Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Дял I. Устна словесност

А. Песни.
3. ЮНАШКИ ПЕСНИ

Александър Теодоров-Балан

web | Българска литература. Кратко ръководство

§ 14. Като се развива първоначалната лирическа песен, в нея може все повече да се усиля описателната страна: тя се предава във вид на случки и от това песента придобива епически характер. Песента, що придружава обредите, като се отделя от времето за пеене и от мястото за действие, преобръща своите образи в определени случки и събития, за които може да се пее във всяко време и на всяко място. Най-напред тая песен докарва във взаимно действие съществата, в които са олицетворени природата и нейните отношения към човека; самото действие става отделно от физическите явления, ако и да си служи с тях като със средства; то се вярва като мит, дето действуват божества, и песента за него е митическа. Нататък вместо олицетворенията на природата и на нейните отношения към човека се явяват представители на самата човешка мощ; техните дела имат всеобщо значение и по размерите си прилягат на свръхестествени същества; тия мощни представители в чисто човешки образ са герои, или юнаци, и за тях се пеят юнашки песни. Напокон идат и лица из средата на самото общество, които действуват за общи или частни стремления, що движат човешкия живот; песните за такива лица са исторически, било за цяло едно племе, или за мъничка негова част.

Българската устна словесност не може да се похвали с митически песни, защото народът не е достигнал да създаде и свои определени митове. "Вихри" и "ветрове", към които се обръщат песните за услуга, или които "отнасят" от тука хубава мома, са поетически представления, в които природните явления още задържат своите физически признаци; те се представят и като "стии" (ед. ч. "стия", стихия), в Западна България обърнати на стихийно същество "сприя" (срв. "спри-хав" човек). Поетическото представление се изпълня от фантазията с нови елементи и с по-сложни свръзки между тях, та от него излиза и цял поетически образ, една обработена метафора. Стихиите стават "сестри на самодивите", на които и помагат в борбите с млад Стоян; а "самодивите" или "самовилите" са вече женски същества, които живеят в горите под сенчести дървета и в полята край бистрите води. Олицетвореното в тях живително действие на облачната влага е развито в пълен образ на богини, еднакви с гръцките нимфи: те хранят растителността, дават сила на човека, па влизат с него и в по-интимни сношения за любов и съпружество. Такъв поетически образ е вече представление митическо, от което тепърва може да произлезе и съвършен мит: за тая цел трябва митическото представление да отдели своето божество като свръхестествена личност, да го постави в определени отношения спрямо други подобни нему божества и спрямо човека, та в създадени от това извънредни дела и събития да изобрази целия му живот и характер. А българската народна словесност няма подобни митове нито в песни, нито в прикази (сказания); тя е завардила в себе някои митически представления, които и влизат като митически черти в основата на словесни произведения с религиозен и битово-исторически характер.

§ 15. В нашите сборници се различават един вид "стари и самовилски песни", редом с които се поместят и тъй наречени "църковни". Подирните разказват за случки, дето участвуват свети лица от преданията на християнската вяра; тяхната служба в "старите" песни вършат самовили и самодиви, които са божества от предавна езическа вяра, по-после смесени и с други митически, наши и чужди представления. От основните думи вила и дива произлизат тия названия "самовила" и "самодива", от които първото се среща повече в Западна България, а второто в Източна; "вила морска" или "самогорска" е определена така според мястото, дето обитава. Еднакви със самовилите са змейове и змеици, в които са олицетворени облаците и светкавицата или небесният огън; змей "огнен" или "горянин" се казва според неговото качество или обиталище. Вилите са божества добри: те кърмят юнаците, дават им сила и се борят с тях; обичат танеца и пението, любят се с човека и се женят; - но те стават и зли, като погубят моми и момци, които са ги обидили с хубост или разгневили със сила. От тая страна вилите са съединени и с юди, които са зли духове; те се именуват и "самоюди" или "юди самовили". Вили и юди биват и наречници, дори и при рождението на Христа от Мария.

И змейовете са подобни на вилите в своята наклонност към юнаците, в своите борби и любов; обаче и те се изобразяват като пакостни духове особено за моми и момци. Змеят отговаря на гръцкия дракон, па се явява и под чуждите имена "ламя", "хала тройноглава", "аждер ненаситни"; когато минава през гора, дърветата без вятър лягат, а минава ли през село, то без огън се запаля; той се преобръща най-често на "мечка стръвница", която се бори с юнаците. Като зъл дух змеят е преминал в образа на змия да означава и дявола в християнството; а като дух благодетел той се почита в домашните змии и смокове. Както самовилата, и змеят се намесва в пленителното умение на човека: на Добре кехая из кавала излиза змия и смъртоносно го ухапя.

Ясни черти от митическо представление на върховното божество на светлината, ако и още с физически признаци, се съглеждат в песни, дето юнак се хвали с коня си, че ще надмине и слънцето. Слънчовата сестра, която чува хвалбата, обажда на брата си: слънцето и юнакът се надварят, и вторият печели облога - слънчовата сестра. Между тия песни се е изработила и знайната песен за "женитбата на слънцето". Хубава Грозданка излиза на двора, слънцето я съглежда и смаяно се спира, та грее на едно място три дни и три нощи. Най-сетне се връща у дома си на вечеря; пита го майка му защо е закъсняло. Тогава то разправя причината и придумва майка си да иде при дядо Господ, за да позволи да му вземе за невеста хубава Грозданка. Дядо Господ скланя. На Гергьовден спущат златни люлки: Грозданка отива да се люля, люлките се вдигат и я отнасят. Майка й наръчва след нея, кога се венчае, да говее девет месеца; Грозданка чува да говее девет години. Толкова време тя не говори; от това на слънцето много дожалява, и то праща майка си да му избере друга невеста. На венчилото Грозданка служи за кума. От свещта й се подпаля булото на невестата, и когато тя изказва Грозданки своя укор, Грозданка за пръв път проговаря. Слънцето се зарадва, че не е "няма немица", връщат втората невеста, и се жени за Грозданка. Мотивът за женитба в тая песен е основан върху представлението за опасната хубост, което се среща и в други песни; а отношенията между дядо Господ, слънцето и майка му са едничките черти за митическо схващане и още твърде елементарни и усамотени да образуват и мит.

Обширни митически предания и песни из словесността на българските помаци и мърваци в югозападните клонове на Родопите и на Доспат, в областта между Демир-Хисар, Неврокоп, Доспат, Демир-Капу и Струма, изнесе пред света бошнякът С. И. Веркович; обаче те се смятат и до сега още лъжовни, измайсторени и подправени от издателя им в съдружие с някой прекален български патриот. Веркович бе обзела мисълта, че не е възможно да няма българският народ такива предания напр. за Орфей, за Александър Македонски, каквито имат и гърците, понеже тия две лица в гръцката поезия произхождат от Тракия и Македония, а тука са от най-старо време заселени българите; покрай това южните славяни, които се славят с богата и свежа народна поезия, трябва да пазят в нея и спомени от времето на своето заселение по Балканския полуостров и за своите първоначални жилища и култура, а такива спомени, като не са били открити до тогава, ще да се намерят негли най-вече у западните българи, които са живели в съседство със старите гърци. Така Веркович се спусна в 1856 год. да дири между тях словесни произведения от митически времена. До 1860 година той успя да събере само обикновени "женски песни", които издаде в една книга в Белград; но вече към 1867 година един от неговите приятели, към които се бе обърнал за съдействие, го зарадва с намерена песен за "Орфен юнак, млади свирелджия". Това откритие Веркович побърза да напечата в една руска книжица под име "Древняя болгарская песня об Орфее", представена в Московското етнографическо изложение в 1867 г. Откритието даде смелост за още по-настоятелно дирене, и в късо време Веркович разполагаше с материал от песни в 250,000 стиха! Той се отнесе до учени лица в Белград, Загреб, Прага, Москва и Париж, та им представи всичкото значение на своето откритие и образци от него, като ги молеше да заинтересуват с това света, па да му помогнат сега да издаде набрания материал. Френското правителство определи в 1872 година своя консул в Янина А. Дозон, да иде и провери на място, дали съществуват наистина у населението песни и предания, каквито е записал Веркович. В Белград се отпечата между туй в 1874 г. една част от материала под чутното име "Веда" на славените, I том; а в същата година излезе в известията на чешкото научно дружество в Прага разсъждение от И. Иречек, който доказваше, че "Ведата" е груб фалшификат: размерът на песните се намираше съвсем противен на ритмичните свойства на чисто народните произведения, а тяхното съдържание с митовете за Орфен, за Александра Македонски, с индийските божества Игна и Вишне не можеше да се докаже за един народ, който преди да засели Балканския полуостров е живял заедно с другите славяни, а откак го е заселил, бил е затворен в своите землища от други народи. Същото поддържаха и други чешки, френски и руски учени; а за отбрана на "Ведата" се изказаха най-вече Л. Гайтлер, който в едно пътуване на изток в1875 година споходил и Македония, и Флигиер. В своето разсъждение "Поетическите предания на тракийците и българите", Прага, 1879, Гайтлер привежда следната песен за сватбата на Браилския крал с мома Дурида, дъщеря на Юдинския крал. По небето се срещат денницата и вечерницата, па си разказват, що са видели в дворовете на Юдинския крал. Там дошли сватовници за мома Дурида; но баща й ги убива. По молба на вечерницата, денницата праща на помощ Рамяна, който да възкреси убитите, но и той пада мъртъв. А Браилските сватовници имат облог със седемдесет краля, че ще доведат със себе си невеста мома Дурида. Ето защо откак пада и Рамяна, Дурида праща слугинята си да намери в гората билка "потаклива!" Билката не израсла нийде. Слугинята се обръща тогава към два облака, те задъждяват, образува се езеро, а среди него израства исканата билка. Като не може слугинята да прегази езерото, явява й се старец, та й дава нож да си издълбае враница от тимяново дърво. Тя доплува до билката и занася я на Дурида: мъртвите се съживяват. Дурида ги съветва да доведат Орфен, който ще унесе Юдинския крал със свирнята си, и те ще могат по-лесно да му вземат дъщерята. Тук взима участие вечерницата, която завожда три краля при морския крал, намира Орфен и го кани да иде с тях у Дуридини. Орфен си туря крилата, а денницата дава крила и на другите съпътници, та прелитат в дворовете на Юдинския крал, когото Орфеновата свирня упоява. Сватбата на Рамяна с Дурида е готова вече да стане, ала не щат да вземат участие и ония седемдесет краля, които са се обложили с Браилския крал. Свирнята на Орфен упоява и тях, та се свършва най-сетне веселбата, а в туй време вечерницата свети на сватбарите. Чертите за Орфей припомнят тука едно място от поемата на дубровнишкия поет Гундулич (1588-1638) "Осман", дето по повод на войната между поляците и турския султан Осман в 1621 г. е изобразена борбата на християнското славянство против мохамеданството: в III песен Гундулич възпява "славния българин" Орфей, който с любовните си песни е възпирал много пъти бързия ток на Марица, за когото сърби и българи приказват как със стройните си звукове от глас и струни е укротявал буйните ветрове и е събирал около себе птиците от гнездата и зверовете от горите; освен него българите и сърбите знаят и "Александра сърблянина". Преданията за Орфей и за Александра Македонски, които приписва Гундулич на българите, водят Гайтлера към заключение, че и Веркович е внесъл във "Ведата" произведения, които са отдавна съществували у народа; обаче възможно е да бъдат такива произведения и в ново време съчинени въз основа на поетическите волности на Гундулич. Съдържанието на цялата "Веда" съставят стари божествени и исторически митове, митически песни и химни за тържества през годината, за случки из челядния живот, песни за културни открития (плуг, четули, лоза, сиренье), прозаични късове и приказки за потеклото на змейския род, за богове и човеци, за боеве между великани и др. Грамадата на материала, разнообразието на елементите в него и вътрешната свръзка между тях убеждават Гайтлер, че "Ведата" е създание не на единична фантазия, но на дух народен, който е работил дълги векове. Митическият градеж на "Ведата" е смес от славянска и неславянска част, които не могат да се отлъчат една от друга; а неславянската част не е нито индийска, нито гръцка, нито друга някоя, освен тракийска. Там се срещат доста много собствени имена, особено имена на крале; има спомени от една стара и висока култура, мотиви за важността на поезията и музиката; - всичко това, казва Флигиер, припомня стария тракиец, а не сегашния българин. Траките са оня народ, с който дълго време са живели българите и са го изместили; по неговите жилища са настанени главно и днешните помаци и мърваци. "Юдински крал" е име, произлязло от "Анти", чиито племена бяха се заселили и по Балканския полуостров; "Ариян град", споменуван във "Ведата", излиза от старото географическо име на Тракия - "Ария"; особената сила на музиката у Орфей е тракийска черта, а възпяването на лозата е самият Дионисов култ, който е от тракийско потекло. Езикът на "Ведата" борави с премного съвсем незнайни и на самите певци думи, па дори и с цели редове, които са сякаш завардени рефрени към стари песни. С помощта на сбирките на Веркович се доказва, че старите тракийци етнографически не са изчезнали: по-голямата част от техните потомци отдавна прие езика на своите римски завоеватели, та ни даде куцовласите; а по-малката част прие наречието на последните славянски жители, та се претопи в тях и с преданията си, намерени от Верковича у родопските българи. Отбраната на "Ведата", както и критиката против нея престанаха в учения свят от десетина и повече години насам. От тогава всякой книжовник се варди да се доближава до нея и ако случайно я спомене, то е или да посочи известен книгописен факт, или пък да се възползува от някои български елементи на езика й. "Ведата" ще се избави от такова подозрение, само когато сериозно се предприеме нова обиколка между помаци и мърваци, които са я пели и приказвали на Веркович и на неговите помощници: такъв богат и обширен материал, запазен от давни векове, не може да загине в няколко десетилетия, и днес пак трябва да има певци и сказувачи, които да го подържат и предават нататък. Обаче неотколешни малки и любителски опити в тая посока изнесоха наяве, че именувани у Веркович певци сега не знаят онова, което е записано у него. За въпроса е важно и обстоятелството, че преди да излезе I том от "Ведата" Веркович и неговите български помощници бяха пръснали повсъде преписи от нейните материали: по такива преписи се възпитаваха наши простодушни хора и в патриотическо държане спрямо гърците. Същата цел гонеше по-рано и Раковски със своите издиряния за миналото на българите.

§ 16. Юнашките песни завзимат у нас твърде широко място в народната поезия; те са песни, които народът употребява току-речи при всеки по-тържествен случай в живота си - дома, или на хорото. От другите песни с епическо развитие юнашките се отличават по това, че в тях се върши дело, което по значението си отговаря на един общ, племенен интерес, а самите виновници на делото постигат такова негово значение със средства, каквито би могли да бъдат свойствени на грамадна, племенна мощ. Образите, в които изразява всичко това юнашката песен, са повечето общи създания на човешкото въображение и биват заети из митическите представления, из приказките и легендите.

Началото на юнашката песен съвпада с началото на народността; а тъмното чувство за народност се поражда у едно племе от съзнанието на оная еднаквост, която владее във всички вънкашни форми от живота и деятелността на неговите членове. Героят или юнакът на подвига, извършен в интерес на тая племенна еднаквост, се схваща като лице митическо, подобно на божествата: той се ражда и отглежда при участието на природата и боговете; той върши сам дела, каквито цял сбор от хора не може извърши, и средствата му за това имат неимоверни размери. Жилище на юнака са широките сгради на природата, - карпите и пещерите; един век от обикновения живот е за него един час. Тоя юнак полубог е благодетел на племето зарад добрини, които му прави с подчинението на природата под човешка воля; той е негов избавител от опасности и защитник против вънкашни враждебни племена. В борбата с подирните юнакът се сразява с подобен на себе юнак от тяхна страна и с надмощие или хитрост побеждава. Но колкото повече и членовете на собственото племе познават как се движи личният им и обществен живот, толкова повече и юнакът захваща да губи своята мощ за времето, та сам се оттегля от живота в природата, или в гроба си. Вместо него се явяват други, точно определени личности, които по отделни места и в отделни времена ръководят съдбините на племето или народа. Тука и юнашката песен преминува заедно с дейците си върху почва чисто историческа.

У нас епическата песен за подвизи на юнаци не е запомнила случки и събития, в които да се гледат ония далечни времена, когато народът се е прибирал и устроявал като особено племе в земите на сегашното си отечество и е бранил своето съществуване среди различни условия; тя не е запомнила и ония велики дела, с които се основа българска държава, покръсти се княжеският двор, разшириха се българските владения по Балканския полуостров и се подържа няколко века наша политическа самостоятелност. Всички тия събития са заминати, забравени или изоставени: заминати може би затуй, че са ставали съвсем без общото племенно или народно участие на българските славяни; забравени вероятно от това, че тяхното влияние върху народната маса не е имало сила да раздвижи дълбоко и да даде трайно вдъхновение на душата, за да го възпроизвежда в устни предания; а изоставени без съмнение затуй, че народното въображение и памет са били по-силно задянати от епохата на турските завоювания и окончателно наше покорение. И трите уведени предположения скупом обясняват де повече, де по-малко отсъствието у нас на песни за общи племенни движения и с юнаци, подобни на героите от стария епос на други народи. Юнаците, които възпява нашият епос не произлизат от първоначално поетическо схващане на племенната мощ и интереси, не са идеални представители на целия народ, но са дейци на установен вече исторически бит, които действуват лично: със своите дела, положение и характер те са привлекли върху себе народното внимание, възбудили на народа чувствата, и той ги облякъл с някои черти на носители на неговата слава и неволя; а за това са помогнали нарочите певци, които са славили тия исторически дейци най-напред пред самите тях, а после и между народа. Така от едно действително лице се създава поетически тип, на който се приписват и белези на свръхестествена мощ, що отличава истинският герой или юнак; така са създадени и всички наши юнаци, чиито подвизи възпява народният епос.

§ 17. Главен юнак в българските юнашки песни е кралевич Марко ("крали-Марко или Марко - кралевике, кралевити, краловичин, дори и "малки крало"): той е известният в XIV век владетел на една част от западна Македония, между Вардар и албанските планини, с престолен град Прилеп. Изпърво бе Марко самостоятелен "в Христа Бога благоверны крал", както се чете върху сечени в негово име монети, а после стана васал на турците. Баща му Вълкашин, деспот призренски и по-късно крал, падна в боя против турците на 1381 г. при Чирмен на Марица; а сам Марко свърши живота си пак в бой, но като помощник на турския султан Баязид против влашкия войвода Мирчо: това се случи в полята на "Ровине" в 1394 г. Областта, дето владееше Марко, спадаше до края на XIII век с малки пресекулки все в границите на стара България, а през XIV век влезе в състава на сръбската велика държава на Стефана Душан. Като последен самостоятелен владетел на тая област Марко е привързал към себе спомените на местното българско население в особени песни. Наравно с него там се срещат и други негови съвременници, съседни независими владетели, които еднакво е постигнал ударът на турското завоевателно оръжие и които се възпяват от населението и отделно. Ония събития, дето е действувал кралевич Марко за отбрана на своята независимост, са му спечелили симпатиите и на по-далечните българи, върху които падна турската неволя подир погубянето на българското царство. Още преди тая катастрофа бяха създадени и се разпространяваха между населението македонските песни за Марко; а след нея те прилягаха твърде много към настроението, в което се намираше и целият български народ. Така народът смеси песните за свои лица и събития, свързани с места в сама България, с македонските песни за тоя юнак, и от областния "княз, цар или деспот на България", както се нарича Марко в чуждите летописи, у него се яви един общ български юнак, чиято историческа личност се губи сега в най-разкошните черти на един поетически тип. Македонските песни предадоха Марко и на сръбската народна поезия, която има богати спомени за царството на Стефан Душан; на едного от неговите наследници в Призрен е служил и Марко като регент. Марковата епическа слава премина и у хърватите, па се загнезди дори и в преданията на неславянските арнаути: времето и попрището на неговата историческа деятелност бяха тъкмо нагодени за такава цел и размери. Кралевич Марко е днес център на българския юнашки епос: при негово участие се вършат всички по-бележити епически случки, без да се гледа бил ли е тогава още жив юнакът и могъл ли е наистина и да участвува там; а неговото име и дух живеят по особени местности на целия Балкански полуостров: на Стамбул-капия във Видин се видят зъбите му, на един камък в околностите на Свищов е отпечатана ръката му, над Калофер върху една скала личат стъпките му, до Трявна се простира Марково поле, в Ихтиманския проход се намират Маркови порти, а на запад от Прилеп още стоят остатъци от Маркови кули. Преданията приказват, че Марко загинал с коня си в едно блато, или пък от бога е пренесен в една пещера, отдето ще дойде време пак да излезе. Това станало тогава, когато се измислил барутът и хората почнали да се борят не с юнащина, но с пушки.

Марко седи в кулите си в Прилеп с майка си и с жена си. Жена му е Елена, дъщеря на верейския княз Радослав Хлапен. Кога бил малък, много патил от другарите си, с които ходил в полето; ала една самодива поискала да му се отплати, че веднъж държал сянка на детето й, оставено на слънце в една нива: тя му дала да бозае от нейното мляко и от това той добил голяма сила. Кон му е Шарко (Шарколия, Шарко-Добро), - жребе от кобилата, която яздил баща му Вълкашин: след неговата смърт кобилата живяла в едно солено езеро и никому не се давала, докъде не дошъл Марко да я обуздае и с жребето. През всички премеждия, които нещастно сполитат Марко, той никога не изгубя своя Шарко. Султан Мурад задържал веднъж Марка в плен в Одрин, а Шарко изпратил във Фелибе да носи от Марица вода. Но дохожда време, Марко се освобождава, изкача се на високо бърдо и свири: завчас рипа Шарко от Филибе, та право при своя господар. Той го храни, за да се оправи, и когато опита, че ако го потегли за опашката не само не потъва в земята, но и не се поклаща, тогава едвам пак захваща да ходи с него по юнашки подвизи. Марко има изрядно оръжие, топуз (боздуган) и сабя дипленица, що се огъва на дванайсет дипли. Сабята е купена в Стамбол града по доброто внушение и помощ на Гюргя самовила. Празното си време Марко прекарва по хладни механи, дето пие старо вино с ведро и по три дни и три нощи наред. Почива ли си под някое дърво, клоните му се слагат и вдигат, когато той вдиша и издиша. Силата му изпърво е толкова голяма, че да има земята ръчка, той би я превърнал; но веднъж дядо Господ се спрял с една торба пръст край пътя, по който имал да мине Марко, та го помолил да му задигне торбата. Марко опитал с върха на копието, не могъл; навел се да я поеме с ръка, - в туй време се препукали на коня подпругите и юнакът изгубил половината си сила; вместо нея дядо Господ му дал хитрост. Цялата особа на Крали Марко и всичките му дела, от самото детинство и до смъртта, са изобразени все с помощта на такива чудесни черти.

В полето и в гората Марко е побратим на вили и самодиви, които люби и наказва, с които се залавя и на борба. Ожаднял от горещина на един лов за елен, той проклина зелената гора, че няма водица да напои него и коня му. Посестрима Гюргя самовила му посочва сухо дърво, на върха зелено, дето Вида самовила заключила всички извори. Марко разбива ключовете. Тогава се спуща върху него Вида и ще му извърти очите: Марко й се моли за пощада; но Гюргя му шепне коварно да се моли по-скоро на ръце юнашки. Марко се извива, улавя Вида за русите коси, па я посича. Тая същата Вида "баздарджийка", - на друго място Крипа самовила, с която Марко се разправя затуй, че възпирала хората да им взима данък ("баждарлък"), - устреля веднъж Маркова побратим Иво, когото юнакът накарал да пее в полето за разтуха. Работата издала Гюргя. Разгневен за убийството Марко моли крилатия си кон да намери веднага самовилата: Шарко се спуща с него през вихри и вихрушки, та достига Вида под ведрото небо, при ясния месец. За да се избави от посичане, Вида се извинява Марку, че не го познала, но за да поправи пакостта, тя води своя побратим в градините на Магда самовила, набира там лековити билки и съживява Иво. Така се бори Марко и със змейове и хали, та ги погубя. Султан Мурад го затваря в Одрин при "ламя рамоядна"; тя иска да го налапа цял; Марко си подава коляното и разчеква устата й. Той посича и "желта чифутина" или "желто базиргянче", което тръгнало с кола и войска да обсеби и обере Света Гора. Случаят го докарва да открие брата си Андрей (Андрашин, Александър) и сестра си Ангелина ("Шайна робиня"), пленени от малки у турците: Андрей намира в Анадола как седи на диван в къщата си с позлатени порти и пие вино да се надпива; а Ангелина сама дохожда пред шатъра му и го моли да я избави от арапски плен; - по друга песен тя избягала от Стамбол, разбила си юнашки шатър в зелена гора, и когато по султанова поръка отива Марко да я лови, двоицата се познават, че са брат и сестра и си отиват в Прилеп. Паднал и сам в плен у черен арапин, Марко се избавя с помощта на арапска девойка, която го люби и заедно с него бяга от баща си; но вместо признателност и милост към нея, Марко й отвръща със смърт. Като разказва това на майка си, тя го проклина - "кога, сину, на мома гробнина, тогаз, сину, на тебе смъртнина!". Маркова майка е най-довереното лице на юнака; с нея той седи на вечеря и споделя своите мисли: яде Марко и се смее под мустак; пита го майка що има: и синът разправя, де кой се похвалил, че е по-юнак от него. Тръгне ли нанякъде по каква и да било работа, майката ще даде своите съвети на сина си или на Шарка; тя не забравя да се погрижи и за оръжието, от което може да се яви нужда по пътя.

Всички походи и подвизи на Крали Марко са изобразени среди обстоятелства, които представят от себе мотиви из отколешни митически схващания, из приказки, легенди, прикази и предания. Историята познава за него крайно малко такива черти, които да оправдават основата на тия чужди и най-често общи за поезията на българи и сърби, па и на други околни народи епически елементи. Без да съзнава народът тяхното първоначално значение, той ги прилага с нов смисъл в произведенията на своята словесност; и колкото и да си служи с тях просто за поетическа цел, все пак той употребява новия им смисъл и по вътрешно искане на значението на известна случка. Като е поставил Марко в своя епос за съвременник на последната самостоятелност на българския народ, за отличен борец в опитите на враговете за постепенно поробяне на нашата земя, за великодушен защитник на угнетените и нещастните, българският народ се стремил и да изобрази тия качества на юнака с помощта на ония фантастични, чудесни и приказни елементи, които е имал вече готови в своята словесност или е могъл да заеме от другаде. Към исторически факт сочат песните за Марковата жена неверница: Марко бил принуден да я напъди, а тя се оттеглила в Костур, който предала в 1380 г. на сръбския владетел Балша ІІ, за да се ожени за нея. Песента казва, че веднъж рано минува Марко край "Дъбови кладенец" и чува там две девойки как пеят, че Елена отлюбила дивни Марка и залюбила левент Дука. Щом се връща у дома си, юнакът предлага да поканят гости, между тях и милия си побратим Дука. Марковица с готовност отива да го кани сама, а Марко гледа отдалеч как тя, стигнала в дворовете на Дука, си играе с него и се дири. Подир гощавката Марко обявява на Елена да си избере наказание: тя избира да я запали в катранова рогозка, за да му свети като свещ. Неверството на Марковица дава повод да се смесват в песните и други елементи, познати в приказките за невярната жена или сестра, за помощ от собствено дете и др. Елена Марковица се люби с турци еничари: като вижда, че е издадена от детето си Михаил, тя го убива; но по неговия труп Марко открива тайната. В минутата за отмъщение се случва още и това, че Марковица добива чудно мъжко дете и Марко я прощава. От приказки произтичат и разказите как под вид на сватбарин Марко си краде невестата, която била се навела да му целува ръка за дар; па най-сетне, както по сватбите на всички юнаци, така и на Марковата сватба женихът трябва да извърши няколко юнащини, за да си спечели момата. В историческите условия на времето лежи поводът за песните, според които Крали Марко ту прави страшен отпор на стамболския султан или цар, ту му е едничък добър помощник и избавител от черни арапи, или пък като брани себе си от враждебни съседи, не се отказва и от дела за по-обща полза. Султанът се безпокои за пакостите на Марко юнак, който един не се покорява на него вата власт: има заповед да не носи каурин зелена долама, а турчин да не пие вино в рамазан; Марко пак си разведа доламата и кара силом турците да пият вино. Черен арапин се наема за богат дар да донесе султану Марковата глава; но вместо нея се явява пред султана сам Марко и му търколи под нозете главата арапска. Друг път султанът вика Марко на отговор, защото погубил Мустафа келеш, който уби побратима му Андрея. Марко отива, не чака да му отворят портите, но ги прескача с коня си, па сяда на разговор до султана и все го притиска повече до стената. Султанът по-скоро бърка в джобове, дава му пари и го пуща па воля, както и в първия случай - "да си чини, както си е чинил" и "да пие вино тригодишно". Султан Селиму отнел черен арапин Айкуна девойка. Едничък юнак царството му е кралевич Марко, и праща до него, за да му помогне. В това време Марко е канен да ходи на помощ и в Хърват град и в Сърбин град. По съвета на майка си решава се да потегли за избавление на Айкуна, и откак погуби арапина, връща се пак в Прилеп. На Крали Марко е приписан и подвигът за погубата на едного от Баязидовите синове, Муса "кеседжия", който воюваше против брат си Мохамед I и биде удушен в долината на Искър (1413). Пиле соколово донася вест в Прилеп над пеленачето Марко в люлката, че султанът от Стамбол дири юнак, който би го избавил от Муса кеседжия: нека расте Марко та да иде царю на помощ. Когато царят заповяда да се намери юнакът от гяурски кралевски род, Маркова майка вдовица затваря седемгодишното дете в пещера, дето го спохождат само вилите и го учат на бойно изкуство. На деветата си година Марко разбива пещерата, взима си из конюшнята у дома коня, който го поздравя с копито, и отива на Стамбол. Срещат се Марко и Муса, бият се с топузи, и напокон се залавят през кръст на борба. Борбата трае три дни и Марко е уморен; тогава му шепне "вида самодива", че му е казала, да се не бори с Муса без своята сабя. Марко се сеща за подирната, обръща вниманието на Муса върху една звезда на небето и го пробожда под лявата бозка: в утробата му намира три сърца! За тоя подвиг Марко получава дар Прилеп град. Песента съдържа черти, заети из гръцките предания за герои; вместо нейния исторически повод за борба с Муса, е поставен в друга песен приказен повод за избавление на царска дъщеря, както е и Айкуна девойка по-горе. Съседът на Марка кралевич Гино арнаутче (Гино "звездалия") се готви да плени и собствената негова сестра, или дворовете му, когато е той зает с богоугодна работа; но с помощта на "млада кръчмарица" Марко сполучва да премахне нападателя. Филип Маджарин е заробил наоколо всички български невести, па се хвали с юнащина и над самаго Марка. Това разгневя подирния и той тръгва да намери своя съперник: невестите робини, които белят на реката платно, му насочват Филипова дворец. За добрината им Марко ги освобождава, а като влиза в двореца, чука Филипица с малкия си пръст по устата, та й избива зъбите, а Филипа вика на механата да се надпиват, и там го утрепя със своята "здравица" (долуджак). Три синджира млади робе освобождава Марко от "зулумкяри": те ги прекарали през "Димна гора", която се е наел той да варди; от скръб гората е опалена. Марко среща робите като отива в София на църква и няма при себе оръжие; а арапите, които ги карат, не искат да ги пуснат с добро; тогава той почва да ги бие с камъни, докъде му обади Шарко, че жена му е скрила оръжието в седлото. Църквата в София вече пуснала, а Марко едвам застига: "пил е на механата", си мислят събраните там седем краля; но когато виждат, че Марко отива при духовника да се изповяда, и той служи за него нова литургия, те разбират на каква работа е бил юнакът, и след това отиват всички заедно да се черпят. Най-сетне роб пада у Турчина войвода и сам "димни" (дивни?) Марко, а пък Марковица плени черен арапин за да я води на Стамбол, или Груица детенце Новогов с 12 сърца; ала и двоицата се избавят от беда с измама и хитрост. Подир толкова дивни подвизи на Крали Марко, дето е той идеализуван представител на известна независима историческа мощ, тоя плен и избавление от него означават само дълготрайната борба на завоевателя, който по части и с различни условия е довършил своето дело. Кралевич Марко е тоя, който възпира сякаш делото в неговото движение, или го отбива на места от пътя му, докъде се изгуби напокон и сам из средата на своето племе, та остави поприще само за хайдушки чети и войводи. И доста от чертите на хайдушките песни са пренесени и върху Кралевича Марка.

Упадъкът на Марковата юнашка сила е изразен в ония песни, дето е изведен Марко да се бори с "деца" или да участвува с другари в един чужд подвиг. Той надвива наистина "дете Дукадинче", което е на седем години и според думите на звезда вечерница седем пъти по-юнак от него, ала го надвива с вероломство, зарад което го и проклинат "седем краля" - "да му се не знае гробнина"; поради същата постъпка друга песен кълне в негово лице българите, че "не отбират от канон". Всички други "деца" - Секула детенце, Груица детенце, дете Голомеше, дете "Малечково" са помощници в нужда и избавители на Марко и на другарите му. Какви действителни случки могат да се досещат под образите с тия "деца" и кои исторически лица биха се крили негли в техните постъпки, - за това ни липсват достатъчни летописни осветления, от каквито и изобщо сме в голяма оскудия за своя епос. Като отделим настрана мотивите с "чудесна деца", които са внесени в народната словесност из източни прикази, все пак остая, че поне някои от нашите деца юнаци (напр. Секула детенце, дете Дукадинче, ще да се отнасят към по-млади владетели или дейци от земите, които са дохождали по-рано или по-късно в досягане с Крали-Маркови приятели и противници. Бележита е една песен, в която са представени другарите на Кралевич Марко и неговото положение в един подвиг на Секула детенце. Без позволение от султана и от везира непокорният Марко захваща да гради на Скопие манастир "Св. Димитър"; султан Мурад обещава богат дар на оня юнак, който се наеме да го улови и да му го докара. Както обикновено, наема се черен арапин. За да се промъкне у Маркови скритом, арапинът се преоблича на калугер, като знае, че за своя манастир Марко има нужда от духовници. Марко му се покланя и навежда глава за благословия; в туй време той мята на шията му синджир с халка и го влачи. Пищи Марко, та се чуе по цялата земя. Дочува го в опасност дебели Новак и тича на помощ: арапинът запетлява и него в халка. Също така идат на помощ и падат в примката един по други Новаковите деца Груица и Татомирче, войводата Янкул и Милош Оргянин. Арапинът е навързал вече шест юнака; най-сетне иде седмият, Секула детенце, сбива се с арапина, посича го и му туря главата в конски зобник. Разбива после шест халки, та освобождава пленените и ги праща да отидат право в Скопие на манастира, а сам отива в Стамбол, да иска сметка от султана, защо е допуснал да върлуват арапи по земята. Като видя султанът арапската глава, зле се разтресе, дари Секула с 15 товара чисти флорини и му заръча, така да трепе всички арапи, "бог да ги убие"! От тоя дар Секула дава 10 товара на манастира, а 5 на механата, дето заедно се веселят "седемте юнака", по-горе заместени със "седем краля". Песните с юнаци помощници на Крали Марко и негови избавители образуват някак послесловието към юнашките песни, дето видната и току-речи изключителна роля е дадена нему.

Около Марко Кралевич се редят като по-лични юнаци Янкула, Секула детенце и Дойчин юнак. В песните за тях предни мотив е, че се борят пак с черни арапи, или с ламя халовита, или пък са кумове и девери на далечна сватба, дето помагат на свои побратими да си добият невеста; те биват и по-юнаци от Марко, ала другояче е обставена Марковата юнашка слава и другояче тяхната: той е виновник на действието, а те са в него само сръчни помагачи. Янкула се среща с Марка, който е наточил своята сабя и е нарекъл, че който му се изпречи на пътя, ще го прекара под нея; Марко му предлага да се отбие, а той не скланя. Захваща се борба от три дни и три нощи без определен изход Зрителка на борбата е Янкулова майка, сестра Маркова. Провиква се Янкула да помогне - тя [е] я от страна на сина, я от страна на брата: майката се решава за подирния, но бог помага Янкулу да надвие. Янкула е поставен в песента Марков сестринец, за да се нагоди така известният в приказите мотив за борба между юнак и сестрино чедо и мотивът из приказките за невярната майка. Юнащината на "Янкулчето" изпитва "стари" Новак: той е различен от "дебели" Новак (Новак дебеляк" и "баба" Новак), който е от кръга на хайдутите от края на XVI в. и с когото най-често се смесва; като историческо лице "стари" Новак може да бъде негли великият войвода Новак, наричан "Гребострек", от началото на XIV в; - него трябва да мислим и в песента, дето черният арапин лови в синджири седем юнака. На един сбор от горноземски банове тоя Новак кани от дружината кой би отишъл в долна земя арбанашка да му отнеме бяла Магда, която води моминото хоро. Наема се Янкулчето: явява се с коня на хорото и почва да се надхвърля с ергените; то хвърля много далеко такъв един камък, че събаря три цели махали арбанашки. Разтичат се моми и момци към домовете си, а Янкулчето граби бяла Магда, та я носи Новаку: старият юнак дарува на младото юначе хубавия плен. Янкула е войвода в Солун; той е затворен там с "по-големия си брат" Секул, защото са погазили турската вяра. Цар Мурад бег е измамил Янкула, да му иде на гости с жена си и с детето си: осакатил го и го хвърлил в тъмни зандани да го изяде "веда гущерина"; но робинята Янкулица го избавя от там. Когато оздравя, Янкула избавя и нея от робство с помощта на "сестринеца" си Секула и наказва Мурад. Янкула загива от турска орда на Косово поле, дето бе отишъл от Солун и на покана с писмо от влашка земя. Тука сме вече пред историческото лице на Яна (Янка, Янкула) Хунияд, родом влах и маджарски войвода в Седмиградско Siebenbürgen, - "Сибинянин" Янко); след няколко сполучливи похода и битки против турците Ян Хунияд бе разбит в 1448 г. на Косово поле от султан Мурад II. В сражението участвуваше и младият Янков сестринец по-сетнешен бан Секула. Заедно с вуйка си Секул "детенце" коварно убива дете Дукадинче, за да му отнеме невестата. Веднъж Секула пътува със "седем краля и бана", за да обикалят крайна земя. Пътят минава през пустиня, дето има само един "бунар баталия", и в него на дъното змия тройноглава. Секула се наема да влезе вътре и да зачерпи вода за ожаднялата дружина. На седем пъти се спуща и черпи вода да напои всекиго; но кога се спуща и за себе, змията се пробужда от сън и го налапа. Юнакът е вързан с пояс и другарите го държат; те му подават сабя да погуби змията, но Секула погрешно пресича пояса и остая в бунара. Другарите заминуват нататък. Разцвилил се тогава конят на Секула, дочуват това сестрите му самовили Ерина и Гюргя, и подирната довтасва, та го избавя от змията. Песента прави Секул и Марково чедо, за което крал Латинин предлага дъщеря си Ангелина. Преди да я даде, кралят иска от Марко да се сбори синът му с черен арапин, хранен седем години в черни зандани. Борят се юнаците и никой не надвива; тогава Секуловият кон поцвиля. Секула се сеща за фружките ножове и отсича на арапина главата. Второ иска кралят, - да се хвърли детето в опалена фурна; чуди се Марко как ще може се извърши това. Конят пак намира средство: изпива три кладенци вода, и като доближава със Секул до фурната, изстудява я с водата; така Секул излиза и тука читав. Ала кралят иска още трето и последно, - да иде Секула през черно море и да донесе три златни ябълки. И това чудо извършва Секул с помощта на коня си. Кога да преминат морето, пресреща ги морска ламя; по наука от коня Секула й пресича косите и минува по-нататък. Там намират три вити хора самовилски: самовилите канят юнака "да си поиграят," ала конят е забранил на Секул да им отговаря. Най-сетне стигат до ябълката: Секул я навожда на рамо, изважда я с корен, та през морето назад чак в кральови дворове. Тогава едвам се успокоява Марко, който бе готов вече да пие за Секулова душа. За чужда невеста се излага на опасност дете Голомеше. Жени се Гюро Тимишарин, който е канил за кумове Марка и Янкула, а за млад девер по майчин съвет ще вземе тогова, когото срещне. На първа среща му е дете Голомеше, което си играе в пясъка. Гюро го стъкмява с най-отбрани дрехи, оръжие и кон. Кога потеглят с невестата да си ходят назад, пресреща ги черен арапин: цялата дружина изпоплашена се разбягва, остаят само деверът и невестата. Дружината вече мисли, че са загинали и пие за душите им; но дете Голомеше се е разправило юнашки с арапина и за учудване на всички пристига в Гюрови дворове с невестата и с арапската глава. Тогава изрежда с боздугана си всички "юнаци" по гърба, че се наели за работа, която не могат да свършат, и пак си отива край морето да се валя в пясъка. Приказните елементи, по-много в песента за Секула, и по-малко в песента за "дете Голомеше", са явни; а чертата в подирната за валяне в пясъка край море, ще да има свръзка с характера на лицето, изобразено под "дете Голомеше" и подобно на "Секула детенце". Другар на крали Марка от Прилеп и на сирак Янка "от Янина" е и Дойчин юнак от Солун: с тях той варди града из седемте кули, ала най-после дохожда турски челебия и не спира с кораба си на скелята, за да си плати митото, но слазя право на Беш-чинар, за да вземе в името на султана властта в ръцете си. Дойчин юнак не го улучва с боздугана си и насълзен се връща в кулите. Песните го представят най-често като болник от девет години ("болен Дойчин"), който и на края на живота си още извършва подвиг в борба с черен арапин, що се явил в солунските ливади и налита да завладее Солун. Против Дойчин се обявяват и предишните му приятели, у които си е острил сабята и ковал коня: и те не му вярват вече на юнащината, - не искат да го чакат, кога стане, тогава да им плати, но скланят да услужат само за цената на бялото лице на любата му Ангелина. Солун бе превзет от турците в 1430 г.

От кръга на юнаците, които съставят с крали Марка дружина от "седем" или "седемдесет" краля иди бана, стои някак настрана юнакът лютица Богдан: нему са дори противни Рельо "от Рельово", Янко "от Косово" и Марко "от Кралево", когато се връща той от подвига си у Легенския крал. По поръка на Тодора везира Богдан отнел от тоя крал ключовете на Леген-град, та отворил с тях избите, дето се намирал конят "с три чуда", и го откарал заедно с богатствата на краля и с дъщеря му "любе Авионче". Леген град се отнася към "лесите" (поляци), чийто крал Владислав, признат и за владетел маджарски, излиза с Янка Хунияди в два похода против турците; - из отношенията между турци и маджари произлизат и песните за сватовството на членове от дружината на крали Марка с латинския крал. В друга песен лютица Богдан седи на вечеря с майка си и разказва как била невярна сестра му Мана: в едно размирно време я отнел за своя жена Ойрадин войвода от Сараевска земя; после настанало пак размирие и Веда самодива му донесла вест, как Ойрадин се кани да погуби шурея си. Богдан се явил сам в Ойрадинови дворове, но Мана вероломно го упоила и вързала; като се опомнил в опасност, Богдан разбил тумруци в белезици, па си отмъстил на зет и на сестра, и на малко внуче. Мотивът на песента припомня известни песни за Крали Марко. В Скопската област се показва градище на лютица Богдана, а в историята е известен македонски владетел Богдан, който в 1372 г. се задължил да служи под властта на Мурад I и по-късно воювал против Муса кеседжия (1413). Рельо "от Релово" в първата песен за Богдана е протосевастът Хрельо, който се отцепи от цар Душан и основа независимо княжество по средното течение на Струма, с главен град Струмица; той умря калугерин, под името Харитон, на 1342 г. в Рилския манастир, дето е и погребан. Песните го наричат обикновено "Реля крилатица" и го споменуват все заедно с Кралевич Марко. Съвременник на Хреля е Момчил войвода, или юнак: от прост войник на гръцка служба и после главатар на една чета, с която пленеше по гръцко-българската граница, Момчил стана съюзник на Йоан Кантакузин, който се беше обявил против византийския император, а най-сетне и независим деспот на една Родопска област с главен град Перитеория; в 1345 г. той загина в бой против Кантакузин, като бе издаден и от своите поданици, затворени в Перитеория. Неговите приключения го направиха герой на много случки в народните прикази и песни; в подирните се възпява главно трагичната му смърт, която се приписва на едно издайство от жена му. Когато врагът гони Момчил до неговите порти, и сестра му хвърля от чардаци платно, за да се улови по него и да прескочи в двора, Момчилица, предадена по сърце на врага, прерязва платното и мъжът й е погубен. Тия песни са исторически: в един вариант, истинският враг Момчилов, Йоан Кантакузин, е представен в лицето на "цар Костадин от Стамбол", а в други се явяват "черен арап", "Реля Крилатица" и Марковият баща "Вълкашин": тям Момчилица издава мъжа си и така, че го праща в неделя на лов, като опърля на коня му крилата. Поради славата на Момчил, народният епос изкарва и Марка Кралевич от неговото юнашко коляно: крал Вълкашин, погнусен от издайството на Момчилица, погубя и нея, та се жени за Момчиловата вярна сестра, от която добива и дивни Марко.

Юнашките наши песни по лицата и местата на своите чудесно представени случки и събития се свързват най-вече със западните страни на нашето отечество; Южна България влиза в тяхното съдържание само с юнака Момчил, а в Северна България се движат подвизите на един твърде неопределен юнак Стоян, у когото се открива голяма прилика с Крали Марко. В западните български области се извършиха ония последни събития, които докараха падането на славянските държави на Балканския полуостров и от които сетнините най-дълго и силно тревожеха народната душа; тука се срещаха в борбата си мохамеданският изток с разнебитена Византия, от чието положение се ползуваше с различни намеси и латинският запад. Феодализмът и рицарството на средновековна Европа имаха своето отражение и между многобройните независими владетели в нашите земи на запад; така и техният исторически епос има голямо влияние върху съдържанието и формата на нашия юнашки епос. Певците от дружините на ония владетели предадоха на народа песните за техни подвизи и ги разпространиха нататък. Насталото подир тях време с новите си условия, които родиха хайдушкия епос, наложи и върху техните юнаци много черти на хайдушки войводи.

 

 

© Александър Теодоров-Балан
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.12.2007
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Александър Теодоров-Балан. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1896.