Дял II. Писана словесност

Б. НОВА ЛИТЕРАТУРА

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 45. Тъмното робство на българите от края на XIV в. до втората половина на XVIII в. се свърши с това, че се пресякоха току-речи всички връзки, що ни съединяваха с някогашната българска държава и със старата нейна литература: България от двете страни на Балкана бе кръстена с административното име Румелия; българският народ бе обърнат в турска рая, която навън се знаеше просто като "християни", а сама се гледаше като "хора", сир. човеци, що живеят по селата и в полето; славянското богослужение бе изместено в градовете от гръцкото, след което се влечеше и гръцко учение за гражданите, а в селата то се поддържаше от най-западнало свещенство и въз основа на книги, добивани из Сърбия и Русия. Едничките брънки. които яко ни държаха за миналото, бяха вярата и езикът: християнската вяра стоеше като преграда между нас и турците, които сурово затриха нашата свобода, а българският език ни вардеше от гърците, които ни подведоха под своите злокобни пастирски грижи. Под тоя двояк щит българинът продължи и запази неписаното наследие на своите предци в обичаи и устни предания, дето се таеше живецът на неговата народност. Той не я съзнаваше в своето убито положение, като схващаше всичко национално във вид на българско "християнство"; обаче за пробуждане на такова съзнание у него липсваше само пригоден подтик. А тоя подтик наистина се яви през миналото столетие и извади пред света отново българския народ с нова българска литература.

Движението на мисълта в западна Европа, от което произлезе достопаметната френска революция, се отрази доста бърже и между народите към изток; то засегна през морето гърците и през Австрия сърбите, а от тия два съседа се прехвърли и по нашите западни области. Не искаше много време да се разпространят тъгите за правдини и равенство по цяло Българско, толкоз повече, че почвата бе подготвена от нашите хайдути и от войните на Русия и Австрия против турците. Откак поутихнаха разбоите на различни самовластни спахии и безуздни дружини в Турция, вдигнаха се в началото на тоя век за своята свобода сърбите, а подир тях гърците; българите братски участвуваха в техните борби и отглеждаха постепенно и у себе мощ да отвоюват един ден своето от векове изгубено право. Подир руските войни от 1812 и 1829 г., които не оправдаха надеждите и не възнаградиха усилията на българите, нашето отечество само безполезно умножаваше броя на изселниците, що бяха почнали да го напущат от 1792 г. и да отиват в Русия след войските; тия надежди и усилия още веднъж се разбиха, когато се свърши Кримската война в 1856 г. Между туй по страната се садяха училища, които се бореха за български език в обществото и за българско духовенство, а народът се опитваше със свои мишци да тури край на ужасните си теглила. Народното съзнание се пробуди до толкоз, че Турция вече не можеше съвсем да презира българските искания. Опрени върху задълженията, които бе дала тя сама в 1839 г. и подписала в Париж на 1856 г. българите налегнаха най-напреж да се изкопчат изпод гръцкото застъпничество "пред бога и пред царя" и да поставят свое духовно началство: в 1860 г. те действително се прогласиха независими от цариградския патриарх и изстъпиха пред турското правителство като особена народност, която до тогава за него не е съществувала; тая независимост, се узакони тепърва в 1870 г., когато със султански ферман се заповяда да се уреди българска екзархия. Редом с борбата за освобождение от игото на гърците, водена вътре в турската държава, се развиваше все по-силно и борба за освобождение от игото на турците, подготвяна най-вече вън от държавата, в Сърбия и Румъния. Среди българското население на Влашко и Бесарабия, дето свободата беше му дарила благосъстояние и напредък, намираха най-открито съчувствие мислите и постъпките за съкрушение на оная варварска власт, която непрестанно злочестеше и требеше българския народ; тук прибягваха из България всички млади и събудени родолюбци, за които ставаше невъзможно да живеят пред очите на турците и на обилни предатели. Всички тия от по-рано заселени и после придошли емигранти с дело и слово помогнаха да се изложи пред целия свят безчовечната турска управа, отчаяното положение на българския народ, който копнее за културен живот, и нравствената негова сила, да предприема неравен бой със страшния владетел. Подир отделните походи на хайдушки чети през Дунава се организува в 1876 г. в самия център на България голямо въстание, което турците задушиха с неимоверни ужаси; обаче тъкмо грозната степен на тия ужаси бе цената, що платиха българите за своята свобода. От тях се покърти най-дълбоко великият руски народ, и той побуди свободолюбивия свой цар Александър II да тури край на българското робство. Руско-турската война от 1877-78 г. създаде едно Българско княжество и друга автономна област Източна Румелия, които в 1885 г. се съединиха и скрепиха това съединение в общи победи над сърбите при Сливница; трета част на българския народ, в Македония, остая още в турски ръце и се мъчи да осъществи засега поне ония правдини, които се предвиждат за нея в султанския ферман за българската екзархия и в Берлинския договор за мир от 1878 г., а още не са изпълнени от страна на султановото правителство. Такава са последиците от външните обстоятелства и вътрешните затичаня, що привдигнаха българския народ из мъртвилото и го вредиха между другите негови християнски съседи, дето свободно да упражнява духа си в дела на общата човешка култура.

Литературата от целия тоя период е вървяла така, че до нейде е подготвяла, па сетне е придружавала и сподиряла нашето пробуждане и движенията за разбиване на двойното иго. Тя представя нагледно, в каква пропаст ни е било завело тъмното турско робство и порочното гръцко духовенство и с какви оскъдни средства сме подели, крепили и развивали съзнанието за своята народност, докад настанат условията, що допринесоха да се създаде новата българска държава; тя показва също ясно, при какви неустановени възгледи и мътен вкус ни е заварило освобождението от турците с войната от 1877 г. и как случайно сме ги обработвали и бистрили до сега в новото си политическо положение и при новите леснини за просвета и усъвършение. Вървежът на новата българска литература се определя не само по мотивите, които последователно са боравили в средата на народа, но в значителна мяра и по случайните тласъци, които са дохождали из отвън от различни страни и от различни виновници; обаче изцяло вземен тоя вървеж може да се разгледа напълно в съгласие с ония посоки, които характеризуват по отделни времена дейността на народните избраници. Щом зачу българинът като в просъница, че съседите му братя по вяра на запад се грижат много да познаят сами себе, да се учат на свой език, та да имат свои наредби и управници, той се сепна с болка на сърцето и се залови пълен с надежда да направи същото в своята земя: лица с възприемчива душа, които владееха вече със скромно книжно умение, се обърнаха с проста българска реч към народа, в която го предумваха да остави своето невежество, а за децата му уредиха бедни, ала благодатни училища. Българите се възродиха. Българското учение скоро изведе своите възпитаници в обществото, дето те се срещнаха с възпитаниците на всемощното дотогава гръцко учение и почнаха да отвличат към своя страна разположението на селяни и граждани. С помощта на това разположение биде възможно да се предприеме едно народно движение, за да се отдели българското черковно паство от гръцкото. Времето, през което се извърши всичко това, може да се означи с едно име възраждане, а с него приляга да се именува и книжовната ни дейност от половината на XVIII в. до деня, в който биде обявена речената раздяла. Тая непосредствена печалба на възраждането осветли още по-добре пътя на българските стремежи: понеже всяко право можеше да се иска и добива само в положението на особена народност, българите требваше най-напред да се откажат от всичко общо с гърците и да посрещат всичките си потреби изключително със свои средства, па сетне да се нагърбят да оградят и себе, и плодовете на своя труд от турските произволи и насилия. Училищата продължаваха да се множат и усъвършават както у дома, така и между външните изселенци "беженаре"; обществото разправяше в свои местни и вънкашни издания, що става с него и що има да се прави за негово добро; а тайни агенти сновяха из народа, за да преобръщат по-бърже мисълта в дело. Вътре в Турция, дето смееше да се работи открито само в низка покорност на султана, се издействува и осъществи подир отчаяни метания българската черковна независимост; извън нея пък, особено под покровителството на влашките закони, се доказваше пламенно, че спасението на народа лежи в собствените негови ръце и се възбуждаше едно настроение, което се разрази с нещастното въстание и предизвика руската война за политическо освобождение на българите. Както за българската история, така и за българската книжнина това е време на националните борби. Откак се освободихме поне отчасти, тия борби пак не престанаха, но само промениха своето място в реда на народните интереси и се поведоха върху друго поприще и с други средства. Първо място в обществото завзеха грижите за уредба на създаденото княжество и на източнорумелийската област. Всички способни сили се вдадоха в страстни препирни, за които всеки ден основаваха нови многословни и малотрайни вестници; затуй същинската книжнина едвам броеше някои застъпници, и то по предимство за учебни цели. Тепърва след сръбско-българската война почнаха да се прибират край предишните оредели книжовници млади любители, които постепенно излизаха из домашните и чужди училища. От тогава насам книжнината се обръща полека към условията и целите на обществения и частния живот, за да го разглежда вече в положение, дето на личната воля е дадена пълна свобода и вкусът има пред себе по-богат избор. Тия години за книжнината биха могли да се нарекат време на свободен живот.

Количеството на книжовните произведения от новия период се уголемява в няколко пъти през всяко следно време за книжнината; така се мени значително и тяхното съдържание. От тия две страни новата литература, никнала и расла през векове досущ различни от своите предходници, е далеч от всяко сравнение със старата: наистина и сега религиозният материал надделява за първо време, но целта му е все пак общо знание, всаждано у народа на матерен език; оригиналните работи са исто така редки, но преводите се правят изначало от гръцки, сръбски и френски език, а колкото следват по-насам, толкова повече стават от руски език. Докад за прегледа и характеристиката на старата литература е дори необходимо да се издиря и посочва всяко произведение, за да се знае, с какъв материал се е занимавал тогава духът на писмените човеци, за новата литература става достатъчно да се прегледат и оценят главните представители на известни видове произведения и посока на мислите. Когато се захваща новият период на литературата, народът си е говорил вече отдавна днешния новобългарски език; ала писмените произведения не се облегнали веднага и без изятие върху него, но все се озъртали за някаква традиция или жив пример. А това те могли да намерят само в старите черковни книги или в най-близката и сродна нам сръбска писменост. Езикът на черковните книги, които от края на XVI в. заидеха от Русия, беше "славянски", нагоден според руския изговор и форми на думите (вж. стр. 75)¹; а по него се поведоха в писмеността си и сърбете в ХVІІ и XVIII в., та изкараха един "славяносръбски" език. Поради това в началото на новобългарската писменост се явява у нас език "славянобългарски", който се слуша току-речи през цялото време на възраждането. Обаче покрай него бе се промъкнал и чист народен език, та му отне съвсем попрището за времето на националните борби и нататък. До войната за освобождение българската книжнина се отличава с най-добър език по думи и строитва; ала след това тя безгрижно се спуща в шемета на руско-българските сношения и непотребно, дори и вредно се кичи с най-вседневни русизми. На тая слабост се поддават и писатели, които по-преди са градили достойно книжовната българска реч. Младите работници, с които от 1886 г. се освежават редовете на писателите, сякаш изново действуват да се повърне книжовният език към свойствата на народния говор и да се образува колкото се може въз основа на български народни материали. Заедно с езика на книгите прекарва свои фази и техният правопис. "Славянобългарският" език изисквал да се прилага азбукето на черковнославянските книги: техният правопис се струвал на писателите етимологически най-правилен, ала по-късно те се научват, че в него са прокарани руски особености; тогава взимат истинското старобългарско азбуке, и като не могат да се водят по насоките на живата разнообразна реч, прилагат го пак според особеностите на руския език. От друга страна, чистият български език на книжнината налягал естествено и за чист български правопис, който да се съгласува с новобългарската фонетика. Тия два правописа се борят у българските писатели за първенство от 1850 до 1870 г. Сговор между тях се опита да въдвори професор Дринов с един проект, който особено след освобождението доби най-широко приложение. Обаче и с това правописният въпрос не е разрешен окончателно, понеже не е била такава целта и на самаго Дринова. Засега всякой книжовник гледа да се ползува без стеснение от неустановения български правопис, за чиято уредба най-много не достига в обществото добра воля. Печатането на произведенията върви едвам от първите години на тоя век: с дълги мъки се изкарвали български книги с черковни кирилски букви из печатниците във Влашко, Маджарско и Сърбия; това станало причина да се натъкми в Солун кирилска печатница, дето към 1838 г. работил синайският архимандрита хаджи папа Теодоси от Дойран; а след като изгоряла тя, явила се друга в Самоков на Никола Карастоянов, която вадила и "щампи" на светии. Най-сетне в 1848 г. се основа в Цариград българска печатница с граждански букви от известния по-късно д-р Богоров. Ако и да бе важна за българите тая печатница в столицата на турското царство, но за своите нужди те трябваше да се ползуват още твърде много с печатниците на съседните земи; най-голям брой книги се издадоха в Цариград, Виена и Букурещ. И издаването на книгите бе скопчено за писателите особено през първото време на книжнината с немалки мъчнотии: както обикновено, самите писатели биваха бедни откъм парични средства; за да извадят на света един писмен труд, те повечето лично ходеха да събират спомощници и да чакат доста при някоя печатница, докад излезе книгата; а подир това изданието се разпространяваше без всеки пощенски и книжарски улеснения. От 1846 г. се залавя с книжарство и издателство хаджи Найден Йоанович Татарпазарджичанин, наречен "книгопродавец всея Славено-Болгарии" и известен като преводач; след него основа първа постоянна книжарница в Пловдив Христо Г. Данов (* 1828 в Клисура), който се предаде на книжарското дело от 1855 г.; друга книжарска къща на Драган В. Манчов (от Батак) в Пловдив възникна през 1860-те години, а през 1870-те "Българското печатарско дружество Промишление" в Цариград. Тия предприятия придобиха за своите основатели почетна заслуга за българската книжнина, защото писателската ревност се избавяше от материални пречки, училищата се запознаваха с нови помагала и спроти тях разширяваха своето обучение, а любителите на прочита се умножаваха в обществото.

БЕЛЕЖКИ

1. § 31. от "по техните намерени обработки" до "Черковнославянският език наложи своя характер". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.