Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОПИТИ ЗА СВИКВАНЕ

Антоанета Добрева

web

Чичо Анчо идваше в неделя. Другите гости идваха в други дни. Обичах да имаме гости, вкъщи ставаше весело и шумно, гостите бяха смешни, радвах им се, но най-много се радвах на чичо Анчо. Той идваше в неделя, не всяка неделя. Чаках го с нетърпение, тичах на терасата да видя дали идва, а когато видех, че се задава по улицата, заставах примряла до вратата и чаках да звънне. Мислех, че ни е роднина. Не ни бил роднина, познавали се с татко от училище, после се загубили и сега пак се срещнали.

Чичо Анчо имаше само едно име. Някои от гостите имаха по две имена. Леля Мика Златева, която говореше много бързо, понякога заекваше, димеше вечно с цигара, гласът й беше дрезгав, смееше се гръмко, а отстрани в устата й проблясваше златен зъб, аз не можех да откъсна очи от него и я питах кога й е поникнал този златен зъб, всички прихваха да се смеят, а тя отговаряше, че всеки момент ще й поникне още един. Къде, къде? - надничах с интерес. На кое място? Къде ще поникне? Щяла да ми покаже другия път. Чичо Пешо Яков, който не познаваше цветовете и аз се забавлявах да го питам какъв цвят са ту обувките, ту блузката, ту каквото се сетя, той си измисляше цветове и всички се смееха, а той най-силно. Мислех, че го прави нарочно и после питах: Защо чичо Пешо Яков не познава цветовете? Защото не ги вижда. Как така не ги вижда? Защо? Защото е далтонист... А когато тръгнах на училище, питаха ме как върви училището, аз си представях как училището върви по улицата и ми беше смешно, после се надувах и отбелязвах, че училището не върви, а аз ходя на училище... Шегуваха се с мен и аз спокойно се закачах с тях.

Всички идваха, радваха ми се, пощипваха ме по бузкитеи се чудеха колко много съм пораснала, ахкаха, охкаха възторжено, наричаха ме "момиченце-кокиченце", "сладуранке-смехоранке", чичо Агоп ми казваше "ягодке", това ми се виждаше много смешно и подскачах и се заливах от смях, а леля Хрипсимè ме подръпваше за косата и припяваше "калинке-малинке, да видим накъде ще отлетиш"... После като че ли ме забравяха, похапваха си, пийваха си, разказваха си разни неща, смееха се на смешки, които не разбирах, тогава си отивах в стаята, защото децата нямат работа при възрастните и се занимавах с мои си неща, докато оттатък в хола се редуваха взривове смях с тишина и пак - тишина, смях. Стояха до късно през нощта и после се изпращаха дълго и шумно в коридора, аз се събуждах, свикнала бях с това, излизах по пижама и пак не разбирах на какво се смеят, а татко после все казваше, че ще скове в коридора бар за тръгващи си...

Чичо Анчо беше различен. Говореше тихо, а смехът му беше като звук от смачкана хартия. Харесваше ми този смях, този смях беше само за мен. Другите гости се смееха силно и за всички, смееха се за целия свят, а смехът на чичо Анчо беше тих, като шумолене от хартия и беше само за мен.

Чичо Анчо никога не казваше, че съм пораснала, не ме щипваше по бузката, не ми казваше "момиче-чуруличе" и "сладуранка" или разни други такива обикновени неща, а се покланяше почтително на вратата: "Радвам се да Ви видя, Кралице". Никой друг не ми говореше на "Вие". А той се обръщаше към мен с Ваше Величество или Кралице. Това ме ласкаеше и се изчервявах, чувствах се голяма, важна, дори когато ми поникнаха двата големи зъба отпред и сега на снимките виждам, че съм приличала повече на гризач, отколкото на величество, дори тогава чичо Анчо ми казваше "прекрасна Кралице". Учех се да говоря на Вие, обръщах се към него с Ваше Височество, а "чичо" беше нещо като титла. Защо Височество? - питат ме майка и татко. Височество, защото е висок - обяснявам важно, а те ми се смеят. Харесваше ми и Сиятелство, но нищо сияйно нямаше у чичо Анчо. Беше висок, тънък, прегърбен и тъжен. Винаги изглеждаше уморен. На лицето имаше бръчки, а смехът му не приличаше на никой друг смях и това много ми харесваше. Всичко ми харесваше у чичо Анчо. И плетената жилетка, толкова развлечена, че стигаше до коленете му, и бръчките, и жълтите му от цигарите пръсти, и малките му хлътнали очи, и всичко. У него имаше нещо тайнствено. Чичо Анчо ме плени и веднъж обявих, че като стана голяма, ще се оженим. Тц. Нямало да стане. Чичо ми Анчо си имал жена - майка и татко разбиха сърцето ми, засрамих се и се затворих в стаята си. Преживях някак това и свикнах с мисълта, че няма да се оженим, но все пак...

Нямах никакво съмнение, че чичо Анчо идва заради мен. Най-много се радвах, когато се покланяше и казваше "Как сте днес, Прекрасна?" Това беше нашата игра и аз й се наслаждавах. Чувствах се важна и единствена, после няколко часа се надувах, продължавах да гледам царствено и да говоря надменно на майка и татко на Вие, те се смееха, а когато прекалявах, набързо ме разколебаваха в царствения ми произход.

Чичо Анчо винаги ми носеше подарък. И другите ми носеха подаръци, но най-много се радвах на неговия. Покланяше се и казваше "Ваше Величество, приемете този скромен подарък." Подаръкът беше рисунка. Чичо Анчо рисуваше къщи - с молив и върху лист от блокче за рисуване, а къщите винаги бяха странни и красиви. Понякога ми разказваше какво има в къщата, кой живее там, вземаше лист и чертаеше стаите вътре и кое къде се намира. Къщите бяха винаги различни, аз си събирах рисунките и после дълго ги гледах и си фантазирах. Понякога имаше замъци, скали, но повечето бяха причудливи къщи, а прозорците им бяха като очи. Татко закачи рисунките на стената, първо на един ред, ниско, за да мога да ги разглеждам, после на още един ред, а когато сложиха тапети, залепвахме рисунките върху тях и така, малко по малко цялата стена в стаята ми беше с рисунките на чичо Анчо.

Освен че нямаше друго име, чичо Анчо не ядеше месо. Тогава не знаех за вегетарианството и той беше първият човек, който отказваше да яде месо. Отказваше да хапне дори и от кюфтенцата, които майка приготвяше и за които татко се шегуваше, че са почти вегетариански, понеже каймата в тях е повече като подправка, а съдържанието е предимно хляб. Кюфтенцата бяха малки, сочни, бухнали и много вкусни и си похапвахме с апетит, а чичо Анчо казваше "Не знаете от какво е месото". Прав беше. Нямаше как да знаем. Нямахме си село и всичко се купуваше от магазина. Купувахме каквото има. Понякога някой ни носеше нещо "от село" - пиле или яйца, но аз не разбирах разликата и предпочитах майкините кюфтенца. Веднъж, когато чичо Анчо беше пийнал повечко, пак каза, че не знаем от какво е каймата и каза, че може каймата да е от човешко. Стори ми се шега и се разсмях с пълна уста, а майка и татко замръзнаха и ме изгледаха лошо. Реших, че е защото се смея с пълна уста, а така не бива, и се свих виновно, а чичо Анчо след малко си тръгна. Не знаех какво иска да каже, помислих, че е част от приказка.

Неговите приказки бяха чудновати и никога не свършваха. Понякога не разбирах нищо, но винаги ми беше интересно. Помня тази за малката Луизе, която имала собствена вълшебна светулка и светулката й светела по пътя, защото Луизе обичала да се разхожда през нощта в гората. Защо се е разхождала в гората, и то през нощта, не знам, но помня, че Луизе минаваше през какви ли не изпитания - ту косата й се заплиташе в храст, ту влизаше в пещера, където имаше някакви лоши същества, ту други неща й се случваха, но винаги нейната светулка й помагаше в бедата. Приказката в началото беше бебешка, после стана по-сериозна, после стана толкова сложна, че почти нищо не разбирах, но пак ми беше интересно. Понякога питах, но повече слушах, защото ми харесваше гласът на чичо Анчо, а и приказката беше само за мен. Единствено за мен... Приказката беше като едно безкрайно изречение и с всяко идване чичо Анчо я продължаваше, сякаш беше спрял само за малко, да си поеме дъх. Говореше тихо и бавно, изведнъж млъкваше, сякаш забравяше и за приказката, и за мен, замисляше се за нещо си и после бавно се връщаше отнякъде. Понякога се объркваше, но аз му припомнях какво се е случило, той се разсмиваше с неговия хартиен смях и приказката продължаваше. Всъщност приказката за Луизе никога не свърши. Докато разказваше, чичо Анчо гледаше някъде встрани, като че ли четеше и аз поглеждах натам, но не виждах нищо, нямаше нищо, а чичо Анчо продължаваше да гледа и да говори. Какво виждаше чичо Анчо - не знам.

Не знам защо, но бях сигурна, че чичо Анчо има момиченце като мен и се чудех защо никога не го води у нас. Веднъж го попитах къде е неговото момиченце, а татко ме смъмри да не задавам излишни въпроси. Защо да е излишен въпрос - питам упорито, а чичо Анчо каза, че неговото момиченце е далече. Не разбрах къде е, но повече не попитах.

Също така бях сигурна, че чичо Анчо идва у нас единствено заради мен и ми беше тъжно, когато започваха да си говорят разни неща с майка и татко, говореха си с недомлъвки, а аз не разбирах нищо. Чувствах се изоставена. Тук-там долавях нещичко и внимателно гледах ту единия, ту другия. Ревнувах и всячески се опитвах да се намеся в разговора, да привлека вниманието върху себе си, а те си говореха и не ме забелязваха. Веднъж чух да говорят нещо за "лагер" и доволна се вмъкнах в разговора. О, да, и аз бях на лагер, да, на лагер от училище, но не ми хареса, караха ни да маршируваме сутрин, а на мен ми се спеше и мразех маршировките, на плажа ни ограждаха с въже и не ни пускаха в морето, а вечер ни заключваха в обща спалня и аз мразех това... Изслушаха ме, татко ми направи забележка, че се обаждам, без да ме питат, което си беше огромно прегрешение, защото децата, колкото и да си мислят, че са големи, нямат място в разговорите на възрастните, а чичо Анчо каза, че лагерите не са хубаво нещо. Питах го и той ли е ходил на лагер, той каза "Да" и го почувствах още по-близък. Така ли? Не знаех, че и възрастните ходят на лагер? На морето ли? - продължих да питам и с това си спечелих изгонване от хола и забрана да стоя при гостите. До следващото идване на чичо Анчо забраната изтече и аз отново бях щастлива.

След това татко ми каза, че чичо Анчо е бил в затвора. Чичо Анчо ли? В затвора? Да. Какво е направил? Нищо. В затвора не отиват ли престъпници? Да, но за чичо Анчо било грешка. Бил в затвора, а после го пратили в лагер. И не било летен лагер на морето. Така че друг път да внимавам какво говоря, за да не го натъжавам. Чичо Анчо си беше и без това тъжен. Не можах да покажа, че знам за какво не бива да говоря, понеже повече не стана дума за лагери.

Чичо Анчо започна да идва все по-рядко, картините му ставаха все по-мрачни, къщите изглеждаха необитаеми, растения се увиваха около прозорците, а постепенно спря да ми разказва и приказка. Иначе пак се покланяше и пак ми казваше "Ваше Величество", но то беше вече повече припомняне, полъх от някакъв хубав спомен.

Малко по малко започнах да подозирам, че около чичо Анчо има някаква тайна. И че тази тайна не е весела, а тъжна. А другите гости си разказваха винаги някакви смешни тайни. Разбирах, че възрастните имат весели и тъжни тайни, за едните казват, че ще ги разбера, когато стана голяма, а за другите нищо не казват.

С изключение на приказките, които ми разказваше, чичо Анчо не говореше много. Не ме питаше като другите гости как върви училището, а питаше какво съм научила и аз подробно разказвах какво се случва в клас, а той слушаше унесено.

Много се гордеех с чичо Анчо. Другите деца имаха вуйчовци, лели, чичовци, аз си нямах и не пропусках да се похваля с моя чичо Анчо, който е голям художник. Веднъж в училище учителката попита някой познава ли художник, който да нарисува портрет на Ленин, за да може нашият клас да се представи в някакво съревнование за празника. Трябва да е бил някакъв революционен празник, тогава празниците бяха все революционни и винаги имаше някакви съревнования. Вдигнах веднага ръка, о, да, моят чичо Анчо е художник и той ще нарисува портрет на Ленин. Учителката беше доволна, а аз цял ден дишах гордо. Вкъщи още по-гордо съобщих новината на майка и татко, а те се разсмяха и казаха, че силно се съмняват чичо Анчо да иска да рисува Ленин, но щом като съм обещала - да го питам сама. Когато чичо Анчо дойде, веднага го попитах, а той се засмя с неговия хартиен смях и каза, че не може. Но защо? - питам. Не можел да рисува портрети. Как така? Знам, че можеш, нали ни рисуваш портрети с по няколко линии? - инатя се. Това не са портрети, това са шаржове - обяснява ми чичо Анчо. Тогава нарисувай шаржове! - не отстъпвам аз. Шаржове? На Ленин? - и всички избухнаха в смях. Чувствам, че съм казала нещо смешно, но не знам какво, усмихвам се и аз солидарно и с това въпросът приключва. Забравила съм после какво стана със съревнованието, но помня, че чичо Анчо не нарисува портрет, а аз мънках нещо извинително на учителката.

Чичо Анчо изглеждаше все по-уморен, а родителите ми се държаха с него като с болен, бяха загрижени, внимателни. Болен ли е чичо Анчо? Не, не е болен - уморен е. От какво е уморен? Работи тежка работа. Какво работи? Хамалин на гарата. Хамалин ли? - питам и ми обясняват какво е хамалин. Но как така хамалин? Нали е художник? Продължавам да питам. Отговарят ми - не бил художник, а архитект. Знаех какво е архитект. А защо тогава работи като хамалин? Защото така - и ми разказват - Чичо Анчо учил в чужбина, там се оженил и имал дъщеря. Казвала се Луизе. Луизе? Като Луизе от приказката? Да, както от приказката. Та... чичо Анчо живеел там и се радвал на семейството си, бил уважаван архитект, но си дошъл тук, за да види болната си майка. Скоро след като дошъл, майка му умряла и той тръгнал да се връща при семейството си, обаче не го пуснали. Как така не го пуснали? Така. Не го пуснали. А те защо не дойдат, жена му и Луизе защо не дойдат тук? Защото не ги пускат. Кой не ги пуска? Тук не ги пускат... Тогава той решил да избяга... Представих си чичо Анчо, тънък и висок, който бяга ли, бяга, защото чужбина е някъде далече и ми се видя смешно... Не е смешно - продължава татко. - Хванали го и го пратили в затвора. Когато излязъл от затвора, разбрал, че са му взели къщата. Как така му взели къщата? Съборили я? Както нашата къща я събориха и затова сега живеем в блок ли? Не, не са я съборили, неговата къща си стои, но му я взели - вече не е негова. Обаче му позволили да живее на тавана... Как така му вземат къщата и му позволяват да живее на тавана? Така. Значи, затова никога не ходим у тях на гости? Да. Той живее в малка стаичка на тавана. На собствената си къща... Но как така му я взели - продължавам да питам. - Кой му я е взел? Не ми отговарят. Хм... Значи, има някой, който взема къщите на хората и не ги пуска да идат при семействата си... Значи, затова чичо Анчо е винаги тъжен? Да - отговаря ми татко, а майка добавя: - Опитва се да свикне. С какво да свикне? С всичко. С кое всичко? Не ми отговарят...

След това започнах да наблюдавам чичо Анчо, за да разбера дали е свикнал. Не знаех как изглежда свикнал човек, но не мисля, че беше свикнал. Растях, вече не бях малко дете, някаква малка жена се проявяваше у мен, исках да му кажа, че знам всичко, да бъда подкрепа, да го утеша. Чичо Анчо беше моят герой. Но чичо Анчо ставаше все по-мрачен и мълчалив, идваше все по-рядко. Докато накрая изчезна. Страдах, питах къде е, защо го няма. Татко каза, че е ходил да го търси, но никой не знаел нищо. Чичо Анчо повече не дойде.

Тъжно ми беше, липсваше ми. Говорехме си за него. Може би е заминал при дъщеря си и жена си? Може би. Избягал ли е? - питах и питах... Може би. Никой не знае. Ще ни се обади ли? Вдигат рамене. Може би ще ни се обади...

Малко по малко заживях с мисълта, че чичо Анчо вече е при семейството си и сега си говорят с Луизе и сигурно вече не е така тъжен. Опитвах се да си го представя весел и не можех... Може би ме е забравил, мислех си това и стомахът ми се свиваше. Гледах рисунките му по стената в стаята и си спомнях какво ми разказваше. Един ден ги събрах, сложих ги в папка и ги скрих. Не знам защо го направих. Голите стени ме измъчваха още повече и ми напомняха, че чичо Анчо го няма. Малко по малко свиквах с мисълта, че няма да дойде. Очаквах някак да се обади, проверявах всеки ден пощенската кутия, тичах първа да вдигна телефона... Разбрах какво означава някой да ти липсва. Остана ми присвиването на стомаха. По улиците се припознавах, струваше ми се, че онзи високият мъж е чичо Анчо, причуваше ми се гласът му, смехът му, като шумолене на хартия... Постепенно свикнах да ми липсва.

Другите гости продължаваха да идват, пак ставаше шумно и весело, но аз чаках и чаках чичо Анчо. Вече не ми беше смешно да изпитвам чичо Пешо Яков за цветовете, вече знаех, че е далтонист, вече не ми беше интересен златният зъб на леля Мика Златева, оставях ги да се веселят в хола, а аз се затварях в стаята си и дори залповете смях не ми бяха любопитни.

Скоро след това ме налегнаха други тревоги. Сполетя ме пубертет и за година и нещо успях да скъсам нервите на всички. Ако дотогава задавах въпроси, сега давах само готови отговори, не търпях възражение, станах вироглава и опърничава. Бунтувах се срещу всичко и всички. Не знаех какво искам, но знаех какво не искам. Не знаех какво обичам, но знаех какво мразя. Раздавах заповеди, държах се като главнокомандващ, обявих една част за глупаци, а другата за мекотели и страхливци. Съпротивлявах се яростно на всичко, подигравах се с всичко - от блузката на учителката до доклада на комсомолския секретар в училище. Макар и все по-рядко, приятелите на майка и татко продължиха да идват у нас. Хората бяха все така мили, но сега ме дразнеха, влизах при тях и ги гледах високомерно, каквото и да ми кажеха, просъсквах им да не ме занимават с глупости, не исках да разговарям с тях, мълчах и ги гледах лошо. Бунтът ми беше безадресен и безсмислен, но пък не признаваше граници. В училище бяха вдигнали ръце от мен, а родителите ми благородно изтраяха всичките ми разнообразни прояви. Вкъщи произнасях пламенни монолози, в които ги обвинявах, че са се примирили, сърдех се, че са свикнали, развявах подвига на чичо Анчо, който не свикна, а се бореше и беше смел и решителен.

Имах нужда от герой, но не от тези герои, които ни натрапваха, а от мой личен, единствено мой герой. Чичо Анчо беше моят герой. В съзнанието ми той беше бунтар, непокорен, смел, дори и физически се промени. Вече не беше висок и прегърбен, а висок и гордо изправен, бръчките украсяваха лицето му и издаваха решителност, не беше вече тъжен и смазан от живота, а сериозен и смел. Погледът му не беше отнесен и нещастен, а остър и искрящ. И ето защо чичо Анчо не ни се обажда - извисявах глас вкъщи - не защото не може, а защото не иска. Защото се срамува от нас. Защото сме се примирили, защото сме свикнали. Защото сме безхарактерни и нямаме грам гордост.

А майка и татко търпеливо отговаряха: "Но разбира се, Ваше Величество, да, Ваше Величество". Това ме вбесяваше и си отивах в стаята, като тръшках вратата така, че излизаше от пантите и татко после я поправяше. Блъскането на врати беше физическото измерение на съпротивата ми - предимно вратата на моята стая, защото другите бяха със стъкло. Веднъж татко каза, че ако още веднъж ритна вратата, ще я махне и ще сложи завеса. Както и стана. Известно време внимавах, после забравих и когато един ден се прибрах, заварих вратата облегната на стената, а на мястото й - завеса. "Заповядайте в покоите си, Ваше Величество" - каза майка. Разлютих се, развиках се, но нямаше как - завесата беше факт. Така де... Свобода, свобода, но всичко си има граници. Точно свикнах със завесата и татко върна пак вратата, понеже ставало студено. Но аз вече бях свикнала да влизам и излизам тихо.

Веднъж, докато се разхождахме в парка с шумна група приятели, също така пощръклели като мен, видях един възрастен човек, свит на една пейка. Изглеждаше като просяк, но тогава нямаше просяци. Беше студено и човекът беше омотал шал около главата си. Заприлича ми на чичо Анчо. Сигурна бях, че е той. Стъписах се. И исках, и не исках да е той. По-скоро не исках. Домъчня ми. Всъщност не знаех какво искам... Изостанах от групата и го загледах. Исках да отида при него, да направя реверанс и да кажа "Ваше Височество?", а в същото време не ми се искаше той да се засмее с хартиения си смях и да ми отвърне: "О, прекрасна Кралице!"... Не го доближих, човекът ме погледа, погледа, извърна глава и след малко стана. Не, не беше чичо Анчо. Този беше малък стар човек.

По пътя до нас плаках, прибрах се и се заключих в стаята си. Плаках много, а майка и татко разтревожени шумоляха около вратата и питаха какво става, накрая отворих и им казах, че съм видяла чичо Анчо. Неее, не може да съм го видяла. Той отдавна е при семейството си, не е бил той, припознала съм се. Продължавах да плача - той беше, той беше, той! - казвах го нарочно и повтарях. Той беше, той беше... Но не ме позна... Не, припознала съм се - казват ми накрая строго и ми заповядват: Марш веднага в банята! И стига си ревала! Няма как да е бил той... И с това въпросът приключи, а аз продължих да чакам чичо Анчо да ни пише или да се обади по телефона.

Постепенно бурята в главата ми утихна, хормоните се понаместиха и отново с мен можеше да се говори, пак имаше диалози... Малко след това се преместихме в друг апартамент. Написах на един лист новия ни адрес и го занесох в старото ни жилище. Отвори ми възрастна намръщена жена, подадох й листа и й обясних, че чакаме важно писмо от чужбина. Жената ми върна листа и каза, че ако се получи писмо, ще го запазят, но да минавам да проверявам. Доста време проверявах, свикнах да ходя дотам, но писмо нямаше, нито някой се беше обаждал по телефона. Докато един ден майка и таткоми казаха, че няма смисъл - писмо няма да има. Чичо Анчо умрял още тогава, когато спря да идва у нас. Не издържал на тормоза и го намерили обесен. Така ми казаха, но аз не вярвам.

 

 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2012, № 11 (156)