Дял I. Устна словесност

А. Песни.
4. ИСТОРИЧЕСКИ ПЕСНИ

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 18. Песните, в които случката или събитието е известно дело на определено лице и по значението си отговарят на определени политически отношения от народния живот, могат да се нарекат по предимство исторически. И юнашките песни говорят за политически отношения от живота, но те ги схващат повече под образа на чудесни подвизи на лица, чийто характер е обработен поетически; в историческата песен личното дело сочи направо към действителността. Поезията често си служи с формата на юнашката песен и за едно лично историческо дело, както и наопаки - действителните черти на такова дело пренася върху подвизите на един герой; с това се заглажда пределът между юнашката и историческата песен, и може да се отличи само с помощта на издирянията върху типическите лица на юнаците и върху подробните отношения от историческия живот. Всичкият материал от нашия исторически епос представя събития и лица, що спадат към две различни епохи: едните са от времето до нашето окончателно покорение от турците, а другите от времето след това; броят на първите и до сега не е особено богат, па вероятно няма и да достигне до по-значително количество с нататъшни записвания из устата на народа, а броят на вторите е безкрайно голям, според онова нищожно разнообразие, което се заключава в представените в тях фактове. Животът ни от епохата на робството печално се движи под силни впечатления от суровост и произвол на завоевателя; потресен дълбоко от тия впечатления и предаден на своята скръб, народът напусна своите спомени от дотурската епоха, загинала за поезията със своята непосредственост.

От епохата до нашето поробяне най-важните лица и събития в песните са ония, които се отнасят към домашни царе. Такъв се споменува у нас току-речи едничко цар Иван Шишман, при когото се довърши съществуването на българската държава, и се споменува най-често под името на царя Иван Асен II, при когото тя прекара последната си най-голяма слава. Столицата на държавата, Търново, биде превзета в 1393 г. и бидоха изгорени царските палати и църкви на Трапезица; сам царят, според преданията и песните, паднал в бой на "Софийско поле". Над село Кокаляне, в пролуката между Лозенската планина и Витоша, се показва скала Урвина, дето се бранил "цар Асен" против турците и загинал от издайство на една баба; там стои вкаменена и царицата, която бягала по планината с бозайниче на гърди: мъжът й я преследвал, защото отстъпила на турско насилие, и тя скочила от скалата да се убие; а от млякото, което капало по камъните, никне и сега ситно бяло цвете. Поезията намерила и в злополучната съдба на последния Шишман сюжет, дето да вплете и чужди нему елементи: и тука имаме пак мотив за неверство, а пропадането на царството, на царя и царицата, се предвещава от царьов сън, че се припукало небото, затъмнили се слънцето и месецът и изпопадали звездите. Крали Марко е "зет" на цар Шишман. Царят се жени за дъщерята на латинския крал и не кани на сватба своето най-малко внуче "Мирче": по съвета на майка си Мирче все пак отива под образа на "овчар табарина" и оказва на вуйка си преголяма услуга, като му печели невестата с три подвига: прекарва стрела през пръстен, познава от три ябълки коя от коя е година и от три девойки коя е самата невеста. Мирчовият брат Радул бег от Букурещ е канен у Шишман в Търново на кръщене; същинската цел на царя била да погуби Радул, но подирният с другарите си досеща измамата и си отмъстява, като отсича Шишману ръцете и краката. В тия песни се съдържат отгласи от походите на Ивана Шишман против маджарите, да

ги гони из Видин, и от отношенията на влашкия войвода Мирча към тия походи и изобщо към действията на турските султани против отделни владетели на Балканския полуостров. Иван Шишман е воювал против Мирчовия брат Дан войвода, за когото пеят някои наши коледни песни. За "цар Петър" разказва песента как дарува сватбарите си с златни дрехи, а преданието допълня как постепенно отстъпял пред турците от Видин в Ниш, па в Пирот, в София и напокон се преселил в рая; тоя цар е Петър Делян, който вдигна подир покорението на България от византийците въстание, успешно се бори като български цар и най-сетне, от предателство, свърши живота си в гръцки плен в 1041 г. Под името на Костадин бег в някои песни се открива княз Константин, владетел на сегашно "Кюстендилско", съвременник на Марко Кралевич, с когото и загина заедно в сражението против Мирча; обаче най-често в песните за цар Костадин имаме оногова Константин XII, при когото падна под турците византийското царство. Разиграло се Черно море и Бяло море, та бие в манастира "Св. Никола". Спуща се гълъб и изтърся изпод крилото си бяло писмо, което казва, че турчин ще превземе Стамбол. Поп Никола, който чете писмото, обажда на цар Костадин, а той не вярва: "кога стане тая риба от скарата, тогава ще влезе и турчин в Стамбол", отговорил царят; и както се пекла рибата пред него, оживяла и скочила във водата. Мотивите на тия песни са преминали у нас от гърците. Пропадането на българското царство се мотивира в нашите песни изрично с една извънмерна надменност: българите влизат в църква с кон, с маждрак си взимат нафора. Бог се уверява за жалбата на Христа над това богохулство чрез два гълъба, та праща турци да отнемат на българите царството, за да се не вдигат наголямо.

Особени черти от дотурската епоха са възпроизведени и в песни, които инак не бият на очи с някое важно име налице, но говорят за отношения, които и да са възможни и за робската епоха, имат началото си в живота ни преди нея. Чертите за поход на юнак по царска заповед на война, за налог, определен върху населението от някой чужденец, за боляри и болярки, които упражняват своя власт и влияние върху села и градове, върху момци и девойки, за препирня между войводи, кой повече робе има, или земя владее, или пък най-сетне яко кале притежава, - такива черти от песните бива да се смятат, че са отражение на дотурската епоха; те могат да се срещат и в песни, които по други някои от чертите си да спадат към робската епоха, ала то ще означава само, че поради сходство на поводите и ситуациите народната словесност смесва взаимно и различни времена, лица и случки. Царю не достигат юнаци да се бие с неприятеля: праща за Симона юнак и наръчва да го вземат, както го намерят. Симон тъкмо се жени и е принуден да остави млада невеста, която му дава китка за белег на верност през девет години. Воюва Симон, па се забравя; на деветата година конят му напомня за китката и го кара да иска от царицата да го отпусне вече дома. Вместо Симона се среща Павле, синът на убития от турци Мъгленски крал. Майката жени Павле в Будим, и когато да го посреща вече с невеста, иде писмо да върви на бой. Нататък песента замеся мотиви, които изобщо намираме в битовните песни за невярност на съпруга и отмъщение на измамения мъж. Павле се прочул велик болярин, по-голям от царя и от везира; царят го вика на отговор. Павле е хитър: съблича лепа премяна, отлага калпак самурен, па се явява пред царя в дрехи кирливи и на куцо магаре. За отговор на царя казва, че е станал болярин с труда и имота на своите девет сина и девет снахи, - между тях и той десети. Царят се задоволява и го отпуща с здраве. Наши царе са давали на победителя във войната свои синове за заложници; а друг път царски наследници са се избавяли от плен или погуба с бягство, та в по-благоприятно време пак са се явявали да дирят своите права. Някого от тия царски наследници можем да дирим и под мотива за "изгубеното царче". Слугинята Мария изнесла царчето да гледа в Цариград дунанма; загледала се, а в туй време царчето липсва. Тя го намира в Будим, но там й предлагат богати дарове, само да го не издава. Веднага с покорението на българското царство настаят гонения на видните политически и обществени лица: едни от тях измират в плен, други в бягство, а трети се предават на милост, като приемат и доброволно или с насилие турската вяра. Робене и турчене са две явления, които непосредствено свързват в поезията дотурската епоха с робската. И в песните са създадени въз основа на това два мотива, които сподирят смал не навсъде явленията от нашия исторически бит. Вече цар Иван Шишман засвети тая наша съдба, като даде сестра си Кира Тамар на султан Мурад I, за да потвърди спрямо него своето подчинение: цар Мурад поиска да потурчи бялата българка "Мара", но тя си не даде вярата.

§ 19. Положението на българите под новата мюсюлманска власт се влошава преди всичко от страна на религията: за да се държи по-здраво между покорените християнски маси, завоевателят поселява в средата им от време на време мохамедански поселенци и се стреми да налага своята вяра. Цели области бидоха превзети под условия, че населението ще се ползува с права на владетелно племе, ако замени християнската вяра с мохамеданска. Други приеха срещу малки политически изгоди да вършат войнишка служба зарад султана, а за неговите полкове се бореха и млади момчета, които се възпитаваха в турски военни фанатизъм. Нашата народност, която трябваше да вардим от погуба, се сля с вярата, върху която мереше завоевателят. Хубава Мита продава нейде пития: минуват трима татари, млади бекяри, пият до душа и кога да си тръгнат, отнасят и нея. Мита си има любовник по сърце, ала сега е в плен, откъсната от свой род и облечена в чужда носия. Тя се вайка и чуди, що да прежали: дали своето българско рухо или своя вилает; - и вярата, и отечеството й са еднакво скъпи и тя не може да има утеха в едната загуба пред другата. Турци са пленили и жална Кана, та я турили в тумрук, защото не иска да си даде вярата. На майката става трудно и свидно, и тя уговаря Кана да преклони глава; но дъщерята още по-твърдо стои за "българското", което превъзнася за по добро и още повече възбужда против себе мъчителите. Най-сетне под техните мъки тя дава душа, ала "вяра не даде". Пленът отчуждава един от други членовете на челядта и на народа; явленията от него са изобразени в мотиви, дето е намерила отглас легендата за кръвосмесителя. Домашният момък Стоян си търси прилика за женитба и я намира в лицето на Ганка Белканка, която е чифутка. Стоянова майка скланя да се вземат, защото "чифутка става българка": в дома на мъжа си тя ще приеме българските обичаи. Но когато Ганка се освобождава от плен и отива със Стоян на венчило, поповете се вкаменяват: оказва се, че младоженците са брат и сестра. Същите отношения са възпети и в яничари, които бяха от български род, но потурчени и упражнени в турската религиозна суровост; те извършиха на своите господари добра служба откъм нашето отчуждение от вяра и народност.

Яничари пленили влашката земя и Добруджа: всички пленени са посечени, остаят само момите, които яничарите делят помежду си. На млад еничарин се пада руса Драгана: кога да влязат под шатъра, черна земя пламнала в огън и дъжд кървав почнал да вали; разпитват се двоицата, и излизат брат и сестра. Турците отнемат от поробените християни всякой най-скъп залог за щастие; образът, що означава това в песните, състои от елементи с понятието за дъщеря, мило чедо, жена. В тия користи се схваща идеята на тяхната власт. Произволът спрямо покорените християни се обръща и на непокорство спрямо властта на владетеля. Всякой хитрец и енергичен честолюбец си присвоява различни права за насилие и грабеж за лична сметка. Единството на държавата се разклаща: явяват се турски независими паши, които си присвояват султанови владения; явяват се и всякакви орди, които тревожат независимите паши, па грабят и палят повсъде, дето минат и не получат доброволно искания плен. През едно село минали татари и намерили го пусто: те решават да пленят гробищата. Всекиму се падат по три гроба, а също и на Стоян, който от малък е поробен у татарите и върви с тях. Стоян разкопава две прясно заровени жени и един момък, дори още живи; посича ги и ги обира. Откак лежал болен 9 години и изповядва на майка си тоя най-голям грях, тя го проклина да лежи още толкова, защото посечените в гробовете били негови невеста, снаха и брат. Срещу това и от ужасното и ожесточено население се издигат лични войводи със свои дружини, които гледат да отмъщават на султановнте слуги и на пашовските и други грабителски орди. В тия дружини или чети нерядко влизат и моми, които по наследство продължават делата на свои предци войводи. Така се поддържа у народа надежда и на своя собствена мощ. Тя е изразена в исторически мотиви за борба на стари и млади войводи за вяра и правда, и още повече се закрепяше и в по-ново време, откак слабо се оправдаха очакванията за помощ отвън. От нея произлезе и последното наше въстание: един епизод от него е обзет и в изкуственото някак съдържание на песента за Иванча Панов Търновец, който подготвял "народно" движение с Цанката "Дюстабанката" и учителя Киро "Петрович".

Войводите със своите дружини изпълнят най-голямата част от историческите песни на робската епоха: те са известни там най-вече с името хайдути, от което и тоя дял от нашия епос се казва хайдушки. Началата на хайдутството спадат още в последните векове на българската държава; само името хайдутин е пренесено у нас по-късно из маджарския език, дето е означавало изпърво пешак солдатин, а после пазач и разбойник. За първообраз на българските хайдути може да служи родопският Момчил, който се скиташе със свои войници по земите на околните владетели. Подир падането на българското царство нашите политически условия образуваха още по-добра почва за действия на хайдути. Чужди владетели навлизаха в България, за да гонят турците; към тях се придружаваха и местни лица от стари знатни родове или прости волници с особени чети, за да изкарат по-голям успех за страната от такива движения. Побуждани от свои знатни сънародници, които бяха намерили от турската мъст убежище в католишката вяра, българите вдигаха към края на XVI в. въстание с център в Търново. Надеждата им на маджарския крал и на влашкия войвода ако и да остана неосъществена, те пак продължиха своите движения и ходатайства пред съседни западни държави през втората половина от XVII в. Като не дочакаха от там никаква облага, най-сетне обърнаха очи към Русия. Нейните войни против турците през XVIII и XIX в. все имаха зад себе и движения на християните от Балканския полуостров, които винаги даваха и свои помощни на русите чети и войводи. Така се бореха за своя народ против турското господство и нашите хайдути, които имат свои побратими и у сърбите, и у гърците. В хайдушките песни се възпяват под своите имена войводите на чети, и техните дела състоят винаги в бой с душмани било за избавление на нещастници, попаднали в ръцете им, или пък изобщо за отмъщение в името на кърваво обидената народна чест. Понякога войводата изпада в тъмницата или в оковите на душманина; тогава песента или го избавя из затвора и веригите, или пък го сподиря до мястото на смъртта му. Народът се изказва навсъде със симпатия за своите хайдушки войводи; рядко има някой да е бил проклет от него, но и то бива само тогава, когато се е гонила изключително разбойнишка цел, а не справедлива мъст народна или поне лична. Ние не притежаваме богати летописни бележки, по които да могат да се определят по-близо и историческите имена на различни войводи и техни байрактари, а също така и техните подвизи. От песните се знаят най-вече Страхил на Пирин планина, Чавдар и сестринецът му Лалуш в Софийско, кърджалият Стоян Индже и байрактарят му Кара Кольо в Ямболско; от времето на Пазвантоглу стана известен в западна България хайдут Велко, а в Охридско е прочут Кузман капитан; от по-ново време влязоха в песните и Хаджи Димитър със Стефан Караджа. Много пъти събитието или случката в хайдушката песен е типическо: неговите виновници под своите различни имена са си толкова подобни, че осъществяват една типическа идея, която ни обяснява значението на хайдушката чета и на войводата й за народа: тя е отплата по личен повод, но за общо удовлетворение.

§ 20. Външният строй на песните, техният размер зависи от ритъма на напева: както се движи напевът или мелодията по темп и тактове, така се нареждат и думите от речта по съответни части според своето ударение и граматична връзка. Размерът на народните песни поради това е досущ отличен от оня размер, който се държи в книжната поезия: той не се води по срички и определени видове стъпки. За да се чете правилно една народна песен, която е отделена от своята мелодия, но е записана тъкмо съгласно с нея, трябва да се вземат няколко стиха откъм ударението на техните думи според говора, па да се открие кои от тия ударения прибират около себе думите в една ритмична част, та стоят като главни, и колко такива части съдържа стихът според тия главни ударения. Броят на сричките и мястото на ударението може и да не бъдат същите в съотвтните ритмични части на два стиха, но те изпълнят винаги същия такт и темп. От това става, че в известни ритмически части на стиха се вмятат някога и излишни срички, които са или особени възклицания, или думи за обръщения, или пък към стиховете се пригуждат и постоянни ритмически части във вид на припеви или рефрени. Различните видове песни имат и свои най-обикнати размери: в тях влизат от 4 до 14 срички, които се разпадат на 2 до 4 групи и съставят една ритмична редица или стих. Въз основа на такива обикнати размери, по които се нагажда и съдържанието на песните, могат, да станат и разпределения, между такива от тях, за които е мъчно да се каже по съдържанието дали са напр. любовни, пролетни или други. Вярното записване на песните съгласно с техните напеви има специално значение и за издиряне на прехода на едни песни в други.

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.