А. СТАРА ЛИТЕРАТУРА

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 32. Две обстоятелства имаха решително влияние върху характера на старата българска писменост: християнството, което за свое разпространение я извика на живот, и съседството с Византия, отдето навлязоха семената на това учение между нас. Нашето писмо е произлязло от азбукето на гърците, с които сме подържали частни и обществени сношения; и нашата писменост се основа върху произведенията, които изкарваше византийският дух. Византийска литература се казва периодът на гръцката словесност от Юстиниан до падането на Цариград (526-1453). Нейните писатели са образувани върху творенията на черковните отци и учители от първите векове на християнството и върху техните изучвания на старата гръцко-римска наука и литература; тя преработва тия произведения, подражава им, прави изводи, компилува сборници и като произвежда съвсем малко оригинални плодове, печели си едничка заслуга, че в тъмните средни векове запазва светилника на старото образование, докад застигнат да го поемат западните християнски народи, освободени от простотата и варварството. Без да се грижат за новите потреби и на своето време, писателите ревностно повтарят по-предишни християнски и езически мисли, усвояват си техните книжовни похвати и форми на техните писатели и заключават духа си в едно неподвижно черчеве; от това езикът им става изкуствен и надут, слогът се изпълня с реторически фигури, отдава се на символизъм и алегория, изложението се обръща в дълги досадни речи и разговори. Литературата на отците и учителите на християнската черква с творенията на Атанасий Александрийски, "отец на православието" († 373), на Василий Велики († 379), Григорий Богослов (Назиански, † 390). Йоан Златоуст († 407) и др. във византийския период отпадна и не се повдигна вече нито с богословските трудове на Йоан Дамаскин († 760), нито с научните на цариградския патриарх Фотий († 891). Покрай съчиненията с екзегетичен и компилативен характер византийската литература се занимава и с летописни работи - хроники и хронографи; в нея влизат още всякакви повести и прикази с духовно, светско и смесено съдържание; но особено силно се разпространяват тъй наречените апокрифни произведения. Всичката тая литература премина и у нас, като определи вътрешния материал и външната форма на произведенията от старата българска писменост. Новата вяра, предадена на моравските и панонски славяни и призната за държавна у българите искаше преди всичко книги, по които да се извършва божата служба в черквите; после дойдоха черковни поучения, с които се тълкуваха мислите на светото писание и се доказваха основите на христовото учение; а за да се усвои подирното още повече и да се затвърди както между самите служители, така и между паствата, преваждаха се догматически разсъждения и се съставяха сборници от слова, жития и различни статии за домашен прочит и поука; редом с тях проникваха и бележки за библейски и други исторически събития от създанието на света до известно по-близко време до писателя. Обаче разсъжденията бяха твърде отвлечени и се показваха с много вити речи, та не можаха лесно да задоволяват ума и да пленят въображението; душата копнееше и за материал, върху който да се отморява от напрежения и да се освежава за деятелност; тя имаше в себе един запас, който отговаряше на досегашните й потреби, с които тя е поддържала своя живот, но той се смяташе за езически и се гонеше от ревнивата нова черква. По това време между народа обикаляше едно християнско учение, съвсем несъгласно с признатото за истинско и прието от княз Борис: то е богомилството. Такива еретически учения се бяха появили и развъдили вече през първите векове на християнството, когато особено се работеше над него, за да се установят напълно неговите догми и обредни форми. Те притежаваха и своя словесност християнска, но просочена с разнообразни елементи из старата религия, предания и философия на езическия изток: нейните произведения шареха изобилно византийската литература. Като прилягаха повече към строя на мислите на народа, комуто даваха ясни и реални разрешения на много заветни въпроси, тия произведения намериха добър прием и у нас, превеждани от гръцки или обработвани по възгледи от народната словесност; от своя страна те извикаха в духовната книжнина полемически съчинения, с каквито и Византия ратуваше против еретиците. Богомилските и други лъжливи религиозни книги отплащаха щедро на младите наши християни онова лишение от пластични разкази и чудесни образи, което ги отвръщаше от книгите на строгото православие; жаждата за такова четмо ни прекара от съседите и някои източни повести с фантастично или дидактично съдържание.

Книжовната ни деятелност от стария период, еднаква по своя характер, представя к своето движение три епохи, които съвпадат с епохите от движението на българската държава и положението на българския народ. От князуването на Борис, при когото България влезе в реда на силните свои християнски съседки, нашата политическа мощ се развива бърже и достига своя връх при Симеон, който пръв се прогласи и призна за цар. Константин и Методий основаха "славянска" писменост, която учениците им присадиха в България, а Борис я взе под свое покровителство. Ревността на тоя княз да побужда способни лица към трудове за просвещение на новокръстения български народ бе наследена и от сина му Симеон, който не само поддържаше при двора си черковни пастири книжовници, но и сам залегна да предаде на български една част от гръцко-византийската мъдрост, в която беше напълно посветен. Българската книжнина постигна за кратко време такива грамадни успехи, каквито направи и българската държава; поради това в историята векът на Симеон е прозван златен век на България. Приемникът на Симеон цар Петър се оказа господар недеятелен и във всичко податлив на внушения, които поставиха България под неограничено византийско влияние. За напредъка на книжнината нямаше вече кой да бди и пристоява, та първите й семена не можаха да се размножат. Черковните служители немареха за своите длъжности, но се отпущаха пред човешки слабости и влечения; от това пък взимаха преднина езическите спомени и наклонности на населението, между което се въздигна с еретическото си учение някой си поп Богомил и помогна не малко да порастат до истинските християнски книги други, лъжливи. Недоволството в държавата от чуждинската и хлабава власт на царя роди западното българско царство, което подир Петровата смърт успешно се бори с византийците, но силата му бе подкосена от вътрешни крамоли и вънкашно надмощие; то падна, а с него заедно падна в 1019 г. и цяла България под византийско иго. Тогава изчезват съвсем и за книжнината царските покровители и отделните писатели: тя живее с оскъдни преписи на старите трудове и с нови някои еретически приноси от безвестни автори и преводачи. Това е първата епоха на старата ни писменост; през нея е траял и старобългарският облик на езика, та можем да я наречем старобългарска епоха. Близо подир два века робство България се освободи в 1186 г. от византийците и се основа второто българско царство в Търново; нашите царе пак почнаха да се грижат - покрай политическата, и за духовната слава на държавата. С тая цел бидоха прибрани в новата столица при Асен I, Калоян и Асен II мощите на св. Иван Рилски, на Иларион Мъгленски и на св. Петка. България изново се повдига до положението, което имаше при Симеон; но пак вътрешни неуредици, вънкашни налитания и разпадането на Византия не й дадоха мир и опора, за да си обезпечи трайно съществуване. Богомилството се ширеше и водеше подире си книги с отречено съдържание, които особено прошариха старото книжно наследие. Узурпаторът Борил бе свикал в 1211 г. черковен събор против богомилите, а Асен II търпеше милостиво привържениците на различни вери. Стотина години след него цар Иван Александър бе принуден да свиква нов събор (1355 г.), за да се изобличи учението вече не само на богомилски, но и на юдейски и други проповедници. Тепърва тоя цар оказа покровителство на книжнината и възбуди по-жива деятелност; от школата, създадена в негово време, излезе бележитият черковен реформатор и писател патриарх Евтимий. Обаче на българското царство не бе съдено да живее нататък: в 1393 г. турците превзеха Търново, и учениците на Евтимий разнесоха последните издънки на българската книжнина по Сърбия и Русия. Това е втората епоха на старата ни писменост, епоха среднобългарска, през която трае среднобългарският облик на езика. Третата епоха - епоха на робството, съставя онова бедно живорене на народния дух, с което той едвам избегна изпод дългото пагубно насилие на турския завоевател и на гръцкия пастир натурник, та към втората половина на ХVІІІ век даде белези от ново пробуждане. За книжнина тук може да се говори съвсем малко, защото тя нарядко се обажда като блуждаещ ек от миналата епоха с няколко преписа на черковни и апокрифни книги и с повечко сборници от жития, поучения и апокрифни късове, наречени дамаскини. Народът живя и се опази едничко с езика си и с устната словесност. Паметниците от тая епоха показват следи от среднобългарски език, силно завлечени с новобългарски, който завладява напокон в дамаскините; между това изпъкват и черти от езика на руските черковни книги, та в началото на новата ни писменост образуват известния "славеноболгарски" език.

Постепенният упадък на книжовната деятелност в България и разпространението на българските книги в Сърбия, и особено в Русия докара това, че у нас и на наш език са се завардили твърде малко писмени паметници. Нашето невежество и чуждото преследване са унищожили голяма част от тях, между които и такива, каквито знаем днес едвам по случайни бележки и имена, или пък и досущ не подозираме да са съществували. Произведения от старата ни писменост се намират най-много в руските духовни и публични библиотеки, после някои в сръбските земи и незначителен брой в Рилския манастир и в Зографския на Атон; важни екземпляри притежават Ватиканската библиотека в Рим и библиотеките в Загреб, Любляна, Виена, Прага, Берлин и Лондон. Обаче тия паметници не са излезли всички от първа ръка, но са най-вече втори, трети и т.н[ар]. преписи, чиито автори си позволявали различни промени и по-късни добавки в съдържанието и в наредата на материала; поради това първоначалният им неоткрит още или изгубен вече текст се установява тепърва със сравнително изучаване и веществена критика. От богатата книжнина на IX век не е останало за нас ни едно произведение в оригинален текст (автограф). Такива текстове са голяма рядкост дори и от X и XI век; те са кът и от XII век, но от ХІІІ век насам, зачестяват и стават обикновени от XIV и XV век. Колкото по-рано са били създадени произведенията, толкова по-незнайни са останали годината, когато се писали, и името на писача, който се трудил над тях. И в по-късните произведения писачът е именувал себе и означавал годината на труда си, когато е вършил това по нечия заповед или по някой достопаметен за него повод и обстоятелства. Нам са известни книжовни трудове с по-определена дата и имена на видни писатели по предимство от времето на цар Симеон и на Иван Александър с неговите наследници; за датите на всички други съдим по тяхното съдържание и по езикословни и палеографически белези. Но тук може да се случи да спада едно произведение въз основа на такава оценка в една епоха, а самò да е препис от първоначален текст на друга по-ранна епоха; затуй в изложението на старата ни писменост всяка епоха не може да се характеризува с изрично свои произведения и с всички ония, които негли действително е създала.

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.