КРУМЧО

Антоанета Добрева

web

На Хари

През лятото Крумчо ми донесе книгата си. Помня, че беше през лятото, понеже слязох долу на улицата и едва си взех дъх от горещина, Крумчо беше паркирал колата си на възможно най-слънчевата страна на улицата, а самият той се беше скрил под дървото отсреща в градинката. Когато се обади, че минавал покрай нас, понеже на път съм му била и да ми подарял последната си книга, първо се засмях, че "Люлин" може да му е на път единствено ако пътува за Мюнхен или най-малкото за Белград, а знаех, че живее в "Стрелбище". После го поправих, че не се казва "последната" книга, а "новата". В неговия случай "поредната". Това само си го помислих, не му го казах. Така или иначе, тогава слязох долу, беше адска жега, видях Крумчо под дървото, и там, под дървото, си приказвахме към час...

Крумчо си е Крумчо. Същият, като от преди двайсетина години, дребен и тумбест, розовобузест и някак търкалящ се като името си. Подава ми книгата, ох, леле, гледам - Крум К. Крумов "Любовни разкази и стихове", и той пак повтаря "последната ми книга", надписал ми я, а аз пак мърморя "Не последната, а новата, бе Крумчо!". Да, да, смее се, така де - новата, и тлъстичките му очички се кокорят...

Пустият Крумчо. Не помня откъде се появи, май е някакъв далечен братовчед на някой от приятелите, някак неусетно се приобщи към компанията, а ние го приехме охотно, понеже беше кротък и смешноват, вечно ентусиазиран и все влюбен. Любовите на Крумчо бяха безчет. Всеки път ни разказваше за новата си любов и общото в разказите му бе, че обектът на чувствата беше винаги "жена, та жена, разбираш ли!", и все приличаше на някоя киноактриса. Я ще е София Лорен (като млада, както уточняваше), я Моника Белучи, я Мишел Пфайфър, я Мерил Стрийп, я друга. И като започнеше Крумчо, нямаше спиране. Обясняваше гръмко, ръкомахаше с късите си пухкави ръчички, по някое време притихваше, а тлъстичките му очички гледкаха хитро и мечтателно. Измишльотините му бяха и смешни, и симпатични. Другото общо в разказите му беше, че дамата винаги и задължително тънеше в неистова любов към Крумчо, а Крумчо все някак се колебаеше...

Забавлявахме се с Крумчовите истории, току някой го питаше дали не е сънувал, Крумчо се смееше, ние също, а след малко Крумчо невъзмутимо продължаваше любовната история. По едно време някой му каза, че трябва да пише книги, всички се съгласихме, Крумчо явно ни повярва, плени някакво незнайно издателство и от няколко години редовно започна да ни обдарява с нови книги...

Прибрах се тогава, през лятото, и сложих книгата на Крумчо на нощното си шкафче. Мина време, отворих, прочетох два разказа и две стихотворения, нищо ново, Крумчо си е Крумчо. Разказите - симпатичен кич, а стихотворенията преливаха от рими и стенания. Брей, много любов, много нещо. Пусти Крумчо... Повече не прочетох и забравих за книгата.

През есента Крумчо ми се обади и ми честити рожден ден, понеже Крумчо винаги се обажда за празници, пожела ми здраве и (естествено) много любов, разговорихме се малко и той попита прочела ли съм книгата. Винаги пита.

Прочетох я - излъгах уверено. И? - пита Крумчо. Какво и! - отговарям троснато, а после продължавам мило и вежливо - Ами симпатична е книгата, Крумчо, браво!... Пита ме всичко ли съм прочела?... Ама как, разбира се, че всичко. Браво, Крумчо... После чао, чао, поздрави вкъщи, до скоро, до скоро... Затварям телефона, гузна съм и си обещавам да изчета всички книги на Крумчо. Скоро, съвсем скоро. После забравям... Това беше през есента.

Малко преди Коледа звънна Крумчо. На телефона ми се изписа "Кrum4o". Ех, тоя Крумчо, никога не пропуска празници, само сега е подранил... Чух женски глас, представи се - дъщерята на Крумчо. Изобщо не знаех, че има дъщеря. За секунда си дадох сметка, че нищо не знам за Крумчо... Обаждала се на всички от списъка в телефона. Крумчо починал в съня си. Вече го погребали... И затвори.

Как? Как? Какво? Не мога да повярвам... Не може да бъде. Крумчо?... Крумчо умрял? Умрял в съня си? Не е вярно. Не е възможно. Крумчо - веселият, влюбеният? Нееее...

Отворих книгата му и попаднах случайно на разказ "Последно". За някакъв сън.

Героят сънуваше и си обещаваше да напише книга, в книгата ще се разказва за съня, а разказът завършва така: "Сънят бе толкова красив, че той не пожела да се събуди..."

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.11.2014, № 11 (180)