СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Антоанета Добрева

web

- Дами и господа, да посрещнем нашия Специален гост!

Чу гласа на водещия, тръсна глава и излезе на сцената, залата гръмна, светлините и аплодисментите я блъснаха, олюля се леко, водещият я посрещна, подаде й ръка, ръката му беше топла, тя се отпусна доверчиво и той я поведе към мястото й.

„Нашият специален гост, нашата звезда” - извика към публиката и аплодисментите гръмнаха още по-бурни. Само за секунда й се зави свят, сега върви уверено, звезда, нова звезда, да, тя е новата звезда, помаха на публиката, поклони се, благодари с долепени ръце до гърдите, както й бяха казали, помаха пак и се настани на огромния бял фотьойл. Мястото на Специалния гост. Прилича на чиния, помисли си. Оказа се изненадващо удобен. Звезда! Чувстваше се звезда, повтаряха й „ти си новата звезда”.

Публиката утихна, водещият се усмихна, ще е съвсем човешки разговор - беше й казал. Усмихна му се и тя, о, има му доверие, беше го гледала десетки пъти, чувстваше го близък, струва й се, че го познава, познава смеха му, а смехът му е гърлен и заразителен, умее да задава въпроси, владее публиката, прави чудесно шоу. Гледа я спокоен:

- Готова ли си? - говори й тихо, сякаш са само двамата, говори й така, сякаш са стари приятели. „Да” - усмихна му се спокойно.

- Дами и господа, аплодирайте нашата нова звезда, това е нашият Специален гост! - гласът му не е много различен, публиката отново избухва в аплодисменти, сетне той вдига ръка и залата утихва. - Тя е победителят в нашата нова игра „Стани звезда” - сочи я и продължава. - Избрана е чрез жребий от 876 одобрени кандидати. - Докато той говори, тя оглежда залата. Сцената е по-малка, отколкото изглежда на телевизора вкъщи, момчетата стоят зад камерите, на първия ред е жената, която й задаваше въпросите, а те бяха съвсем обикновени - любим цвят, любима случка, любима книга, любими хора, нищо и никакви въпроси, имаше дори любими бонбони. Беше отговаряла спокойно и без притеснение, ще бъде един чудесен разговор, накрая й каза жената. - Голямата награда е да бъде тук наш Специален гост! - водещият вдигна ръка с длан нагоре и залата се разтресе от ръкопляскания.

- Харесвате ли я?

- Дааааааааааа! - изрева публиката.

- Разкажи ни нещо повече за себе си? - обърна се към нея, гласът му е топъл и познат.

Започна бавно и повтори същото, което беше разказала и на предварителния разговор. Нищо особено, работа в малка фирма, щастливо семейство, любим съпруг, двегодишна дъщеричка. Да, сега са вкъщи, родителите й също са там и всички са пред телевизора.

- Помахай им на тази камера. - Погледна в студеното око на камерата, представи си малката, косичката й, защипана с любимата й фибичка, с блещукаща ягодка, стана й хубаво, усмихна се, помаха им и продължи. Да, голяма случайност, на шега пратила два sms-a, после забравила и се изненадала, когато й се обадили, за да кажат, че печели голямата награда - да бъде Специален гост на това шоу. Говори спокойно, знае, че е красива, в гримьорната разпуснаха прибраната й коса, разрошиха я, напръскаха я с лак и заприлича на лъвска грива. Гримираха я старателно, опушен грим, очите й станаха дълбоки, а погледът предизвикателен. Изглеждаше съвсем различна, огледа се и се хареса. „Звезда, наистина съм звезда”, помисли си. Сега камерите я доближават, момчетата си вършат работата, зад нея на огромен екран прожектират лицето й, погледът й е дълбок, гласът й става все по-уверен. Жената на първия ред й кима окуражително. Спокойна е, овладя съвсем жестовете си и елегантно отмята паднал кичур коса. Дали се е зарадвала? О, да, макар че не разбра, а и досега не й е ясно как са избрали точно нея. И защо. Водещият се засмя с гърления си смях, публиката се зарази и също се разсмя.

- Харесвате ли я? - обърна се към публиката, а тя изрева. - Даааа!

- Аплодисменти за нашата нова и скромна звезда! - Залата гръмна. - Тя не знае защо е тук! Нашата звезда не знае защо е тук! - Жената на първия ред се усмихва и кима.

- Има ли нещо, за което не искаш да говорим? - пита я непринудено, седнал е спокойно отсреща, косата му е пригладена, гледа я внимателно, ръцете му са спокойни, малки длани със сплетени пръсти. „Не.” - отговори му уверено. Въпросите бяха толкова обикновени. Жената от първия ред й се усмихна.

- Дами и господа, тя няма какво да крие от нас! Да я аплодираме! Нашият Специален гост! - посочи я и залата гръмна. - Кое е най-интересното, което се е случило досега в живота ти?

- Това, че съм тук тази вечер, че съм Специален гост в шоуто. - Водещият изръкопляска и залата пак гръмна.

- Разкажи ни за онази случка от детството ти - какво се случи в училищния двор? - и се усмихна подкупващо. Тя се смути. Откъде знае? Това беше една от най-срамните й случки. Как можеше той да знае? Това е само в спомените й, никой друг не знае. Погледна го стреснато, а той й се усмихна. - Добреее, да продължаваме нататък. Разкажи ни за работата си... Бяха я предупредили да не споменава името на фирмата и тя започна уверено: „Работя като секретарка в малка фирма...”

- Какви са отношенията ви с шефа ти? - прекъсна я и веднага продължи. - Какво се случи по време на семинара миналата година? Бяхте в хотел „Аква”, нали? - тя изтръпна. Откъде можеше да знае? Това беше тяхна малка тайна. Усети, че й става горещо, не можа да каже нищо. Водещият се засмя, публиката също. Чуха се подсвирквания.

- Аплодисменти за нашия Специален гост! Харесвате я, нали?

- Даааа... - ревна публиката.

Чувстваше се нелепо. Защо я бяха поканили? Специален гост. Потърси помощ от жената на първия ред. Тя й се усмихна, а в главата й забуча „те знаят, той знае”. Откъде знаеше? Какво още знаеха? Стана й тежко. Усети, че устата й пресъхва.

- Кой е любимият ти филм? - Запъна се, гласът й излезе хриптящ и изтърси „Лоши момчета”. Защо го каза? Това не е любимия й филм, дори не си спомняше какъв беше... Обърка се, а водещият се засмя: „Харесваш лоши момчета? Така ли?” Обърна се към публиката и извика:

- Тя харесва лоши момчета! Да я аплодирамееее!

Залата гръмна, чуха се подсвиквания, някой започна да тропа с крака.

Публиката сякаш ставаше нетърпелива.

- Виждаш ли? Публиката те харесва. Харесвате ли я?

- Даааааааа! - лакомо изрева публиката.

- Как се чувстваш като наш Специален гост?

- Ппп-по-пппо... - заекна, чувстваше се объркана, не знаеше какво да каже, притесни се още повече и усети капчица пот да се стича по гърба й. Какво искат от нея? Защо е тук? За какво я избраха?

- По-по-най! Браво, тя се чувства по-по-най! - засмя се гърлено водещият. - Аплодисментиии! - залата отново гръмна, хората се смееха, свиркаха, тропаха, ставаха неспокойни, сякаш очакваха нещо.

Потърси жената от първия ред, нея я нямаше, мястото й беше празно, уплаши се, усети се самотна, гола, сякаш без кожа, сякаш кожата й беше обелена, стана й студено, ръцете й изтръпнаха. Защо беше тук, какво искаха от нея. Какво знаеха, какво искаше публиката? „Специален гост”! Главата й бучеше, уплаши се, преглътна, брадичката й се разтрепери, страхът сграбчи стомаха й, сълзите й текнаха, капеха тъмни от опушения грим, нямаше кърпичка, избърса се с длан, като малко дете...

Окото на камерата на пропусна нищо, залата гърмеше, публиката ръкопляскаше подивяла, чу гласа на водещия:

- Дами и господа, не сменяйте канала. Продължаваме след рекламите!...

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2009, № 10 (119)