БОРЯНКА

Антоанета Добрева

web

Знам я тази жена. Разхожда две дребни кученца в градинката до нас. Симпатична, спретната жена, кученцата дружелюбни, тя също, спира се да си побъбри с всеки, разказва с готовност историята си, а разказът й е леко объркан, съвсем леко, колкото да се отдаде на възрастта й. Говорили сме си, знам историята - синът й с цялото семейство заминал за някъде и й оставил едното кученце, а другото някакви съседи изгонили и тя го прибрала. Разхожда ги двете кученца, винаги са вързани, крачи с тях по тревата и никога не ги пуска сами.

Този път я срещам на връщане от градинката. Само с едното кученце, другата каишка виси празна в ръката й.

- Къде е другото? - питам я и се оглеждам наоколо, докато се закачам с вече разходеното кученце, а то пък радостно се опитва да изяде връзката на обувката ми.

- Борянка умря.

- Борянка? Коя е Борянка?

- Другото.

- Ох... Съжалявам... - мънкам тъжно, не знаех, че кученцето се казва Борянка. Ако беше споменала, щях да запомня. Защото кой си кръщава кучето Борянка... - А това как се казва?

- Това се казва Куче... Изхвърлих я на боклука. Изхвърлих Борянка на боклука.

- Какво говориш? Как така я изхвърли? - чак съм пресипнала.

- Така. Сложих я в един пазарски плик и я изхвърлих в кофата за боклук долу на улицата. Чух как тупна телцето й на дъното... Да ти кажа..., не мога да гледам вече гробове. Живите са далече, около мен само гробове, само умрелите са ми наблизо..., не исках още един гроб... Не знаеш... Като дойде Задушница не знам къде по-напред да ида. Изхвърлих Борянка, не я погребах...

Не плаче, не се чува звук, само лицето й се гърчи.

- Недей, недей... - опитвам се да я утеша. Ама че история...

- Нищо не знаеш ти... - говори все по-бързо. - Стоях, стоях вкъщи, пък слязох долу на улицата. Дожаля ми за Борянка... Така да е без гробче, не бива. Въртях се около кофата, надничах, надничах. Вече имаше много боклук отгоре. Дойде един циганин, рови с една кука, казвам му „Там най-долу е Борянка, изхвърлих я днес по-рано, хайде да ми я извадиш да си я погреба”. А той се развика, почна да псува и избяга.

- Трябваше да му кажеш, че е куче. Помислил си е, че е дете.

- Тя не е куче. Борянка не е куче. Като ми я оставиха беше с кучешко име, а аз я кръстих Борянка. Тя си харесваше името, казвах й „Хайде, Борянке, хайде на разходка, момиченцето ми” и тя се усмихваше. Борянка беше весела и по цял ден си говорехме с нея. А аз я изхвърлих на боклука...

- Стига, стига, недей... Случило се е, не си знаела какво да направиш - говоря ги и аз едни никакви... Как да я утеша. Не знам. Уж знам тази жена, знам историята, а сега не знам какво да й кажа. Така се случва. Човек уж всичко знае, а рано или късно разбира, че нищо не може да каже. И краткият път е да чуе за Борянка. - А това как се казва? - питам пак и гъделичкам кученцето по ушетата, а то щастливо ръфа ръкава ми.

- Това се казва Куче. Хайде, Куче, да си вървим, че ще завали.

Куче помахва с опашка и си тръгват. В един от тези дни, когато или вали, или се кани да вали...

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.06.2016, № 6 (199)