ПИСМО ДО МИНКА

Антоанета Добрева

web

Здравей, Минке,

Много ти се зарадвах на писмото и прощавай, че чак сега ти отговарям. Заета съм, Минке, много съм заета. Не че нещо, ама нали съм с организационен талант, освен домоуправител и касиер, сега вече съм и ръководител на културата в нашия вход. И това събрания, това конкурси, все мен чакат да ги организирам. Щото откак прописах стихотворения миналата година, вече нали съм и аз от изкуството. Творец, дето има една дума. И пиша, Минке, пиша, скоро четвърта книга ще издам...

Минке, ти какво си се разтревожила? Ние тук сме добре. То да ти кажа и Верчето, и тя напоследък все една такава умислена. Сърцето ми се къса, като я гледам все кахърна. Мълчах, мълчах, че накрая я питах „Що така, Верче, какво става?” Пък тя рече, че сме живеели един лош модел. Лош модел каза.

Чак ми изтръпна душата, да ти кажа, Минке. Щото Верчето ми е приятелка, ние с нея за изкуство така си говорим. Та се разтревожих и аз, викам си, ей, ще вземе да направи някоя беля. И все книги чете. Недей, ма Верче, недей така, рекох й. Колкото повече четеш, по-тъжно ти става. А онзи ден ми сподели, ама тъжно така го каза, щото нали за изкуство и култура си говорим с нея, та ми сподели, че посредствеността е най-гръмогласна. Пък аз тихичко й думам: Дай сега, Верче, да организираме един фестивал по изкуствата в нашия вход! Прищя ми се така, да я зарадвам Верчето. Пък тя се смее. Ей, Минче, да ти кажа, като я видя така засмяна, пълни ми се душата. Олекна ми, значи. Тогава й викам на Верчето. Хайде, Верче, да направим долу в мазето един арт център! Хем да изчистим мазето. Пък тя пак се смее. Ей, като се засмее, някой път не я знам какво иска да каже, ама не е лошо. Ми така де, да види и тя свят, да се събере с хора, то само с книги и компютър не се живее.

Така им казах и на събранието: „Скъпи съседи, трябва да изчистим общото мазе, щото там ще направим един арт център! И фестивал за изкуства ще организираме. Международен, по линия на бай Киркор. Обаче съседи, важно е да се изчисти мазето! Пък Стоянова от десетия и Гочев от осмия - опозиция. Нямало да стане. Викам й на Стоянова: Стоянова, ти като не разбираш от изкуство, не се обаждай. На теб кой ще ти чисти боклуците? Всичките мрънкате, че мръсно било, т’ва-онова. Ами 15 етажа сме, не сме сто и петнайсет, я? Ние ако не си изчистим кой, ма Стоянова. Тя чистачката не може да насмогне. И Гочев - и той! Гочев, бе, онзи ден пак те видях как си хвърляш фаса от прозореца, затова да мълчиш! Така му казах... На приказки много ги бива, пък един арт център не искат да си направим. И да изчистим общото мазе. Пък и за култура и изкуство става дума, не е за какво да е! Не е ли така, Минке, не съм ли права.

Минке, ние в нашия вход много напреднахме с културата. Имахме и конкурс за изкуство в нашия вход. От първи до пети етаж всички писаха стихотворения, от пети до десети - разкази, от десети до петнайсти етаж - други изкуства. Аз бях журито, щото Верчето се отказа. Много талант, Минче, много. Първа награда взе Лазарова от тринайстия етаж - с телешко задушено (щото нали има и кулинарно изкуство), втората награда грабна Аспарухов от деветия с един разказ. Любовен разказ. За едно куче. Ей, плаках с глас докат’ го четох. Аз го мислех Аспарухов, че е нещо по канализацията, пък той се оказа писател. Ама по душа си е водопроводчик. За поезия награда нямаше, щото не умеят. Ама им дадох да ми четат стихосбирките - да се учат. Щото откак миналата година прописах стихотворения, вече трета книга имам. В другия блок, в мазето има издателство, та ми ги издават хората. И много се харчи - всички от входа си я купиха. Не че нещо, ама на събранието им казах да си купуват книгата, щото ако не - пак ще имаме конкурс, и тоя път ще пишат пиеси. Да ги видя как ще се оправят с драматургията. И всички си я купиха. Не ми е за парите, дето има една дума, 5 лева къде не са отишли, ами да видят какво е туй поезия. Да им се вдигне естетическия критерий, детсъвика. Това за естетическия критерий от Верчето го знам...

Пък Верчето каза, че се излагам. Ама тя от поезия не разбира. Иначе, да знаеш, от изкуство много разбира. Обаче така като ми каза, че се излагам, много ме заболя, ама не й се сърдя, щото Верчето ми е приятелка. И после й викам - чуй, ма Верче, тия пари, дето ще се съберат от стихосбирките, ще ги дам за фестивала. За награден фонд. Значи, хем ще разберат що е хубава поезия, хем и за фестивала ще има. Щото, Минке, на събранието решихме - другия месец в нашия вход фестивал по изкуствата ще направим. Пък изкуството има нужда от спонсорство. Значи, ще помогна, детсъвика меценат ще стана. Ей тъй, простичко като й го обясних на Верчето, олекна ми. Пък тя много се смя. Сега не разбрах що се смее за тоз фестивал. Какво му е лошото? Ми нека културата да се развива. Например бай Киркор, дето пееше в арменския хор, стана диригент и образува хор на входа. От всеки етаж взе по двама хористи и сега пеят ли, пеят. Щото долу в общото мазе направихме вече арт центъра.

Ей, Минче, като те помня как хубаво пееше, що те няма сега тук да станеш една солистка. Пък можеше и вместо бай Киркор да водиш хора. Малко нещо ме съмнява той, ама айде от мене да мине. Миналата седмица слизам аз долу - да видя как върви работата, щото знаеш - контрол трябва да има. И слушам ги - упражняват се нещо. Ама то какво - едно и също: ма-ма-ми-ма-мо, ма-ма-ми-ма-мо, пък бай Киркор им разправя да бил по-изнесен и по-заоблен тонът. Веднага му викнах: „Бай Киркоре, я да не се излагаш с тоя заоблен тон!”. Ми тъй ми. И да вземат да изпеят нещо като хората, стига с това ма-ма-ми-ма-мо. И после, като разправям на Верчето, тя много се смя. И каза, че тонът можело да е изнесен, прибран, заоблен, имал колорит, нюанси и разни още тинтири-минтири. Стига ма, Верче, то още малко и тоя тон готов за рисуване! Пък тя се смее. Бе тя нали баба й щото свирела на цилулка, та затова ги разправя все едни такива, дето свят ми се завива... Ох, Минке, това ми е от поезията, да знаеш, все на рима ме избива... Ама какво да я правя Верчето, то никой не е идеален. Обаче нищо не й казах, да не вземе да се разсърди, че какъвто й остър езикът...

Минке, ти сега за кое питаш какво става? Вие там от чужбината по-друго ги виждате работите. Ама не се безпокой. Тя и Цецка ми писа по-миналия месец, Цецка от единайстия етаж, нали я помниш? Само че сега вече не е Цецка, ами е Сесилия, щото мъжът й не можел да казва Ц. На неговия език нямало такава буква. Та сега е Сесилия Нгуангнгорунго. Като й видях името, шашнах се, добре, че беше пратила и снимка - като я видях - тя наша Цецка. Пратила снимки от сватбата. Да ти кажа, тя хубава, само младоженецът малко тъмничък така някак, ама й писах, че няма лошо, то никой не е идеален, важното е да се разбират, пък освен т’ва и от море ще пестят, щото той мъж й барем с 30 бани е напред. Та, Минче, тя и Цецка питаше как сме, що сме, че нещо се разтревожила за тук, та и на нея й писах, че сме добре, обаче още не ми е отговорила.

Минке, вие там как сте? Добре сте, нали? Децата как са? Учат ли, учат ли? Тая къща, дето си ми пратила снимката, ваша ли е? Пиши как сте там с културата. Аз после, като ми излезе новата стихосбирка, ще ти я пратя. Тя Верчето казва, че нямам талант, ама аз не й се сърдя, щото тя от поезия не разбира. Виж, от изкуство много разбира. И от разкази разбира. Щото, така като й заговоря нещо, и тя все ми вика: „Майстор си, Зинче, майстор си на късия разказ”. По това я познах, че разбира от разкази... Обаче от поезия - не. Ама то идеални хора няма.

Хайде сега, Минке, поздрави и целуни децата, пък другата седмица пак ще ти пиша, че да ти кажа за фестивала.

Твоя Захаринка Захариева - Зинчето

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.04.2011, № 4 (137)