ДЯЛ II.
ПИСАНА СЛОВЕСНОСТ

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 29. Писаната словесност или писменост, книжнина се явява у един народ заедно с умението му да пренася на "книга" звуковете на своята реч под образа на условни знакове, наречени "писмена" или букви. Без писмо всяко словесно произведение на един индивид ще бъде изказано в жива реч, и ако по своите качества сполучи да влезе между народа, то се слива с устната му словесност, ако ли пък остане досущ особено, то се променя и губи в подвижната памет на своя автор. Само писмото запазва във веднъж за винаги фиксирана форма индивидуалното словесно произведение и създава писменост; а за да се появи то у един народ, трябва животът му да е дозрял до условия, при които да се усеща необходимост от такова фиксиране на словото в непроменливи знакове. Най-напред са захващали народните жреци да си отбелязват молитвите към божествата и славословията, за да ги увардят от възможна промяна; по късно се развива и у самия народ лична самодейност, та се притича към помощта на писани знакове, под които всяко време да може да се чете неговата отбелязана веднъж мисъл. Славянските племена докад били заедно, имали наистина един общ глагол "пиша" (пьс-ати), но той означавал само "чертая", "шаря" (срв. пъс-тър); тъй че те все още не умеели да бележат звуковете от речта си и минували едничко с устна словесност, до когато достигнали да си усвоят едно истинско писмо. А това се извършило много векове подир тяхното разделение и поселяване по местата, които завзимат и днес. Първи се сдобиха със свое писмо славяните, що създадоха и първата славянска държава с политическо име българи; останалите славянски племена почнаха да пишат на езика си тепърва по-късно и с писмо, заето от другаде.

§ 30. По свидетелството на един наш книжовник от X век, Черноризец Храбър, славяните добили напълно стъкмено азбуке от светого Константина философа, именуван в монашество Кирил, когото им пратил Бог, за да ги уведе в разум и спасение; преди това в поганско време те смятали и белязали с някакви "черти и резки", - види се тъй, както и сега у нас некнижни човеци режат на рабош, - па си служили още и подир своето покръщание "с гръцки и римски букви без всека уредба". Понеже никое азбуке не е излизало веднага цяло из ръцете на един изнамирач, но се е образувало постепенно от опити за по-съвършено означение на говорните звукове с писмени елементи, трябва и славянското азбуке, което Храбър приписва на философа Константин, да е било само завършено от подирния, но започнато от по-рано и продължавано дълго време до него. Тъкмо Храбровите "черти и резки" и "гръцки и римски букви без всяка уредба" ще да представят различните степени, които е прекарало то, докад се завземе Константин да го уреди вече окончателно. От времето на тия несъвършени степени на азбукето не са ни останали никакви паметници, та да можем, от една страна, да съдим за неговия характер, а от друга страна, и да определим началото на българската писменост: за тях нямаме и никакви съвременни или послешни вести у съседни или други народи. Срещу това вестите, че славянското азбуке и първите паметници на славянски език си водят потеклото от Константин, са много, и ние трябва да положим началото на своята писменост във времето, когато Константин философ нагодил за славяните едно азбуке съвършено, каквото имали за себе отдавна гърците и римляните; а тая работа той извършил според Храбра в 855 година, вместо която критиката на паметниците и на събитията е принудена да постави по-късна дата (863 г.).

Кога именно е приложил Константин стъкменото от него азбуке в особено писмено произведение и кой е тоя пръв паметник на славянската книжнина, не може да се определи точно, защото нито разполагаме с датувани посочвания за книжовните трудове на Константин, нито пък завардените до сега ръкописи са непосредствени оригинали от негово време. Покрай това известните днес най-стари книжовни паметници са писани с две азбукета, едно от друго различни, та се пита, кое от тях е нагаждал Константин за своите произведения, - дали онова, което по неговото сетнешно калугерско име Кирил се нарича кирилица, или окова, което се знае изобщо под името глаголица? Като трябва да се приеме, че славянското писмо се образувало постепенно през течение на по-дълго време и че Константин пръв го уредил и употребил в книжовни произведения, па и като не е известно точно в коя година е направил той това и с кое произведение, за началото на българската книжнина става важно вече да се определи, дали е по-старо кирилското азбуке или глаголското. Тоя въпрос е занимавал твърде живо и славянски учени, и чужди, и ги е докарвал към различни хипотези както за потеклото на двете славянски азбукета, така и за тяхната относителна старина. Неговото решение лежи в мнението, което днес преобладава, че кирилицата и глаголицата еднакво произлизат от гръцкото писмо, понеже славяните по Балканския полуостров са били запознати с него от сношенията си с гърците и са го нагаждали вече да означават с буквите му и свои звукове; те без друго са употребяли за своите повече практически цели онова курсивно, бързописно, "малко" писмо, с което си служили и гърците за частни и писалищни работи. От него тъкмо писмо, от типа му от ІХ в. напред се извождат буквите на глаголицата; колкото за кирилицата, нейните букви сами по себе сочат към гръцкото унциално, "голямо" писмо, което се употребяло в литургическите книги; буквите за чисто славянски звукове, които гръцкото писмо не е могло да означава, се гледат в кирилицата като заети из глаголицата, и това дава на подирната по-старо съществуване от първата. Самите черти на глаголицата са по-стари и неугледни срещу по-новите и стройни черти на кирилицата; и от намерените до сега най-стари паметници стоят от всяка страна по-напред глаголските, а после идат кирилските. Вероятно глаголското писмо е нагодявал Константин за съвършена книжовна употреба, и с него ще да са били писани неговите трудове на славянски език. Зарад литургическия характер на тия трудове и на другите след тях скоро почнало да се прилага и нагодява кирилското писмо, което напокои съвсем изместило непрактичната глаголица; - нея ще са изнесли Константин и брат му Методий из югозападните славянски области на полуострова, когато ходиха на север у моравските и панонските славяни, а техните ученици ще са намерили почва за употреба на кирилицата, когато преминаха на юг в България, да работят при двора на цар Симеон.

Трудовете на Константин, с които ние захващаме българската писменост, па и трудовете на брата му Методий и на техните близки последователи са били писани на език, наричан тогава ; едвам по-сетне се среща в книгите и означението "български език". Под тоя "словенски език" трябва да се разбира езикът на ония славяни, между които ще са го усвоили отрано Солунските братя. Когато моравският княз Ростислав поиска от Цариград наставници във вярата за своите славяни, император Михаил отреди да отидат Константин и Методий, защото първият бе доказал своята способност да брани и посажда християнската вяра в мисията си у сарацините и хазарите, а двоицата като солунци знаяха отлично по "славянски". Преди да тръгнат за Моравия те са превели на тоя език най-необходимите за първо време свещени текстове, и без да се отбиват нейде по пътя си стигнали у Ростислав, дето били приети с голяма чест и служили веднага по "славянски" пред народа. Езикът на моравските славяни вече тогава си носел особените черти на чешкия клон от западните славянски езици, а също и славяните от Панония, между които проповядвали светите братя на пътя си за Рим. говорили с особености на друг език от южно-славянския клон. След смъртта на Константин Методий продължавал да развива като моравски епископ славянското вероучение между моравци и панонци и заедно с учениците си превеждал нататък свещените и богослужебни книги; обаче в тях и азбукето било нагодено по гръцки образец за славяни, които живеели в прями сношения с византийския свят, и езикът показва заети гръцки елементи и конструкции, па и съдържанието върви по обреда на източната православна черква; чисто панонски белези и латинско-немски влияния има толкова малко, че целият състав на тия книги говори ясно за произход византийско-славянски. Поради това на тия първи паметници на писмеността не е ни панонски, ни някой общ славянски, но жив език на славяните от Македония, които са населявали и околностите на Солун, дори отчасти и самия град. В онова време езикът на македонските славяни не е бил общ и на другите най-сродни тем славяни на Балканския полуостров, но все пак е принадлежал към една и съща цялост с езика на славяните от българската държава, наречен по-сетне български, както и днес македонските говори образуват същата цялост, с говорите от подунавска Българин и Тракия. Въз основа на това ние взимаме "славянския" език на Константин и Методий за стар български език и внасяме техните писмени трудове, както и трудовете на учениците им в българската писменост. Щом се помина в Моравия Методий, неговото дело изпадна под гонение от страна на враждебното латинско духовенство; учениците му повечето се пръснаха, а само най-близките прибягнаха под покровителството на българския княз Борис: той ги посрещна в земята си ласкаво, оказа им голямо благоволение и те пренесоха там почнатата в Панония "славянска" писменост. При двора на Борис и на приемника му Симеон първоначалните литургически славянски книги се подмениха в посока на езика на мизийските славяни и оправиха своето съдържание, та се явиха във втора, българска редакция; между туй първата, панонската редакция се удържа по-непокътната в Македония и на север от нея, в Босна. Обаче българската редакция получи силно развитие, та с време заглуши съвсем панонската, като претърпяваше и сама значителни формални промени под влиянието на особеното развитие, що добиваше българският език.

§ 31. Българската писменост, зачената по всичко вероятие с глаголско азбуке по езика на македонските славяни от Константин философ солунски в Панония и продължена после в сама България, брои дните си приблизително от онова време, когато биде засветено и покръщанието на българския княз Борис, който прие християнството направо от византийския двор в 864 г. Тя възникна тутакси в служба на религиозни потреби и остана в това си призвание през всичките векове дори до нашето възраждане в началото на това столетие. Като мина от моравските и панонските славяни у нас, тя се разцъфтя бърже до еднаква висота с другите съвременни литератури в Европа. Заедно с наши писачи и учители тя премина и у сърбите, които още до XIII век се намираха под влиянието на България, и у русите, които я приеха в помощ на християнската вяра в X век. У тия народи тя се знаеше под името "славянска" писменост и така се поддържаше особено в православните черкви, дето езикът й се обърна на свещен. Между сърбите "славянският" език понесе някои промени по свойствата на сръбския език, а между русите той изпита същото по свойствата на руския език: старобългарската писменост доби една сръбско-славянска редакция и друга руско-славянска; под формата на тия две редакции се е развивал старият период на сръбската писменост и на руската. За много произведения от своята писменост, които не са се опазили в наши ръкописи, ние заключаваме по техните намерени обработки на сръбско-славянски или на руско-славянски. Обаче и самият български език не е остаял все оня, на който бе изработена богатата книжнина в царуването на Симеон: съгласен изпърво с народната реч, той по-нататък изостая надире от чертите, що си е развивала и присвоявала тя през живота, и напокон се принужда да им отваря полека-лека място и в книгите. Вече към края на XII век старобългарският език се заменя със среднобългарски, а тоя от XV век насам отстъпя на днешния новобългарски. Тия периоди на българския език са се захващали в говора всякога по-рано от времето, когато завладяват и в книжнината, и са траяли в подирната по-дълго отколкото в първия. През XIV век настаят по-живи книжовни сношения между българи, сърби и руси; техните владетели залягат ревностно за славянските православни манастири на света гора Атонска, дето се намираха български, сръбски и руски калугери книжовници. Тук се срещнаха славянските книги в три различни редакции и между славянските братя се завързаха по-широки заеми. Много наши и сръбски ръкописи се разнесоха по Русия, а от там навлязоха на юг руски произведения. Общата вяра на братята по език и еднаквата форма и назначение на книжовните трудове водеха към мисъл, че това са произведения общославянски, които не принадлежат на никое от племената отделно. Подир падането на българското царство, когато и домашните занятия с книжнина току-речи престанаха, и езикът на народа бе тръгнал вече по новия си строй, българските читатели почнаха да се обръщат за книги към по-близките до себе сърби, па да схващат като "сръбски" и стария език на нашите ръкописи. По черквите се явиха печатни книги, които излизаха от ХV в. из сръбско-славянските печатници в западните сръбски земи и във Венеция; обаче под турското неприязнено владение това печатане трая едвам до XVII в. Тогава почнаха русите да издават черковни книги не само за своя народ, но и за другите православни славяни. С тия издания се разшири у нас руско-славянският език, та доби изключително право в черквите като "свещен" език на православието у славяните и дори като "майка" на всички славянски езици. Под това криво схващане той се мислеше едничко достоен и способен да бъде орган на всяко словесно произведение, понеже е бил вече такъв и в старата ни книжнина. Черковнославянският език наложи своя характер върху първите книжовни трудове на нашето възраждате от втората половина на XVIII в.; и у нас се роди особен славянобългарски език, който имаше да се бори с чистия народен език до половината на сегашното столетие, та да си извоюва най-сетне правото, с което се ползува вече до днес.

Според езика, с който се е писала в различни времена българската писменост, според съдържанието и посоката, що са преобладавали в нейните произведения, и според положението, каквото е имал тогава българският народ у дома си и между своите съседи, тая наша писменост или книжнина се дели на два големи периода: стар и нов. Старият период, от когато се захваща българската книга, обзима всичкото време колкото сме имали свое царство, като се простира и върху ония векове, през които подир падането под властта на турците, българите постепенно губеха своята народна свяст, докад настана пак време да се пробуди. През тоя период книжнината мени наистина първия си старобългарски език на среднобългарски, па бе почнала и съвсем да пише по новобългарски; ала религиозно-нравственото съдържание на произведенията и тяхната посока за набожна поука остаяха все същите, понеже се преписваха едно от друго и се предаваха от дядо на внук. От втората половина на XVIII век настая новият период, когато на българина се заговаря за неговата народност, ако и на език славянобългарски, и му се показва път за просвещение, което се извърши напокон по език чисто български и заздрави днешното ни съществуване. Писаните произведения от тия два периода съставят старата и новата българска литература.

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.