Дял II. Писана словесност

А. Стара литература
2. СРЕДНОБЪЛГАРСКА ЕПОХА

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 39. Книжовните традиции, създадени през старобългарската епоха, останаха да ръководят и писмеността на "търновското царство": тя вярно запази съдържанието и формата на старите произведения; нови бяха в нея само среднобългарските черти на езика, на които боязливо се отваряше вход. В служба на тая писменост са били записани доста много работници, от чиито ръце са ни стигнали или преписи от най-голямата част на паметниците от първата епоха, или пък произведения расли под божия пек на византийското слънце. Има повод да се предполага, че някои от повестите, па негли и други преводи, които ще са били внесени в старобългарската книжнина през XII-XIII в., са труд веднага от началото на среднобългарската епоха; но това не отнема на първата значението, че е изработила всички книжовни образци, от които втората не е могла да се отдели и да отиде по-далеч. Наистина от втората половина на ХІV век в душевния живот на българската държава се забелязва една отколе небивала книжовна ревност, която произведе дейци и плодове, що напомняха Симеоновото време: книжнината щеше да се развие може би и в по-заслужена посока, но това нейно последно засиляне тъкмо преди окончателното падане на царството в края на същия век изглежда като гърчове пред близка катастрофа. Както изпреди при Симеон, така и сега при Асен II (1218-1241) едно дълго и мъдро царуване бе докарало държавен разцвет; но за книжнината липсваха, види се, царски интерес и отвъдени приемници, каквито прославиха старобългарската епоха; те не можаха да се явят и през следните сто години, пълни с династични преврати и късане на върховната власт. А когато под влиянието на религиозните движения по времето на книголюбивия цар Иван Александър (1331-1365) възникна в Търново нова школа с учители и ученици, книжовната дейност пак биде подчинена на оня дух, който и по-рано бе я отчуждил от българските сърца: нейните сеячи се мориха по сухите черковни стърнища и по грудестите угари на иноческата мъдрост и благочестие. Народът се бавеше едничко с приказите и суеверията на отвъргнатите книги, колкото да си усвои някои нови страни за своите представи; и обиколен от своята простота, ограничен върху своята устна словесност, той не чувствуваше глас за по-високи идеали.

От книгите на среднобългарската епоха, които стоят извън кръга на търновската школа, са известни преписи, преводи и обработки на черковни текстове и наредби, духовно-поучителни статии, произведения с историческо и приказно съдържание и еретически късове. Едни от тях са работени през определени години преди и след основанието на речената школа, а други стоят неопределено за цялото продължение на среднобългарската епоха; имена на писачите им, които са ги работили, се посочват пак нарядко, но повече, отколкото през миналата епоха. Най-напред иде по годините си "синодикът" на цар Борил, преведен по негова поръка от гръцки език в 1211 г. Тоя лют господар пръв свика в България събор против богомилите, на който едни се отрекоха от своето учение, а другите бяха наказани по черковните закони или заточени. Първата половина от ръкописа, съвременна със събора, съдържа славословие на Борил и изложение на вярванията, ученията и учителите, които се проклинат от православната черква; а втората е добавена от късен преписвач на XIV в. и съдържа исторически запис за подновението на българското патриаршество при Ивана Асен II в 1235 г., поменик на българските царе (листовете са изгубени), царици, патриарси, епископи и боляри в българската земя. Според една бележка как в 1262 г. деспот Светослав пратил на Киевския митрополит екземпляра "Зонара" на търновската патриаршия, заключаваме, че тогава сме имали номоканон от по-нова, Фотиевска рецензия с коментари на Аристин и Зонар (живели в XII в). Евангелието, наречено "търновско", между 1263-1273 г. по своя текст прави мост между старите глаголски текстове и последните руски редакции; размножават се евангелия с предговори от Теофилакт, "архиепископ български" (XI-XII в.). "При светия и превисок цар Константин (Тех) и царицата му Мария и гранката им Михаил порфирородни е преписван в 1277 г. по ръкопис на един ученик на Преславския митрополит Висарион от Васа граматик апостол, от който са учувани само 2 листа.- Съставът на синаксара от 1330 г., дето са поместени и няколко жития на руски светии, показва как българската писменост захваща вече да се ползува и с руски произведения. Един тълковен псалтир Кукленски или "песнивец", "красен поучением", бил писан в 1337 г. "за помощ и укрепа на Ивана Александър, цар на българите, та още и на гърците"; писачът, вероятно важно духовно лице, моли царя да го споменува и му изрича в края дълга похвала, дето превъзнася храбростта му и добрината за радост на цяло Българско. Същият цар е предлагал свои желания и за други книги, та открил поприще за надваряне, от чиито искри се запали разкошен светилник на среднобългарската писменост; ала нему бе наречена скръбната съдба да посвети току пред нейната смъртнина, па след това и сам да угасне завинаги. В 1346 г. е написан за просветения цар един патерик, който се намира на остров Кърк в Далмация, а в 1345 г. бе съставен по поръка на "благородния, христолюбивия и превисок и държавен цар, прекрасни Йоан Александър" сборник от 15 разни съчинения с богословско, историческо и поучително съдържание; друг подобен сборник от 10 статии се съставил пак за него в 1348 г. Сборникът от 1345 г. се намира в Московската синодална библиотека и е особено бележит с изкусния си превод на византийската стихотворна хроника на Константин "Манасия премъдраго и летописца", която почва от създанието на света и тече до самото царство на кир Никифор Вотаният (1081 г.). От тая хроника е направен през втората половина на XIV в. нов препис, който е притежание на Ватиканската библиотека в Рим; той е изпъстрен с 70 рисунки и миниатюри с бои, които представят исторически и библейски лица, а между тях и царе и събития из българската история: на една рисунка видим Крум в победоносна война, на друга покръщанието на българите, после войни на Симеон, поход на русите в България, Йоан Цимисхий в Преслав, събития из войните ни с Василий българоубиец, напокон Търновския патриарх с черковни сановници в царуването на Иван Александър и отделно самият цар с челядта му. След повестта за троянската война, която имаме и в превода на Малаловата хроника (вж. стр. 100)¹, е вметнат в хрониката още друг текст на същата "прича" - "", дето личат латински и маджарски белези на западния му оригинал. Подобно на Манасиевата хроника е нашарен с миниатюри текстът на едно четвероевангелие, писано в 1356 г. за "благоверния христолюбив, превисок и боговенчан самодържец Йоан Александър" от Симона мних: всички рисунки в него са на брой 369, от които 358 малки извътре илюстрират разни сцени от евангелията, а останалите, по-големи, захващат и завършат дела на всякой евангелист; два образа на цели страници веднага в началото на ръкописа представят отляво Константин деспот, Кератамар деспотица, царева щерка, и сестрите й Кераца и Десислава, а отдясно царя Ивана Александър с "новопросветената" му съпруга Теодора и синовете Шишман и Асен. Кукленският песнивец със своите шарени орнаменти и последните два ръкописа с миниатюрни образи са важни паметници за живописното изкуство в България през XIV век. Монах Исаия превел едно от мистичните богословски съчинения, приписвани на Дионисий Ареопагит; тоя труд той извършил в Сер в 1371 г., тъкмо когато нахлули "измаилити" в Македония да опустошават областта на деспот Углеш, който с брат си Вълкашин и други сръбски боляри загина в битката при Чермен на Марица против европейските отряди на Мурад I. Като очевидец на турските зверства, Исай ги предава на потомството с няколко живи и изразни черти. Съдбоносното за южните славяни време от 1371 до 1409 г. (борби на Муса Кеседжия против Сюлейман) е изобразено най-хубаво в един летописен къс, открит преди няколко години в среднобългарски ръкопис из Молдова, писан между 1554-1561 г.; неизвестният писател българин ще да е бил виден член от държавната или черковна йерархия, понеже само като такъв би могъл да знае вестите, що съобщава като непосредствен наблюдател. Той излага всичко просто, гладко, без риторически баласт, и главно обективно; от тая страна, летописът му, който захваща с появата на Осман в Азия в 1296 г. и върви до 1413 г., е важен домашен труд, който може да се равни с византийските съвременни летописи. Същият молдовски ръкопис съдържа още едно , което в първия си дял представя кратка световна хроника до Мануил Палеолог (1425): то е първа до сега позната българска редакция на оная обща част на сръбските летописи, която се среща в ръкописите преди сръбската част. Летописните български трудове, почнати с преводите на Малала и Хамартол, послужиха отрано за основа на богати и самостоятелни обработки у русите и у сърбите; но у самите нас те никога не са достигали до развоя, що показват поне сръбските летописи, а камо ли и руските. Освен паметниците, които споменахме вече в старата и средната епоха, между българите трябва да е била съставена компилацията, наречена "летописец елински и римски" (до 963 г.), дето са влизали библейски събития и апокрифи, хрониките на Малала (той се разбира под името "елински летописец") и Хамартола, продължителят на подирния до 948 г. (вж. стр. 99)² и напокон Александреидата на Псевдокалистен. С добавки из летописите на Манасий, Зонар, Никифор и някои български и сръбски извори тоя "летописец" се изработил като първа редакция на юго-славянски "хронограф" (до 1453 г.), от който пък се стъкмила в 1512 г. руската му известна днес стара редакция. В текста на елинския и римски летописец (препис от ркп. от ХV в.) срещаме любопитен и неразгадан още по думите си списък на българските князе до втората половина на VIII в.; началото му гласи така: "Авитохол житъ лят т. род емоу доуло. а лят ем(оу) дилом твирем...". Тоя списък се взима за най-стар летописен български паметник Не са открити и инак остаят неизвестни още два наши паметника, с които бихме сключили обсегът на старата си летописна книжнина: из един български номоканон в Букурещката митрополитска библиотека е съобщен позив към някакъв "летопис за Ивана Асен II", а родоначалникът на новата българска литература Паисий се позива в своята българска история върху "търновски летопис". - Повести, освен новата редакция на троянската "прича" (вж. стр. 122)³, са намерени от среднобългарската епоха още две в един Букурещки сборник от XVI-XVII в.: едната се отнася към убийството на император Никифор Фока († 969) от жена му Теофана, сговорена с Иван Цимисхий, и предава византийски легендарен разказ от ХІІ-XIII в. ; а другата е някаква обработка на източни прикази за Езоп - "", дето се говори и как преценил Езоп цар "Дигин" не по-скъпо от 30 жълтици, понеже за толкова бил "продаден" дори сам Христос.

Апокрифната книжнина се обогатява с някои късове, които се приписват на "българския поп" Йеремия. И до сега не е установено кой е бил тоя поп, кога е живял и що е писал: доскоро той се смяташе за едно и също лице с поп Богомил, понеже индексите, дето се изброяват под негово име различни "лъжливи басни", го представят като да е едничък законодател на еретическото учение в България, а пък един руски индекс от 1608 г. бележи за него - "Іеремiя поп болгарскiй, паче же Богу немил", и така налага върху му думите на презвитера Козма (вж. стр. 96)⁴ "быст поп именем Богумил, а по истине рещи Богу-немил"; обаче твърде е странно, че синодикът на станалия при цар Борил събор против еретиците увожда само името Богомил за родоначалника на богомилството. От тая страна не е маловажно известието на друг индекс от края на XVI в., който с думите "творци быша еретическим книгам в болгарскои земли поп Iеремi да поп Богумил..." прави от Богомил и Йеремия две отделни лица. На това не пречи бележката на индекса от Погодинския номоканон по повод на приписваното Еремию заклеване на тресавиците (вж. стр. 115)⁵, че великият цариградски патриарх Сисиний (живял между 969-999) се бранил в свои слова пред християните, да го не мислят за оня лъжовен свети отец Сисиний, за когото писал поп Йеремия: апокрифа за тресавиците не всички паметници еднакво смятат за произведение Йеремиево, а оправдателната бележка за Сисиний може да съдържа в името на Йеремия някоя късна конйектура. Най-тегловито е във въпроса за Богомил - Йеремия заключението, към което води характерът на произведенията, що се явяват като истински труд Йеремиев.

Книгите и басните, които е "слъгал поп Йеремия", според различните индекси биха могли да се наредят до 6, но между тях спадат "слово за кръстното дърво", "въпроси от колко части бил създаден Адам" и "баене за тресавици", които са апокрифи, отколе принесени и обработвани у нас наравно с други свои събратя (вж. стр. 114)⁶. Събрани ведно няколко произведения под Йеремиево име се обявиха в Новгородския пергаментов ръкопис от XIV в., дето се казват ; те същите се знаяха и по-преди по хърватски глаголски ръкопис от 1468 г. и по берлинския български сборник от ХІІІ в., само че общият им надслов гласеше в първия "чтение от синов’ израилових", а във втория "". После се откри тая сбирка от апокрифни статии още в един сръбски ръкопис от ХІІІ-XIV в., означена както в по-младия от него Берлински сборник, но с името на "Александра", па се предполага и в Лъвовския ръкопис, писан около 1300 г., озаглавена както в Новгородския, ала с името на "пророка" Йеремия. Понеже текстовете на сбирката показват един труд и два от тях направо издават за свой автор Йеремия, те всички трябва да се вземат за труд на тоя особен работник в полето на апокрифната книжнина, който ще е живял нейде в началото на ХІІІ в.; неговото име ще да са заместили другите два текста с "Моисей" и "Александър" така, че кръстното дърво, за което се разправя в първата статия на сбирката, се казва там Мойсеево, и че "за намирането на честния и животворен кръст" вече от старо време съществувало в писмеността "слово" на някой си "мних Александър"; а "чтение от синов израилевих" ще да е наречено Йеремиевото "слово" поради разказа в началото му за "чудото при водите на Мера", което се чете и в библейската книга "изход синов израилевих". По всички тия текстове "словото" на Йеремия е компилация от повече отделни апокрифа, свързани редом под един надслов, който отговаря само на първия от тях - история на дървото, от което били направени кръстове за разпятие на спасителя и на двамата разбойници; тая история съставя главното съдържание на сбирката, което е протъкано още с други разкази - за градежа на Соломоновия храм, за рождението на Христа в царуването на Ирод, за Адамовата глава, как орал Христос с плуг, как Пров го нарекъл брат, как бил запопен, за посланието на Авгар до Христа, за предателството на Юда, и напокон тълкуване на страданията и смъртта Христови. Такива разкази има отбелязани и в индексите; но което по тях се приписва на Йеремия, то не са съставни части от неговата сбирка. Историята на дървото, от което са направили разпетните кръстове, се почва от Моисей: когато извел Моисей израилевите синове от Червено море и дошли в Мера, там била водата горчива; ангел му показал три дървета, "певга, кедър и кипарис," които той сплел, посадил на изтока на водата и тя се усладила. Тук разказът се досяга с апокрифа за Адамовата смърт (вж. стр. 108)⁷, дето се казва, че дървото, от чиято вейка бил сплетен на Адам венец, имало три клона: единият означавал самаго Адам, другият Ева, а третият по средата Бога. Когато Адам съгрешил, неговият клон паднал в Тигър, Евиният останал на ствола до потопа, който го отнесъл към водите на Мера, а божият клон дал вейката за Адамовия венец; от венеца после поникнало кръстното дърво, за което разправят многобройни "кръстни легенди". Тройното дърво в Мера расло вито и хубаво, правило чудеса и стояло за личба на човешкото спасение; грешници един след други го вардили за покаяние, докад настане денят да бъде разпнат Христос. Жителите на Мера силно негодували против тайната мощ на витото дърво, та дали съвет на Соломон, който се завзел да гради красен храм в Ерусалим, да си послужи с дървото поради неговата хубост; обаче то никак не дохождало на мярка, та било нагодено за седало пред храма. В царуването на Ирод се ражда Христос, за когото се обещава подробен разказ на друго място. Като се разхождал веднъж край Йордан, Христос намерил черепа на Адам и го надписал; той достигнал до град Ерусалим, дето го взел един цар, та го натъкмил пред входа на своята къща, за да му служи за почивка през живота и след смъртта; обаче Христос настоял да се погребе черепът извън града на мястото, наречено от това "краниево" или "лобно" (= Голгота): тук от кръвта на разпетия Спасител се кръстил и спасил и Адам. През живота си на земята Христос засветил всяка земледелческа работа, като научил по пътя за Витлеем един орач как да оре с плуга си; той засветил я побратимството между човеците, като оказал на Пров своя чудотворна помощ да излекува баща си Селевк от слепота и жена си с децата от бяс, затуй, че Пров с откровена любов се обръщал към Христа с думата "брате". Христос бил запопен при Ерусалимския храм за да допълни броят 40 на неговите свещеници, когато се поминал един от тях; за да се впише в числото им, станало изпитване за баща му, когото дева Мария посочвала в лицето на небесния отец. След изпращането на своя образ върху убрус до цар Авгар (вж. стр. 111)⁸, Христос търпи козни на юдеите да го погубят и се предава сам да го разпнат; тогава се развързало Мойсеевото вито дърво на три, та от частта на дънера се направил кръст за Христа, а от другите две кръстове за двата разбойника. Всичко това се извършило заради Адамовия грях и за избавление на човешкия род; блазе на лицата, и благословени са предметите, до които се е допирал Христос между нас. В тая компилация са сцелотени апокрифни късове, заети ту от гръцки оригинали, ту от готови славянски преводи; за отделни мотиви в нея съставителят й Йеремия се ползувал с особени апокрифи и с текста на палеята. Според явната й цел да се възвеличи значението на разпетния кръст и християнската почит към него, а също и според цялото й съдържание тя не може да се гледа като произведение богомилско, и затуй "българският поп Йеремия" криво би се мислил за основател на богомилството и тъждествен с "поп Богомил". Потвърдение на това и осветление за състава на Йеремиевата сбирка намираме още в съчинението на някой ерусалимски монах Атанасий, който ще е живял не по-късно от ХІІІ в.; то е "", писано до някого си Панко. Тоя човек мислил и учил други да мислят за разпетното дърво и за поповството и орането Христово тъй, както четем в статиите за това от Йеремиевата сбирка; монах Атанасий оборва Панковото учение и казва, че разказът за орането е заблуждение, взето от "латинците", които и сам Панко мрази, а "за честното дърво и за личбата на света троица като е чел словото на презвитера Йеремия, чел е лъжливи басни". Мненията на Панко и доводите на Атанасий против тях не дават да се предполага в основата им наука богомилска. Дето споменува Атанасий като "Йеремиеви басни" само единия разказ, а другия присъжда на "латински" привърженици, то отговаря на факта, че поп Йеремия се ползувал за сбирката си с познати вече от другаде произведения, които той пръв превел или самостоятелно обработил за българските читатели. Може би в своята еретическа дейност да е разпространявал яко прилежно и ония апокрифи (напр. молитвите за тресавици и за нежита, небогомилската "беседа на трите светителя", сродна в една част с въпросите "от колко части бил съставен Адам", вж. стр. 116)⁹, които без да са влизали в неговата сбирка или да са минували под негова обработка, в индексите се поставят редом с разказите от "слово Йеремия прозвитера". Православната черква го е мислила за твърде опасен проповедник, като обажда в индекса си, че Йеремия "", сир. ходил да се учи на влъшба у злите вили "нави" на чародейското им (ворзиулово = "Виргилиево") хоро.

§ 40. Блясъкът на среднобългарската книжнина през втората половина на XIV в. е заслуга на школата, основана недалеч от столицата на държавата от търновския урожденец отец Теодосий и облагодетена с покровителство на самия цар Иван Александър, при когото вече от по-рано са работили изкусни книжовници. Посветил се от малка на иночески живот, Теодосий обходил манастирите около Бдин, Арчар, Търново, Червен, Сливен, па се спрял на Параория (Сакар планина) у прочутия учител Григорий Синаит, около когото били събрани за учене мнозина гърци, българи и сърби. Тогава турците безпокоили вече в Тракия и "безмълвните" манастирци в техните самотарски огради. По поръка на Григорий обичният му ученик Теодосий измолил от благочестивия цар Александър, който въздигал и подкрепял манастири в царството си и навън, да съзида и за отбрана на техния манастир от нападатели твърда кула. След смъртта на Григорий (ок. 1346) Теодосий се оттеглил пак в Сливен, па пътувал още по Атон, Солун и Цариград, и принуден напокон от разбойници да напусне последното си място на Емонската планина, поселил се два часа на юг от Търново, в дивата Килифаревска пустиня. Тук отворил Теодосий своя школа, дето скоро се стекли до 50 ученика, от които под ръководството на опитния настоятел се образуваха видни служители на черквата. А тя имаше голяма нужда от вещи борци против богомили и сектанти исихасти, адамити, евреи, които кръстосваха по България и още повече разядаха нейния заразен от всякакви пороци организъм. Теодосий бе се наел да обуздае лъжливите учители и да премахне религиозните свади. По негов съвет биде свикан един събор против богомилите около 1350 г. и друг против исихастите и евреите в 1355 г.; и на двата събора той е взел живо участие за осъждане и наказание на еретиците. В 1356 г. Теодосий замина за Цариград да навести патриарх Калист, някогашен свой другар, и умря там в един манастир през 1362 г. Българската черква го причисли към лика на светците си; житието му описа по гръцки патриарх Калист. Като негов писмен труд се посочва само преводът на някакви "главы зело полезны!", от Григорий Синаит; зато пък имаме трудове от негови ученици, които прославят името и на добрия учител. Възпитаник Теодосиев трябва да е бил Симон мних, който писал и шарил евангелието от 1356 г. (вж. стр. 122)¹⁰ ученикът йеромонах Дионисий е хвален за отлично знание на гръцкия и славянския език: той превел цяла сбирка ("маргарит") слова на Йоан Златоуст, между които шест против евреите; друг монах Теодосий изписал в 1364 г. в "Устие" при Търново сборник с лествица и поучения на игумен Доротей; но най-високо се издигна ученикът Евтимий, който бе последен български патриарх.

Евтимий се привързал към Теодосий още в манастира на Сакар планина и като млад негов почитател го придружавал по всичките му пътувания. В Килифаревския манастир се проникнал дълбоко от идеите на учителя си за черковни реформи и за въдворение религиозен мир в страната. Подир смъртта му се упътил за Цариград, споходил Атон, престоял и на остров Лемнос, па се завърнал (след 1370 г.) в манастира "Св. Троица" на "Пера" при Търново, дето се завзел да прегледа текстовете на свещените книги и да ги съгласува с първоначалния старобългарски превод по гръцкия оригинал. Тия книги наистина страдали много откъм точност на смисъла, понеже били приписвани от невещи лица, па и слогьт им, отпущан в посока на среднобългарския език, се струвал на строгите черковници като упадък на светостта, заключена в "словенските" форми. Евтимий познавал тия форми отлично, поправил по тях изкривените текстове и наредил правила, за да се пазят. Цар Иван Шишман подържал делото на Евтимий и със своята власт узаконил "новите търновски изводи", като било забранено на невеждите да пишат божествени книги. Преписи по тия "изводи" (сир. редакции) се срещат дори у сърбите вече към 1374 г. Около 1375 г. Евтимий биде избран за търновски патриарх. Нему предстоеше да отвори пак борба против постоянно буйните еретици: от Цариград бе пристигнал в Търново лъжеучителят Пирон, за да разпространява несториянство и други ереси; Евтимий събра народа в черквите и го предпази от учението на Пирон, когото после изгониха из държавата. За ограничение на нравствената разпущеност патриархът бе отменил и сборовете по светите места, дето при такива случаи се вършаха всякакви безчиния. Евтимиевото име и ученост се разгласиха между всички православни славяни: от тях идеха мнозина ревнители, за да се поучат у знаменития български духовник, който продължи школата на Теодосий. Тук се образуваха и за нашата книжнина нови писатели, но всичкият труд на Евтимий отиде повече за довършване на византинизма в мислите и вкуса на произведенията, нежели за истинска просвета, ако ще би и само религиозна. От него лично са ни останали до 15 произведения, които се разпадат на четири вида: а) литургични книги, б) похвални слова, в) жития и г) послания. Най-известен труд от първия вид е уставът на литургията на Йоан Златоуст, нареден по гръцкия оригинал на Евтимиевия съвременник патриарх Филотей и писан на Пера; той обнима реда на обредните действия от началото на проскомидията до края на литургията; бил приготвен за ръководство при уведената в българската черква литургия от поп с дякон и имал немалко значение в историята за поправка на свещените книги в България и Сърбия през XIV и XV в. Вече като патриарх Евтимий превел литургията на светото Иакова, съставена на гръцки вероятно с полемична цел против латинците; същата цел може да е гонил у нас преводачът, като превеждал и литургията на апостола Петра, смятана в Русия за латинска, за да докаже, че причещението под два вида е още от апостолите. Много се употребял в богослужението един служебник Евтимиев, в който освен речения по-горе устав влизат: една литургия, две служби, евангелия и апостоли за всеки ден, различни молитви и отпусти на празници, - всичко превод от гръцки, направен до поправката на книгите. За цар Ивана Шишман било обработено по гръцка подложка "похвално слово" за Константин и Елена: то е животопис на цар Константин с оглед към историческите фактове; в послесловието Евтимий се обръща към царя, когото желае да види като Константин защитник на христовата вяра. С някои промени в пристъпа и края е извадена из това слово "повест" за подновението на храма Възкресение в Ерусалим при цар Константин. На Евтимий се отдават още слово на въведение в храм на св. Богородица и две похвални слова на света Неделя и на Михаил воин от Потука. Национално значение имат житията от Евтимий: за спомен на светиите, с чиито мощи, поместени в търновските черкви, българските царе се стремили да придадат на своята столица важност на религиозен център, той съставил ред легенди, за които се ползувал с исторически предания и местни прикази. Житието на преподобния отец Иван Рилски е образец на изтънчено старославянско съчинение и най-хубаво от всичко изработено в старата ни писменост. По времето на богобойния цар Петър се прочул пустинникът Иван от с. Скрино в Дупнишко, който основал на Рила манастир, дето и починал в 946 г. на 70 години от рода си. Чудесата, що проявил при живота си и след смъртта с мощите си, обърнали към "светия отец" верните погледи на цяло Българско, което го прогласило за свой покровител. Мощите му били пренесени при цар Петър в една каменна черква в София; в 1183 г. ги задигна за победно тържество маджарският крал Бела ІІІ, та ги положи в Гран над Пеща, но след четири години пак ги върна на място по искането на византийския император, който, види се, искал да разположи към себе въстаналите българи; в 1194 г. цар Асен обсади и превзе София, а мощите на св. Иван Рилски пренесе тържествено в Търново "за по-голяма чест и здравина на своето царство" и положи в особена черква на Трапезица. Съдбата на тия мощи докад лежали още в София е изложена в безименна простонародна легенда от XII в. (вж. стр. 99)¹¹, която заедно с други ней подобни извори употребил за своята легенда Евтимий. От честитите си походи в Тракия и Македония цар Калоян донесе в Търново мощите на Иларион Мегленски (вж. стр. 97)¹² и ги положи в църквата "свети Четирийсет"; Евтимий списа и за тоя преподобен отец житие, което се дели на три части: вести за живота и подвизите на светеца в полза на православието, диалогични препирни с манихеи (павликяни) и с армени, и пренос на мощите му в българската столица; първата и третата част принадлежат лично на Евтимий, а втората е възпроизведена ту буквално, ту в извод по съчинението на Евтимий Зигабен "Догматично всеоръжие (Πανοπλία) на православната вяра", написано в XI в. по заповед на император Алексий Комнин за оборване на еретическите учения. В църквата "Св. Богородица Темнишка" пренесъл Калоян по просба на калугериците мощите на преподобна мати Филотея, гъркиня от Моливот в Памфилия; в нейното житие Евтимий се обръща в пристъпа с молитва към светицата, а в заключението с желание към инокините да подражават на целомъдрения неин живот. Из Епиват (сег. Пивадос) били пренесени в Търново при Иван Асен ІІ мощите на света Петка, измолени от латинците: в нейното житие, популяризирано в много преписи, Евтимий прави исторична характеристика на Асеневото царуване, подобна на оная, която има и за Калоян в житието на Иларион Мегленски. Когато падна Търново в ръцете на турците, мощите на св. Петка "търновска" преминаха във Видин, а оттам ги измолила царица Милица за сърбите ("сръбска света Петка"); из Белград те пътуваха в 1521 г. в Цариград, а в 1641 г. в Яш, дето почиват и днес. Така се славили в старо време държавите с мощи и светии, както в наше време се славят с велики двигатели на обществения напредък. Житията от Евтимий били известни в Сърбия и в Русия, па влезли и в състава на руските хронографи. Три послания на Евтимий - до Киприяна монах, що живял на света гора Атонска, до Никодим свещеноинок "иже в Тисмен" (Влашко) и до митрополита угровлахийски Антим, сведочат за авторитета, що имал той по религиозни въпроси. Киприян е същият оня българин ученик и другар Евтимиев, който после стана Киевски митрополит (1379-1406) и се грижеше да повдигне образованието в Русия: той го молил да му разправи за някои поклони и за причастието в пустиня, кога няма свещеник"; а Никодим го питал "о некыих главизнах црьковных ноуждных". Усърдното занятие на славния български патриарх с писменост биде пресечено от победите на Мурад и Баязид. На 17 юли 1393 г. Баязидовият син Челеби превзе Търново след тримесечна обсада и почна да тъпче светините и да трепе гражданите. В отсъствие на царя, който воюваше около Софийско, Евтимий мъжествено се яви в турските шатри пред суровия победител да го увери в покорство и да иска пощада за населението. Челеби го послуша само патолкова, че откак го лиши от всички отличия, по бащина заповед остави него жив, но вероломно изкла цвета на болярството в една черква. Остатъкът трябваше да се пресели на изток; с него тръгна и Евтимий. Зад Балкана в Тракия него отделиха от съотечествениците, които утешаваше по пътя и ободряваше да си държат вярата; в тракийско заточение тъдява ще е загинал (между 1414-1416 г.) тоя доблестен пастир, когото народът причисли към своите светци.

§ 41. Учената Евтимиева школа пропадна под ужасите на завладяната от турците българска столица: останалите от нея ученици се разпиляха без глава и без средище; последните й отгласи се чуха вече на сръбска почва. В България сключи писменото дело Иоасаф Бдински, от 1392 г. митрополит при цар Страцимир: когато на следната година от падането на Търново се пренесоха в Бдин мощите на света Филотея, той написа похвално слово за нея, в допълнение на житието й от Евтимий. Някой си монах Теодосий съставил житие на Петра Коришки (или Черноречки), който се подвизавал в царуването на Стефан Душан. Далеч от своето отечество упражняваше словесното изкуство търновецът Григорий Цамблак, непосредствен ученик Евтимиев. Когато чичо му Киприян отивал в 1379 г. през Търново в Цариград да се посвети митрополит, Григорий бил още дете; после живял като монах и презвитер на Атон, бил игумен на Дечанския манастир при Ипек, на манастира Пантократор в Нямцул (Молдова), презвитер на молдовлашката черква в Сучава и най-сетне се спрял в Киев, поканен там от Киприян; поставен в 1415 г. за Киевски митрополит от самите руски епископи, навлякъл върху си проклетия от цариградския патриарх; през 1418 г. бил определен да иде в Констанц да води преговори за уния, но закъснял и се поминал в 1419 г. Под всички тия прекарани духовни звания е именуван Григорий в своите многобройни произведения, от които най-голямата част (до 20) са проповеди на различни празнични дни и случаи. От него притежаваме похвалното слово (житие) на Евтимий, дето освен деятелността на учителя му е предадена в художествени изрази и последната съдба на стария престолен град; разказ за преноса на мощите на св. Петка в Сърбия, който често сподиря в ръкописите самото житие от Евтимий; в Молдова ще е съставил (ок. 1401 г.) житието на основателя на Дечанския манастир Стефан Урош III (Дечански), удушен от своите боляри около 1336 г., и житието на Иван нови, мъчен в Белград: с тия две произведения българският писател Цамблак спада и към литературата на сърбите; а с похвалното слово на благодетеля му Киприян († 1406), както и с проповедите той спада и към руската литература. Езикът на неговите произведения се хвали в Русия като "чист славянски", а слогът им е някога тъй набрекнал от византийско риторство, че мъчно може да се схване и разбере; мислите му в проповедите подражават най-вече на Йоан Златоуст и с алегорични тълкувания обработват стари свещени събития, които се поменуват от черквата. При всичките си схоластични недостатъци съчиненията на Цамблак обладават често с топлина на чувството и поезия; тъкмо зарад туй те се слушали с охота и са влияели върху житийния слог в Русия. Цамблак вкарал у русите почитта на св. Петка и българския черковен напев. Към българската и към сръбската литература спада Константин философ Костенечки, българин, родом от "Костенец" (= Кюстендил) и ученик на някого си Андроник из Евтимиевата школа, а деятел в Сърбия и при двора на деспота Стефан Високи Лазарович (1389-1427). По покана на тоя учен владетел Константин съставил в духа на правилата, предложени от Евтимий за писачите на божествени книги, особен трактат за правописа, дето оценява голямата заслуга на праучителя си и на царя за "просвещението на писмената", от което се ползуват и околните царства. Константин ще е настоявал пред Стефан да поддържа, както Иван Шишман у нас, поправката на книгите в Сърбия, и това ще е родило известната там "ресавска школа". Един от преписите на трактата му носи такъв надслов за целия труд: - за писмената, как да се употребят, та от тяхното разместване да не се разтляват божествените писания и как пропадат от това и новите сега списвани книги, а благочестивите самодържци като ги намират развалени, винаги се грижат за тяхната поправка, - и за писането на книгите и за белезите, понеже книгите се разтляват не само в буквите, но и в силата на гласа, в обучението на децата и в много различия, които сме длъжни да означаваме"; съгласно с тия думи трактатът наистина излага в 40 параграфа безбройни извратени възгледи и произволни правила за писане буквите, на брой 43, - не просто по изговора на думите, но в зависимост от тяхната форма и значение и с чудати точки, куки и черти над тях; за да се разбере, що значи писаната дума "око", Константин препоръчва да се пише първото о с една точка в средата, а в множественото число на думата о-то да е удвоено, и в двата му кръга да се гужда по една точка! Такива са крайните средства на автора да се опази "светостта" на книгите; той сериозно ги поднася да ги оценят "моужiе странь трьновскыихъ или светые гори". Истински важно е историческото съчинение на Константин философ "житие на деспот Стефан", писано подир смъртта на подирния в 1431 г. и по покана на сръбския патриарх Никоп, на придворните началници и по някакво видение на самия автор; то не е обикновена биография но тогавашен калъп, но широк очърт на сръбската история от XIV век насам с много подробности из историята на турците, на Византия и на други съседи, с които с били сърбете в досегание. Преди да пристъпи към самия живот на Стефан Лазарович, Константин изобразява географичното положение на Сърбия, нейния климат и богатства, па като стига до турците, разказва тяхната история от Орхан до Мохамед; а в самия живот на Стефан гледа да обяснява събитията според свръзката им с вънкашни и вътрешни причини. Тая метода, що се следи в днешните исторически съчинения, въздига още по-високо значението на Константинова труд; в него авторът се издава с голяма начетеност във византийски източници, която му е придобила види се прякора "философ"; относително балканските събития трудът му се допълня взаимно с летописния къс от Молдовския сборник (вж. стр. 123)¹³. В житието Константин често се позива върху "писанiя землемерiя"; с подобен позив са намерени и отделни статии с космографичен характер: понятията в тях се съгласуват с Константиновите; това даде повод да се припишат и те на Константин Костенечки, или поне на някой негов съвременник и съотечественик. Погрешно му се е отдавало досега поучителното евангелие на Константин епископ (вж. стр. 91)¹⁴; а не е утвърдено, дали е преваждал и беседи от Йоан Златоуст. Езикът на Константин често бива тъмен и изкуствен. Още едно лице, което се присланя към среднобългарската писменост към склона на XV век, е неуморният преписвач на трудовете на свои предходници Владислав Граматик, "последныи в дiацехь"; работил в Жеглиговския манастир "Света Богородица", в подкрилието на Черна Гора при Скопие, като преписвал ведно различни статии и съставял отделни сборници. Един негов сборник в Загребската академическа библиотека е писан в 1469 г. за приятеля му и благодетел Димитър Кантакузин и съдържа 37 статии, между които се четат житията на св. Кирил и Методий, похвала на същите, житието на Иларион Мегленски от Евтимий и маргаритът на "дивния кир Дионисий" (вж. стр. 129)¹⁵; друг особен сборник "панегирик" в Рилския манастир е писан в 1479 г.: някои от статиите му са същите, както в първия, а една е житието на св. Иван Рилски от Евтимий, с добавка за преноса на мощите му в 1469 г. от Търново на Рила; не се знае кой е списал добавката, но тя всякак не ще да е труд Владиславов. По народност Владислав "дияк" и "граматик" бил сърбин.

§ 42. Среднобългарските паметници на писмеността са проучвани и издавани изобщо по-слабо, отколкото старобългарските. Синодикът на цар Борил е разгледан от С. Палаузов в XXI кн. на "Временник" на имп. дружество за рус. история и старини, Москва, 1855; статията е преведена после в "Български книжици", 1858, а самият ръкопис на Палаузов мина в Софийската народна библиотека. Историческите части от него за търновската патриаршия и за царските духовни лица са препечатвани от Г. Раковски в книгата му "Няколко речи о Асеню первому", Белград, 1860; тук е поместен и надписът от 1230 година в храма на 40 мъченика в Търново за спомен на държавните успехи на цар Иван Асен II. Поменик на български царе от ХVІІ в. на дъска е пренесен от Погановския манастир в Софийския народен музей; съдържанието е обнародвано в "Периодическо списание" (София), VII. Търновското евангелие из Михановичевата сбирка в Загреб издаде М. Валявец в Starine, 1889, кн. XX и XXI, а в кн. I. напечата Г. Даничич послесловието на българския апостол от 1277 г. Дългата похвала от Кукленския песнивец заедно с описание на ръкописа, който се пази в народната библиотека в София, излезе в "Периодическо списание", XXI-XXII; от времето на Иван Асен II е тълковният псалтир Болонски, писан "в Охриде граде в селе рекомым Равне". Сборникът от 1345 г. за Йоан Александър е писан от монаха Филип, а сборникът от 1348 год., който също се намира в Москва, от монаха Лаврентий; първият е разгледан в сравнение с Ватиканския си препис от Чертков, "О переводе Манассиной летописи", Москва, 1842, дето са обнародвани и части от текста. Ватиканският ръкопис е описан в министерския "Сборник", кн. VI, а в кн. V са възпроизведени из него някои миниатюри; в 1620 г. го преработил по влашки монахът Михаил Мокс, като добавил много вести из български, сръбски и влашки летописи; добавките са препечатани у Григорович, "0 Сербiи в ея отношенiях к соседним державам", Казан, 1859. Четвероевангелието от 1356 г., и друго от 1348 г., писано във Видин, се намират в Британския музей, изложени от библиотеката на Curzon-а, последен лорд Zouche; описание за двете и снимки от образит на първото са подадени в министерския "Сборник", VII-VIII. Молдовският сборник, в който се съдържа летописният къс, съставен от български автор между 1413-1421 г., се пази в Киевската духовна академия; описа го и обнародва из него три летописни текста Йон Богдан в Archiv f. sl. Pholologie, XIII; текстовете и редакциите на "елинския и римски летописец" е издирил и обнародвал А. Попов в "Обзор хронографов" (вж. стр. 118), а списъкът на първите български князе се чете и в "Исторiя болгар" от Иречек, Одеса, 1878, стр. 156. По среднобългарския ръкопис в Букурещката държавна архива е издал П. Сырку "Византiйская повест об убiенiи императора Никифор Фоки в старинном болгарском пересказ", Спб. 1883; същият издаде от речения ръкопис и "словото на премъдрия Езоп" заедно с особена още редакция на троянската повест в Archiv f. sl. Pholologie, VII. Въпросът за Йеремия-Богомил е изложен критически и разрешен в смисъл на две отделни лица от М. Соколов в "Матерiали и заметки по старинной славянской литературы", свитък I. Москва 1885: статиите от словото на Йеремия са напечатани по текста на сръбския Сречковичев сборник от XIII-XIV в. и подравнени с текстовете им по другите известни ръкописи; полемическото послание на мниха Атанасий до Панко е съобщено в "Ложныя и отреченныя книги" на Пыпин; от същия Атанасий има още "слово за вълшебните подвезки и за гръмните стрели и секири", а приписват му се и статиите "за кръста, който пишат в пръст и на лед" и "за подножието на Христова кръст", понеже се срещат в ръкописите наравно с първите две статии; посланието се смятало от черквата за каноническо. За "навите", на чието хоро се учил Йеремия, е подадена бележка в "Книжици за прочит", год. I, кн. 3. Гръцката легенда на патриарх Калист за Теодосий Търновски е известна по славянски превод от рилския монах Спиридион; тя съдържа богати подробности за изяснение на тогавашния вътрешен живот на България; чете се в Рилския панегирик на Владислав граматик от 1479 г., издадена н "Чтенiя", 1860. Загребският панегирик е описан в "Starine", I, от Даничич, който обнародва там и статиите от него за Кирил и Методий и за Иларион Мегленски. Сборникът на монаха Теодосий се намира в Рилския манастир. Трудовете на патриарх Евтимий още не са издадени всички и напълно; с един дял от тях се завзе П. Сырку, който обнародва вече един том "К исторiи исправленiя книг в Болгарiи в XIV в., I. Литургическiе труды патрiарха Евтимiя Терновскаго", Спб. 1890; тук са издадени текстовете на устава на литургията на Иван Златоуст, литургиите на Йаков и Петър и служебникът, от който стар ръкопис в София е описан в "Периодическо списание", XXXI, вж. и министерски "Сборник" IV. Отделно са печатани: похвалното слово за Константин и Елена в "Труди" на Киевската духовна академия, октябр, а словото за Михаил от Потука в "Собранiе сочиненiй А. Гилфердинга", I; житието на Иван Рилски, от когото бил останал на манастира му някакъв "завет" (типик от 1345 г., пропаднал в 1385 г.), бе издал в 1836 г. Неофит Рилски в Белград, но по-късно приготви ново издание Новакович в "Гласник", XXII; житието на Иларион Мегленски в "Starine" I, на Св. Петка в "Starine" IX (заедно с допълнението от Григорий Цамблак); останалите Евтимиеви произведения се намират в ръкописи от XV в. в Петербург, Москва и на Рила; в Рилския панегирик от 1479 г. се съдържа словото на Иоасаф Бдински за Св. Филотея с ценни бележки за покорението на Търново от турците, Житието на Евтимий от Цамблак е обнародвано в "Гласник", XXXI; българската (развалена) редакция на житието на Стефан Дечански излезе в VI кн. на Загребския "Arkiv za povjestnicu jugoslavensku", а сръбската - в XI кн. на "Гласник"; Цамблаковите проповеди се срещат без неговото име в руските "Чети-Минеи". Подробна разправа за правописния трактат на Константин философ Костенечки и изводи из него са поместени от Даничич "Starine", I; неговото житие на Стефан Лазарович обнародва Ягич в "Гласник" ХLII. Панегирици, дето са прибрани повечето произведения от писателите на търновската школа и които се отдават на прилежанието на Владислав Граматик, има от 1469 г. в Загреб (и подобен в Белград) и от 1479 и 1483 г. в Рилския манастир. За "учениците на търновския патриарх Евтимий" бе преведена из сръбския "Просветни Гласник", 1892, една статия в цариградските "Новини", 1893. Едвам от среднобългарската епоха имаме зачувани държавни актове или "грамоти" - които са важни като исторически и литературни паметници; те се казвали хрисовули или златопечатлени слова. С една такава грамота, препечатана и у Раковски, "Неколко речи", цар Иван Асен II дава правдини на "верните и драги свои гости дубровчани да търгуват свободно по царството му", а с друга присъжда дарове на Рилския манастир; тая българска светиня била щедро дарена и с грамота от Иван Шишман в 1378 г. Известните български грамоти са събирани най-напред от В. Априлов, "Волгарскiя грамоты", Одеса, 1842, но добре са издавани от П. Шафарик в "Památky drevního písemnictví jihoslovanûv", 2. изд. Прага, 1873. Вж. у Иречек "Исторiя Болгар" (Одеса), стр. 484, зб. 2.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. § 37. от "книгите и списанията на старите наши писатели" до "критянина Диктис". [обратно]

2. Вж. § 37. от "легенда за св. Иван Рилски" до "летописи домашни и закони". [обратно]

3. Вж. § 39. от "поприще за надваряне" до "Кераца и Десислава". [обратно]

4. Вж. § 36. от "домашни честолюбци и злорадни съседи" до "човешки дух за поетическа услада". [обратно]

5. Вж. § 37. от "Книгата "гръмник" до "огнен стълб на Червено море". [обратно]

6. § 37. от "заедно с Бога работил и Сатанаил" до "обяснява се с библейски случки кои дни са бележити". [обратно]

7. § 37. от "намереният в Погодинския номоканон" до "падането на ангелите с човешките дъщери". [обратно]

8. § 37. "който се пази от една птица" до "Заедно с тия въпроси". [обратно]

9. § 37. от "имената съгласно с болките" до § 38. [обратно]

10. § 39. от "поприще за надваряне" до "Кераца и Десислава". [обратно]

11. § 37. от "легенда за св. Иван Рилски" до "летописи домашни и закони". [обратно]

12. § 36. "Може би така се е затъмнила" до началото на § 37. [обратно]

13. § 39. от "Кукленският песнивец" до "библейски събития и апокрифи". [обратно]

14. § 36. от "Поучителното евангелие" до "превод на учителски творения". [обратно]

15. § 40. от "Теодосий измолил от благочестивия цар" до "споходил Атон". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.