Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Дял II. Писана словесност

Б. Нова литература
1. ВРЕМЕ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 46. Българското възраждане от пагубния мрак на робството съвпада с възраждането и на другите ударени от зла съдба славянски народи към запад от нас; то изби на видело през годините 1820-1830, ала негови бележити предвестници пътуваха из народа вече половина вeк по-рано. Положението на българите по това време е най-убито; у тях нsма съзнание за своя народност. Турците отличаваха българската поробена и тъпкана рая само с едно качество - "урум миллети," сир. гръцки християнски народ, и за вероизповедни работи й даваха право да се подчинява на един народен главатар - "миллет баши", който беше гръцкият патриарх в Цариград. С тая власт в ръце гърците правеха всичко, за да се чуе по Балканския полуостров само гръцко слово и да се почита гръцкото име; много им помогна за това и влиянието, що имаха повсъде като търговци, чиновници и турски князе от 171 г. във Влашко и Молдова. Крайната цел на всички гърци бе да се усиля постоянно елинизмът в турската държава, та в благоприятна минута да се възстанови пак оная велика византийска империя, чиито последни уломки се унищожиха с падането на Цариград в 1453 г. Откъм средствата, с които съкрушаваха своите врагове и обезпечаваха за себе лични изгоди, се прочуха с най-лоша слава гърците от цариградската махала Фенер; тяхното название "фанариоти" стана общи прякор за подлите и развратни гърци. Такива фанариоти разполагаха хитро с патриаршия престол, па с парични наддавания и с нехвални услуги пред него се докопваха и до всички доходни йерейски чинове между българите. Те се грижеха да затрият всичко, що би напомняло нам и на света дори името "българин". Патриарх Самуил опразни в 1767 г. архиепископското звание в Охрид, защото бе самостоятелно и в него се споменува "България". Старите български ръкописи с измама и кощунство се отнемаха от невеждото население и се предаваха на огън; най-знаменито autodafe извърши фанариотският владика в Търново Иларион, който около 1825 г. изгори библиотеката на търновските патриарси. Българите се казваха "варвари," "дебели глави" и "нетесани клади", а образованието и благородството бяха "елински"; затуй ония, които се издигаха малко над обикновеното равнище по имот и положение, срамуваха се да се обаждат вече като българи. В един черковен надпис се чете името на някой си "Златко, любороден елин от Габрово"! А населението наричаше "грък" всякого, който носеше градско облекло. И славянският език се бе изпъдил из градските черкви; гръцки език и гръцко писмо се натрапяха и на селските попове, и на дребните школаре в техните килии. Славянското азбуке се забрави дотолкова, че търговците си пишеха български бележки с гръцки букви; а в 1852 г. йеромонах Павел от Кониково при Воден напечата с гръцки букви един български превод на евангелието. При такова гонение на българската народност и при такъв упадък на народното съзнание дойде възраждането, което трябваше да трае доста дълго, за да изправи българите пак като отделен народ пред гърците. Най-напреж повея към нас дъхът на онова чувство, което караше и сърби, и гърци да почитат своето минало и да се образоват на езика си; после разпалената жажда за просвета ни побуждаше непрестанно да нареждаме български училища и да списваме потребните за тях и за нашето пълно окопитяне книги. Тия трудове бяха скромни по размер и достойнство, но в тях имаше доста животворна сила, за да заздрави на безвестния по-преди български народ едно бъдеще.

§ 47. Съзнанието за народност и просвета трепна най-рано в западните наши крайни, дето българите отколе имаха сношения с по-далечния свят през сръбското племе. Из западна България излизат през XVIII в. две лица, Христофор Жефарович и Атанас Нешкович, които в сръбски книги се обаждат като ревнители на своето "българско отечество"; на запад е и Самоковската епархия, дето е роден около 1820 г., неизвестно в кое място, първият будител на заспалия български дух отец Паисий; - с едничката своя книга, в която подир толкова тъмни века се заговаря към нас за национално пробуждане, той стана родоначалник на новата българска писменост.

Отец Паисий бил йеромонах в Хилендарския манастир на Атон и проигумен при по-стария си брат игумен Лавренти. Между монасите сърби, гърци и българи тук и наоколо често ставали разговори за историческите и обществени предимства на народите, към които те принадлежат, и Паисий не веднъж имал да слуша и преглъща най-тежки присъди и хули по отношение към българския народ. Това дълбоко ранило душата му и националното чувство, защото думите на противните съдии съдържали крайни несправедливости и омраза; и за да се бори с тях за истината и правдата, събирал за своя памет каквито можал вести за миналото и характера на българите. Обаче скоро се паднал случай да се допълнят и изработят тия вести тъй, каквото целият български народ да може да ги чете и да бере из тях патриотична поука. В 1758 г. споходил Хилендарския манастир Иван Раич, сръбски богослов от Киевската духовна академия, с 4 години по-млад от Паисий, и молил да му се позволи да разгледа ръкописите на манастирската библиотека, понеже пише обширна история за южните славяни. То е оная негова "История на различните славянски народи, а особито на българите, хърватите и сърбете" (Виена, 1794-95), из която в 1801 г. извадил българската част и обработил за "синовете на отечеството" споменатият по-горе Нешкович (превод на "славяно-болгарски" от П. Сапунов, Букурещ, 1844). Младият Раич разправял с въодушевление за отделни славянски събития и за своето желание да проучи всички важни за целта му паметници; но манастирите се отнесли към него хладно и с подозрение. След два месеца Раич си отпътувал за Карловец. Един Паисий останал трогнат от неговото благородство и ревността на сръбския историк: мисълта, да последи неговия пример, проляла балсам върху ранената му от мрачни хулители българска душа; той се решил да спише история на своя народ. Любопитно е, че и другите славяни се възраждат към нов живот с помощта на историята на своето отечество. Повода и целта на труда си Паисий излага така: "по мало снядаше ме ревност и жалост по рода своего славянскаго, защо не имеят исторiя заедно совокупена за преславна деянiя испервая времена рода нашего и святих и царей; тако и укаряху нас многажди сербие и греци, защо не-имеяме своя исторiя" ... "Аз видях от много болгари, защо идут по чужд язик и обичаи и на свой язик хулет; зато зех и написах - и они отцеругатели, кои не любят свой род, язик, написах да знает" ... Малката книжица, що написал за тия "отцеругатели" и против чуждите укори, нарекъл "Исторiя славяноболгарская о народах и о царех и святих болгарских и о всех деянiя и бытiя болгарская; собрана и нареждена Паисiем iеромонахом бывшаго во святеи гори Аθонскiя от епархии Самоковския в лето 1762 на ползу роду болгарскому". Тя е съставена по образеца на старите компилативни летописи; в нея са поместени: разсъждение за ползата от историческите съчинения, предговор към читатели и слушатели и история на българите от тяхното начало до разтурянето на българското царство; към това са пригудени: списък на българските господари с бележки за тяхната слава, статия за славянските първоучители, списък на българските светци и послесловие.

Преди да седне над тая история Паисий употребил две години за да дири още писмени и устни вести за предмета си, та да ги свърже с ония, които вече имал на разположение; за тая цел той обикалял по България и ходил дори в "немска земя" у австрийските сърби. Тук той намерил в руски превод от 1722 г. италианското съчинение на дубровнишкия абат Mauro Orbini "Regno degli slavi" ("Кнiга iсторiография имене, славы и разширенiя народа славянскаго"). То му служило за главен извор на историята, ако и не го задоволявало с мълчанието си за българските светии и с кривите съждения за сръбските; покрай него се ползувал от "Деянiя церковная и гражданская от рождества господа нашего Jисуса Христа из летописанiй Кесаря Баронiя собранная", руски превод от 1716 г., от гръцки патерици и легенди, от апокрифни късове на палеята и от предания. За български писмени извори знае Паисий, че са съществували от старо време много, именно царски летописи, архиерейски книги, жития на светците; ала като нямало тогава славянски печатници, а човеците не ги ценили, за да ги запазват, те яко намалявали; па и колкото се задържали по черкви и манастири, унищожавали се подир падането на българското царство. Затуй у него материалът из такива паметници е съвсем малко и е важно да се отличи той от другия, понеже може да представя съдържание на произведения на старата ни писменост, които са ни останали неизвестни. Според твърде низкото достойнство и съмнителна достоверност изобщо на изворите, из които е черпена Паисиевата история, нейната стойност за критическо издиряне на миналото на България не е никак завидна; обаче нейното значение за най-новото развитие на българския народ е грамадно: тя е книга, която е спасила хиляди българи от претопяване в чужда народност, отворила очите им да познаят гръцката враговщина и своето унижение от нея и вдъхнала всекиму смелост да се казва българин; тя е книга в най-добрия смисъл патриотическа. Като светкавица в мрака, като жива вода в мъртви жили са действували думите и мислите на Паисий от първите две статии на книгата му. "О, неразумне и юроде!" вика огорченият родолюбец към ония, които "ся обраштают на чужда политика и нерадеют за язык болгарски, но ся учат читати и говорити по гречески и срамется да ся наречет болгари"; - "о неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свой язик и не думаш ? Или не са имали болгари царство и господарство? ... Но са рече: греци са по-мудри и по-политични; зато рече лучше е пристати по греци. Но вижд, неразумне: от греци има много народи помудри и славни; - да ли си оставля некой грек свой язык, и ученiе, и род, какъто ти, безумие, што оставляш и не имаш никой прибыток в грецка мудрост и политика? Ти, болгарине, непреврьщайся; знай свой род и язык и учи ся по своему язику: боле ест болгарска простота и незлобiе! ... Или не са имали болгари и царство и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля, и много пати от силни римляни и от мудри греци дан въземали, и давали им царюве и кралюве свои царски дщери в супружество и да би имели мир и любов с цари болгарски? И от всего славянскаго народа най-славни били болгари: перво са они патрiарха имели, перво они са крестили, най боле земля они освоили; тако от всего народа славянскаго они силни и честни били, и перви святiи словенскiи от болгарски род и язык просеяли, как по реду вся в сiю исторiю написах и да имеют болгари от много исторiи свидетелство!..." Всичкото предимство на гърците, към които толкова клонят нашите неразбрани съотечественици, е, че са лукави, надменни пазаргаши и клюкари; но те не познават ни челядни, ни обществени добродетели и умът им само търси кого да заблуди и излъже. Българите са наистина днес само "ратаи и овчаре", както те ни хулят, ала до там ги е докарала пак злобата на тия гърци; "тая вина болгаром от греческая духовна власт происходит, и много насилие неправедно от гречески владики терпят во сия времена.... Но болгари почитают их за архиереи и сугубо плаштают им должное, зато по нихна простота и незлобие восприилут от Бога мзду свою; тако и они архиереи, што с насилие, а не с архиерейско правило творят болгаром велика обида и насилие... - и они по свое дело и безсовестие восприимут мзду свою от Бога". Нам се присмиват "сербие, руси и москали", че сме сега прости и безславни; ала те забравят, че сами не са били кръстени още, когато ние сме се радвали вече на високо образование. "Они руси и сербие да благодарят Бога, де ги е покрил от попрание... и от греческа власт архиерейская; што болгари страдают, да су они то мало изкусили, то би весма болгаром благодарили, защо в толико страдание и насилие держат свою веру непремено"; свободните в Австрия сърби също имат свои братя в Турско, и те са много по-прости и по-бедни от българите. Това са прости доводи на един смирен книжовник, който брани честта на своя народ; това е кротко изобличение от един духовник, който гледа грозното своеволие на гръцкото духовенство над нас; но тия доводи и изобличения имаха за своите читатели силата на божествен възглас.

Болнав и отруден Паисий довърши своята история в Зографския манастир, дето бе се преселил поради някой стопански несговор с хилендарските калугери. За да се съвземе от труда той тръгна да пътува и да дава книгата да се чете и преписва. Знае се, че ходил и в Котел; но кои други места е навестявал още и де сключил живота си, - за него нямаме никакви вести. От многобройните преписи на неговата история, които са открити до сега, съдим, че тя и нейният автор прилепнали близо до сърцето на писмените българи; един Котленски препис, направен в 1765 г. "от Стойка йерея", бил поставен за вечно пазене в храма на светите апостоли Петър и Павел. Историята на Паисий родила цял ред негови ученици, които я поправяли в своите преписи и добавяли свои статии и полемически бележки против гърците; един от тия ученици говори в една статия така: "един цариградски патриарх, едномисленик на ада, другар на дявола, втори Иуда и нов Ария истапи пред царя Селима, поклони му се и рече: между твоите поданици има българи, суров народ, непобедим в битка; ако не го покориш до край, той ще въстане и ще ти отнеме земята". Друг ревнител украсил началото на своя препис с гербовете на земите, които се споменувай, у Паисий; същите гербове се срещат в печатната преди Паисий сръбска книга на Жефарович "Стематография" (1741). И самите читатели на преписите записвали по тях лични бележки, които изразяват най-добре впечатлението, що произвеждала върху им тая история; такава една бележка гласи: "аз Георгiи iереа грешнiи и окаянiи от село Жерувна прочитах сiю исторiю и разумях что ест писано в’ нея; и вие потрудите са братiя та я прочетете, да ви буди на ползу, болгаром похвала, и на пакост греком". По предложение от браилските българи Паисиевата история биде издадена в 1844 г. в Будим от Свищовския учител Христаки Павлович под името "Царственник" и се употребяше като учебник в училищата; обаче изданието е яко изменено откъм език и текст.

Възгласът на Паисий и неговите исторически вести произведоха голямо въздействие в масата на народа, но до видни дела от това трябваше да се мине още време. След Свищовския мир в 1791 г. завърлуваха по нас разбойнишки чети кърджалии, даалии, капусъзи, които до 1804 г. горяха, грабеха и губеха населението: за него нийде нямаше безопасност и мир; самите царски войски се поминуваха от гърба му по същия начин. Срещу султана бе се вдигнал бошнякът Осман Пазвантоглу във Видин и зарад свои изгоди поддържаше кърджалиите; после тръгнаха военни походи срещу сърбите и русите. При такива размирици ако не пропадна трудът на Паисий, а то не се помнеше вече добре името му. Не го спомена ни Павлович в изданието си, и с тая немарливост направи да се забрави съвсем, та сетне пак да го откриваме изново. Навън от нашето отечество българите бяха тъмно известни дори на учените. Тогава се яви за тях втори Паисий, чужденец по род, но също както нашият предаден горещо на българското възраждане, с което неразривно е свързал своето име. Той е карпатският русинец Венелин.

Юри Иванович Венелин, по-напред Георги Хуцул (1802-1839), попски син из Наги-Тибара в северно Маджарско, се занимавал с историята на славянските народи още когато бил в Лъвовския университет, отдето баща му го очаквал да излезе духовник. За да скрие дирите си, той заменил бащиното си презиме с ново и намислил да мине в Русия, та свободно да се предаде там на обичния си предмет. Пеши стигнал той през пролетта на 1823 г. в Кишново. Губернаторът генерал Инзов, комуто много са задължени българските изселенци зарад грижите по тяхното настаняване в Бесарабия, и затуй погребаха тялото му в черквата "Св. Митрофан" в Болград, посрещнал Венелин радушно и наредил да бъде учител в Кишновската семинария. Оттук се запознал Венелин с българското племе и с особено увлечение се вдал да проучи неговото минало. На 1825 г. заминал за Москва, дето приятели го придумали да следва медицина; ала той не пресичал своите исторически занятия, и с някои критики и приноси обърнал върху себе вниманието на чутния професор Погодин. По съветите и с поддръжката на Погодин Венелин написа и издаде в 1829 г., когато свърши и медицинския курс, та стана лекар, първия том от "Древнiе и нынешнiе Болгаре в политическом и религiозном их отношенiях к Россiянэм". Съчинението превари преди всичко руските учени с новотата на възгледите, с обширната начетеност на автора и с поетическата смелост на съжденията. В него се доказваше, че и волжките и дунавските българи са славяни, а не по-пославянени татари; че езикът, на който се възвести на славяните светото писание, принадлежи на българите; в него за пръв път се подаваше на света обстоятелна история на българския народ, живо се изобразяваше старата му слава и се викаше към ново пробуждане. С чудна бързина се разнесе мълвата за тая книга между българите в Русия и във Влашко; тя стресна мнозина от тях, на които до тогава и на ум не идеше да се грижат за своята народност; всички се питаха, кой е тоя благороден "историограф" и де би могъл човек да го види. Котленският урожденец Анастас Стоянович Кипиловски бе пуснал на 1827 г. обявление, че ще издава българска история, превод от Раич; щом се известил за историята на Венелин спрял своята работа и решил да причака и втория том, та да поднесе на българите цялото съчинение. Между туй русите воюваха с Турция от 1828 г. и в 1829 г. стояха вече в Одрин. Царската академия в Петербург, на която бе представен Венелиновият труд преди да се напечата, бе възложила на автора да пътува след руските войски в Молдова, Влашко и България, да издиря старини и да състави българска граматика с речник. Венелин стъпи в 1830 г. на българска земя във Варна: около него царуваха безредици, глад и холера; войските се връщаха вече назад подир Одринския мир, а след тях бягаха от предвиждана турска мъст българи за Русия. Какво той можеше да събере тук? Невеждото население се държало спрямо него било с тъпо недоверие, или с лакома скържавост. По краищата на Добруджа Венелин стигнал до Силистра, а от там в Букурещ. Българската колония в тоя град запомнила завинаги срещата си с младия въодушевен българолюбец; тя му доставяше после всякакви сведения за българите и материали. Когато се върна в Москва в 1831 г., с него завързаха сношения и одеските българи, между които с благоговейна ревност му услужваха и го насърчаха да работи върху българската история Васил Априлов и Никола С. Палаузов от Габрово. Но въодушевлението на Венелин почна да жъне горчиво разочарование. От изработените свои трудове той можа да види издадени само "О характере народных песен у славян задунайских", Москва, 1835, и "О зародеше новой болгарской литературы", първа книжка, Москва, 1838; а статиите му в периодичните издания не стигаха за да се прехрани. Болест подяде здравето му и го свали в гроб на 1839 г. Академията бе приела от него за оценка и издаване обширна българска граматика и "Влахо-болгарскiя или Дако-славянскiя грамота": подирното съчинение тя издаде тепърва в 1840 г., а първото при всичко че доби благоприятна оценка от знаменития филолог Востоков, остана неиздадено. Вторият том от "Древнiе и нынешнiе Болгаре" и другите съчинения излязоха след смъртта на Венелин с грижата на почитателя му Петър Безсонов. Историческите трудове на Венелин се основават върху богат за времето си материал и са писани твърде увлекателно, често и с романтичен накит; но авторът им невъздържано се спущал зад пределите на фактовете и слишил против научната метода. Днес те у никого не намират спомен, както не се ползували с достатъчно уважение и у учените съвременници; ала дълбокият почит на българите към Венелин не се опира върху научната им цена, но върху заслугата на автора им, че с тях възродил към полезна за народа деятелност голям брой техни застояли еднородци. Тая заслуга красноречиво е призната в руския надпис на мраморния паметник, поставен в 1841 г, от одеските българи над Венелинова гроб: "Напомни на света за забравеното, но някога славно и мощно племе на българите и пламенно желаеше да го види възродено". При живота на Венелин и след смъртта му неговите мнения за българската история, граматика и правопис служеха за изходна точка в домашните опити на българските книжовници.

Според както напредваше нашето възраждане, у нас растеше потребата от исторически познания за себе и за другите народи. Докад чакаше да свърши Венелин своите "Древнiе и нынешнiе Болгаре", Кипиловски издаде "Кратко начертанiе на всеобщата исторiя" от руския професор И. Кайданов, Будим, 1836, към което щеше да се придружи и "българска история"; обаче до 1839 г. върху нея се направи само един "поглед" от Д. Цанков в първата годишнина на "Месецослова" на Цариградските българи; а в 1853. г. Ботьо Петков, баща на Христо Ботев, издаде в Земун превода на "Критическы издырванiя за исторiата блъгарска" от Венелин, 2 т. Заслужилият ревнител на Венелиновите желания за българите, Априлов, преведе от руски своята книжица "Балгарските книжници или на кое словенско племе собствено принадлежи Кириловската азбука", Одеса, 1841; между 1841-1844 г. Иван Богоев от Карлово (по късно д-р Богоров) извади в Одеса "Лики на болгарските царье Іоанна Асеня и Іоанна Шишмана и Болгарскiа лев" из хералдическата книга на Жефарович. Интересът се простря и върху българската литература: драгоманът във върховния съвет в Кишново Михаил Кифалов от Тетевен преведе Венелиновата книжка "О зародише и пр." под надслов "Заради возрождение новой Болгарской словесности или науки", Букурещ, 1842, като добави в края и история на "полуславяните" молдо-власи; статията на П. Шафарик за разцвета на старата ни писменост при Борис и Симеон биде приведена от дякон Хрисант Йоанович от Калофер в отделна книга "Цветособранiе [?] на старославенската книжнина в Българiя", Белград, 1849; студентът по медицината в Прага Иван Васил Шопов от Калофер, който скръбно погина от собствена ръка, положи труд за първи български книгопис: той излезе след смъртта му под име "Список за болгарскы-те книгы, които са издадени до сега", Цариград, 1852; с първа сбирка произведения от народната словесност излезе в 1842 г. И. Богоев (вж. стр. 9)1. В допълнение на историческите познания идеха географическите: бележито описание на България в учебна география подаде архимандрит Неофит Бозвели от Котел; то е част от изработената от него и Емануил Васкидович от Мелник школска енциклопедия " Славеноболгарское детоводство", Крагуевац, 1835; в 1842 г. Иван Андреа Богоев издаде в Одеса част, а в 1843 в Белград пълна "Всеобща географiя за децата" от В. Бардовски, превод от руски; преводачът изложил географията на България с рядко внимание и просторност; едновременно с него издаде в Смирна "Общое землеописанiе в кратце за сичка-та земля" Константин Фотинов от Самоков, превод от гръцки с образи, карти и добавки; а в 1844 г. излезе в Страсбург и карта на България, Тракия и Македония от Александър хаджи Русет (от Русе?).

§ 48. Непосредствено дело на пробуждането бяха училищата с български език; а те поникнаха най-напред там, дето скътано тлееше още някое обучение на славянско четмо и писмо. То са манастирски "изби" и стаи на селски свещеници, изобщо наричани келии: в тях се четяха черковните книги часослов, псалтир, октоих, евангелие и апостол, а се пишеше на навощени плочи от кора - "панакиди" (от гръц. πίνας). Какво е било обучението в килиите, показва създаденото име за часослова "наустница"; а техните ученици се готвили едничко за духовници. Славянските традиции на килиите бяха почвата, върху която най-лесно се прихванаха мислите за народен език и писменост.

В старото "войнишко" село Котел е учил в миналото столетие "на книга" деца поп Стойко Владиславов (* 1739)2, оня същи "йерея Стойко", който в 1765 г. преписал Паисиевата история. Човек любознателен, правдив и готов на труд за добро на ближния си, но огорчен от роднини, Стойко бил обикнат от своите съотечественици и по тяхно желание ръкоположен за свещеник в 1762 г.; в това тъкмо звание той наредил у дома си школа, а в черквата казвал поучения на прост български език. Другарите му попове, невежи земледелци, му завиждали за всеобщата обич и му правили пакости пред владиката; после го сполетели тежки неприятности от турските войски, които минавали през Котел за войната с русите в 1768-1774 г. На 1775 г. поп Стойко се отстранява на Света гора, дето се славил някой си учител Евгени Булгарис, и подир 6 месеца пак се връща в Котел; обаче тук дохождат за него плен у Силистренския паша, смърт на жена му, възбрана да свещенодействува, и той напуща в 1792 г. родното си място, за да приеме от анхиалския владика Карнобатската енория. Новото място пазило за поп Стойко нови и опасни беди; затуй след една година оставя и Карнобат, при всичко че жителите плакали за него и го молили да не си отива. "Двадесет години - пише поп Стойко в своя животопис - учих децата им на книжно учение и на всякоя неделя и на всякой празник сказвах поучение; толкова труд подех, толкова добро им сторих"! Синовете му се били заселили в Арбанаси при Търново, та при тях отишъл и поп Стойко. Той живял в един манастир и със своето държание, с познанията си добил за кратко време такъв голям почит у търновския митрополит, че на 1794 г. бил ръкоположен за епископ Врачански с име Софроний. "И приидох, пише той, на епископия моя и приеха ме християни радостно, и ходех по църкви в неделя, в празници и полагаха поучение по нашему болгарскому езику; а они християни като не чули от други архиерея такова поучение, имаха ме като едного философа". Тревожен, пълен с опасности и бягства бил животът на епископ Софроний до годината 1800: Врачанско бе поприще на кърджалийски опустошения и предел, дето войските на видинския самовластник Осман Пазвантоглу, приятел с кърджалиите, посрещаха и убиваха султанските отряди. За да намери веднъж мир и повечко здравина за живота си, Софроний склонил тогава да иде във Видин, дето го канил да изпълнява епископската служба влашкият игумен Калиник, комуто Пазвантоглу продал Видинската митрополия за 20 000 гроша. Дакад си приеме Калиник посвещението за епископ в Букурещ, Софроний бил държан от него 3 години като арестуван. Теготата на това време той прекарвал с книжовни занятия, от които излязоха няколко писмени труда. Близостта на Сърбия ще да му е докарала на ръце някои от произведенията на връстника му, знаменития сръбски моралист и патриот Доситей Обрадович (1739-1811), и той си наумил да обдари с такива и своите сънародници. Тия Обрадовичеви произведения са били "Живот и приключения Димитрия Обрадовича", Виена, 1783, "Езопове и прочих разних баснотворцев басни", Липиска, 1788. В 1802 г. Софроний превел "от греческаго пространнаго iазыка на болгарскiй краткiй и простый iазык к разуменiю болгарскому простому народу", "Мvθξлогiа Сvнтiпа фiлософа": то е известната "книга за седемте мъдреца", която много се превеждала в старите и нови литератури; в нея се четат източни притчи, с които седем мъдреци убеждават един цар да не погубя сина си по навета на своята невярна жена. Вероятно по Софпониев превод издаде тая книга Христаки Павлович ("Баснословiе Синтипы философа", Будим, 1844) по същия начин, както и Паисиевата история (вж. стр. 154)3. Веднага след "Митологията" ще е стъкмил Софроний по примера на Обрадович "Басни Езопови и другая баснословия"; и тая книга бавила винаги голям брой читатели: три различни издания от нея напечатаха в български превод - в 1858 г. карловският елинист Райно Попович в Белград и 1852 г. учителят от Татар-Пазарджик Йоан Емануилович в Белград и Петко Р. Славейков в Букурещ. Освободен от Калиник Софроний заминал за Букурещ, дето свърши живота си в 1815, или 1816 година. Тук описа той в 1804 своя живот - "Житiе и страданiе грешнаго Софронiя", бележита автобиография в началото на новата ни писменост: просто и откровено изрежда авторът страдалец всички свои премеждия, като представя достоверен паметник за ужасните условия в турската държава по него време. Мъчно било на Софроний, че от извънредна нужда напуснал паството, което поел на свои плещи; но за да не го съди Бог, той се труди каже "денем и нощем да изпише няколко книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им с уста моя, да чуят от мене грешнаго некое полезно поучение, а тии да прочетут писание мое и да уползуют се". В 1806 г. излезе от печат в Римник "Кирiакодромiон", сиреч Неделник, поученiе на всях неделях...", за които имало разпратено в 1805 г. възвание от Софроний до някои български родолюбци във Влашко и Молдова. Тая първа печатна книга от новия период на литературата е преведена от второто гръцко издание (1803) на проповедника Никифор Теотоки и с помощта на по-стар руски превод; тя е издавана след смъртта на Софроний още няколко пъти, но все по-зле откъм езика, и се ползва с най-голяма популярност у свещениците, у които просто се казва "софроние". Влашката столица под управлението на цариградски князе беше станала важно огнище на гръцките народни стремежи и умствен живот; в Букурещ цъфтеше чутно гръцко училище с преподаватели Ламбри Фотиядис и Неофит Дука; гърците пресаждаха на свой език произведения на западната литература от миналия век; - това упражнило свое влияние и върху любознателния старец Софроний: в 1809 г. той превел философското съчинение "θеатрон политикон или гражданское позорище", което бил превел на гръцки от латински угро-влахийският господар Никола Маврокордато. Последните вести за Софроний говорят още за деятелна негова помощ, оказана на русите през войната им в 1806-1812 г. със съвети към българите да ги приемат добре и поддържат в тяхната задача. Трудовете на Софроний, да учи малките на книга и да поучава по-големите по разбран български език отговарят на желанията на Паисий, чиято история е преписвал и с когото негли се е виждал в Котел; затуй го броят някои между най-видните ученици на Паисий.

Двама същи "софрониевци" учителуваха дълги години в Западна България и издадоха няколко български книжки за поука: йеромонах хаджи Йоким Кърчовски (* в кичевското село Осломеви, † около 1820) и ученикът му, игумен на Кралимарковия манастир при Скопие, Кирил Пейчинович (* в тетовското село Теарце, † 1845). Домашната школа на "даскала" Йоаким в Кратово спохождаха и момичета; той и синовете му като апостоли ходеха и далеч по околните черкви да служат по славянски и да казват български проповеди. От школския материал на Йоаким се набрали, види се, книжките, които той издаде в Будим: апокрифни "Чудеса пресвятыя Богородицы", 1817, превод из гръцка книга "Άμαρτωλών σοτηρία" на един критски монах, "Книга глаголемая мытарства", 1817, пак превод от гръцки, и "Различна поучителна наставленiя", 1819; първите две книги прекараха от ревнители на тяхното съдържание още по 4-5 издания. Пейчинович е учил момци в манастирски килии; още приживе си издълбал на плоча надгробен надпис в стихове, в които личи резигнация на смирен слуга на дълга; неговата "Кнiга зовомая Огледало", Будин, 1816, е писана "препростейшим и не книжным языком Болгарским долнiя Муссiи". Религиозното и наивно съдържание на тия книги показва що е било най-близко до схващането на масата, у която предишната книжнина не беше отгледала по-високи потреби; обаче тъкмо такова съдържание беше нужно, за да се възбуди по-лесно любовта към матерния език и да се премине от богослужебните книги в училището към книги с общи познания.

Личба за цял преврат в материала и методата на килийното обучение даде в 1824 г. "Буквар с различим поученiя, събрани от Петра хаджи Беровича за болгарските училища", издаден в Брашов от тамошния търговец българин Антон Йоанович. Авторът, родом от Котел (* 1795, † в Гюргево 1871), ходил в 1817 г. в Букурещ да се учи при елиниста Вардалах и по гръцката завера забегнел с други българи и гърци в Брашов. Като обучавал тук домашно сина на Антон Йоанович, познал всичките недостатъци на славянското и гръцко обучение, под което сам преминал в Котел и което изобщо владяло по килиите у нас. Това го побудило да състави речения буквар: в него старите имена на буквите от азбукето се отхвърлят, а четивото състои от необходимите за ученика молитви по черковнославянски и от късове из историята, географията и естествознанието по български; после има смятане, и накрая три рисунки на животни, от които последното делфин. По тая риба букварът на Берович се прослави в България под името "рибен буквар"; нему бе съдено да измести полека, но окончателно наустницата и другите й верни братя; до 1852 г. той преживя 5 издания. Венелин казва, че не е виждал ни един руски буквар, който да може се сравнява с достойнството на тая книжка. На 1826 г. Берович следва медицината в Мюнхен с презиме Берон. Като доктор в Крайова той си обезпечи живота, оттегли се в научен писателски кабинет в Париж и непрестанно помагаше на различни места в своето отечество да си нареждат училища не само за момчета, но и за девици. В предговора към буквара си от 1824 г. д-р Берон загатва вече за "звучната метода", която почна да навестява нашите училища тепърва 40 години по-късно; той препоръчва "взаимното" обучение (алилодидактическо) по способа на Bell-Lankaster по-зрели ученици обучават по-новите под надзора на учителя. С това обучение е свързан оня растеж на българските училища, който последи първичето на д-р Берон.

През първата четвъртина на това столетие заможни и видни българи в чужбина взеха да жертвуват средства, за да се учат децата им в родните места; примерът на гръцки търговци наоколо им, които служеха по същия начин на своите сънародници, увличаше и тяхното честолюбие към подражание; но учението, зарад което ставаха жертвите, беше все "елинско", понеже самите тия българи още сляпо вървяха подир гръцкото образование: в 1813 г. свищовецът Филип Сакелари във Виена отпуснал пари да се отвори гръцко училище в родния му град; преди гръцката революция "завера" от 1821 г. Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански и княжески наместник във Влашко, помогнал за такова училище в Котел. С време, когато събитията пробудиха и у тях съзнание за своя народност, те станаха щедри покровители на българското просвещение; тогава и в самото ни отечество се явиха достойни последователи на тая ревност. За българско учение се работиха и издаваха български учебници: на разноски на Васил Ненович бяха напечатани "Священная исторiа церковна от ветхi-ет и новi-ет завет... сочинена на славяно-болгарскi-ет язык... от еднаго любородца", Будим, 1825, и "Буквар за децата на славено-болгарскi-ет народ", Будим, 1826, а към 1830 г. бе отворено и българско училище в Букурещ; Анастас Стоянович Котлянин (Кипиловски) преведе "на славено-болгарскiат наш язык" от руски, немската книга на "Гибнер-а" "Священное цветособранiе... из ветхiат и новыат завет", Будим, 1825, посветена на брашовския издател на рибния буквар Антон Йоанович. Напокон за общи прочит се издаде и "Новый Завет, сиреч четирыте еvангелiй . . переведены от еллинскiя на болгарскiя язык, който ся употреблява сега в Болгарiята", Букурещ, 1828. При тия усърдни затичания за българска просвета злото беше, че нямахме доста свои учители, а които имахме из елинските училища у дома, те бяха обучени по остаряла вече и твърде бавна метода. В това време се ражда у възродените наши патриоти в чужбина мисъл, да се уреди в средата на България българско училище по европейски образец, което да приготвя добри учители на народното образование. Похвалата за тая мисъл и заслугата за нейното осъществение се дължи главно на Васил Евстатиевич Априлов, родом от Габрово (* 1789, † в Галац, 1847).

Априлов излязъл из Габрово 10-годишно момче, за да иде в Москва, дето брат му въртял търговия с коприна и гюлово масло; тук получил първата си книжна наука, а в Брашов завършил средното образование. От Виена, дето бил се записал в 1807 г. да следва медицина, Априлов скоро се върнал в България, та в 1810 г. се поселил в Одеса, дето бяха се пренесли и други български търговци от Москва и достигна с търговия до хубаво състояние. По гръцката завера отстъпил една своя магаза да се събират в нея доброволците за Гърция и давал пари на ефорите; жертвувал също за гръцкото училище в Одеса. През 1831 г. предприел едно пътуване за Цариград и когато се върнал дома, намерил случайно първия том от Венелиновитее "Древнiе и нынешнiе Болгаре": тая книга преродила съвсем обàяния от елинизъм габровец! Сам той изповяда, че тя "събудила у него любов към своята народност"; нейните възгласи за привдигане на потъпканото племе проникнали дълбоко в благородното му сърце. Той изпитал де се намира дивният "български историограф", който "насърчил и него към родолюбиви занятия" и до края на живота му не престанал да го навестява писмено, да му предава своите мисли и вести за българския народ. Между българите в Одеса, които били от различни български места, Априлов няколко пъти продумал да се въздигне с общи сили в тяхното отечество един разсадник за образование. Когато бил в Цариград, сторило му се, че турското правителство е наклонно за преобразувания в държавата; това придавало смелост на мисълта му. Най-радушно му се отзовал неговият съотечественик Никола Степанович Палаузов († 1853), па се задължили двамата да внасят всяка година определена сума, за да се основе и подържа едно образцово българско училище в Габрово. Съобщили това и на букурещките търговци от Габрово, които обещали дарове в пари и в имоти; а "екзархът на цяла България", търновският митрополит Иларион, - оня същият, който предаде на огън старобългарската патриарша библиотека, - даде своето благословение, ако и да предлагаше да се обучава в училището по гръцки; на 1832 г. той лично освети и училищните основи! Така се създаде в Габрово онова заведение, което бърже развъди на много места българско учение и стана причина да се замогне още повече българската книжнина. Габровското училище почна редовно да работи тепърва в 1835 г. под ръководството на йеромонах Неофит Рилски. Него посочи Априлову за учител пак Иларион Търновски, и докад се приготви училищната сграда настоя да се изпрати и в гръцкото училище в Букурещ, за да усвои там добре "взаимноучителната метода". Преди да се върне Неофит състави "Българска грамматiка" и преведе "Взаимноучителны-те таблици", които се напечатаха в Крагуевац, 1835; Кипиловски му помогна да напише "Священный краткiй катихизис", издаден в Крагуевац, 1835, а един от търговците братя Мустакови помогна за "Краснописанiе", издадено в Букурещ, 1837. 3арад бъдещото разширение на училището се изпратил момък в Одеската семинария, който да стане учител по гръцки, латински и руски език. Българите из други градове и паланки заревнуваха на Априлов и на Габрово за славното им дело. Наскоро и те почнаха да преобразуват своите килии и да заменяват гръцкото учение с българско: до 1840 г. бяха наредени вече български "взаимни училища" в Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Елена, Тревна, Търново, София, Лом и Свищов; повечето от тях се сдобиваха с учители и учебници от Габровското училище; "петелът" от неговия печат се прие за емблема на просветата. Подир 10 години от неговото основание в България се отвориха до 50 нови народни училища; а във Велес беше наредено дори българско "търговско" училище. Априлов следеше с гордост и неослабно постоянство напредъка на Габровското училище, па и на образованието изобщо в своето отечество; бележките му за това и разсъжденията кога и как се е захванало истинското възраждане на българите, са изложени на руски в неговата книга "Денница новоболгарскаго образованiя", Одеса, 1841, и "Дополненiя к Деннице", С.-Петербург, 1842; на всяка стъпка той напомня на българите, че са сами криви, дето ги тъпчат гръцките владици: ако се просветят, ще имат свои владици и няма да страдат. В 1836 г. Априлов покани всички наши тогавашни книжовници с едно свое гръцки писано "мнение", да се сговорят за еднакво азбуке и правопис, без които не може да върви правилно езикът нито на обучението, нито на книжнината. Усилията, да се внужда на децата в училищата "славяноболгарски език" с различни падежи и без член, предизвикаха статията му "Мысли за сегашното балгарско ученiе", издадена отделно в Одеса (1847); в нея четем тия в най-висока степен правдиви думи на автора: "мы можем вярно да предскажимы на противниците на член ат, чи колко то тiи и да щат да учат деца та да не гово-рат и пипат с членове, деца та ще ги слушат толко в училище то, но както отидат у дома си, с роднины те си и с друiй ат народ ще говорат с членове; и чине ни ся, чи учители те им, - и тiи по ванка с членове ще говорат". Не много преди смъртта си Априлов ходи в Габрово да види с очите си творението на своите най-възвишени грижи; то бе здраво, способно за развитие и утрая до наши дни, за да се нарече от благодарното потомство "Априловска гимназия"; великият основател му завеща всичкия си имот. От Априлов са издадени още "Болгарскiя грамоты", Одеса, 1845, с руски превод и коментари.

§ 49. Учителите по българските училища бяха естествено призовани да се трудят и над българската учебна книжнина; обаче покрай нея те полагат начало и за други книжовни клонове. Те са току-речи еднички в страната, които боравят с наука и литература, ако ще би и в прескромни граници; затуй са рядко писателите, които да не са били учители. Общество за свободна българска книжнина не съществуваше, защото по-възрастните слоеве на народа доживяваха годините на предишния мрак и на гръцкия национален присад, а ония, които сега подрастяха, имаха сами голяма нужда от възпитание и пример. Пътят на просвета, в който училищата вкарваха народа, се следваше от всяко место с различни средства и цели; нийде не се определяха най-близките задачи от общонародно естество; - българите нямаха в своето отечество един духовен център. От това и книжовната производност е скудна, кретава и без единство. Нашите писатели-учители работят във всички клонове на знанието, па и на общественото призвание; тяхната дейност не познава специалности: те преваждат или списват, каквото всякой може и намира за добре. Оправданието за тях е, че имаше нужда от всичко; но за книжнината и образованието това представя много изхабен материал и непостигнати желания. Народният живот се движи по предимство не от книжнината, но от външните събития.

Видното място между учителите писатели се пада на Неофит папа-Петров, йеромонах Рилски, който бе честито избран за пръв ръководител на Габровското училище; в неговото лице българското учение трябва да гледа първия домашен педагог. Роден в Баня Разложка на 1793 г., Неофит бил изпърво живописец на икони (1806), а после се подстригал за Рилски монах (1811). Манастирът го поддържал да се учи в елинските училища в Мелник и Велес, след което станал манастирски учител. В това звание добре го оценил Иларион Търновски. Когато се разчу по България за делото на Априлов, пловдивският почитан гражданин Велики Вълко чорбаджи Чаликович († 1841), настоятел и на Рилския манастир, науми да отвори в Пловдив българско училище и придума Неофит в 1837 г. да иде там за учител; но подир лукавите предпазвания на гръцкия митрополит Никифор, Вълко упъти Неофит за родното си място Копривщица, дето от една година бе уведено вече новото обучение. Две години престоя тук Неофит и подготви още учители, които го диреха сега в Копривщица, па се оттегли в манастира, за да работи над почнатия свой преди 18 години голям словар за елински, словенски и български език. Още веднъж остави Неофит Рилския манастир, в 1847 г., за да приеме длъжността учител по славянски език в гръцкото богословско училище на остров Халки; обаче след няколко години се прибра пак назад, стана игумен на манастира и се отдаде на писмени занятия до смъртта си (1881). Българската граматика, изкарана от Неофит за обучението в Габрово, съдържа бележито "фiлологiческо предуведомленiе", което заляга да постави обработването на българския книжовен език върху основите на черковно-славянския. Покрай другите учебни книги Неофит приготви за издание житието на Иван Рилски от Евтимий, Белград, 1836. В Габрово му предложил агентът на американското евангелско дружество да преведе на прост български език евангелието; преводът бил свършен, одобрен от митрополит Иларион и печатан в 1840 г. в Смирна, но патриаршеският синод унищожил това издание и заповядал на митрополитите по епархиите да не допущат да се чете словото божие по Неофитовия превод; в 1850 г. излезе второ издание и се разпродаде в 30,000 екземпляра. Евангелието от Неофит надминава по езика си твърде много превода от Сапунов; Априлов не харесва в него само това, че употребя турски думи там, дето за бъдещия книжовен език трябваше да стоят българските, изтълкувани негли в скоби и с турски. От учителството на Неофит в Халки излезе обемна "Христомаθiа славянска" с речник, Цариград, 1852. Големият му словар за българския език, изтълкуван със славянски и гръцки, бе почнал да излиза в "Български книжици" в Цариград, но се прекъсна. Последна книга на Неофит е "Описание болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго", София, 1879. Издателят на " Царственника " и на "Синтипа Философ" Христаки (или Хрисант) Павлович Дупничанин "сущiй из Дупница Македонска" († 1848 в Свищов), увел в Свищовското "славяно-елинско" училище взаимноучителната метода по таблиците на Неофит Рилски. Тогова елиниста отрано занимавал въпросът за новобългарския език и правопис: в 1833 г. той издаде в Белград "Арiθметика или наука числителна", писана без крайни ъ-ве; в това време готвил и "язiчнiк", сир. словар за български и гръцки език. С първото издание на "Грамматика славено-болгарска", Будим, 1835, Павлович се поставя по отношение към българския книжовен език еднакво с Неофит Рилски, но с второто, Белград, 1845, кара до крайност етимологичните черковно-славянски възгледи на Венелин: в предговора си, който Априлов нарича "ареопагически и без критика", Павлович хули буквите за тъмния български звук като "квас фарисейски", а члена като "гнусота и безобразие". При свищовското училище работиха и други двама учители писатели: Неофит Петров Бозвели, архимандрит Хилендарски (* в Котел, † на Света гора, 1848), и Емануил Васкидович, родом грък (* в Мелник, † 1875): заедно те издадоха по руския образец от Ушаков един кръг учебници за начално учение, -енциклопедията "Славеноболгарское детоводство" (Крагуевац, 1835) в шест части: Буквар, Разныя нравоученiя, Грамматика, Ариθметика, Географiя и Предручный послателник; в географията са описани кратко много български села и паланки в България, Тракия, Епир и Македония. Отделно от Неофит Хилендарски има "Краткая священная исторiя и священый катихизис", Белград, 1835, и запазен ръкопис "Мати Болгарiя", който в диалог между майка и син изобразява игото на гръцкото духовенство над злочестия български народ. Васкидович превел от френски "Перви понятiя за детинско употребленiе", Белград, 1847, с много рисунки, а като учител в Плевен издаде в Цариград, 1852 "Детинско прибавленiе или различни нравственни поученiя и нравоучителни исторiи": писал според "руссоцерковното правописанiе" и употребил падежите "почти по старобългарски, за да има разлика говоримый язык от пишемый". Най-славен елинист в България и убеден привърженик на гръцкото обучение бе Райно Попович (* в Жеравна, † 1858): той действувал пред Стефан Богориди да основе елинско училище в родното му място Котел; от 1820 г. учителувал тук, па сетне се пренесъл от 1828 г. в Карлово. Попович изложи в дълъг предговор към "Христоиθiа или благонравiе" (превод от гръцки, Будим, 1839) защо мисли, че на българите е необходимо да имат покрай своето обучение и гръцко; "и никой като него, каже ученикът му Богоров, не е извадил толкова добри плодове". Освен тия са действували повече или по-малко като учители, па са внасяли в книжнината учебни и поучни, духовни и светски преводи и дребни произведения и следните лица: Аверки Петрович (монах от Спасовския манастир в Сопот, учител в Сопот и Видин, после епископ Врачански), Натанаил Стоянович (монах Хилендарски, после посветен за митрополит Охридски, сега Пловдивски), Захари Княжески (* 1814 в Пишмана, Старозагорско, † 1877 в Русе, учител в Габрово, Търново и Стара Загора), Сава Илиевич Радулов (от Панагюрище, учител в Панагюрище и в Болград), А. П. Гранитски и Сава Доброплодни (* 1818 в Сливен).

§ 50. Основателите на книжнината от времето на възраждането имаха да създават и български книжовен език и правопис: вече с първия писан ред в своите книги те се натъкваха на въпроси, за които се искаше какво-годе признато решение; по тая причина всякой се опитва да ги реши за себе, и своето мнение да оправдае пред другите. Паисий и Софроний поддържат в езика си и в правописа силно влияние на славянските черковни книги; Пейчинович е по-свободен, ала издава наслонки към сръбска правописна практика; за Йоаким Кърчовски, казва основателят на новата сръбска книжнина Вук Караджич, че пише "нито български, нито руски, нито славянски." Чист български език от източен тип донесе у нас най-напреж Берович, като употреби за него умерено буквите от черковното азбуке и нагоди особен белег за тъмния звук "ъ". Писателите след него заничаха да вървят по същия път, но в работата се намесиха, от една страна, авторитетът на Венелин, а от друга страна, примерът с езика и правописа на гръцката книжнина. Венелин проповядваше аксиома, че правопис и изговор са две неща съвсем различни и досущ противни едно на друго; той казваше, че нам трябва етимологичен правопис, който да се опира върху "майката" на славянските езици - черковния език; според тая майка членът на новобългарския език трябва да се изхвърли из книгите и да се приемат падежи. Така постъпя вече К. Огнянович, родом сърбин, който учителувал във Враца. В духа на това Венелиново учение си позволява Неофит Рилски следната апострофа към нашия народен език: "О iазыче развращеный и невоздержный!" Той съветва "да отбягаме от простолюдныат и подлыат iазык и держиме се колкото е възможно до майката му славянскiат". Обаче Неофит все пак държи посока, която не е строго Венелиновска, или "славянска": краен Венелинов представител в България стана Христаки Павлович, откак бе по-рано противник дори на крайните ерове, па и на ы и ; с него наравно стоеше и Константин Огнянович в "Житие святаго Алексiа", Будим, 1833; учението на Неофит е същинско "славянобългарско". Разногласието между посоките българска, славянска и славянобългарска тъкмо в зорите на новата ни книжнина водеше подире си различни щети. Те понудиха предвидливия Априлов да покани в 1836 г. писателите да определят помежду си основите на общия книжовен език и правопис и да се задължат да ги следват еднакво. Поканата на Априлов не се удостои наистина с непосредствен отзив, но към 1840 г. Огнянович пише до него писмата си вече с членове, па издава в Цариград "Летнiй крiн" (1843) и "Буквар" (1844) на "простоболгарскiй язык"; тогава именно бе изстъпил и Павлович с всичката си страст за славянското учение, с което и замина от тоя свят. Между туй гласът на учения свят за "старобългарски език" на паметниците почна да се чува и у нас откъм Русия. Под впечатления от него излезе в 1844 г. в Букурещ "Първичка българска граматика" с юсове като белези на истински български език и правопис; тя е "основана, каже Априлов, на старобытното балгарско произношение, и за това требува да стане основа на новый ат балгарскiй язык". Авторът на "първичката" бе Иванчо Андреов (от 1841 г. Богоев, от 1858 Богоров), който от тук нататък си поставя животна задача да оправя българския книжовен език според езика на самия народ.

Иван Богоров (* 1818 в Карлово, † 1892 в София) е ученик на Райно Попович; мечтите му за патриотична и книжовна дейност се родили в Цариград, по разходки край морето на Мега Ревма и в разговори с послешния български революционер Раковски. Със "стематографията" на Жефарович под мишца Богоров отива в Ришелевския лицей в Одеса. Покрай изданието на царските ликове и на българския лев (виж. стр. 158)4, него занимава и българският език. Някои думи на Априлов ни увождат в тайните на две българчета в Ришелевския лицей: "младите ученици, каже ... се отвличат от своите занятия, па се залавят да поправят граматичните правила и дирят писателска слава: един от тях се обещава да издаде свои разсъждения за новобългарския език и правила за правопис, а другият готви граматика". От тия двама първият е Найден Геров от Копривщица, а другият Богоров. Априлов ще е бил после приятно измамен в своите боязни, когато вече излезе граматиката на втория "млад ученик". Той я довърши като учител в Стара Загора. По пътя си от Одеса през България Богоров уговаря българите да се оставят вече от гръцкото учение. Гоненията на гръцкия учител в Стара Загора го принуждат след една година да напусне тоя град, и той отива да следва по-високо учение в Липиска, дето основа първия "известник" граждански, търговски и книжовен "Български орел" 1846; в 1847 г. пренася вестника в Цариград с име "Цариградски вестник", при който основа и печатница. Огнянович пръв се спря да печата български книги в Цариград, а Богоров с вестника си и печатницата отсъди да стане турската столица духовен център на българите от империята. След три години вестникът мина в ръцете на Александър Екзарх от Стара Загора; Богоров се настанява за две години в Шумен, та поради Кримската война напуща и се записва в Париж да учи медицината. Като лекар в Цариград д-р Богоров поема за кратко време редакцията на "Български книжици"; на едно място той пише едному, "комуто ся пада", така: "господине, имам чест да ви изпратя два глагола, откраднати от Отец Неофитовый речник, за прiеманiето на които щете ся погрижите; тiи са: 1. прегледвам καταφρνώ, 2. пригледвам παρατηρώ". После е лекар в Пловдив, дето се предава на различни планове за железница до Бургас, за памучна фабрика в Пловдив и списва "Журнал за наука, занаят и търговия", Белград, 1861. В 1868 г. издаде в Букурещ "Няколко дена разходка по българските места", пътни впечатления от 1865-1866 г., писани необикновено леко и с благ хумор. Занятия с българския език го залавят пак от 1869 г. и го държат току-речи непрекъсвано до смъртта му: във Виена издава три броя "Упътване за българския език" (1869, 1870, 1872), а между туй и полезен "Френско-български речник" (1869) и негоден "Българско-френски речник" (1871); в София по време на руската окупация списва "Чистобългарска наковалня за сладкодумство", па издава още един негоден "Български речник" (А, Б, В и част от Г, Русчук, 1881), "Словница за изучванье народныа наш язык" (София, 1880) и цял ред пазарски листове, един от други по-чудни по имена и по-невъзможни по своите пуристични приумици. Богоров уместно натяква в първото си "упътване", че всред Пловдив се говори "български" така: "холан хаджи Калчо, добре та разгелдисах, утре сабахлаин ми направи хесапът, да ти плата файдата, доста да слушам лафове"; и все там пък се пише "български" така: "идущата неделя като оконча работата си намерен съм да ида в Пловдив да видя какъв урок е прiел сын ми, и да замеча на учителя да му предава все числителница за улучшение"; - той вежливо отбива и нелесните съждения на Неофит Рилски, който нарича "прости и подли" чисто българските думи, защото не му е навикнало на тях ухото; но като се засиля нататък да гони из българския книжовен език всяка чуждица и да гужда вместо нея думи и изречения по свойствата на народния говор, достига до една пропаст, дето пропада целият естествен български език. И за апотеоза на своите блянове Богоров вади из тая същата пропаст за българската книжнина - "Всеобщiй славянскiй язык", София, 1887.

Едновременно с "първичката" граматика на Богоров се яви в Москва "Български буквар" от студента при Московския университет Георги Бусилин от Батак († 1845 в Москва); след него обнародва хилендарският йеромонах Иларион Стоянов (Михайловски, от Елена) превода си "Православное ученiе или сокращенно христiанско Богословiе" от Платон (Цариград, 1844), дето показва своето мнение за българския правопис ; а Гаврил Кръстович пише от Цариград "Писма за някои си мъчности на българско-то правописанiе" (1844) до някогашния свой учител Райно Попович. И троицата автори излизат божем из една и съща основа с Богоров, - не из черковните книги, които са преправени "според руския език", но из "древни те ръкописи наших праотцев", дето езикът и правописът са "въ все согласни с наречiе то и произношенiе то природни на днешни те българы", - обаче достигат до резултати съвсем различни: Бусилин предава думите по Баташки говор, изхвърля крайните ерове и пише S вместо Z; Иларион иска да подражаваме на френците и гърците, а Кръстович намери място в българските думи за всички букви от славянските ръкописи. На това отгоре дойде в 1845 г. Найден Геров с печатана в Одеса поема "Стоян и Рада" и показа правопис, в който старобългарското азбуке се оправяше тъкмо по азбукето и етимологията на руския правопис. Така под знамето на българската правописна посока се набраха няколко различни възгледа, понеже различно разбираха и приемаха правописа на старобългарските паметници. Писателите се озоваха в голямо недоумение: те наистина повече сполучваха, кога тръгваха по говоримия език "като кон без юзда", нежели кога се нареждаха по правилата на някоя от предлаганите "узди"; такъв бе случаят с Константин Фотинов, който в своето "Общое землеописанiе " пишеше свободно, а в "Любословiето" (Смирна, 1844) бе си наложил уздата на "священное писанiе". За да стане разногласието още по-голямо, Иван Добрович (от Сливен) изтъка в "Мiрозренiе" (Виена, 1850) нов "естествен" правопис с пълна хармония между звукове и букви, и си заслужи детински укор от Васкидович, че не бил "отнюд с болгарско млеко отдоен". Много очаквания за разрешение на правописния въпрос възбуждаше Никола Михайловски от Елена, който бе свършил историко-филологическия факултет в Москва и от 1854 г. учителуваше в Търново: през 1857 г. излезе от него в "Цариградски вестник" статия за новобългарския език, дето се прокарва характеристика на подирния въз основа на старобългарския и се предлага правопис, който е повече фонетичен, отколкото правописът на Геров. По примера на Михайловски се завзе Партений Зографски (от Дебър, † 1876 като български епископ в Пирот) да очертае "македонското" наречие в сравнение с "българското", защото без издиряне на наречията не може се създа писмен език и за него добър правопис; членовете у нас са произлезли според него от "вавилонското смешение" на българския език с гръцкия. Всички тия разноречиви мнения и предложения за езика и правописа на новобългарската книжнина извикаха напокон у писателите убеждение, че за да имаме всеобщ български език и правопис, трябва ни преди всичко всеобща българска граматика и всеобщ речник. Ботьо Петков си предлагаше вече услугите, да състави за граматиката делът за глагола. Но през новото време, което наскоро настана, изникнаха и други нови мнения за тоя трънлив въпрос.

Българският речник беше толкова желана книга за нашите писатели в началото на новата книжнина, колкото и граматиката, с която заедно вървеше и правописът; речникът трябваше да ги улеснява да изказват с български думи без спънка онова, което свободно владееха в думи на чужд език, особено на елински. Почин за такъв труд стори Неофит Рилски около 1820 г., и един между неколцина други изработи до времето на националните борби нещо повече и по-пълно. С него наравно ще е бил захванал "четвероязычни леикон" Васил Ненович, у когото виждал в Букурещ няколко готови тетради Венелин; над свой "язiчнiк" се трудил и Христаки Павлович ; но като не излизало дълго нищо от него и от Ненович, наел се с "россiйско-българско-греческiй словар" Анастас Кипиловски. Български "славено-елински" речник готвил около 1846 г. Емануил Васкидович. От всички тия работи излезе до 1858 г. само от Найден Геров един свитък "Блъгарскый речник (от А до влека), печатан в изданията на руската царска академия. Останалите свитъци до края на речника са отложени за по-късно, понеже авторът през време на дейността си като учител и руски вицеконсул в Пловдив имал случай да се увери, че събраният му материал иска още дълги години работа, за да бъде надежден склад на имота на българския език; за тогава остана и разсъждението му за българския език и правопис, което готвил в одеския Ришелевски лицей.

§ 51. Между прозаичните произведения от времето на възраждането се крият и крехките начала на новобългарската поезия. Всеобщата духовна нищета у дома, явната бедност у съседите наоколо и недостатъкът от какво-годе поетическо наследие могат да обяснят защо във възвишеното дело на нашето възраждане не взе прямо участие ни един поетически опит. Въодушевените възгласи на Паисий бяха близки до поезия, но не приеха нейното облекло; - той мъдро пише на българите патриотична история, те слушат внимателно с наведени глави, па чинно тръгват да садят българско учение, за което гледат да набавят свещени истории и български граматики. Личното въодушевление тежко избива навън, а когато избие, то е или бледен къс от дресуваната душа на автора, или пък обикновено разсъждение с галени думи.

Една ръкописна "Книжица содержащая в себе служба новому святому Іоану Трапезонскому", която съставиха в 1820 г. двама атонски калугери Никифор и Перотей, показва, че в славянските черковни песни трябва да дирим първите поводи и за новобългарска поезия. В тая книжица има "стихове пiитически" на похвала на българския светец Йоан, родом от Осман-Пазар, когото турците погубили в Търново заради твърдост в християнската вяра, и за благодарност, на света Богородица, която предстои пред Бога за желанията на авторите и на българския народ". Това много напомня първото стихотворно произведение на старата ни писменост (вж. стр. 90)5. Стиховете едвам налучват рима, без да пазят строго ритмично движение, а езикът им е повече черковнославянски. С такъв език и рими превежда от сръбски Огнянович стихотворното "Житiе святаго Алекkiа" от В. Ракич, Будим 1833. В епитафията на Пейчинович от 1885 г. езикът е пò български, па и съдържанието вече се обръща от небесните простори към човека. Въодушевен от благодатното въздействие на Венелин върху народното съзнание на българите, Георги Томич Пешаков (* 1785 във Видин) му написа откровена "ода", а когато умря, състави му искрено "рыданiе" (1839); той извожда на места по-правилни стихове и върви към по-сложна строфа. По случай на издадения в 1839 г. от султана Меджид хатишериф за равенство на всички турски поданици пред законите Неофит Рилски се опита да изрази своята радост в стихове; в стихотворен опит оплаква положението на българите под гръцките владици Неофит Хилендарски. Другарят на Пешаков Йоан Стоянович (из с. Мердана. Търновско) захваща с тъжни хореични стихове (в "Две советователни слова Плутарха Херонея...", превод от сръбски, Белград. 1845) едно обръщане към читателите, да не забравят "българското племе". Според Венелин и неговите последователи народната българска реч с нейните членове не беше способна за звучни стихове и за строен поетически изказ. При трайните недоумения какъв трябва да бъде нашият книжовен език, това много възпираше охотата за опит в книжовна поезия; но комуто бяха познати истински хубости във външната форма на народни песни и пословици, той не можеше да се плаши от неугодни присъди над езика ни. На едно домашно събрание от българи в Одеса, като станало дума, че на български не са възможни хубави стихове, обадил се един млад момък, че приел наскоро от някой свой приятел една поема, която доказва противното. Събранието жадно поискало да чуе поемата. Тя се прочела, и като първиче по композиция и изказ задоволила всички. Момъкът бе Найден Геров, а поемата негово собствено "стихотворение" "Стоян и Рада", напечатана в Одеса, 1845. Геров взел из народната поезия известният сюжет за момък, когото майка жени за друга мома, а той на сватбата си умира над носилото на своята си оставена любовница, и го обработил като художествено произведение; той го посветява на своята избрана: "Не съм увил аз китка цвете - Да дам на твоя хубост дар, - Та да ти вляза у срьдце-то - С народен наш обычяй стар; - А вдохновен с любов аз жива, - В душа си вдигнах Тебе трон, - И нà от срьдце без противя.-Теб жялна песен за поклон". Понеже в правописа на поемата има някои новоти, Априлов, който позна в нея народния сюжет, несправедливо осъди и стиховете й, че били "неравни и без всека сладост". С думите и изказа на народната поезия, нагласени за свои поетически произведения, спечели популярност и слава Петко Рачов Славейков.

Славейков, по потекло из Македония, е роден в Трявна и се казвал до 1842 г. Медникаров и Казанджийски, според занаята на баща си, а до 1849 Рачов; в 1843 г. излязъл из свищовското училище като един от "най-малките новообращени ученици на Неофит Бозвели" и станал учител в Търново. Свойствените нему наблюдателност, бистрота на схващането и сатирична веселост, поставени в свободно досягане с живота и човеците, веднага дават своите плодове. Славейков извадил на двама гръцки владици в Търново песен по народен ритъм и зарад нея го затварят у владиката; един слуга българин му донася от състрадание ястие и на тръгване изрича поговорката "да би мирно седяло, не би чудо видяло". Тия думи, изпълнени с мъдрост и така стройно наредени, възбуждат у Славейков твърд помисъл да събира и записва повече народни български пословици и "притчи"; и след 15 години той разполага вече с богат материал, който можеше да се издаде в голяма книга; от него излезе в 1890 г. в Пловдив само първата половина "Български притчи или пословици и характерни думи" (А-Н). Освободен от владишкия затвор в Търново Славейков се мести за учител в Килифарево, па сетне в Бяла, и все претърпява по някое гонение от търновския владика Неофит, защото не щади пред населението гръцките пастири. В село Пиперково кръчмарят му разказва как погубили гърците българската книга; това и други вести из нашето духовно робуване налягали в душата му да бъдат веднъж изнесени пред съда на целия свят и той решил да се упражнява в такава роля и да стане български писател. Гонен и затварян ту от търновския владика, ту от врачанския, или софийския, Славейков за късо време обиколи току-речи цяла северна България като учител, па се отлъчвал и в Сърбия или Австрия да търси наука; после живя, писа и учителува в Цариград, Одрин н Стара Загора, а след освобождението в Пловдив; в София бе библиотекар, министър на просвещението и на вътрешните дела. От дългото скитане между народа той изучи безбройни тънкости на неговото положение, нрав и език; с речта си, която гледаше да докарва според народната и да я подкитя с усвоените си притчи, той привличаше към себе българите от всички съсловия. За черковния въпрос биде изпратен в 1861 г. от Враца и Севлиево народен представител в Цариград, дето разви най-широка и плодовита обществена и книжовна дейност; при изработването на българската конституция в 1879 г. в Търново придобиваше с шеговити фигури и анекдоти много гласове за своите мисли. Когато учителувал в Плевен, тамошният родолюбив гражданин Маринчо Петров му внушил мисъл да преведе на български Езоповите басни. Тая книга Славейков издаде в 1852 г. в Букурещ и се явява на книжовното поприще; след нея бърже идат "Смесна кытка, или годишно перiодическо списанiе", Букурещ, 1852, "Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на Българскiй язык за увеселенiе на младыте", Букурещ, 1852, "Веселушка", Цариград, 1854, две годишнини "Нова мода календар" (подражание на един сръбски календар), Цариград 1857 и 1858, "Буквар по А, Б", Цариград, 1858, и няколко дописки и статии в "Цариградски Вестник" и "Български книжици". В Цариград Славейков основа пръв сатирически вестник "Гайда" (1863), която след три години замени с политическия вестник "Македония" (1866-1872), заслужил особено за пробуждане на македонските българи към просвета и борба против гръцкото духовенство; тук издаде "Залъгалка или любовно разговорниче" (1862) и в собствената си печатница дълъг ред учебни, педагогически и домакински книги, приказки и повести, превеждани от гръцки, френски и полски, "смешни календари", едно "Славейче, или различны българскы и турскы песни за разтуха на младыты" (1864), "Песнопойка или събрание на разны любовны песни" (1870), и др.; в 1873 г. захваща и скоро прекъсва "Звънчатий Глумчо", сатирически вестник с картини, "Шутош", лист за шега и сатира, па редактира списанието "Читалище", трета година; след руско-турската война захвана в 1879 г. хумористически и сатирически вестник "Остен" в Търново, после политически вестник "Целокупна България" в София, след който се изредиха още доста други дребни и вече незначителни листовце. Към края на живота си Славейков падна под страдания от един недъг; душевен мрак го обзе и не допусна на бележития старец да обработи до край своите филологични и исторични материали, да дотъкми поне от спомени изгорелия в Стара Загора по войната географичен речник на България, да довърши своите автобиографични "Припомняния".

Дарбата си за поезия Славейков опита печатно в "Басненика", дето покрай 155 Езоповски басни, преведени с невезана реч, има 5 съставени в стихове. Тоя пръв книжовен труд на Славейков често употребя явно руски думи и съчетава изречения неправилно откъм глаголните времена: (лисицата) "като изскочила из герана, скачаше радостна". Басните в стихове са несъмнено обработени по чужди образци, подобно и на по-сетните басни на Славейков, но обработката им бива понякога тъй разточена и с такива фигури изведена, че разваля самата ядка на произведението. Известен технически напредък се съглежда в "Смесна китка". Славейков ще е работил твърде спорно, та предприел да издава всяка година "китки" с литературно съдържание, за да поместя в тях своите произведения; обаче планът му се спрял само върху тая едничка "смесна китка", която е съставена от "цветове" - научно-религиозен, нравствено-практичен, наука и художества, описания природни и исторически, здравословие и стопанство, примери и анекдоти и напокон "разноцветие", сиреч поезия. Тук именно, подир два-три откъса из Осиян, са обнародвани доста лирически и дидактични произведения на автора. Той още се препъва в композицията, не завърша всякога с очаквания успех художествената форма, но стихът му върви с повече увереност в ритъма и римата; между туй езикът е чудесно лек и прост, особено за тогашното му състояние в книжнината. Елегичният "Спомен" за миналата слава на търновските съсипни обръща нашето внимание, и когато го прочетем, оставя ни дваж по-нажалени: едно, че не е завършен, и друго, че към края не плени така, както в началото.

           На запад слънце-то трепти, едва гори
И в огнени вълни маждее;
Умислен месецът занича през гори,
Струи-те си как Етър лее.
Заспало все, и пусти речни брегове:
Едвам е чут като чуртят води-те
И вятъръ-тъ като люлей гори-те
           И шапни с листове.
Сам тука по разбъчканы-те камъни
На тас огромната направа
Пълзя, и мярка ми ся между тъмнини
Следа от минала-та слава:
Съсыпани стени, обрасли трапища,
Палати срутени, с земя-та уравнени,
Твърдини мъховити, църкви запустени,
           С зарыти гробища...

С две по-късни жалби Славейков бе раздвижил сърцата на нашето общество, което бе петимно за думи искрени и светли. Въздишките за "драгата Луиза", която из ума му не излиза, са наравно с няколко други стихотворения подражания и преводи на руски лирически късове. Изобщо мотивите, па дори и съдържанието на повечето лирически произведения на Славейков са заети из гръцки, сръбски или руски поети. В "Песнопойката" са посочени към края такива "песни", изработени по турски и гръцки образци; - из всичко, поместено в нея и в "Смесна китка", се види, че същинският поетически живец на Славейков е еротичната песен, в която чувството на поета не познава, друго, освен да изстрада докрай в своето чутивно влечение.

Гиздаво момиче,
Бяло Иваниче!
           Вчера те видях:
На чардак седеше,
Бял памук предеше.
           Вярвай, изгорях !
Тъй да знаш, душице,
Че за твой-то лице.
           Ден и нощ горя;
И за твой-те вежди
Вярвай, от премежди,
           Сам ща ся уморя!

Песните от "Песнопойката" скоро проникнаха далеч в обществото: те извършиха и една национална работа като замениха напълно гръцките песни, с които се веселеше това общество в дружните си събрания; в тоя смисъл те се препечатваха и разпространяваха в сбирки от песни като "народни".

С такава национална цел бе издадена вече в 1851 г. в Белград една сбирка "Нови български народни песни" от х. Найден Йоанович, дето покрай знайни чисто народни песни имаше и няколко, съставени нарочно за пеене, от Найден Геров ("Ветре буйный, ветре мощный") и от други. Подир "Песнопойка" на Славейков излезе в Цариград 1857 "Блъгарска гусля" от С. Зафиров и Ц. Желев: първият събрал свои идилически и бахусовски стихотворения, в голяма част съставени по гръцки песни и по мелодии от Norma, после песни от Геров, Славейков, чисто народни и турски, а вторият нагласил няколко от тях на ноти. Характерът на стихотворенията от Зафиров с псевдокласически надъх може да се види от тоя пример: "Веднъж в една градинка - По ясна месечинка - И тих един ветрец - Влязохме с една млада, - Гыздава като Лада [= Венера], - Да поемем хладец. - И там, где си седяхме - И сладко хоратяхме, - Любичяк [= Амур] бог влезна". Без оглед към практично значение срещаме в "Месяцословъ-тъ на блъгарската книжнина за 1859" (Цариград) няколко стихотворни произведения, от които едно "Монолог или мысли на Владыка-та Илариона напред да изгори Българските книги от книгохранителницата на Търновската Митрополiя" от Васил Попович (* 1832 в Браила). Когато упоеният от вражда против българската народност духовник отваря долапа с книгите, обзима го тайнствен страх; със свещения кръст в ръка той го уталожва и извърша своето дело - огън! (вж. стр. 149)6. Стихът на Попович е тежичък, доста неправилен, но зато идеята ухватна. Епосът, толкова необходим за избистряне на народния и човешки характер, доби начало с поемата на Георги Стойков Раковски "Горскiй пътник, повествителен спев", Нови Сад, 1857 (писан в 1854). То е кръг от разкази на момци от една чета, които войводата е поканил да обяснят защо са напуснали домовете си и тръгнали хайдути по Балкана; причините на момците са турски и фанариотски зверства и насилия, осветлени в края на книгата с коментари. "Горски Пътник" е писан на невъзможен славянобългарски език, в досадни четверостишни строфи и без всяко художество.

Другите видове поезия влизат у нас полека със случайни преводи. Тънкият им ред се захваща с една комедия - водевил в едно действие "Дворянски выборы", превод от руски, Кишново, 1843; към нея прииждат сценични произведения: немската драма "Велизари" от X. Траудцен в два превода (Цариград, 1844, и Липиска, 1844), италианската комедия "Памела оженена" от К. Голдонио (Цариград, 1853) и българската "Михал" от С. Доброплодни (Земун, 1853), която е вероятно обработена по някой гръцки образец; в драматична форма и на стихове е писана "Жертва или служба Аврамова", превод от турски (Цариград, 1858); но особено биде обикната по нашите първобитни сцени, които се умпровизуват по училищата от 1856 г. нататък, трагедията "Многострадална Геновева" (немска, 1856?). За потребата от разкази се сеща най-напред X. Павлович, който преведе от гръцки "Изгубеное дете" от X. Шмид (Будим, 1844); средовеката "Александрия" (вж. стр. 100)7 изново влезе между наивните читатели, за да ги учи на ум и въображение; Богоров дари българските деца с прочутия разказ на Д. Фое, "Чюдосiите на Робенсына Крусо (Цариград, 1849; други преводи от J. Груев 1858 и П. Славейков 1869); от именити европейски поети се преведоха - три повести от Xavier de Maistre и по една от Bernardin de Saint-Pierre и Байрон; Елена Мутева († 1857) даде хубав превод на "Райна царкиня" от А. Велтман (Петербург, 1852), а J. Груев "побългари" от Карамзин "Сирота Цветапа" (= Бедная Лиза"; Цариград, 1858), която в свое време бе произвела в Русия толкова въздишки.

§ 52. Интересът да се подържат в обществото редовни читатели, на които да се подават вести из непосредствената им околност и различни познания, роди и у нас периодичния печат. Негов основател е Константин Фотинов (* ок. 1800, † 1849 в Цариград), който почна в Смирна, дето се намираше като учител в гръцкото училище, в 1844 г. "Любословiе или повсемесячно списанiе"; то е според самия него "от различим полезни книги и благосоветни умове списанiе за понятiе благих полезных дела Божiих". Богоров казва, че със своето съдържание смал не направило читателите антиквари. В 1845 г. К. Огнянович, който живееше с частни уроци в Цариград, предприе да издава един вид годишен алманах "Забавник", печатан в Париж; той съдържа календар, исторически и домакински вести, па в края и стихотворения, види се от автора, и някои народни песни. Обаче двете излезли годишнини на тоя алманах са току-речи еднакви. След две години живот "Любословiе" спря, и се появи в Липиска от Богоров лист "Български Орел" за граждански, търговски и книжовни вести, който престана на 1848 г. с третия си брой, па премина с автора си в Цариград под името "Цариградски Вестник". На тоя вестник се дължи голяма заслуга, че ускори да се образува в Цариград български духовен център. От 1850 г. пое вестника Александър Стоилов Бойоглу Екзарх (* 1812 в Стара Загора, † 1891 в София) и го издава до 1861; при него се напечатаха много черковни и учебни книги, па се преведоха и няколко разказа. Иван Добрович (* 1812) основа в 1850 г. във Виена "Мiрозренiе, спiсанiе помесячно", което особено се занимаваше с историята и положението на славянските народи; от него излязоха само пет броя. През 1857 г. се настани в Нови Сад Раковски, за да издава "Българска Дневница", в която да "открива пороцы и престъпленiя на управителы было духовны или светскы", но без да напада приятелското с Австрия султаново правителство. Тогава цариградските българи намислиха да образуват постоянно книжовно дружество, което да има свой орган, за да разпространява с него полезна наука и забава, па да дава обективни оценки за нашите обществени и книжовни затичаня. Докад се натъкми за работа това дружество, наречено "Българска книжнина", издаде се от негова страна един "Месяцослов" с литературно-обществено съдържание, който имаше да следва редовно всяка година; обаче от него излязоха само две книги за три годишнини.

§ 53. Родоначалникът на новата българска писменост Паисий биде тъй да кажем изново открит и уведен в историята от М. Дринов, който написа в браилското "Периодическо списание" (1870-1876), кн. IV статия "Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му"; по препис на почетния одески гражданин Н. Тошкович от Калофер издаде Паисиевата история русинът А. Лонгинов, Люблин, 1886; в софийската Народна библиотека има един препис, украсен в началото с хералдически рисунки. Също и за Софроний подобно осветление донесе "Периодическо списание", Браила, кн. V-VI, в статии от В. Д. Стоянов, дето се препечата из "Дунавски лебед" Софрониевата автобиография. Неиздадените трудове на Софроний "Митология", "Басни Езопови" и "Философския мудрости" заедно с други негови статии и поучения се намират в един препис от 1850 г., който бил притежание на бившия български екзарх Антим I; философските мъдрости съставят особен ръкопис "θеатрон политикон" в Народната библиотека в София. Допълнителни вести за Паисий и Софроний са обнародвани в браилското "Периодическо Списание", (= бПС), кн. ІІІ и в софийското (1882, = сПС), кн. ІІІ, XII и XIX-XX. В това подирното съобщи Дринов свои приноси за "даскала Йоаким Кърчовски" и за "първата българска печатница в Солун", а в министерския "Сборник (= мСб.) кн. ІІІ-IV излязоха още вести за тях и за Кирил Пейчинович. "Книжицата" на Никифор и Иеротей съставя 1 брой от "Българска библиотека" на Книжовното дружество, София, 1884. Из сношенията на Венелин с Априлов, а чрез него и с Неофит Рилски са обнародвани две писма в мСб. I; в това издание се изнасят писма и на други дейци по възраждането. "Жизнеописанiе на Юрия Ивановича Венелина" преведе и издаде Н. X. Палаузов, Одеса, 1851; обширен животопис на Неофит излезе в "Мисъл", год. I и I.; живота на Априлов се опита да очертае С. Миларов, Одеса, 1888. Народните песни, събирани от Венелин, влязоха в изданието на П. Безсонов (вж. стр. 11)8; там са поместени и стиховете от Пешаков и Стоянович. Списък на печатните български произведения до руско-турската война излезе в притурка към IX кн. от мСб; а пълен преглед на българския периодически печат до 1890 г. с биографиите току-речи на всички познати български писатели издаде Ю. Иванов, София, 1893.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. началото на § 6. до "песните са много повече и много по-малки". [обратно]

2. Със знака [*] авторът отбелязва рождена дата. [обратно]

3. Вж. § 47. от "един смирен книжовник" до "Възгласът на Паисий". [обратно]

4. § 47 от "по-късно д-р Богоров" до "навощени плочи от кора". [обратно]

5. Вж. § 35. от "едностранчивата грижа все за религиозни" до "към текстовете от неделните евангелия". [обратно]

6. § 46. от "през годините 1820-1830" до "гръцки език и гръцко писмо". [обратно]

7. § 37. от "книгите и списанията на старите наши писатели" до "фригиеца Дарес и критинянина Диктис". [обратно]

8. Вж. § 6. от "По отбора на своя материал" до "Народне песме македонски бугара". [обратно]

 

 

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.