Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИСМО ДО ЖУРИТО НА КОНКУРСА

Антоанета Добрева

web

Уважаемо жури,

Понеже пиша бавно и не успях да си довърша разказа за конкурса, затова сега ви пиша писмо. Верчето каза, че нямало нужда да пращам за конкурса, каза само да ви пиша нещо и наградата ми е в кърпа вързана. Обаче аз взех много да не й вярвам на Верчето, защото така по-миналата година ме накара да се явя на конкурса за къс разказ и, ако си спомняте, явих се. На живо. Захаринка Захариева се казвам, но всички ме знаят Зинчето. Та тогава то трябвало да се напише разказа, а пък аз съм разбрала да дойда да ви го разкажа. Помня, че ми се смяхте, ама айде от мене да мине. То Верчето се била пошегувала тогава. Обаче сега каза, че е сериозно. Аз, ако помните, тогава ви разказвах за нея - за Верчето. Тя ми е приятелка, съседки сме и тя много разбира от изкуство. И все книги чете. И аз покрай нея, и аз започнах. Купих си една джобна книжка "Под игото" на Иван Вазов. Ей, голям писател, голямо нещо.

Та аз вече имам компютър. И вече се научих да пиша на компютъра. Реших да стана писателка. И поетеса. Покрай Верчето взех и аз да разбирам от изкуство. Щото съседки сме нали, врата до врата, детсъвика, всичко си споделяме. А сега вече си говорим и по скайпа. И по айсикюто си пишем. Най ми е лесно да пиша стихотворения. Отвътре ми идат. И като напиша едно стихотворение, и й го пращам веднага по айсикюто на Верчето. Пък тя рече, че нямам талант. Така като ми каза и малко ми падна в очите. Обаче не й се сърдя, щото то човек не може от всичко да разбира. От другото да, ама от поезия Верчето май не разбира. Щото аз си ги написах стихотворенията на едно място, дето все поети и поетеси се събират и отдолу всичките коментари бяха много хубави. Пишеше "Докосна ме със стиха си", "Ах, колко истинско", а имаше и едно "Бъди!" На него най-много се зарадвах. Ами разбират хората от хубаво, не са като Верчето, ама айде де...

Вече не й ги показвам стихотворенията си на Верчето, щото разбрах, че няма смисъл. Аз и от по-преди усетих, че нищо не разбира от поезия... По Коледа ходихме с нея на едно литературно четене. Излезе един поет, младо момче и като започна - ниже ги едни такива, викам си - то така и аз мога. Питам я Верчето, щото седнали сме двете една до друга нали, та питам я - бе Верче, какво е това? Поезия, вика. Е добре де, не бива ли да има рима? Щото аз така я разбирам работата - морето-небето, копче-попче и други такива. Пък тя каза, че можело и без рими. По едно време ми доскуча и взех да го оглеждам поета. Нищо особено, кротко момче ми се видя. Гледам му обаче обувките - брех! Такива видях в мола - струват 380 лева. Сръгах я веднага Верчето и я питам: Верче ма, твоите обувки колко струват? Шейсет и пет лева, що? Лелее, леле Верче, как си я закъсàла. А на поета струват 380! Да, ама той бил голям поет. Е, кое му е голямото? Нито рима има, нито нищо.

Щом е такава работата, и аз почвам да пиша поезия тогава, рекох. Е, да, ама трябвало преди това да съм чела книги, преди да почна да пиша. Така каза Верчето. Глупости! Малко се поскарахме тогава, ама не й се сърдя. Жал ми е даже за нея, щото я видях какви ги пише - едни такива сложни, че ги и поправя по хиляда пъти... И със запетайки! Ма кой, ма Верче, ще ти ги чете тия, дето ги пишеш. Язък. Горката. Жива да я ожалиш... Ама това не й го казах. Нейсе...

Бързо трябва да се пише, ей. Няма какво да го мислиш кой знае колко. И кой пише сега със запетайки и с главни букви, ма Верчее. Мен запетайките само ме объркват. Карам си отначало до края еднакво. Щото това е то модерната работа. Ама тя като е старомодна, какво да я правя. Ей, на - Гошето, на Жекови от дванайстия етаж, дето драскаше мръсни стихотворения в асансьора - сега к’ъв известен поет е. Ама така е - младите хора сега друго мислят, друга им е творческата инвенция, дет’ се вика. Това за инвенцията от Верчето го знам - дърдори ги едни такива, само тя си ги разбира, обаче като ми хареса нещо, и аз го използвам.

Така тогава, като го излових Гошето, че цапа стените на асансьора, щото то такова дълго нещо, цяла ода, не може да се напише за 6 или 8 етажа, нали така? Първо отричаше, обаче после си призна. Та тогава му викам: "Ей, Жоре, много ти е хубава творческата инвенция, ама що, бе кака, не ги напишеш тия мръсотии на хартия? Що не издадеш една книга? Че чистачката на входа иска двойно, задето ти трие творбите. Напиши си ги на хартия, хем и ще си се подпишеш отдолу." И той ме послуша, щото аз разбирам от поезия. И издал книга - голям поет, казват, че бил. И като й казвам аз това на Верчето, тя се смее и вика: "Ми нека, хем да не цапа стените на асаньора, хем да си ги защити с авторско право." Какво искаше да каже с това авторско право, така и не ми стана ясно. Във всеки случай, права бях, че го насочих момчето. А Верчето - не ще и да чуе. Глупости било.

Ми то се е видяло, че от поезия Верчето не разбира. Обаче от разкази много разбира. Щото аз, като я чуя, че излиза, като хлопне вратата, щото съседки сме, и аз изляза, та повървя малко с нея, да й разкажа това-онова. Че то нейното живот ли е? Да не знае какво става във входа, в квартала. Загубена работа - само на компютъра и все с тия книги. Пък аз, щото съм с организационен талант, вече не съм само касиер, ами и за домоуправител ме избраха. И така - наблюдавам ги аз комшиите, при тоз отида, при другия - ами да се знаем, хора сме... И като й заразказвам на Верчето - за тоя, за оня, пък после т’ва-онова... така... само по-интересното й разказвам, и тя все ми вика: "Ей, Зинче, майстор си ти, майстор на късия разказ". По това я познах, че разбира от разкази. На някой писател така му казвали - майсторът на късия разказ, обаче все забравям на кой писател. Няма да е Иван Вазов, щото ако беше, щяха ли да му съкращават "Под игото"? Ами нямаше. Ако беше - той щеше сам да си го напише по-кратко. Ще питам пак аз кой беше писателят.

И така, уважаемо жури, Верчето каза, че съм майстор на късия разказ, пък тя много разбира. Та ви пиша сега да ме имате предвид за наградата, а аз като си довърша разказа, ще ви го пратя. Още малко ми остана, щото малко бавно пиша, обаче ще видите, че разказът е много хубав.

С уважение:

Захаринка Захариева - Зинчето

 

 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2008, № 8 (104)