Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ

Антоанета Добрева

web

Познах го, кимнах му и веднага съжалих. Той пък ми маха, един вид „ей сега идвам”. Настанявам се на свободната маса точно срещу него. Делят ни няколко кашпи със зеленина. Говори си с някакъв мъж, мъжът е седнал гърбом, гледаме се през зеленината, той се чуди коя съм, аз пък се чудя защо му кимнах, като можех спокойно да се направя, че не го виждам и щях да си спестя срещата. Не че е кой знае колко лошо. Вече няма как. Гледа ме втренчено, грейвам в усмивка, отговаря ми с жест „един момент” и ми праща въздушна целувка. Чак пък целувка. Явно се припознава. Става ми весело. Беше барман в един лачен хотел, работех там известно време, понякога сядах при него на бара, бъбрехме си, но то беше много отдавна. Съвсем го бях забравила. Нямаше да се сетя за него, ако наскоро не го бях срещнала в една книга - един роман за Прехода. Не главен герой, но с доста важна роля, описан едно към едно. Нямаше как да не го позная. Дори и жестът, с който отмята с ръка косата си назад, а тя се изсипва обратно като пясък, дори и този жест го има в книгата. И е същият - чаровник, хитър за трима, забавен, пълен с шеги, вицове, цитати. В книгата няма име, там е само Бармана. Иначе всички го знаехме Пако. Питала съм го откъде идва това Пако - дали от Пако де Лусия или от Пако Рабан. Не било нито от единия, нито от другия, било от индийски филм. Не се разбираше кога се шегува и кога говори сериозно. В хотела беше пълно с камери, но нито една нямаше неговия обхват за наблюдение. Пако си беше ченге и си го знаехме. Той пък знаеше всичко за всички. Слуша, наблюдава и докладва където трябва. Такава му беше работата, както казват по филмите. Не беше опасен. Макар че в книгата излиза друго.

Сервитьорът ми носи лъскаво, шарено меню. Предлагат всевъзможни специалитети, разглеждам заинтригувано, накрая си поръчвам кафе и минерална вода. Сервитьорът, пухкаво момче с идеално оформени вежди и папийонка, прекалено близо до брадичката, ми хвърля презрителен поглед, грабва менюто и надменно се отдалечава. И тениска ще му стои като поло - изпращам го подобаващо с поглед.

Гледам уж разсеяно през прозореца, мисля си за книгата, основно действието се развива в Хотела. Голямото разпределение на ролите и на парите. Със специалното участие на специалните служби. Описано е фоайето, дори онзи случай, когато придошлите от нищото се заклещиха във въртящата се врата, и това го има описано. Бутаха се, всеки искаше да влезе пръв. Беше весело.

След малко ето го и Пако - същият като едно време - елегантен, спортен тип, хубавец. Някои мъже като че ли се раждат с костюм.

- Колкото повече Прасчо търсеше, толкова повече Мечо Пух го нямаше... - това вместо поздрав. Такъв е и в книгата - забавен, свеж, симпатяга. В книгата Барманът играе една особено мръсна тройна игра. Може да е художествена измислица... Радвал се да ме види, галантен, целува ми ръка и сяда свойски отсреща. - Същата си. Страхотно изглеждаш. Как си, сладурче?

- Бъркаш ме. Не съм сладурче. Иначе мерси. Същата съм си - само с десетина килца и двайсет годинки отгоре. - В книгата се разказва за началото на тези двайсет години, когато се наливаха основите на блатото.

- Хайде, хайде. Красотата няма възраст - издува устни напред. Преметнал е ръка на облегалката на стола, елегантно кръстосва крак, чувства се като у дома си.

- Знам, знам... Надявам се да няма и тегло - добавям бодро и изпъвам гръб. Като излязъл от картинка е. Съвсем леки бръчки, кожата му свети, просто отдалече мирише на пари. Връщам му жеста: „Много си хубав, Пако. Никак не си се променил”. Всъщност не се знае кой е по-суетен от двама ни. Отмята коса назад, а косата му е жилава и тъмна. Съвсем леко прошарена на слепоочията. Трябва да е над шейсетте. Дали се боядисва? Гледа ме и се чуди, рови в главата си, позната съм му, но коя съм? Колко било хубаво, че сме се срещнали. А ръката му описва дискретна дъга с длан нагоре, сякаш говори пред публика. Няма да се учудя, ако се кандидатира за президент. „Какво насам?” „Нищо. Минавам случайно, видях кафенето, хареса ми и влязох. За кафе” - отговарям изчерпателно. Говори бързо, сипе шеги, части от вицове, оставя съвсем малка пауза, за да се разсмееш след шегата, и продължава. Днешните комици има много какво да научат. Зареден с настроение, закача се, остроумен, енергичен.Едното му око е леко присвито, симпатичен присмехулник, и това го има в книгата. Писателят го е наблюдавал много и дълго. Барманът от книгата всъщност участва в много мръсна схема и става дума не за пари, а за много пари.

Сервитьорът пристига, този път изопнат като гвардеец, поднася ми кафето и почтително застава на протоколно разстояние. Папийонката му стяга.

- Твое ли е? - кимам към кафенето. Не, не било негово, било цял комплекс, но не негов, а на приятел. Сигурно. Сега забелязвам, че зад колоната, загъната в зеленина, има вита стълба, навярно втори етаж горе. Питам го как е, как е семейството. Това със семейството винаги върши работа - печелиш време и отбиваш номера. И той го знае. Разказва охотно, развел се, живеел с дъщеря си, имал внук, жена му била в Англия, добре били, той бил в Щатите, идвал си в България от време на време, заминавал си сега в сряда. Възкликвам няколко пъти възторжено „Браво”. Какво съвпадение! Последната сцена с Бармана в книгата е на аерогарата, заминава с едно куфарче нанякъде. Не се казва закъде. От онези куфарчета, с онези пари, дето току се присетят да ги търсят. Но това е в книгата. Отсреща Пако разказва и имам чувството, че докато говори, в главата му се отварят и затварят чекмеджета, сякаш ги чувам, търси ли, търси моето картонче. Чуди се коя съм. Помагам му - музикант съм. Ооо, да, да, да! Цигуларката! „Как си, скъпа?” Зарадва се наистина. Сега вече съм „скъпа”, а не „сладурче”. Мързи ме да го питам с кого ме припозна, а и няма смисъл. Спомни си. Цигуларката! И щрак! - картончето ми е измъкнато, сега ще види име, познанства и всичко, което е записано. Знам какво е записано. Кратка възстановка на „ония години”, разбира се с „ех, хубави времена бяха”. Сега знам и точно какво ще си спомни.

- Още ли си в „Младост”? - друго очаквах да пита, но и това става. Сигурно някога съм казала, че живея в „Младост”. „Не съм” - лъжа с удоволствие и се чудя в кой квартал да се заселя. „Къщичка?” „Не, кооперацийка” - продължавам уверено, вече няма значение какво говоря. Не че преди имаше. Говориш каквото си искаш, а Те винаги избират каквото им трябва. „Да ти кажа, скъпа, къщата е много разноски”. Съгласявам се. Стои насреща ми, усмихва се с холивудската си усмивка, а едното му око е симпатично присвито.

- Как е Фредо? - Това е. Дойдохме си на думата. Сети се. Това и очаквах.

- Кой Фредо? - Излиза, че цял живот съм прекарала сред фредовци.

- Джанфредо. - Всичко помни. А аз забравям имената на братовчедите си.

- Аааа, Фредо ли? Фредо умря. - Като че ли не знае. Знае, разбира се. Те питат не защото не знаят... - Сеньора Паола беше така любезна да ми пише. Погребан бил в семейната гробница.

- Той поне от инфаркт - клати тъжно глава. Знае, естествено, че знае. - А Емилио го гръмнаха. Помниш ли Емилио? Симпатяга беше. Гръмнаха го като нищо.

Помня го Емилио, с неизменното бяло шалче. Беше дребна птица, пъстра и шумна. Поръчваше си "Torna a Surriento", изчакваше търпеливо да изсвирим интродукцията и запяваше с пълен глас - фалшиво и от сърце. Черпеше наред, раздаваше пари и подаръци, а на визитката му пишеше „Производство на гъби”... Гръмнали го били...

- Пусти гъби... Опасно нещо са това гъбите - изтърсвам кахърно. Черен хумор. Смеем се с глас.

Кафенето е почти празно. През една маса седят две момичета със здрав нощен грим. Часът е три следобед. Този грим се маха единствено с шпакла. Едното говори по телефона, а другото скучае и съвсем явно ни зяпа. Дали чува какво си говорим? И какво ли си мисли, като вижда какво веселие цари на нашата маса? Ако изобщо може да мисли...

Фредо харесваше „The Shadow оf Your Smile”, "Smoke Gets in Your Eyes", "Misty" - такива неща. Някой наскоро ми припомни тази музика. Сядаше далече, в ъгъла, слушаше внимателно и пушеше. После идваше до мен и ми прошушваше нещо хубаво. Пушеше Ротманс плочка. Аз пушех дълъг Ротманс... Хубава цигара. Не знаех с какво се занимава. Официално беше търговец на машини. Широко понятие. Отсядаше в Хотела, казваше, че идва заради мен. Разбира се, това не беше така, а може и да е. По-вероятно е част от истината. Както всичко. Казваше, че съм последната му любов и май така стана... Понякога излизахме на вечеря. Това беше преди Прехода. Сядахме на маса встрани от централните. Според правилото „Не се крий, но и не се бутай в центъра”. И в двата случая им отваряш работа. И Фредо го знаеше. Чувствах се като цвете в саксия. Нищо не се искаше от мен, това ги изнервяше. Харесваше ми. Харесваха ми костеливите му ръце, харесваха ми четирите му брачни халки - три на безименния и последната, от сеньора Паола - на малкия му пръст, пръстените на изкривените му от артрит пръсти, харесваха ми снимките, които ми показваше - първата му жена, втората, големия му син, близнаците, третата му жена, двете дъщери, внуците, малкия му син, ето и сеньора Паола. После тя ми писа. Че е погребан в семейната гробница. Като че ли ще отида... Понякога пиехме кафе на бара. При Пако. Развеселявам се винаги, когато си помисля, че някой получаваше пари, за да докладва с кого съм пила кафе или съм вечеряла и къде.

- Какво се сети за Фредо?

- Интересни бяхте - и ми се усмихва с бляскавата си усмивка. Скъпи импланти. - А и тогава нямаше сериали. Много беше влюбен старецът...

- И какво ни беше интересното? Бяхме класика в жанра - възрастен мъж, влюбен в млада жена... - Тогава всички бяха възрастни. „Старецът”. Заболя ме. - А казвахте, че пазите Родината. Сега като ги питат, всички вардели Отечеството. И се гордеят. А сте си били обикновени клюкари.

- Едното върви с другото - и пак се смее...

- Кое е едното и кое е другото. Бройкахте дребни музиканти като мен, а световни бандити се мотаеха под носа ви.

- Сериозно? - кокори се, смешен е, прихвам и аз. - И що не каза да ги изловим?

- Е, как ще ги ловите, като бяхте комбина - тросвам се, кикотя се, знам, че е нелепо.

- Наистина ли не знаеш кой беше?

Не знам. Знам, че искам да се пресегна, да извадя едното му око, това с присвития клепач, да го подхвърля, да го хвана във въздуха и пак да го сложа на мястото му. Вместо това подхвърлям сияйно:

- Боядисваш ли се? Ако да, майсторска работа.

Не, не се боядисвал, така си бил. Дядо му умрял на осемдесет, без един бял косъм.

- Е, ти нямаш шанс. Вече си се прошарил.

- Ей, ама си същата. И много беше сладка тогава... Минаха ли двайсет години? Тц, тц... каква я мислехме, каква стана.

- Що бе, точно каквато я мислехте, точно такава стана...

Не искам да ми говори за едно време, не искам да ми припомня колко съм била сладка, не искам да си спомням. Нито за онова попукване в телефонната слушалка, секунда след като кажеш „Ало”, онзи почти недоловим звук, който иде само да ти подскаже, че те слушат. За който му пука. Не искам да ми казва колко съм била хубава, казвали са ми го безброй пъти. Не ме интересува. Искам да му изкрещя, да го нахокам, да му кажа, че не ми пука. За всичките ония години - не ми пука. За всичките им ходове, за плоските им постановки, за отворените и неполучените писма, за провалените ми договори, за Фредо, заради който ме дебнеха. Или може би пазеха него... Може би писателят знае повече? В книгата пише...

Момичетата от близката маса си тръгват, едното ни хвърля празен поглед, който в литературата би могъл да мине и за недоумяващ.

- Чакай, чакай - Пако е неуморен. - Срещнали се две мравки и едната казала на другата: „Снощи сънувах страшен сън”... Знаеш ли го?

- Знам го - прекъсвам го спокойно. - А ти знаеш ли, че си литературен герой?

- Аз? - смее се. - Аз ли? - гледа ме смаян. Според жаргона от онова време „литературен герой” ставаш, когато някой пише доноси за теб. И аз съм била такъв герой - от второстепенните, но все пак. Дори познавам и „белетриста”. Беше глупак. И още си е. Изказва се от време на време по телевизията.

- Да, обаче не е това, което си помисли. Герой си в една книга. Истинска книга. Роман за Прехода. Писателят те е наблюдавал и те е описал едно към едно.

- И как съм? - това „наблюдавал” му прави впечатление. Някой го е наблюдавал, без да знае, него... точно него, без той да разбере. - Как съм?

- Хубав си, как да си - весело ми е, леко ми е.

- Как се казва писателят? И как изглежда?

- Иван Иванов - бързо-бързо го измислям. - Отиваш в Народната библиотека и четеш.

- Как изглежда?

- Народната библиотека ли? - смея се с удоволствие. - Една голяма сграда до Университета. Когото и да питаш, всеки ще ти я покаже...

- Не, писателят как изглежда, питам - усмихва се лъчезарно, приглажда коса.

- Ааа, писателят ли? Не знам, не го познавам. Само на снимка. С очила е.

Не е по-сериозен, изражението му не се променя, присмехулното му око си е същото, лъскав, хубавец, уверен, богат. „Ще тръгвам, слънце, да избегна задръстването”. Вдигам ръка за сметката, а Пако вдига пръст и сервитьорът замръзва на мястото си. „Добре, скъпа, тръгвай... още ли си с Маздата?” „Бъркаш, тогава бях с една Жигула, с вечно запушен карбуратор. Маздата взех после, сега съм с Форд.” О, да, да, наистина, кима, присвива очи, прегръщаме се, целувка във въздуха до едната буза, после до другата, хубав парфюм, заминавал си в сряда, до скоро, няма да има скоро, тръгвам си. Няма да има никога. Или кой знае... Накрая ми хрумва:

- Да знаеш, Пако, ще те сложа в един разказ. Но спокойно, ще напиша, че всички лица и събития са измислени.

- Добре, скъпа. - Грее пак с холивудската усмивка и ми помахва весело. - Пишете, пишете... Щом има кой да ви чете...

Сервитьорът ме изпраща почтително до вратата, „Довиждане, пак заповядайте”, „Благодаря, всичко хубаво”, „Хубав ден”... и излизам.


Фордът ми е паркиран наблизо. Докато вървя натам, се чудя кога съм му казала за Маздата...

 

P.S. Всички лица и случки в този разказ са измислени.

P.P.S. Нали, Пако?

 

 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2010, № 7 (128)