е за тях позор; те се побунят, водят помежду си война, и едни падат в ада! Явни несъобразности. На Ева се досажда райското еднообразие; за да я разтуши, Адам й предлага средства, които са се явили тепърва след греха! Сатана иде при заспалата Ева, пробужда я, убеждава я да кусне от забранената ябълка: Ева се примамя от това, че ще послужи за квас на хиляди жени, а сама е жена на един скот! Яж, дума той, измени природата човешка! А тъкмо грехът на Ева трябваше съгласно с идеята на произведението да крепи, да задоволи тая природа. Ако пък с греха на Адам и Ева е искал Сатана да изврати човека на Ехова, тогава мъките и неволите, що му е дал с "познанието", не са последици, от които да печели адът, толкоз повече, че в края "Ехова" обещава за човека спасение, и човек ще моли за него именно в мъки и неволи! Поетът не бива да жертвува мотивираната връзка между частите на произведението за угода на библейския разказ, от който може да бъде доволна сляпата вяра, но не и художеството.

Повестите и разказите на Вазов, обнародвани в различни места, са прибрани в три тома (София, 1891-1893). Пръв по времето си разказ е "Неотдавна" в "Наука", лични и исторически спомени от дните, когато Вазов остави Сопот в 1876 г. и емигрува във Влашко; след него дойде "Митрофан", една обработка на идеята от "Ревизор" на Гогол в български черти от началото на чиновнишкия и партизански живот в освободена България; еднакво с "Митрофан" се пени от карикатурни причуди и портретът на сопотския бръснар "Хаджи Ахил". Сдържана композиция захваща да се проявява с "Немили-недраги", дето се рисуват патриотичните мечти, подвизи и поразии на български хъшове в Румъния. Нататък повестите и разказите зачестяват и Вазов развива дълбоко схванати черти на нашия живот: той дава на идеите си по-трайна основа, умело вкарва напрежение в сюжета, и в сключените така случки и събития открива път към по-достойни постъпки; - той твори по стъпките на домашната действителност. И в цялата си поезия Вазов е майстор художник над действителния факт; затуй са тъй скромни ония страни в неговите произведения, дето всичко е оставено на личната фантазия. Най-едрото творение на Вазов в невезана реч е романът "Под игото", издаден първоначално в министерския сборник, кн. I и II (1889-1890): той е великолепна апотеоза на нашите последни усилия да свалим от тяло и душа бремето на варварската управа. Многобройните лица от всички съсловия на обществото, положения от всички кръгове на дейността и сбивки между народен дълг и лична безопасност, между вдъхната смелост и закоренял страх се роят около героя Иван Краличът, видински момък, избягал от Диарбекир и затулил се под лъжовно име Бойчо Огнянов в Бяла Черква (= Сопот) да готви въстание. Въстанието избухва, народът е упоен от необемното величие на своята надежда; но първата предвиждана несполука съкрушава духа и упоението се изплаща с безчетни жертви и грозна съсипия. Вазов е извадил в романа си ясни характери и изписал сцени, що възбуждат болестно напрежение. Все в министерския сборник Вазов обнародва и две художествени описания: "В недрата на Родопите" и "Великата Рилска пустиня". В "Наука", и после в "Зора" се явиха разкази от К. Величков (* 1857 в Т.-Пазарджик), който заедно с Вазов работи над първата българска христоматия (Пловдив, 2 дяла, 1884) и помести там добри стихотворни преводи. Хвалят се откъм слог неговите "Писма от Рим" в "Мисъл". Исторически роман от времето на българския самозванец Ивайло (1277-1280) написа Добри Ганчев под име "Борба за самостоятелност" (София, 1888); същият герой е предмет на драмата "Ивайло, селский цар" (София, 1888) от Ив. Ев. Гешов. И. Блъсков продължава да списва повести и разкази по своя стар способ (вж. стр. 221)⁵, а в "Периодическо списание" (ХVІІ, XXVIII-XXX, XXXIV) почна да разказва Веселин в широки и неизискани термини случки из челядните тревоги на коренния български гражданин.

Опитите в драмата, колкото и да са многобройни, и през това време не отиват по-напред от произведенията, що създаде книжнината до руско-турската война. Не помогнаха на органическата слабост нито патриотичните и домашни сюжети, нито случайните пресни стихове, нито новите декорации. Комедията от Вазов "Михалаки чорбаджи" (2 д., Пловдив, 1882) си помага с невероятни дяволии на слугата Петко, врял в политиката и във френските вестници, за да придума твърдия чорбаджия Михалаки да даде своя Виктория на момъка Стоянович; обаче в деня на сватбата Михалаки разбира измамата и вдига залис да пъди гостите, което на сцената става много лесно. Драмите "Отечество" от К. Величков (5 д. в "Наука") и "Апостоли за свободата" от П. Иванов (3 д., Пловдив, 1884) също тъй не постигат ни идея, ни характери; Величков създаде по Шекспировата "Ромео и Юлия" друга драма "Вичензо и Анжелина" (5 д., в "Наука"), която се дели с достойнството на "Невенка и Светослав" (вж. стр. 229)⁶. Най-осетна полза извлече от обществото Т. X. Станчев, понеже има способност да напише още 19 драми, трагедии и комедии (вж. стр. 228)⁷!

§ 67. Преводите на поетически произведения из чуждите книжнини са по предимство пак в невезана реч; в стихове преведоха Вазов, Величков и Димитър Е. Попов (* 1855 в Калофер) някои малки късове или части от по-големи за образци в издадената от първите двоица българска христоматия. Сполуката в това насърчи А. Константинов да се завземе с превода на цели поеми от руски писатели (вж. стр. 237)⁸; обаче съвсем напразно отиде трудът на Ф. Велиев да преведа "Илиада" от Хомер ("Омирова Илиада", З т., Пловдив, 1882-1884), от която бе подал примерни откъси Нешо Бончев в браилското "Периодическо списание", IV. Книжовният дял на периодичните издания се храни с непрогледно множество преводи на кратки разкази и повести, и то пак повечето из чуждите периодични издания. Особените произведения на прочути писатели се взимат изначало в техните най-скромни размери; но колкото се върви по-напред, избират се и по-едри, и се умножават. Откак се основа в София постоянна театрална трупа, броят на преводите за сцена нарасна. Езикът на преводачите е обикновено изпълнен с всякакви белези на недостатъчно умение. През последното време на книжнината се преведоха по-видни произведения от писателите: Софокъл ("Антигона"); Калдерон ("Поклонението на Кръста"), Сервантес ("Дон Кихот"); Едмонд Абу ("Горски цар"), А. Дюма ("Тримата мускетари", "Граф Монте Кристо"), Ле-Саж ("Жил-Бла"), Молиер ("Благородника"), Евгени Сю ("Скитникът евреин", "Парижките потайности"), Хюго ("Деветдесет и трета година", "Историята на едно престъпление", "Парижката света Богородица", "Хернани"); Свифт ("Пътувание на Гъливера"), Шекспир; Гете ("Клавиго", "Егмонт"), Еберс ("Уарда"), Шилер; Крашевски ("Повест без име", "Ян Собески"); Боздех ("Барон Герц"); Гогол (разкази, "Мъртви души"), Лермонтов ("Герой на нашето време"), Островски ("Луди пари", "Тлъсто кокалче"), Граф Л. Толстой ("Война и мир"), Тургенев; Глишич ("Измама").

§ 68. Общото развитие на България от освобождението насам, нейните дейци и дела са разглеждани в доста много съчинения на чужди автори; от тях най-достоверни бележки и основателни съждения съдържа "Das Fürstenthum Bulgarien" от изрядния познавач на страната D-r K. Jireček, Prag, 1891. Българската история на Иречек е предадена скъсено на български от С. Бобчев, Пловдив, 1881, а преведена пълно от З. Бояджиев, Търново, 1889. Към историята на сръбско-българската война се отнасят "Военно исторически очерк" от К. И. (= Фичев; София, 1885) и "Горгулята, Брезник, Трън и Пирот" от П. X. Г. (= Попов; Шумен, 1889). За българската литература липсват още специални разглеждания и общи обзори; в "Мисъл" II е поместена статия "Реакционний дух на българската литература". В книжнината се чувствува преголям недостатък от нарочни оценки на произведенията и от уредена книжарска и библиотечна служба.

БЕЛЕЖКИ

1. § 62. от "за други негови трудове" до § 63. "временни учреждения и наредби". [обратно]

2. § 58. от "в неговата сбирка от поезия и проза" до "Хр. Петков, по-сетне Ботев, в "Гайда", 1867". [обратно]

3. § 60. от "семинарист в Одеса (1873) до "През 1860 г. списанието "Общ Труд" донесе". [обратно]

4. Вероятно епически. [обратно]

5. § 60. от "повестта "Изгубена Станка" от Р. И. Блъсков, Болград, 1866" до "Константин намира Лулчо". [обратно]

6. § 60. от "та да навлязат в България гръцки войски" до "върху царството с помощта на печенегите". [обратно]

7. § 60. от "нагласява пролог и братска интрига" до "та да навлязат в България гръцки войски". [обратно]

8. § 64. от "тежкият пръст на мудността" до "край което дойде "Здравец". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.