Дял II. Писана словесност

А. Стара литература
1. СТАРОБЪЛГАРСКА ЕПОХА

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 33. Вече през вековете на първата си епоха старата ни писменост е произвела току-речи всичко онова по-бележито, с което се въздигна пред византийската си майка и даде начало на други свои сестри; само бе жал, че младежката мощ, с която тя изкара тая работа в толкова късо време, се изхаби над произведения с мисли тежки и безсочни, каквито съдържаха нейните гръцки образци. Щом се яви на свят във вид на християнско благовестие, нашата книжнина се увлече в служба на черквата, в догматично-религиозна поука и в блянове на манастирски мечтатели; наместе е повявал към нея духът на животната страст, на въодушевлението от световни дела и отношения, но той бърже се е отбивал назад от набожно-набърченото чело на младия ревнител на Христовите заповеди; тя рядко е посягала да ни разкаже за събития, що е запомнила от прадеди и е проживяла сама, както е ставало това по-често у византийците. Така се прокуди из българската писменост всяка животворна сила вече в най-старата й епоха, та се обрече на пропадане заедно и с държавата, която тя не бе в състояние да подържа с тоя си характер и през следните епохи от своето пустиняшко съществуване. Дейците от старобългарската епоха, колкото са ни познати с имената си и произведенията, се разпадат на два кръга, в чиито центрове високо личат, на една страна, първоучителите Константин и Методи, а на друга, великият цар Симеон. Към тия кръгове прииждат и всички ония незнайни работници, които с нови произведения са подражавали на своите именити предходници и са размножавали в преписи техните трудове. Цялата тая писменост състои от черковно-служебни книги и духовно-поучителни сборници с жития на светии, хроники и повести; редом с признатото от черквата за истинско, каноническо, срещаме тук и приноси, обявени за лъжливи или отвъргнати като еретически.

§ 34. Константин и Методий основаха "славянската" писменост по повод на своята вероизповедна мисия, да научат славяните на княза Ростислав да се молит Богу на разбран "свой" език и по обред на източната християнска черква. С изглед да се измъкне изпод влиянието на немските крале и папското духовенство Ростислав беше пратил в 862 година до император Михаил III в Цариград за проповедници, които да упътят него и народа му в "истинската" вяра. Зарадван от случая да разшири чрез вярата пределите на своето политическо влияние по-далеч на запад, византийският император препоръча на пратениците Ростиславови двоицата солунски "самобрата", като склони да предадат те на новите кръщелници словото божие на славянски език, за да има между тях обръщането към източната черква по-траен успех. Константин (* 827 г.) бе известен вече от две сполучливо извършени проповеднишки мисии, па знаеше добре и по "славенски" още от млади години като урожденец солунски; нему се даде за помощник по-старият му брат Методий, който десетина години бе служил като войвода на една славянска област в Македония и сега се намираше игумен в един манастир в съседните с Олимп в Мала Азия, на югоизток от Бруса, планини Сигриански. Михаил бе и инак приближен към тия чеда на покойния солунски "друнгар" Лев, понеже един от неговите настойници бе му довел Константин в Цариград за другар на обучението при двора, дето покрай други преподаватели работеше и сетнешният патриарх Фотий. Подир свършека на науките си Константин биде ръкоположен свещеник и назначен от Михаиловата майка царица за патриарши библиотекар при "Св. София", а после и за придворен преподавател по философия; в това звание той има по държавна поръка един препир с представителя на иконоборството, сваления цариградски патриарх Йоан. Показаната тук бляскава способност за диалектика го избра около 851 г. за царски пратеник у сарацините при двора на Багдадския халиф, който бе поискал да му се изпрати привърженец на християнството, за да се бори против мохамеданството. Константин "философ" се върна с тържество и след някое време (ок. 858) пък тръгна придружен от Методий за нова подобна борба против евреи и мохамедани пред хазарския хан в Крим. От това място братята донесоха в Цариград част от намерените мощи на някогашния папа римски Климент, заточен в Херсон от император Траян и починал там от мъченишка смърт. Пътуването беше разстроило малко здравето на Константин, но той все пак се заловил да опише препирните си у хазарите. Когато пристигнаха моравските пратеници и се предложи на Константин и Методий да се приготвят още за едно пътуване и работа, те се завзеха да си стъкмят някои необходими славянски текстове, за което първият нареди от употребяните у македонските славяни писмени белези окончателно азбуке, а вторият помогна с по-добро знание на славянския език на македонското население. В 863 година двоицата братя потеглиха с няколко обучени свещеника за Моравия, дето занесоха и обявиха първата славянска книга с евангелски четения, що захващаха с . Моравското велико княжество се простираше тогава на юг и в една част от стара Панония, която граничеше на север и изток с течението на Дунав приблизително от Пресбург до устието на Драва. Проповедта и богослужението на славянските първоучители възхити панонските и моравски славяни, за които дошлите братя почнаха да обучават свещеници и да превеждат от гръцки и други божествени книги. Между туй отстранените немски духовници, които подържаха че Бог е позволил да се разглашава словото му само на три езика, юдейски, гръцки и латински, наклеветиха Константин и Методий пред папата, че уж разпространяват с новия богослужебен език ерес, и папа Николай I покани обвинените на оправдание в Рим. Те понесоха със себе славянските книги, мощите на св. Климент, които си бяха взели още от Цариград, и водеха свои ученици, за да се ръкоположат за свещеници. По пътя си минаха през земите на панонския княз Коцел, заселени с предци на днешните словинци, през посавските поселици на хърватите, през Венеция и стигнаха в светия град, причакани от народ, духовенство и самият папа Адриан II, приемник на умрелия вече Николай I. Откак изпита Адриан работата и от становище на западната черква, която тъкмо се намираше вече в пълен раздор с патриарх Фотий, намери за изгодно да й придобри недоволните от латинското духовенство славяни, той прогласи делото на Константин и Методий за право, посвети доведените от тях ученици и самаго Методий за свещеници, а Константин подстрига монах с име Кирил, и разреши да служат в няколко римски черкви по славянски. Обаче здравето на Кирил бе отпаднало до толкова, че на 14 февруари 869 г. той се помина в Рим и биде погребан при папски почести в църквата на св. Климент; базиликата на тая черква бе порутена в 1084 г. и Кириловият гроб засипан, но в 1863 той пак се намери и откри. Римските духовници вече подир смъртта на Кирил го наричаха мъж свят и апостол.

Методий трябваше да се върне в Моравия. На пратениците от княз Коцел, които тъкмо бяха дошли да молят да се отпусне Методий и у тях за учител, папа Адриан отговори, че го праща не само за тях, но за всички ония славянски страни, па написа до Коцел и Ростислав, че Методий е мъж прав и ще ги поучи напълно във вярата по техен език, но те нека строго държат обичая, да се чете в черквите апостолът и евангелието най-напреж по латински, та сетне по славянски. За да се разбият пречките, които създаваха немците духовници на славянското богослужение в Коцелова Панония, князът настоя пред папата да посвети Методий за панонски епископ, подчинен направо на папския престол. С това се отвори път на славянското население още повече да напуща немското духовенство; но подирното скоро успя със своите козни да призове Методий пред свой съд и да го задържи в заточение около две години и половина. Между туй на моравския престол бе стъпил знаменитият Светополк, който откак издаде чича си Ростислав на враговете му и с тяхна помощ бе обсебил и разширил неговото княжество, после се обърна против самите тия врагове немци, отхвърли им властта и подири помощ против духовенството им у папата, който също не ги обичаше поради техните гонения на италианските духовници. По негова молба папа Йоан VIII, който гледаше да се помири с Фотий, определи в 873 г. за архиепископ Моравски Методий, що се бе върнал тогава пак при Коцел. В новото си звание Методий се труди около 12 години, та разсади славянско богослужение по цяла Светополкова Велика Моравия, която обнимаше в себе на запад и север и чешки, и лужички, и полски земи, а на юг словашки, словински и хърватски; той прилежно подготвяше за делото млади славянски ученици и заедно с двама по-отбрани от тях дотъкми превода на свещените книги, едвам започнат при живота на Кирил. През това време Методий ходи още веднъж в Рим да се оправдава пред Йоан VІІІ от обвинения, че не чете символа на вярата със западната прибавка filioque и върши и други еретически работи; тая прибавка, която не преди много години не признаваха съвсем и самите папи, влезе сега особено в очите на папата, който не сполучи с надеждите си за помирение и бе принуден изново да потвърди проклятието на Фотий, прогласено от Адриан II. На 870 година Йоан VІІІ писа на Светополк, че праща Методий назад и поръчва да се проповяда словото божие и на славянски език, но само във всички моравски черкви да се чете евангелието първом на латински, та после на славянски. Оправданието на Методий още по-силно възбуди яда на неговите неприятели, и помощникът му Вихинг, от когото по-късно се отрекоха и самите немци, намери пак случай да наклевети Методий в 885 г. пред новия папа Стефан VI, който забрани да се служи занапред в черквите по славянски. Наскоро след това Методий се поболя и почина на 6 април 885 г., погребан в митрополитската черква на моравската столица Велеград. За свой приемник той бе посочил ученика си Горазд; обаче на всичките му ученици след неговата смърт беше зле от гоненията на немските духовници, та те се пръсваха по домовете си. От тях заминаха за България заедно с Горазд Климент, Наум, Сава и Ангеларий, които по-късно черквата приброи към Кирил и Методий и ослави под името "свети седмочисленици".

Животът и дейността на Кирил и Методий ни е знаен от доста източници - гръцки, латински и славянски; но които от тях са съвременни с тия дейци, съдържат места, що не се тълкуват еднакво от различни издирвачи, а които са се явили отсетне, те са приели в съдържанието си легендарни добавки и промени според мастни интереси. При това различно се оценяват от учените и побужденията и целите на лицата, замесени в увождането на славянското богослужение в Моравия и Панония. Затуй въпросът за Кирил и Методий е родил цяла своя литература, дето и до днес се разисква, какви са били те по народност, дали са работили в духа на римската черква или на византийската, де именно са ходили да проповядват, кое азбуке е "изнамерил" Кирил и какви книги са труд негов, а какви на брат му Методий. Обаче не подлежи на никакво съмнение, че Кирил и Методий са прямите виновници на славянското писмо и богослужение, - а то е заслуга, която ползува поколения и не изгасва никога. Най-важни легенди за двамата славянски първоучители и апостоли са пространните славянски жития, наречени невярно по предполаганото място, дето били уж списани, Панонски: житието Кснстантиново и житието Методиево ще да произлизат негли от същия автор славянин, но съставени в X век на гръцки нейде в България и после преведени на славянски. Важна е също и тъй наречената Италианска легенда, "Vita cum translatione s. Clementis", дето по повод на пренасянето на мощите на св. Климент в Рим от Кирил, - за което имаме славянско "обретенiе мощем" по гръцки неизвестен оригинал, - се говори за светите братя. Българска легенда се казва списаното през XI в. пространно житие на Климент, един от светите седмочисленици; то бива приписвано на българския архиепископ Охридски, гъркът Теофилакт; от това житие е излязло онова по-кратко гръцко житие, дето късният съставител волно е предал едно място от първоначалния текст така, че уж св. Климент "измислил ново азбуке", по-ясно от изнамереното от св. Кирил. Има още една съвсем ненадеждна Солунска легенда, явила се в XIV в., дето въз основа на местни български предания е изобразена чудотворната дейност на Константин уж в Солун и между македонските славяни. С малко историческо значение е и Македонската легенда с житие на св. Наум, намерена в гръцки текст по славянски източник. Към живота на Кирил и Методий се отнасят и съставяните изпосле за тяхна слава служби, чиято първоначална редакция е гръцка, и похвални слова, що се явяват тепърва в XI в.; те са черпели своите сведения из панонските легенди и из българската, с добавки и промени според времето и преданията; такова е и краткото "успение на св. Кирил", съставено вероятно в ХІІ в., и всички проложни - кратки жития или синаксари в различни служебни книги.

На книжовната дейност на Кирил и Методий се дължат първите преводи на всички ония свещени книги, които са им били необходими за черковната служба и които те са успели да преведат от времето, когато се явиха със своето искане Ростиславовите пратеници в Цариград, до края на живота им в Рим и Моравия. От тях си водят потеклото - славянското евангелие, що е било нагодено по неделни чтения (апаракос, неделно или изборно евангелие) и се захващало с евангелист Йоан; апостолът, сир. деянията и посланията апостолски, също тъй по ред за черковно четене; псалтирът, книга служебна и общо назидателна; напокон молитви и пения, които изпълняли службите за утреня, часовете, литургия, павечерка и някои треби, каквото напр. кръщението. Тепърва по-сетне черковният устав и обреди се разшириха повече, та за различните отдели на богослужението се явиха и отделни книги, които се наричат сега служебник, требник, паремейник, молитвеник, часослов, октоих, месецослов (миней), и др. Лично на Кирил се приписват от паметниците една "изповед на вярата", един "увод" към евангелието и още някои статии и разсъждения, но те всички излизат съчинения на послешни почитатели Кирилови или на други книжовници; той може да е писал на гръцки полемическо съчинение за мисията си у хазарите, но това никак не е известно, а изгубеният гръцки текст на славянския превод "обретенiе мощем" е вероятно от хазарски автор. За Методий се казва наистина, че довършил почнатия с брат си превод на шейсетте уставни (канонически) книги, но то може да се взима само в смисъл на особени части от библията, която излезе в пълен състав едвам в XV век в Русия. Методий е превел номоканонът - , или днес кормчая, наколкото е бил той развит в негово време във византийската черква, и патерик - , сир. сбирка от кратки жития на черковните отци. Нему именно приписва една късна почитателска вложка някакъв превод от гръцки на полемическото съчинение Кирилово, като го разделил на осем слова. Началните трудове на Кирил и Методий се развиха напълно в България, дето подир Борисовото покръщение настанаха усилия за увождане на славянското богослужение, и учениците на славните първоучители тъкмо пристигнаха за добра помощ.

Нам са запазени имената само на ония пет[има] ученици на Кирил и Методий, които заедно с тях се славят между светите седмочисленици. Приети от княз Борис и поддържани от цар Симеон, те са работили у нас усърдно и са заслужили траен почит в много спомени: съборът от 1211 г. установи особено славословие на св. "седмопочетни"; недалеч от Пещера в Родопите се намират развалини от стара черква, посветена тям; те са написани на стената на манастира "Св. Наум" в Охрид. Около Охрид и Преспа е пълно с останки, свързани с имената на двоица от тях, Климент и Наум; тия две имена често се срещат като кръщелни особено в Македония, дето именно са действували светите им носители. За Горазд, когото Методий посочи за архиепископ след себе, се знае само, че бил вещ в славянския, гръцкия и латинския език, та е участвувал вероятно най-деятелно в първоначалния превод на славянските книги; мощите му почиват в храма на манастира с негово име при Берат в Албания. Ангеларий се поминал веднага след своето преминуване в България, а за Сава не се споменува нийде нищо повече.

Климент бе най-верен последовател на славянските апостоли в България, на които ревностно е помагал вече в Моравия. По името "Велика Моравия", отдето той дойде епископ, в паметниците се образувало за него прозвището "Велички". Определен от Борис за учител в областта Кутмичевица в западна Македония, за да разпространи и тъдява християнството, той обикаляше повсъде и събираше от всяка връст ученици, за да ги учи на четмо и вяра, да им тълкува светото писание и да подготвя от тях за страната свещеници; в свободно от обучение и беседи време той прилежно четеше и пишеше. Като гледаше простотата на народа и нищожните познания и некадърност на поповете, Климент съставяше за всеки, речи, празник прости и ясни поучителни слова, от които всеки можеше да се осветли за същността на християнското учение и за неговите божествени лица и свети угодници. Така са произлезли от него известните похвали, особено за св. Богородица, за Иван Кръстител, за Лазар, за архангелите Михаил и Гавраил, за пророци, апостоли, мъченици и други преподобни отци; някои от тях са написани във вид на молитви и благодарствени песнопения. Всичките му открити до днес поучения и похвали, няколкото наистина принадлежат нему, възлизат до 10; освен тях нему се приписват още пет похвални слова, за които няма достатъчни доказателства, че са негови; а положително от друг писател са известните пространни жития на Кирил и на Методий. Поученията на Климент се движат в кръга на евангелските мисли и отговарят на потребите на младата паство, а в похвалните му слова се гледа практиката на византийските проповедници; с ораторски форми и не толкова достъпно те предават най-напред същността на празника и после поуката от него; те съдържат и лирически елементи. Животът на Климент е описан на гръцки в тъй наречената "българска легенда" или пространно негово житие, което се среща между съчиненията на архиепископ Теофилакт, ако и да принадлежи може би на друг автор, българин, и с високо духовно звание; от него е извадено краткото житие, чийто съставител е направил от ясността на Климентовото обучение "по-ясно азбуке", та даде повод да се мисли Климент за изнамирач на ново азбуке срещу Кириловото. Животописецът казва, че последен труд на Климент била последната част на триода, която се пее от светлата неделя до петдесетницата. Климент умря в 916 година и биде погребан в Охрид в храма на манастира "Св. Пантелей", съграден от него в царуването на Симеон и обдарен с книги.

§ 35. Докато Климент действуваше в пределите на Македония с трудове, нагодени да повдигат народното просвещение, при българския двор в Преслав се образуваха нови дейци, които дадоха най-големия блясък на старата българска литература. Те са повечето съвременници на Борис и Симеон, които те споменуват в своите произведения с думи от висока благодарност и учудване. Наскоро подир настаняването на Методиевите ученици в България княз Борис († 907) бе се оттеглил в манастир, за да прекара в благочестиви мисли края на живота си, и от там не преставаше да следи държавните и черковни работи и да насърчава към полезна работа ония, на които те бяха поверени. Симеон (888-927) възвеличи делото на баща си, като повдигна политическата мощ на държавата, закрепи самостоятелната българска черква и дори лично се завзе да снабди книжнината и с цялото съкровище на византийската образованост; към негово време се отнасят речи всички по-важни произведения, що имаме в старата си писменост. Обаче едностранчивата грижа все за религиозни и отвлечени предмети и разсъждения забрави съвсем света на човешката действителност и безучастно замина естествените угоди на душата: в тая "разцъфтяла" българска литература не намираме нищо, което от малко-малко да загатва за положението на народа, за неговите чувства към царя и обществото, за мислите на българина, които е възбуждал у него животът.

От известните по имена писатели на Симеоновския кръг стои най-близо до светите първоучители презвитер Константин, по-сетне епископ, вероятно Преславски. В една своя молитва, наредена в стихове, що почват редом с буквите от азбукето (акростих), и наречена затуй азбучна, той възторжено обявява, че "върви по името и делата на учителя си"; от това се съди, че е бил негли ученик и на Константин, както другаде се казва, че бил ученик Методиев; обаче възможно е думите му да имат повече фигурален, нежели буквален смисъл. Молитвата е един от първите стихотворни опити за славянска поезия; тя е религиозна химна към "зиждителя на всяка видна и невидна твар", към "света Троица в божеството, която и младо и старо възпява по свой разум и на свой език"; Константин въздига към нея ръце и моли да му дарува сила и мъдрост, да му вдъхне в сърцето слово и да го сподоби с херувимски полет, та да почне целомъдрено да описва предивните й чудеса за всички славяни, които се покръстиха неотдавна, за да се нарекат божи човеци! Тя е писана с 12-сричен размер в началото на неговото "Поучително евангелие", което съдържа беседи на неделните дни през годината, 50 преводни и 1 оригинална (42 беседа), с оригинални уводи и заключения; пред беседите има веднага след молитвата предговор (пролог), дето Константин с типична скромност оправдава смелостта на своето предприятие, към което го придумали други верни човеци, между тях и старецът Наум, един от светите седмочисленици; подир беседите иде едно "сказание" за обяснение на черковното устройство и на литургията, я напокон "историкии" - византийска всеобща хроника, по една бележка на която се определя, че евангелието е съставено в 898 г. Самото изложение на беседите е заето из гръцки сборници от тълкувания на светите отци и се отнася към текстове от неделните евангелия, а уводите и заключенията са по-самостоятелна работа на Константин. "Поучителното евангелие" е едничък систематичен сборник от проповеди на старобългарски език; то показва, че първите книжовници в България добре разбирали нуждите на черковното общество; с него презвитер Константин се поставя най-близо до Климент. Всичките Константинови наставления са ясни и достъпни, нямат богато съдържание, но са проникнати с горещо чувство и с любов към народа: в 47 беседа нашият проповедник изказва благородно задоволство, че и "славянският род", когото са мислили за потъпкан, се обогатява вече както гърците с творения на светите отци. Погрешно са бивали приписвани в литературата Константиновите беседи на Климент или други, а предговорът му към тях - на Константин философ. Епископ Константин в 906 г. превел по заповед на цар Симеон и четири слова на Атанасий Александрийски против арианите; също по царева заповед те били преписани в 907 г. в манастир на устието на река Тича от никого си "черноризец Доксов Тудор". Тая бележка се намира в послесловието към четвъртото слово: в нея се казва, че Константин бил ученик Методиев. За българите бе повече потребно онова, що състави Константин по съвета на стареца Наум, отколкото онова, що преведе по заповед на цар Симеон; мъчнотиите за превод на догматически места и полемически форми в словата е сподвит от преводача с бележит успех.

Личен приятел на Симеон е презвитер Йоан със звание екзарх български, или "строител черковен", сиреч патриарши пратеник с извънредни поръчки, който наглежда цялата администрация на черквата; той е най-виден писател от кръга на другарите си при Симеон, наклонен повече към учени занятия. Като навестявал често "почтения мъж черноризец Дукс", тоя го подканял да преведе никои учителски проповеди и думал, "каква е работата на поп, ако не да поучава?". Предполага се, че тоя влиятелен черноризец може да е сам княз Борис (Дукс = dux?); тогава трябва да има някакво отношение към него и преписвачът на Константиновия превод на Атанасиевите слова черноризец Тодор Доксов. Йоан Екзарх чувал, че Константин философ много се трудил да устрои славянското азбуке и да преведе избор из евангелията и апостола, а след него Методий бил превел всички шейсет уставни книги на славянски език; затуй като намислил да допълни техните трудове със свой превод на учителски творения, побоял се дали ще извърши това успешно и дали ще бъде то ясно за неговите съотечественици. Тия свои двоумения и подкана от "княжеския" черноризец Йоан излага в предговора към превода си на богословското съчинение на Йоан Дамаскин, известно с името Небеса. То съдържа учението за православната вяра или догматика в 100 глави, от които Й. Екзарх избрал сало 48 като подходящи към целта за просвещение на новокръстените българи и изоставил тънко догматичните и полемичните глави против несторияни, евхити и др.; като съкратява оригинала, той прави кратки допълнения по други гръцки писатели и обяснения от своя страна. Ръкописите издават за негови още два превода от Йоан Дамаскин - граматичната "книга философская о осми частех" и диалектиката или философията му в седемдесет глави, наречена "любомудрие"; обаче първата нито е положително съчинение Дамаскиново, нито пък ще да е превеждана в България, а втората е превело неизвестно лице вече по-късно от живота на Йоан Екзарх. Главният труд на тоя наш писател е самостоятелният негов опит за философско-богословско изтълкуване в шест слова на създанието на света в шест деня според първата книга Мойсеева; за него Й. Екзарх се ползувал от светого Василий, Йоан Златоуст, Севериян Гевалски, от Аристотел и други християнски отци и стари философи, та нещо е превеждал, а не малко съставял сам; по примера на "хексамерона" на св. Василий той го нарекъл "шестодене" или Шестоднев. В началото на това произведение се чете предговор, дето Й. Екзарх се обръща към Симеон: "ето и ти, мой господарю, княже, славни Симеоне христолюбче, не престаяш да дириш божите заповеди и творения, с които искаш да се кичиш и славиш"; друго обръщане към същия господар има в края на първото слово от Шестоднева, а в началото на шестото слово се описват княжеските дворци и палати, храмовете, украсени вътре с мрамор и мед, със сребро и злато, и напокон самият княз, "как седи на престол в рухо везано с бисер, с огърлие от пенези () на шия, с гривни на ръце, препасан с багрен пояс и на бедрото окачен злат меч, а от двете страни стоят "боляри със златни огърлия, пояси и гривни"; в четвъртото слово Йоан кори и срами останалите още в страната "кощуни и мръсни манихейци и всички поганци славене и други езици зловерни". Хубост и богатство на езика отличават тоя труд на Йоан, който майсторски владеел и с гръцкия, и със славянския език. Между петте слова и две-три други произведения, що се приписват на "Йоан Екзарх", "презвитер Йоана" и "Йоан епископ български", най-вероятно е да принадлежат нему "слово на Спасовден" и "слово на Преображение": с тия две поучения той прилича на Климент както по плана им, така и по извършването с простота на езика и увлекателен лиризъм на настроението; само мислите им са по-разнообразни и по-живи. Произведенията на Климент, Константин епископ и Йоана Екзарх са били особено разпространени - кои повече, кои по-малко - в Русия.

"При българския княз Симеон, син Борисов", и "по заповед на тоя книголюбец, а право да се каже боголюбец" е превел "презвитер Григорий, монах, черковен управител (?) на всички български черкви", от гръцки на славянски "книги на стария божи завет, дето се заключават образите на новия завет и същинската истина" (за Исуса Христа). Такива книги, които във вид на свещена история обясняват библейски събития с цел да потвърдят от стария завет същността на новия и полемически се обръщат към ония, що не признават подирния, се казват "Палея" (от παλάια сир. διαθήκη); в тях влизат на помощ на обясненията или като добавки и всякакви прикази, предания и бележки исторически, природни и физически; между добавките особено изобилуват апокрифни късове. От пълната "тълковна" палея са правени съкращения. Преводът на Григорий презвитер е нещо като подробна палея и е едничко произведение, което знаем от тоя Симеонов съвременник.

Неизвестен писател, и неизвестно дали сам един е изкарал пак по заповед на Симеон превода на един неотколешен гръцки сборник, който е заключавал в себе цяла енциклопедия на тогавашната византийско-християнска образованост. Симеон ще да се е запознал с него в Цариград, дето е бил възпитаник на прочутата Магнаурска школа, и като стана прям виновник на толкова произведения на езика си, пожелал е най-сетне да придобие и това съкровище за българските читатели; то носи надпис "сбор от много отци: тълкувания на неразбрани места (слова) в евангелието и в апостола и в други книги; съставен кратко за памет и за готов отговор". Най-голямата част на сборника държат питанията и отговорите на Анастасий Синаитски (VII в.), пред които в началото стоят изводи от десетина именити черковни отци, а след тях към края вървят изводи още от шестнайсетина такива автори; в него има 383 отделни статии. Всичко се трупа тук около религиозни интереси, около догматично-етични въпроси, около християнското учение и неговото приложение повсъде в живота; тънките философски определения на понятията излизат от въпроси за същността на божеството, за двете естества Христови и под., а историческите и географически вести се отнасят към библейски и черковни събития. Това сухо и схоластично съдържание на "Симеоновия" сборник е най-ясен белег за посоката, в която изби нашата книжнина под покровителството на тоя български цар. Подир надписа на сборника е поместен предговор , дето незнайният преводач въздава похвала на "великия в царете Симеон": "тоя държавен владика яко заиска да обяви разбрано смисъла, скрит в дълбината на многострастните книги на премъдраго Василий (велики), та ми възложи да променя инак думите (да преведа), като бдя за тъждеството на смисъла; тях той събра като любоделна пчела от всякой цвят на писмото във велемисленото свое сърце като в един съд и ги пролива като сладко из устата си пред болярите, за да проумеят техните мисли; така им се явява той нов Птоломей, не само с вяра, но повече с желание. И затуй, че събра всички многочестни божествени книги, с които изпълни и своите палати, той си създаде вечен спомен". Тая похвала се знаеше най-напреж отправена към "великия в князете" Светослав Ярославич в ръкопис от 1073 г., който поради нея се нарича и днес "Сборник (или изборник) Светославов", обаче по-сетне се откри друг ръкопис от XVI в., досущ еднакъв с първия, и там се видя, че е била първоначално съставена за Симеон. Съществува още един Сборник Светославов от 1076 г., доста различен по съдържание от първия, и за него пак се мисли да е бил изработен първоначално за Симеон.

На самия цар Симеон се отдава особена преводна сбирка от избрани слова на Йоана Златоуст, която е запазена в по-стар, по-кратък и ясен състав (от XII в. с 73 слова и други статии), и в по-нов (от XVI в. с 135 слова), нагоден тъкмо по гръцкия оригинал, но с наслойки върху първия; тя е известна с името Златоструй. В предговора към по-новия състав се изказва това: "цар Симеон откак четеше прилежно божествените книги и светите отци, възима особена любов към Йоана Златоуст, от чиито творения избра всички слова и , които нарече : ако са прозвали другиго с това име златоструен, тогава и ние не сме се съблазнили, като нарекохме тия книги златоструйни; словата са само избор, за да не се уморяват и разленяват мнозина, ако биха ги чели пълни". Критичното тълкуване на тоя предговор отказва, че сбирката е преведена от Симеон и подържа, че тоя книголюбив цар, когото зарад образованието са наричали дори полугрък, като четял различни гръцки автори, ще да си е вадил из тях на гръцки цели текстове, които особено му се харесвали, или бележки; от такива извадки из Златоустовите слова се е набрал у него материал за цяла книга, която и дал на някого от своите придворни да преведе на български.

§ 36. Извън кръга на Симеоновите писатели трябва да се постави Черноризец Храбър, за когото се учим само от едничкото стигнало до нас негово произведение . То се изтъква между всички свои споменати предходници по съвсем оригиналната си и не религиозна тема - отбрана (апология) на славянското азбуке от укорите на лица, що не са разбирали потеклото му, или са признавали книжовно право само на трите известни стари езика. Да беше живял Храбър в Симеоново време, когато цъфтеше една значителна книжнина с това азбуке, той не би имал повод да излаза нарочито да го брани; а като казва в апологията си, че "са още живи, които са ги виждали" (Кирил и Методий), той определя, че ще да е писал около половината на X век. Храбровото съчинение има цена на исторически паметник за нашите писмена; то се захваща с убедителните думи:

Ученият му автор откак заключава, кой и кога е "сътворил" писмената ни (срв. стр. 71)¹, свършва така: . Дали е написал тия си "ответи" и де, това не се знае и до днес.

Презвитер Козма, по всяко вероятие съвременник на цар Петър († 969), ни увожда вече среди новите условия, настанали в живота и за книжнината подир славното време на баща му Симеон. Кроткият и богобоен Петър отложи от себе грижата за земното си царство, като го нареждаше доверено по внушенията на домашни честолюбци и злорадни съседи, а сам премного мечтаеше за царство небесно. Братята му и Симеоновските боляри въставаха против неговата византийска управа; западна България с Македония се отцепи от него под властта на друг, енергичен цар Шишман и с друг патриарх; черквата бе в ръцете на духовници, пристрастени към разкош, и книжнината нямаше вече предишните ревнители; тогава се въздигна между народа богомилството и съумя да го увлече в своите противовластни проповеди и "лъжовна", но занимателна книжнина. Против тая опасност се опълчи "недостойният" презвитер Козма с особени проповеди - беседи "на новопоявившуюся ерес богомилю". До нас са достигнали всичко 13 Козмови беседи, повечето от които направо сочат към богомилството, а в другите се намират важни свидетелства за състоянието на нашето духовенство и за отношението на черквата към народния живот. Пламенният проповедник се оплаква, че в България човеците се отвърнали от Бога, и зарад техни грехове той напратил върху нея големи несполуки във войните и всякаква друга неволя. Епископите и поповете не живеят по светото писание, но узаконяват своите разпуснати нрави, с които искат да се прославят на земята: те се кичат с богата премяна, водят подире си конни проводи, пируват и съдят криво, грабят и обиждат беззащитните. Те би трябвало да вземат пример от светите отци и епископи преди тях, между други и от Йоан Екзарх, та ако не пишат книги, а то поне да четат каквото са им приготвили ония предходници, и да не се оправдават, че сега са станали времената тежки, та човек не може да бъде свят, велик и добродетелен; вместо това обаче те "затварят книгите да ги ядат плесен и черви, и светът обича повече да ходи на игри, по кукери и баснари, нежели на черква. Какви са те християни, които с гусли и танци и с песни бесовски пеят и вярват в срещи и сънища и във всяко сатанино учение?". Стрелите на Козма лучат поезията на народа в песните му и обичаите, с които той подържа душата си; тя е "бесовска" и "сатанинска" затуй, че народът не се занимава в нея постоянно с молитви към християнския бог и с пости за укротяване на тялото; а такава ще е според строгия духовник и всяка друга светска поезия. С такова схващане старите ни писатели духовници прокудиха из книжнината, която направиха чист орган на вярата, всяко произведение на волния човешки дух за поетическа услада. Може би така се е затъмнила и поетическата слава на цар-Петровия брат Боян, за когото е била пръсната между народа мълва, че е уж "магьосник", който се обръща и на вълк, и на друг звяр, какъвто иска.

Две години след смъртта на Петър източна България бе покорена от император Цимисхий (971 г.); патриаршият български престол се пренесе в западна България, първом в Средец, на напокон в Охрид, дето бе сключил живота си не толкова отдавна Климент. Българската книжнина сякаш намери пак добро огнище: в сърцето на западното българско царство, в Македония, е изработен голям брой ръкописи, що ни са запазени в екземпляри от XI-XIII век. Веднага подир падането на западното царство под Василий Българоубиец в 1019 г. се назначи за български независим архиепископ дебърският инок Йоан; тоя "църковен строител на българската земя", който "бил патриарх", заповядал на презвитер Йоан да преведе на славянски житието на Антоний Велики от Атанасий Александрийски и житието на свещеномъченика Панкратий "пречудни ученик Петров"; това е отбележил сам Йоан в послесловието към първия си превод. Поради думите "строител църковни", с които е титулуван в ръкописите и Йоан Екзарх, дълго време се мислеше, че тия две жития са превеждани от него. Някои предполагат, че по настояване на същия пъргав архиепископ Йоан може да е имало приготвени и други книжовни трудове.

От втората половина на XII в. е познат Иларион, епископ Мегленски († 1164), борец против манихеи и армени, що били развъдени в неговата епархия. Той се намирал в писмени сношения с император Мануил Комнин особено по ученията на различни еретици и сказвал много проповеди против тях в черква; но в книжнината не се намира никакъв негов труд. Препирните му с манихеите и армените, изложени в житието му от търновския патриарх Евтимий, се дължат не на книжовни предания от него, но съвсем на чужди извори.

§ 37. Покрай произведенията, за които се знае колко годе от кого са писани и кога, се редят още повече други, които могат да се нарекат от тая страна безименни и безвестни паметници. Те се отнасят към старобългарската епоха по различни вътрешни и вънкашни белези, и някои без друго ще да са спадали в Симеоново време, което не за слаба книжовна производност е спечелило толкова похвали на своя държавен владика. По характера си тия произведения са пак -а) черковно-служебни книги и духовно-поучителни статии, или б) летописи, с които се изравняват и житията с историческо съдържание, в) повести, а напокон и г) апокрифни съчинения, излезли като отпор на схоластичната православна писменост.

а. Вече приемниците на Кирил и Методий са размножавали богослужебните книги, над които са се трудили несъмнено духовниците и в царуването на Симеон, както и по-късно през следните епохи на писмеността; така също се допълнил и преводът на библейските книги: към XI в. се превел апокалипсисът или откровението Йоаново. През първата епоха бил направен превод на тълкуванията на псалмите по Атанасий Александрийски, Теодорита Кирски и тълкуванията на 16-те пророци, на апокалипсиса, на апостола Павел. От черковните отци привличали преводачите особено словата на Йоан Златоуст за тълкуване на светото писание, превеждал се избор от словата на Григорий Богослов, огласителните поучения (катехези) на Кирил Ерусалимски († 386), поученията на Теодор Студит († 826), проповедите на Ефрем Сирин (Сириец, † ок. 378), морално-философските разсъждения (пандекти на св. писание) на инока Антиох и "лествиците" или "духовни скрижали" на Йоан Климакс (Лествичник, † 606). За поука не липсвали и кратки жития - пролози на светци и на мъченици.

Наравно с проповеднишките произведения се явила у нас и обработка по византийски образец на "физиолога", възникнал в Александрия около II - III в.; то е един списък на животни с действителни или баснословни признаци, които според естеството си се взимат в алегорично-символичен смисъл за потвърдяване на важни места от християнското учение и за практична поука; всяко животно се описва кратко в отделно "слово" и после иде тъй наречената "херменея" или тълкуване на свойствата на животното. Материалите във физиолога идат из библейски представи, талмудски предания и други антични представи, па с християнските си осветления са минали и в народните притчи.

б. Върху материал, важен за историята, почиват ония жития, из които черпим сведения за живота и дейността на славянските първоучители и на техни ученици (вж. стр. 86)²; съгласно с религиозния си стремеж те изваждат лицата и случките под чудотворни стъкла. Такава е и наивно популярната легенда за св. Иван Рилски († 946). Не са лишени съвсем от религиозност и материалите на летописите (хроники), дето се изреждат последователно отделни исторически събития. В хрониките на византийците се захваща разказ от сътворението на света, па се излага старозаветната история, после историята на старите царства и напокон византийската история. Първа такава хроника се превела у нас съставената от летописеца Йоан Малала от началото на света до Юстиниан (до 566 г.); тя е надписана (. Преводачът не е следил тъкмо гръцкия текст, но го скъсявал, нещо изпущал, а нещо влагал от другаде, та съставил една хронологична компилация; между вложките има и части из иудейския летопис на Йосиф Флавий. Ръкописът, дето е намерен преводът на Малаловата хроника, съдържа към края ония "", които е превел презвитер Григорий (вж. стр. 93)³; от това погрешно се бе заключило, че той същият е преводач и на летописа. Друга хроника е преведена от Георгия Хамартол () "" с изложение на събитията от сътворението на света до 867 г.; тя следи в тях тържеството на православието над еретиците и прави бележки за културата на различни страни, като прибира и разкази из Флавий и из апокрифната писменост. С двата тия превода се ползувал вече най-ранният руски летописец Нестор (XII в.). "", сир. докаран до 913-920 г., се намира в превод между статиите на Светославовия (Симеонов) сборник от 1073 г.; той е съставен първоначално от цариградския патриарх Никифор († 828) От самаго Константина епископ са вероятно "историкиите" от края на поучителното му евангелие (вж. стр. 90)⁴. - В същата епоха с тия летописни преводи може би да спада и преводът на хрониката на Симеон Метафраст (X в.) . - Наши, български летописи от това време няма открити, но има свидетелства от началото на среднобългарската епоха, че са съществували на стария ни език летописи домашни и закони. Върху тях се позива цар Калоян, като пише в 1202 и 1204 г. до папата, че претърсял за отношенията ни към Рим "книгите и списанията на старите наши писатели и законите на своите за благ спомен предходници".

в. Чрез посредство на византийската писменост са минали в нашата някои гръцки и източни, дори индийски повести; ако и да се не намират всички в български ръкописи, но най-вече в руски и сръбски, техният първоначален славянски текст все пак сочи към български земи. От многото техни славянски обработки се види, че са били твърде обикнати у читателите; това показват и дирите им в произведенията на устната словесност. Преводачите им смятали за грях да се занимават с народната поезия; но потребата от поетическа храна ги завела пак към волни създания на фантазията, колкото и да залягали да поддържат и в тях известен религиозен смисъл. Между източните народи отдавна обикаляли всякакви приказки за Александра велики, Македонски, които го преобърнали с дивните му походи и дела в досущ баснословно лице: той пътува с войската си в горещи страни, пълни с елмази, вдига се на усорлици във въздуха, спуща се между рибите в морето, разговаря се с птици, покорява царството на амазонките, достига и до райските врата, дето съглежда грамадните образи на първите човеци, па заключва в северните планини Гога и Магога, царе на страшни нечисти народи, и те ще излязат от там, само когато се свърши светът. Тия народни прикази проникнали в гръцката и в латинската литература, па от там и в другите европейски във форма на цяла повест или роман - Александреида. Първият гръцки приказ лъжовно се приписва на някого си философа Калистен, който умря преди Александър Велики (в 328 г.); по текста на тоя псевдо-Калистен е направен и българският превод, поместен подир VII глава от текста на Малаловата хроника под име "": издадената на 1844 в Белград "Історiа на великий Александра Македонца", преведена от Христо П. Василиев Протопопович, почива върху новогръцки текст на същинска Александреида (у нас "Александрия"). Все у Малала се чете и друга повест - за троянската война, по-малко фантастична от повестта за Александър. Приказите за тая война се дължат в Европа на две късни подложни съчинения на гръцки и латински, съставени уж от съвременници на войната, фригиеца Дарес и критянина Диктис. Из подирния черпил своя разказ Малала: описват се причините на войната, изброени са героите и са характеризувани в кратки черти, след което се съобщават и някои възникнали от това предания. От разказ на византийската епопея "Дигенис Акрит", чийто ръкопис от X в. се откри тепърва неотдавна, е било преведено тъй нареченото "Девгениево деяние" или ". Арабският цар Амир се плени от една хубавица гъркиня и я краде, но най-малкият от троицата нейни братя го победява на двубой и отнима сестра си; Амир се покръща и напуща своето царство, само за да не се раздели от любата си. Тям се ражда син Акрит, при кръщенето именуван "прекрасни Дивгений" (διγενής - двоероден, от арапин и гъркиня): той расте по часове, лицето му бял сняг, румено като маков цвят, коси като злато, очи големи като чаши. В поемата се изобразяват подвизите на тоя хубавец в борба с диви зверове, в победа на царе и на юнака Стратиг, за чиято дъщеря се жени. Основната мисъл на произведението е борба на гърците със сарацините за вяра и притежава исторически подклад; религиозният елемент в нашия превод е усилен срещу любовния, който надтежава в намерения гръцки текст. Легендарният роман "Варлаам и Иоасаф", разпространен и в западната литература, се превел и у нас от гръцки особено поради притчите, с помощта на които се извършва в него главното действие - обръщане в християнство сина на индийския цар Авенир, гонител на това учение. Царят огражда Иоасаф от всяко опасно сношение с лица, но пустинникът Варлаам прониква в двореца под вид на търговец с един безценен камък, сполучва да го уведе с различни притчи в християнската вяра и изчезва. Никакви средства на Авенир не могат да отвърнат вече Иоасаф от мечтите му за благочестив живот и той умира като пустинник. Тая легенда ще да е християнска обработка на някое будистко произведение; Варлаамовите притчи в нея са отчасти евангелски, а отчасти от индийско потекло; при една от тях се бележи, че е "из български книги"; гръцкият автор не е известен. Не се знае дали е наистина от гръцки източник, или от арабски приказката за Акир премъдри или " (= Ниневийска) ", преведена у нас от гръцки: по съдържание тя напълно прилича на разказите за живота на мъдреца Езоп, а се намира в арабската сбирка "1001 нощ". Синагрип е царят на Арабия и Ниневия Сенхариб, Акир - първият му министър Хейкар, Анадан - братанецът на подирния Надан. Бездеткинът Акир осиновява Анадан, учи го на всяка мъдрост - да пази царска тайна, да уважава ума на човека, да не се присмива на чужди недостатъци, да не завижда на щастието другиму, да бъде правдив, да не ходи на трапеза, докад не е споходил домакина, да пие по малко, да не седи дълго, - и го препоръчва на царя за свой приемник. Откак става министър, Анадан се показва крайно непризнателен, та чичо му го лишава от наследство. За отмъщение Анадан подхвърля в двореца предателски писма от името на чичо си и Акир е осъден на смърт, от която скритом го спасява верният му роб. Египетският фараон като узнал за смъртта на тоя Синагриповия мъдрец, пратил да иска човек да му отгатне гатанките и да му построи дворец между небето и земята; ако сполучи, фараонът ще плаща Синагрипу четири години тежък данък. Сега жали царят за погубата на Акир, но робът го открива и Синагрип го праща в Египет, дето с пълен успех извършва своята задача; за да построи исканият дворец, Акир научил две орлици да политат във въздуха с една клетка на крилата си и вътре едно момче: момчето викало отгоре, че зидарите са готови, само нека подават египтяните камъни и вар! Акир се връща с почести, а Ападан е хвърлен в тъмница за клевета. Разказът интересувал с духовитостта за разрешаване фараоновите гатанки, с поуката в нравственост на Анадан и с постъпките и отплатата за тях на един неблагодарник. Разказът "Стефанит и Ихнилат" е изходил всички източни и западни литератури. С участие на будистите е съставен през ІІ в. в индийската литература обемен сборник приказки "Панчатантра", който в VI в. се преведе с промени на персийски език под име "Калила-ве-Димна" (добряк и хитрец); в VIII в. тоя текст се превел поизменен на арабски, отдето излезли два други превода - на еврейски и на гръцки. Славянският превод иде от гръцкия, направен в 1080 г. от Симеон Сет под име Στεφανίτης κα Ίχνιλάτης. Предмет на разказа е историята на царя лев с другаря му вол и на два придворни чакала. Стефанит и Ихнилат. Завистливият и коварен Ихнилат прави донос пред лева, че волът мисли зло за живота му, а пред вола казва, че левът изневерил дружбата му. Левът наистина погубя вола, но и лихоустия чакал получава после справедлива отплата. Докад изкара коварния си план, Ихнилат се съветва с правдивия и откровен Стефанит, при което и двоицата си служат за доводи на своите мнения с цяла верига басни, втъкани по индийски способ в основната басня на цялото произведение като в едно черчеве; такива басни има напр. за маймуната и дърваря, за лисицата и тъпана, за враната и змията, за жерава и таралежа, за трите риби и др. Крайната цел на разказа е нравствена поука, която басните само потвърдяват.

г. Несравнено по-много са на брой безименните и безвестни произведения с апокрифно съдържание: то са учения, приказни легенди, обявени от христовата черква за еретически, неистински, подложни, и поради това отвъргнати от нея из кръга на признатото за право, каноническо. Името "апокриф" означавало изпърво. Книга тайна, укрита от люде непризвани и завардена само за мъдреците (βιβλία άπόκρυφα). По-сетне, когато се установи текстът на вехтия и новия завет, апокрифи се нарекоха всички ония книги, чието потекло не се призна за еднакво истинско и "боговдъхновено" с потеклото на книгите от "свещеното писание"; обаче те не бяха забранени за християните, понеже благочестивото им съдържание се намираше добро и полезно за прочит. Подобно тям се измисляха и други творения на фантазията, които немареха за библейските и черковни посочвания, а напокон се съставяха и различни гатални и врачовни текстове. Като се доближаваха свободно към схващането на простия човешки разум и подаваха свои чудесни осветления за най-загатни предмети, всички тия фантастични произведения се развъждаха и променяха тъй неограничено, че заплашваха съвсем да побъркат смисъла на приетите за истински свещени и черковни предания; покрай това те твърде лесно ставаха гостолюбци и проводници на всякакви суеверия и ереси. За да отбие това зло, черквата почна да изобличава "кривите" им учения и да съставя списъци на "истинските" и на "лъжовните" книги; тогава и думата "апокриф" мина да означава книга или произведение лъжливо (подложно) и еретическо. На изток съществуваха такива книги най-вече у евреите, па у гърците, които не оставиха без своя обработка и еврейски и други източни материали. Щом застана българската култура пред вратата на Византия и българската писменост пред византийския извор, първата не можеше да не изпита покрай приетото православно християнство и нещо от еретическите учения, които умееха по-приятно и убедително да преобразуват коренното наше езичество, а втората не можеше да не се запои и с апокрифна струя, която бе за нея жива медовина спрямо бигорливата вода на званичния чучур.

Преди да се засвети покръщанието на българите с тържественото покръщание на княз Борис, то се подготвяше от единични християнски проповедници, що идеха от съседни земи на юг. Между тях е имало и привърженици на познати тогава ереси. Едно заселяване на сирийски и арменски павликяни по Пловдивско в VIII в. от Константин Копроним, за да пазят византийските граници срещу българите подействува да пусне у нас корен павликянската ерес, тя се подкрепи откъм Тракия и с второ такова заселяване в X в., когато бе окончателно съсипано гнездото на павликяните в предна Азия. Павликянството, наречено така по апостол Павел, когото почита за едничък истински представител на християнството (апостол Петър триж се отрекъл от Христа!), се роди през VІІ в. в Армения от сектата на манихейците, възникнала в III в. на персийска почва върху основите на стария гностицизъм, и от месалианците или евхити (молещи). Зловерни "армени" и мръсни "манихейци" се споменуват в България вече в Симеоново време. В царуването на Петър неизвестен по-близо поп Богомил преработи павликянството в християнска ерес, като прибра в нея възгледи и на българските езичници. По негово име тя се прозва богомилство и доби у народа такова разширение, че през цели пет века от старата ни история игра видна роля във вътрешния живот и външната съдба на държавата. Поради някои разлики в учението на своите "апостоли" богомилството се разби у нас на два клона с две главни черкви: дреговичка, вероятно в Македония, и българска. От тук богомилството, или преобразеното павликянство, постепенно се пренесе на запад в Европа, дето завъди известните там манихеи, публикани (сир. павликяни), патарени (в Босна и Италия), катари (в Италия и Немско), албигойци (във Франция) и др. - всички запомнени от своите съвременници като "български" еретици; в една македонска област богомилите се казваха бабуни (планина Бабуна на изток от Битоля и Прилеп и из нея река Бабуна, приток на Вардар). Основа на богомилството е вярата в двете противоположни начала на гностицизма - добър дух и зла плът. Духовното и невидимо е създадено от Бога, към когото се възнасят човешките души след смъртта, а плътното и видимо произлиза от дявола, у когото отиват грешните човешка тела. Бог и дявол у първите богомили са равни по битие и сила: така поддържаше после дреговичката черква; ала тоя безусловен дуализъм биде смекчен в X век като се прогласи творецът на злото само за паднал божи ангел: това взе да изповяда българската черква. Дяволът Сатанаил бил свален от въздушното небе, защото намислил да се въздигне наравно с бога, та побунил против него ангелите, които го носят на крилата си. Тогава светът бил още неустроен и земя нямало. Падналият Сатанаил владеел още с божествена мощ, та си сътворил земя върху водата и всичко, каквото видим по сушата, над сушата и в морята. Напокон създал от пръст Адам, комуто вдъхнал душа, но тя излязла из палеца на крака му и се поселила в змията. За да съживи първия човек, обърнал се към божия помощ, като обещал богу да владеят и двама еднакво над него; по същия начин създал и Ева. Сатанаиловата змия прелъстила първите човеци и от тях се наплодило греховно племе, което клонило да погуби съвсем дадената човеку от бога душа. За нейно спасение подир 5500 години от създанието на света бог оттръгнал от сърцето си "словото", което е великият ангел на света Михаил, наречен Исус, защото лекува всека болест и язва, и Христос, защото е помазан с плът. "Словото" приело на земята плът само за очи, като минало през ушите на привидно плътната дева Мария. То устрои от земния си живот призрачно зрелище, научи човека да изкупува душата си от греховната плът с пост и молитва, победи и окова в ада с тежки вериги Сатанаил, комуто скастри името на "Сатана", показа ни своите страдания за нас и позорното разпятие на кръст, па се върна пак през ушите на "богородица" да отложи своята плът и да влезе в бога отца. Въз основа на тая вяра богомилите смятаха и наричаха само себе прави християни; те отхвърляха всичко веществено и угодно за плътта като произведение сатанино и не признаваха никаква земна власт. Извършеното до Христа по Ветхия завет беше дяволска работа, а след Христа божата истина се изложи само в евангелието и в апостолските деяния. Бракът се допущаше у богомилите само по необходимост и можеше свободно да се разваля; те се гнусяха от децата, понеже ги мислеха за "мамоничища" и "дяволичища". Кръщаваха се с молитви и възлагане на евангелието; правеха публични изповеди без да си изброяват греховете. Смъртта им беше блажено освобождение на душата като насън от тялото; възкресение на мъртвите няма. Кръстът е вражи уред за мъка и трябва повсъде да се унищожава; иконите са идоли, а черквата сграда за зли духове. Богомилите се кланяха богу на всяко място, молеха се по четири пъти денем и нощен, постеха и четяха "отче наш", като се удряха с апостола в гърди. Празници не тачеха: работеха, колкото за да живеят, понеже трудът е земна грижа, но се отличаваха с пестовност; жертвуваха се за милосърдни дела, но просяците мразеха. Месо и вино бяха забранени в храната им, която се ограничаваше с растения и риби. Обличаха се скромно, държаха се хрисимо и в свободно време слушаха и тълкуваха евангелието и апостола. Проповядваха непокорство на власти и господари, хулеха царе и боляри, коряха богатите и се присмиваха на православните духовници и калугери; осъждаха войната и смъртното наказание, защото всяко убийство, освен на змиите, е голямо престъпление. Тям бе позволено да се потаят между "неверниците", когато не могат да си прокарват учението, но да забъшват истината не им се прощаваше; затуй те отхвърляха клетвата. Богомилските общини се управяха всяка от 12 "апостола" проповедници и от поставен над тях нагледник "стройник"; за цяла област се избирал един главатар (епископ), който се казваше "дhдьць". Това е всичката им йерархия, избирана из тъй наречените "съвършени" богомили, за които учението съдържало повече строгости, нежели за простите "верни". От догмите на богомилството се види, че то се посрещало с важни точки от езическата вяра на нашите предци, та могло успешно да се разпространява; а неговата етика, в която вее един демократически дух и почит към труда, въздържането и мира, е била в състояние да привлича уважението на справедливите и да вдъхва смелост на утеснените. И наистина такива се обявиха последиците на тая ерес; но те се обърнаха в пагуба на българската държава и народ, понеже разтляха нашата привързаност към национално съществуване. Поп-Богомиловото учение ни е познато от полемическите беседи против него на презвитер Козма (вж. стр. 96)⁵, от латинската тайна "книга на светого Йоана" от X век, занесена из България у френските албигойци от епископа им Назарий, и от черковните проповеди, списани от името на Иларион Мегленски (вж. стр. 97)⁶. Има вести, че богомилите притежавали своя книжнина: евангелието и апостола преписвали тъкмо по първоначалния славянски превод, у дома си четели всякакви апокрифи, а навън трябва да са пръскали и писмени тълкувания на своята вяра; - обаче кои са именно техните "лъжливи" произведения, кой ги е писал, и дали има нещо лично от Богомил, то е мъчно да се определи, защото, от една страна, нямаме за това никакви писмени бележки, а от друга страна, произведенията с богомилско съдържание се намират или смесени с цял ред други апокрифи в ръкописите на старобългарската книжнина, или пък преобърнати в съчувани до днес устни народни легенди и поверия, от които не могат всякога строго да се отличат. Как тясно са били свързани те с апокрифната ни писменост и с народната словесност, показват имената "български басни" в Русия и "бабунски речи" в сръбския законник на Стефан Душан (от ХІV в.), под които изобщо се мислят занесени из България лъжливи книги и предания.

Богомилската и апокрифна българска писменост набавяше за новокръстения народ онова, което му липсваше в книгите и поученията на официалната вяра и черква: в простонародна форма и с вабни символични подробности тя обясняваше на доверчивия читател от лицето на свещени авторитети всякакви религиозни и нравствени тайни. Такива обяснения твърде рядко излизаха от правоверните учители, които също не бяха всякога досущ чисти от лековерие; но те постоянно осъждаха и проклинаха "лъжливите басни", които така се изделиха в особена народно-поетическа книжнина, опозиция на православната. Паметниците на тая книжнина са градени върху тъмни предания на далечния изток, върху материали еврейски и византийски и върху елементи от прадедната българска вяра и от богомилството; повечето от тях са превеждани направо от гръцки, и то често само в изводи, съкращения и преработки, и само незначителен брой ще са били негли списани тепърва в България. Славянските "списъци на книгите истински и лъжливи", - или "индекси", както се казваха в западната черква, - изброяват поименно кои книги трябва да се приемат за свети и прави и бива да се четат, а кои са пълни с "блудове" и трябва да се избягват. Те са съставяни по гръцки образци и допълвани съгласно с местни фактове; най-стари бележки за истински и лъжливи книги се срещат в Светославовия сборник от 1073 г., а пръв по време индекс е намереният в Погодинския номоканон от XIV век. Обаче по тях не може да се установи обсегът на славянската лъжлива книжнина, понеже там се посочват някога византийски произведения, които навярно не са били превеждани на славянски, а не се споменуват други, които са открити в славянски ръкописи; между правите произведения пък има криво вписани такива, които в същност не са отлични от лъжливите и отвъргнати. Богатата славянска апокрифна книжнина се заключава най-много в ръкописи от руска редакция от XV-XVII в.; няколко сръбски ръкописа се отнасят дори към XIII-XIV в.; най-стар български ръкопис е намерен едвам от XII в.; но както руските, така и сръбските текстове в голяма част сочат към старобългарско потекло, отдето е излязъл и първоначалният текст на славянските индекси. Книжовното общуване между българи, сърби и руси, почнато върху старата наша православна писменост, се изразява още по-силно в тая отречена писменост, която до XVIII в. еднакво занимаваше православното славянство с християнско народната си поезия и митология. Всички апокрифни творения могат да се разделят на три групи: 1. библейски предания от Ветхия и Новия завет; 2. чудесно приказни легенди и набожни поверия на старите християни; 3. гатални, врачовни и баялни сбирки и мними черковни правила.

1. Библейските апокрифи разправят за неща, които за новите християни не били представени достатъчно ясно, живо и завършено в библията; по-значителните от тях са съставени по подражание на книгите от свещеното писание. От ветхозаветните апокрифи на първо място иде разказът за Адам - "слово за Адам" по една редакция и "слово за Евината изповед и болестта Адамова" по друга. На смъртно легло Адам разказва на Ева и Сит за живота си в рая и извън него подир изгнанието. Сит му донася от райския ангел вейка от дървото, с което съгрешил; от нея правят венец за Адамовата глава и така го погребват. После от венеца никне дърво, а то ще послужи за изкупление на човешкия род. Разказът е преработен по гръцкото "откровение Мойсеево" с добавка на два епизода: за дадения на дявола запис и за каенето на река Йордан; - той и до сега живее в народните прикази (вж. стр. 60)⁷. Най-старият от апокрифите, "книга Енохова", която приписва началото и извора на всяка нечестивост и разврат на земята на падането на ангелите с човешките дъщери, е бил застъпен само с няколко откъса, единият надписан "от книг Еноха праведнаго" от XIV в. Според своето съдържание те не излизат направо из Еноховата книга, но са черпени от другаде. Енох споходил небето и записал щото видял в "потаените си книги", които завещал на синовете си току преди да бъде възнесен на вишно небе. Бог наредил във вечността части зарад човеците, и кога се довършат те, ще настане за всекиго съд по делата му. "Слово на Атанасия Александрийски за Мелхиседека" е вложено пълно в превода на Малаловата хроника; Мелхиседек е чудородно отроче на Ноевия брат Нир и ще бъде поселено от бога в пределите едемски, кога настане потоп и погуби целия свет освен Ной с челядта му. Към това слово се насланя и разказът за слепеца Ламех, който на лов застрелял Каин, без да го познае, и като му обадил това ратаят, убил и него от развредено чувство, защото за убиеца на Каин било наложено от бога седмократно отмъщение. Ламех се предал на покаяние. Разказът мери да възвеличи покаянието за неволни грехове. Личността на Авраам праведни и божи приятел дала мотиви за няколко разказа в еврейските книги Яшар, Мидраш, Гемар; по тях са преработени "Откровението Авраамово за истинския бог" и "смъртта на Авраам". Авраам доказал на баща си Тара, че не той трябва да се кланя на идолите, които работи и продава, но те нему, защото е техен създател; Тара трябва да почита за бог оногова, който е дал на слънцето, месеца и звездите светлина, а нему слово. Затова бог избавил едничък Авраам от пожара на бащиния му дом. Кога да умре Авраам, архангел Михаил не смее да му открие божията заповед, но измоля от бога да го разведе още по небето, за да види там всички хубости преди смъртта си. Авраам видя там Адам пред вратите на погубата и на спасението, Еноха с книги в ръце, дето са записани на всекиго греховете, после е поставен и съдник на човеците по земята, но съди тъй немилостиво, че бог му отнема тая власт. Най-сетне бог праща на приятеля си смъртта не във вид на грозна змия многоглава, но в образ прелестен, и Авраам умира кротко и блажено като в сън. Епизоди от тоя апокриф са обработени и в народната словесност. Много се чели "Заветите на 12-те патриарха", синове на Йаков. Бащата благославя чедата си и според характера на всекиго от тях им дава завети с предричане за бъдещата им съдба и за съдбата на цялото потомство. Предричанията се отнасят главно към лицето на Христа, който е възвестеният вече от Стария завет Месия. В описаните бъдещи случки из историята на патриарсите се движат доста измислени подробности, които блещукат по нейде с красноречие и поезия. Преводът е поместен пак в текста на Малаловата хроника. В "изход Мойсеев" имаме подробен животопис на Моисей, който извожда евреите из Египет. Любопитни места са как предлага фараонът на детето Моисей живи главня и безценни камъни, а то посяга към първите, и как Йоторовата дъщеря тайно гледа Моисей десет години в тъмница. Подобни мотиви са познати в народните песни и приказки. В тия подирните особено са намерили отглас източни митове за цар Соломон, чиято личност дори и в свещеното писание се рисува тъй омайна за въображението. Юдейският народ украсил всяка случка от живота му с разнообразни поетически картини; по тия талмудични предания се изработиха и разнесоха далеч по изток и запад всякакви разкази с негово име, повече баснословно чудесни и някак романтични, нежели религиозни. Наши обработки има: "Соломонови съдежи", "приказ за мъдростта Соломонова и на Савската царица и на философите" (в хрониката на Хамартола) и "за царя Соломон и Китоврас"; те са сякаш доста самостоятелни, а гръцките им извори още не са напълно известни. Първата развива нататък в занимателни случаи съдийската способност на Соломон, показана в книгата на царствата при разрешаване на препирнята между двете майки за едно детенце; втората ни открива Соломон като духовит победител на Савската царица ("южска" царица Сивелила) и на нейните философи, които го борят с гатанки: той разпознава от еднакво облечените "момичета" с разхвърлени отпреде им овощия, кои са истински момичета (те събират плодовете в полите си) и кои са преоблечени момчета (те ги събират в ръкавите си); а на искането на царицата, да му прати "луд с лудо и умен с умно", изпраща й палячо с вино и мъдрец с книга. Третата обработка се отнася към градежа на Соломоновия храм: мотивът са думите от книгата на царствата, че храмът се градил от тесан камък, без да се чуе при работата шум от чук или тесла. Понеже Соломон поради своята мъдрост държал в своя мощ и вълшебните духове, той поръчва да му уловят главатаря на духовете Китоврас (от гръц. κενταύρος) и от него узнава, как ще се отесат камъните без шум: издиря "малкия птичи нокът шамир", който се пази от една птица на висока скала в презморска пустиня. "Шамир" е, както се види, елмазът, с който се реже стъклото. Към дохождането на Христа, "живот на нашето естество", се отнасят "видението на пророк Исаия", когото разпилиха с трион при цар Манасия, и "паралипомена Еремиина за Ерусалимския плен" (по гръцки "откровение Варухово") - и двата апокрифа в ръкописи от XIV в. Новозаветните апокрифи се занимават главно с живота на Христа и с неговите отношения към апостолите. "Приказ на Афродитияна за чудото в Персийско" (ркп. от ХІІІ в.) говори за свършека на идолския почит с рождението на младенеца от витлеемска дъщеря. Чудесата, извършени вече в детинските години на Христа и препирнята му с учените в Ерусалимския храм се излагат в тъй нареченото "Томино евангелие за детинството Христово" (ркп. от XV в.); "посланието на царя Авгаря до Христа" (ркп. от XVI в.) предава с апокрифни добавки каноническият разказ за лековната мощ на образа Христов, изваден върху убрус; суеверците са го носили на шия като муска; а "Никомидовото евангелие" (ркп. от XVI в.), писано уж от Никодим, който с Йосиф Ариматейски погреба Исуса, разправя за съда на Христа пред Пилат и за разпятието и възкресението; към тоя апокриф се придружава някога и "посланието на Пилат до Тиберий Август" в Рим, според което възмутеният от юдейската присъда над Христа Кесар заповяда да се разпилее юдейският народ по вся земля и да няма от него ни държава, ни царе. Подир своето възкресение според едно "слово на светите апостоли Петър, Андрей, Матей, Руф и Александър" (или Тадей) Христос се явява на тия лица в образа на 12-годишно дете и поръчва им да проповядват за него във варварския град, а за претърпените мъки ще получат спасение. Въз основа на евангелските думи, че преди своето възнесение Христос подканял апостолите да го питат още за неща, които желаят да им обясни, са измислени апокрифни "въпроси" към него. На "въпросите на апостол Вартоломей" той отговаря как слязъл в ада за да освободи Адам и патриарсите, строшил там вратата на изненадания дявол, а самия него вързал и му ударил триста тояги. Заедно с тия въпроси в ръкопис от XIV в. се четат и въпросите на Вартоломей към Богородица в събрание и с другите апостоли: по тяхна молба божа майка почва да разкрива тайната на своето зачатие от хляб и вино, но Христос слазя от небото и забранява да следва до края; той показва на апостолите бездната и извожда "човека противник", когото с огнени вериги държат неколкостотин ангела: лицето му като мълния, очите искровити, из ноздрите диша смрад, а устата му като дълбока провала. То е отметникът антрихист, за чието дохождане на земята се разказва във "въпросите на Йоан Богослов (евангелист) към Исуса на планината Тавор" (ркп. от XIV в.): кога се свърши светът и антихрист почне да мами човеците между света на небето и земята, бог ще го скове в движенията му и ще пусне от четири страни силни ветрове, та ще изметат земята бяла като сняг и гладка като хартия; по даден знак от ангелските тръби ще се изтече като паячина плътта на всички мъртъвци, които ще предстанат пред Исуса на съд в еднакъв под и възраст от 30 години, и ще бъдат съдени по книгите, дето е записано всичко, дебели колкото седем планини и запечатани със седем печата. Това поетическо "откровение" е превод от гръцки и поради някои прилични места се е смесвало с богомилската "книга на св. Йоан" (вж. стр. 106)⁸; в ръкописите то се смесва още с "въпросите на Йоана Богослов към Авраам на Елеонската планина" (ркп. от XIII в.), които тълкуват значението на помените за умрели като храна на душите им. Апостол Павел споменува в посланието си към коринтяните, как бил отнесен на небето, но веднага се одумва, че то не може да се прикаже; между туй любознателната фантазия на популярните тълкуватели го приказала в особено "видение на апостола Павла" (ркп. от XV в.): то е превод от гръцки апокриф, който се нарича "апокалипсис" или "откровение на ап. Павла"; славянските ръкописи го казват още "ходене Павлово по мъките". Ангел му показва как излиза душата на праведните и на грешниците, па го възкача на трето небе, дето вижда справедливата божа отплата за едните и за другите. Подобно на него е "откровението" или "ходене на св. Богородица по мъките" в ада, развеждана от архангела Михаил (ркп. от XII в.); превод от гръцки с някои добавки. Картините, представени в тоя апокриф, съставят основата на ония страшни образи, които е вместил Данте в своята "Божествена комедия". Христос прави "откровение на апостолите", събрани в "юдол на плача" след възнесението му от Елеонската планина. По молбата им той слазя във вид на ангел и дава правила за християнски живот; те състоят главно в тачене неделя, среда и петък и великите пости. 2. Между легендите за черковните светци се намира цяла редица жития и мъчения, които вече в старо време се смятали за лъжливи и баснословни: житие на Тодор Тирон, за четене през февруари месец; мъчение Ипатиево, който седем пъти умирал и седем пъти оживял, през март; мъчение на св. Георги от цар Дариян (вм. Диоклетиян), през април; Иринино мъчение, през май; Никитино мъчение при царя Максимиян, през септември. През месец януари се четат: "приказ за мъчението на Адриянополския епископ Мануил" и "слово за трите калугера как намерили светого Макария" на 20 поприща от рая, дето се събира земята с небето. В Малаловата хроника е поместена легенда за кръвоточивата жена Вероника, която от благодарност за своето излекуване издигнала Исусу медна статуя. Фантастичният разказ "ходене на Зосима у рахманите" (ркп. от XIV в.) е откровение за живота и блаженството на праведните, записано от самите тях върху "дъскы опочаны". С телесно и душевно изпитание стига Зосима при тия "голи" праведници във въздушните простори и се научва, как може човек да постигне такава угодна небесна отплата. Апокрифът потвърдявал на богомилите учението им за брачното въздържание, за аскетичен пост и молитви и за безплътен живот подир смъртта; думата "рахмани"иде от "брахмани" и открива индийското потекло на представите в разказа; те се отразили и в народните вярвания за рая. "Откровението на Методия Патарски" (ркп. от XIII в.) е разказ за последната съдба на поганските държави след 7000 години от създанието на света; в края се описва страшният съд, както във въпросите на Йоана Богослов към Исуса на Тавор. Разказът се отдава на Цариградския патриарх Методи († 846 г.) и бил известен в славянски превод вече на старите руски летописци. Развратното състояние на човеците от разни звания към края на света изобразяват символичните тълкувания на мъдреца Мамер в "словото за 12-те съня на царя Шахиншах"; сънищата имат изглед на гатанки. Един от твърде разпространените легендарни разкази е "словото за кръстното дърво", в което личи богомилската черта, че в началото на света заедно с Бога работил и Сатанаил; той засял в рая дървото за познание добро и зло, от чиято вейка бе свит Адамовият венец (вж. "слово за Адам" стр. 108)⁹. Тук спада и апокрифът "беседа на трите светителя" с космогонично съдържание. Троицата събеседници, светците Васил велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст се питат взаимно и си дават отговори за създанието на света, за Адам и Ева, за пророците, за Христа и апостолите и за много други светски неща. Материалът е зает най-вече из палеята (вж. стр. 93)¹⁰, после из старите философи и оратори, и отразява в себе възгледи на богомилството; една редица въпроси са същи гатанки, от която доста се срещат в народната словесност. Пита се: кой загина, защото каза истината? Отговор: Иуда, защото рече, когото целуна, него уловете. Кой бе първи занаят на света? - Терзийството, понеже Адам и Ева си шиха дрехи от листа на смоковница. Гроб пътува, а в него мъртвец пее? - Йон в утробата китова. Коя майка си яде децата? - Морето гълта реките. Поради такава диалогична форма, каквато предпочитат и другите апокрифи, и такова достъпно поетическо съдържание беседата яко се харесвала и разработвала; затуй в различни преписи тоя апокриф има различни по брой и каквина въпроси и носи различни имена. Една част от него заедно с "въпроси от колко части бе съставен Адам", се среща като особена редакция, па носи надслов и "разумник". Беседата има прилика с латинската "книга на св. Йоана" в своите въпроси за създанието на света и за реда на вселената; тя сочи към подобно произведение в гръцката писменост, но е съставена вероятно в България, дето се е срещала с паралелни "легенди за мирозданието" у народа. 3. Суеверието, което тълкувало в апокрифите божествената основа на своите представи за живота на тоя свят и на оня (есхатология), не оставило без внимание и други видими белези като провъзвестници за човешкото здраве и щастие. В един ред суеверни книги са прибрани всякакви поличби, по които се гата или прокобява за добра или зла прилука (коба). Нашият поздрав "на добър час" иде от вярата в "добри", "средни" и "лоши" часове през всякой ден от седмицата; също така е имало и добри или лоши дни в месеца, в зодиака, в годината. В сбирките за тия дни се дават съвети, кога е честито напр. да се сее, да се подрязва лозе, да се вика чваница; обяснява се с библейски случки кои дни са бележити; напокон се предрича дали през тия дни роденото ще бъде хубаво, сънят ще се сбъдне, бива ли да се пуща кръв, да се стриже коса, и под. Книгата "гръмник" дели месечните дни между дванайсетте "зодии", па бележи по дни и месеци, ако гърми тогава или иде тътен, дали ще дойде урода или глад, ще настане война или царска смърт; подобни прокобявания дава "молнияник", ако в определени дни удари нейде светкавица, "коледник", според деня, в който се падне Коледа; "звездочтец" изрежда 12 лета с имената на зодиите: тъмните или светли съзвездия през тия лета означават някое събитие между човеците, определят характера на родените тогава, или пък, какви ще са зимата и лятото; "трепетник" тълкува бъдещето по трептенето на някоя част от лицето, най-паче на клепките. Освен тия сбирки се споменуват в писмеността още "съновник", "пътник" и др. Потеклото на всичките е изток, дето от стари времена са познати обширни занятия на жреците с такива тълкувания. Против болестите се съставя и баялни заклевания и молитви (екзорцизми), изговаряни от името на светеца покровител от тях; така се постъпя и против пагубни природни явления. При някои от молитвите се споменуват в ръкописите и баялни действия, каквито днес придружават баенията у народа. От името на ап. Павел се чете молитва против ухапано от змия, при което се употребя и паница с вода; от името на Христа и Йоана Богослов има молитва за родилка; молитвата против зъбобол е от името на свещеномъченик Антип. Бележита е молитвата за "нежита", открита в стар пергаментов ръкопис от сръбска редакция. "Нежит" е демоническо олицетворение на всека болест и недъг: той излиза от сухо море, та се поселява в главата на човека, мозъка му да суши, челюстите да троши, очите да слепи, носа да загъгня, устата да криви, удовете да мори, кръвта да пролива, хубостта да отнема и с бяс да го мъчи. Христос или архангел Михаил го пропъждат из болния да се махне в пусти гори, да плъзне в еленски череп или в твърд камък и там да остане, докад се съберат и свършат небето и земята. Така и в молитвата за "тресавиците" се излага първом един митичен разказ за олицетворената болест и после се заклева тя от името на "апостола Сисиний". Според нейната редакция в един стар руски лечебник от ХVІІ в. тресавиците са 12 (в Погодинския номоканон 7) зли жени с разплетени коси, дъщери Иродови: те излизат из огнен стълб на Червено море, казват си на Сисиний имената съгласно с болките, що причиняват, и се тъкмят да гостуват у оногова, който проспива утреня, не се моли Богу, не тачи празници и яде щом стане. Сисиний се моли Богу да избави човешкия род от тия проклетници. Една по едва тресавиците се заклинат и се пропъждат със заплаха, че ще дойдат светци и евангелисти да им ударят по 4000 тояги на ден. Потеклото на тая поверица е гръцко. В основата на лъжливите молитви лежат поверия и баяния на езическия народ, който заменял в тях стари понятия с нови, донесени от присаденото нему християнство; християнската форма на молитвите помогнала на много от тях да проникнат дори в черковните молитвеници. Нови, християнски суеверия е внушавала с наредбите си лъжливата "епистолия за неделя" от Исуса Христа (ркп. от XIV в.). То е писмо, спуснато уж от спасителя в храма на апостолите Петър и Павел в Рим, със заповед да се тачат сряда, петък, и най-вече неделя, защото върху тях се крепи земята. Христос се кълне, че няма вече да пише на човеците, но ако не послушат, ще отвори небето, па ще ги изгори с огнени камъни и ще ги попари с вряла вода; а който не вярва, да е проклет и да загине. Апокрифът е съставен на изток с цел да утвърди още по-здраво светостта на празниците за неделя, па и за сряда и петък, които възникнали в апостолски времена и били предмет на особени предписи; старите християни олицетворили тия празници. По образеца на апостолските правила за тях от суеверните форми за почита им се създали цели сбирки от наредби, характерно наречени в индексите "худи номоканунци". Тук се определя за духовници и миряни що бива да ядат и пият в празник, сряда, петък и през пости, как да се молят и причестяват, какви грехове правят с непозволени тайнства и др.; забраняват се някои погански обичаи, но се приемат пък суеверия, зарад които се нареждат особени покаяния. В края на наредбите се изказват проклетия над ония, що би ги престъпили. Подобни казуистични правила съдържа и "откровението на светите апостоли" по-горе (стр. 113)¹¹.

От посоченото съдържание на апокрифните произведения, що е притежавала българската писменост вече в старата си епоха, се разбира лесно защо са имали те по-голям успех между народа и как се свързвали с устната му словесност.

§ 38. Паметниците на писмеността от тая епоха не всички са издадени печатно, а издадените са пръснати в различни, повечето руски, па недостъпни за нас книги и списания.

Пространни славянски жития на Кирил и Методий, тъй наречените панонски легенди, има издадени от О. Бодянски в "Чтенията" на имп. дружество за руска история и старини, Москва 1863-1865, и от Миклошич - Die Legende von heiligen Cyrillus, Виена 1870, Vita sancti Methodii, Виена 1871; у Бодянски са вместени и кратки проложни жития на К. и М., както и похвални служби за същите. Една служба на Методий е обнародвана в "Български книжици", 1860, но тъй лошо, както и солунската легенда вст. 1859; по друг ръкопис е издавана подирната в "Книжици за прочит", Солун, 1889, кн I. Българската легенда бе превеждана пак в "Български книжици", 1858, но се издаде добре в "Българска библиотека", бр. I. на Книжовното дружество в София, 1885. Славянските, гръцки и латински източници за живота и дейността на светите първоучители се намират в текст и с превод на руски у В. Билбасов, Кирил и Меθξдiй, Спб. 1868-1871, 2 тома; най-добра критика им направи А. Воронов в "Главнейшiе источники для исторiи св. Кирилла и Меθодiя", Киев, 1877. От най-старите текстове на превода на свещените и богослужебни книги имаме: неделно евангелие Асеманово или Ватиканско от XI в., писано с глаголица, издаде го с латински букви И. Чърнчич, Рим, 1881; четвероевангелие Зографско от X в. глаголско, изд. В. Ягич, Берлин, 1879; апостол охридски от ХІІ в., препис от глаголски текст; псалтир Синайски от XI в., изд. Л. Гайтлер, Загреб, 1882; от същия издател Синайски требник или молитвеник (Euchologium) от XI в., Загреб, 1883, промесен и с апокрифни молитви: паремейник с избор из книгите на вехтия завет за черковно четмо е известен Хилендарският от XII в:, в Загреб се пази български октоих или осмогласник от ХІІІ в.; от български преписана минея в Русия от XI в.; по номоканона на Йоан Схоластик е обработена най-стара българска "кормчая" от ХІІІ в. За светска управа ще са били превеждани νόμος γεωργικός и кадастрални книги. Патерик, в кратка форма наричан пролог или синаксар, с жития и мъчения на светците за месец март и слова на Йоан Златоуст представя Супрасълският сборник от XI в., изд. Ф. Миклошич, Виена, 1851; сбирка от слова и поучения на светите отци по особени празници, понякога и с жития на светците в тия дни се съдържат и в Клоцовия глаголитик от XI в., изд. Вондрак, Виена, 1893, и в Златоструй Симеонов от XII в.; 13 слова на Григорий Назиянски по ръкопис от X. в. изд. А. Будилович, Спб. 1875; различни отечески съчинения съставят Шестоднева на Йоан Екзарх от ХІІІ в., издаден в Чтенията на друж. за рус. ист. и стар. Москва, 1879 кн. II., и Светославовите сборници от 1073 г., изд. в "Памятники древней письменности", Москва, 1880, и от 1076 г. Бележки за езика и съдържанието на такива паметници, както и извадки от тях, често големи, подават съчиненията на И. Срезневски "Древнiе памятники письма и языка югозападных славян", Спб. 1865, "Древнiе славянскiе памятники юсоваго письма с описанiем их и със замечанiями об особенностях их правописанiя и языка", Спб. 1868, "Сведенiя и заметки о малоизвестных и неизвестних памятниках", Спб. 1866-1876. Писателите от Симеоново време и тяхната книжовна дейност са очертани от С. Палаузов във "Век болгарскаго царя Симеона", Спб. 1852; разсъждение за Константин епископ е написал архимандрит Антони, преведено в "Периодическо списание", XXI-ХХІІ: там се намира молитвата му и няколко от беседите на поучителното евангелие от XI в.; трудовете на Йоан Екзарх са представени в книгата на К. Калайдович "Іоанн Эксарх Болгарскiй", Москва, 1824, дето са поместени и други статии, напр. апологията на Черноризец Храбър от XIV в., повест за троянската война из Малаловата хроника от ХV в.; Климентовите произведения още не са издадени всички; - подробен преглед и оценка на произведенията на тия три писателя направи Е. Петухов в "Журнал министерства народнаго просвещенiя", 1893, април. Беседите на Презвитер Козма по ръкопис от ХV в. са печатани в "Православный собеседник", Казан, 1864, април - август; извадки из превода на Антониевото житие от презвитера Йоан, ркп. от XIV в., са съобщени в "Описанiе рукописей библiотеки А. И. Хлудова" от А. Попов, Москва, 1871, дето (и в първа добавка към същата книга, Москва, 1875) се дават вести и за други наши стари книжовни паметници; за личността на преводача и за неговите преводи разправя М. Дринов в "Периодическо списание", XXXI. Ръкопис "физиолог" е достигнал до нас едвам от XV. в., но отделни притчи от него са прониквали в книжнината вече през старите преводи и сбирки на отечески произведения; "нещо за физиолога" е подадено в "Книжици за прочит", Солун, 1890, кн. IV-VII. Палейната част в Малаловата хроника е пръв опит за превод на цяла тълковна палея, която с послешни летописни вложки се обръща в историческа; библейското съдържание на палеята е всмукало в себе най-много апокрифни късове; тълковна палея е издадена в притурка към "Православный собеседник", 1876, а историческа в "Чтенiя общества исторiи и древностей", 1881, кн. I. Издиряне над хрониката на Малала е извършил М. Оболенски в "Летописец Переяславля Суздалскаго", Москва, 1851; късният преписвач на ръкописа от XV в. е добавил повсъде срещу гръцките имена Хефест и Хелиос глосите "Сварог" и "Дажбог", а Зевс предава с "Перун"; за боготворене на Перун, Хърс, Велес и Троян говорят славянските вложки в апокрифите "ходене на св. Богородица по мъките" и "откровение на апостолите" (ркп. от XVI в.); това докара в науката за общата славянска митология някои неверни съждения. Оболенски е разгледал и хрониката на Хамартола от 1371 г. в "Чтенията" на друж. за рус. истор. и стар., 1846, кн. 2; тя е напечатана в "Памятники древней письменности", 1878-1881, кн. I-III. Подробности за потеклото и състава на хрониките се намират у А. Попов, "Обзор хронографов русской редакцiи", Москва, 1866-1869, 2 тома, и у В. Ягич, "Eine Beitrag zur serbischen Analistik" в Archiv f. sl. Philologie. II. Александрейда по четири български редакции е издадена от В. Истрин в "Александрiя русских хронографов", Москва, 1893; троянската повест напечатана по Ватиканския ръкопис на Манасиевата хроника от XIV в. в министерския "Сборник", VI, 345-357 ; "за произхождението на троянската прича" писа Б. Цонев в същия "Сборник", VII. Обширна монография за старите повести и прикази написа А. Пипин "Очерк литературной исторiи старинных повестей и сказок русских" в Записки импер. Академiи наук, Спб. 1857, кн. IV; там е съобщен текст на "Девгениево деяние" по руски ръкопис от XVII-XVIII в.; в Загребския ръкопис на "Варлаам и Иоасаф" от XVI в. се видят дири от български текст; български ръкопис на "Стефанит и Ихнилат" от XV в. се посочва в Карловец, а по сръбски текст обнародва късове Г. Даничич в "Starine" на югославянската академия, Загреб, 1870, кн. II; разказ за Акира премъдри по сръбски ръкопис от 1520 г. подаде В. Ягич в своите Prilozi k historii književnosti, Загребq 1868, а в самата си "Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga", Загреб, 1867 г. дава много осветления из народната поезия за влиянието върху нея на писмените повести от старо време. Прикази и предания на устната ни словесност са оценявани откъм чуждия си произход в издирянията на М. Драгоманов в книгите на министерския "Сборник". Апокрифните произведения се намират освен в хрониките и в палеята, от която особен стар препис е открит едвам от XIV в., още в различни сборници от отечески и други религиозни, светски и суеверни съчинения и статии; богат е с тях българският Берлински сборник от ХІІІ в., описан от В. Ягич в Starine, 1873. кн. V; такива са и сръбско-българският "тиквешки" ръкопис от XVIII в., препис от по-стар текст, описан и придружен с литературно-исторични обяснения от Н. А. Начов в министерския "Сборник", VІІІ, X и намереният ръкопис от XVII в. в Беляковец, описан в "Български книжици", 1859, стр. 259, сега в народната библиотека в София; сбирка от всички речи известни славянски апокрифи представят "Памятники отреченной русской литературы" от Н. Тихонравов, Москва, 1863, 2 тома. Разбор на тая литература е направен от А. Пыпин в "Ложныя и отреченныя книги русской старини", Спб. 1862, от когото имаме и първо издиряне над славянския индекс в "Летописи занятiй археграфической коммисси", Спб. 1861; също така е подложил на разбор апокрифите И. Порфирьев в съчиненията си "Апокрифическiя сказанiя" за вехтозаветните лица и събития, Спб. 1873 и 1877 (две книги), и за новозаветните лица и събития, Спб. 1890. Изобщо за текстовете на паметниците от старата наша писменост са най-важни изданията "Известiя" на руската царска академия на науките в Петербург, "Чтенiя" на дружеството за руска история и старини в Москва, "Гласник" на сръбското учено дружество в Белград и "Starine" на югославенската академия на науките в Загреб.

БЕЛЕЖКИ

1. Поради спецификата на електронното публикуване препратките към други страници в настоящото издание ще бъдат правени като се посочва номер на параграфа, който включва текста от визираната страница, както и кратки откъси - относително еднозначни и самостоятелни, маркиращи началото и края на същата тази страница. За по-лесно ориентиране на читателите на страницата със съдържанието са поставени в средни скоби номерата на параграфите, които са включени във всяка отделна глава. Важно е да се отбележи също, че тъй като са изведени най-характерните изрази, те не са абсолютните, а приблизителните начало и край на посочваните в първото издание страници (бел. ред., А.В.). В конкретния случай вж. § 30. от "Кирил, когото им пратил Бог" до "славянското писмо се образувало постепенно". [обратно]

2. § 34. от "не се тълкуват еднакво от различни издирвачи" до "те са черпели своите сведения из панонските легенди". [обратно]

3. Вж. § 35. от "Между петте слова" до "Атанасий Синаитски (VІІ в.)". [обратно]

4. Вж. § 35. от "всички по-важни произведения" до "уводите и заключенията са по-самостоятелна работа". [обратно]

5. Вж. § 36. от "домашни честолюбци и злорадни съседи" до "волния човешки дух за поетическа услада". [обратно]

6. Вж. § 36. от "Може би така се е затъмнила и поетическата слава" до началото на Вж. § 37. [обратно]

7. Вж. § 23. от "определени етически понятия" до "турският "Настрадин ходжа". [обратно]

8. Виж тук § 37. От "смъртта им беше блажено блажено освобождение..." до "Иларион Мегленски". [обратно]

9. Вж. § 37. 1. Библейските апокрифи... [обратно]

10. Вж. § 35. "При българския княз Симеон", до "Атанасий Синаитски (VІІ в.). [обратно]

11. Вж. § 37. от "По молбата им той..." до "словото за кръстното дърво". [обратно]

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.