Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АРОМАТИ БЕЗ ИЗХОД

Антоанета Добрева

web

- Три пакета кус-кус, лютеница, маслини, вафли, кутия шоколадови бонбони, тоалетна хартия, портокали.

Жената на касата маркира покупките и ги слага в торбички. Момичето на опашката зад него мирише на прясно месо и дъвка. В магазина мирише на орехи. Напоследък всичко има особен мирис. Пак се започва, сега портокалите миришат на пица, на гореща пица. Отброява до стотинка парите на касата.

- Благодаря, господине, приятен уикенд!... Празник ли имате? - Касиерката му кима, поглежда през него и вече обслужва следващия клиент.

- Какво? А, да... Благодаря, довиждане.

Всяка събота купува едно и също, и носи на майка си и леля си. Старите хора обичат кус-кус. Но този път има и бонбони. „Сигурно смята, че карам цяла седмица на кус-кус и тоалетна хартия. А сега и бонбони. Заради това пита за празник.” - почти се усмихва и носът му загадъчно се спуска към устата. Не, бонбоните са за Нея. Върнала се е и искала да го види, каза майка му по телефона...

- Кой се е върнал? - Попита пискливо жена му сутринта, а гласът й излезе някъде изпод зеленикавата маска, с която се е намазала.

- Приятелка на майка ми.

Излъга спокойно. Не бяха приятелки. Тя беше богата, те бяха бедни. Майка му беше шивачка и й шиеше разни неща, а понякога й помагаше в домакинството - миеше прозорци или переше килими. Жена му не се интересува. Интересува се само от апартамента и наследството на леля му, по цял ден пресмятат с майка си и разпределят парите, които ще вземат като умре лелята.

- На колко години е?

Това е гласът на тъща му. И той изпод зелена маска. Как пък не им омръзна да се мажат. Нямаха пари за козметика и сами си бъркаха разни каши, отвари, смесваха, произвеждаха си лосиони, кремове, маски и всякакви буламачи, с които се мажеха. Нещо непрекъснато къкри на котлона и навсякъде смърди на билки и мазила, някаква остра миризма, която го влудява.

„Не е твоя работа” - опълчи й се на ум, а иначе смънка „Почти колкото майка ми”. „Ооо!...” - зелените маски се пропукват... Всъщност не знае годините й, а тези двете - майка и дъщеря, са като две серии на един и същи филм. Едната е продължение на другата. Вгледаше ли се в жена си, виждаше предишния епизод на тъща си. „Не забравяй да си обуеш обувките!” - изкряка едната и двете се изкискаха изпод зеленото. Веднъж наистина беше побягнал навън по чехли, подлуден от вонята на поредната им козметична находка. „Цял живот ще го повтарят” - и тръшна злобно вратата. От трясъка решението щръкна в главата му. Няма да отлага. Ще иде днес, ще я види и повече няма да ходи там. Коремът му се прибра, раменете му се изправиха, дори скъсаните му дънки добиха известен шик.

На изхода на магазина има аптека, влезе, а от стената го блъсна реклама „Зелена магия за възпалено гърло”. Видя му се глупаво. Зелена магия... Мъжът на гишето пред него е с дъх на лоши зъби и витамин В. Какво разбират те от зелена магия. Те дори не знаят, че цветовете имат мирис и вкус. Веднъж спомена на жена си, че синьото ухае прекрасно и устата му се изпълва със сладък зърнест вкус, а тя се развика, че е луд... Никога не я беше виждал млада.А когато се запознаха, й каза, че ухае на зряла ябълка и това й хареса, каза й също, че прилича на нацупено магаренце, тя го прие за закачка, нямаше как да знае, че не е шега, че той не умее да се шегува, и се разсмя, а смехът й се търкулна през едрите й зъби, каза й също, че нещата имат различен мирис, че случките миришат различно, че хората са аромат, миризма или воня, че приема света с обонянието си, разказа й също, че някои аромати са разточително щедри - че разказват цели истории, че други са пестеливи, неуловими, някои задават въпроси, а други са като мазка в картина, привидно случайно положена от художника, а събрала целия смисъл,тогава тя възкликна: „Удивително!”, и стана единственият човек на света, който го намери за интересен... А сега му крещи, че е луд. И се кискат с майка си. И вече не мирише на ябълка, мирише клисаво на стар хляб.

Купи памперси за възрастни, лекарството за леля му - за оросяване на мозъка, мазилото за шипове - за майка му, болят я коленете... Може би и на Нея й трябва нещо от аптека? Дали и Нея я болят коленете? Как ли изглежда?... Но той ще й каже, днес всичко ще й каже, няма да мълчи! Леля му и майка му му стигат. Жена му и тъща му, и те. И сега още една. Защото и тя сигурно е остаряла, почти на годините на майка му е, няма начин.

Не си я представя, забравил е как изглежда, споменът е като безформен облак, в съзнанието му е останал само онзи парфюм. През всичките години остана у него. Вече отдавна не предизвиква свиване на стомаха, вече е по-скоро дъх, нещо, което знае, че го има, а е някъде далече. Самата топлина. Имаше канела, канела и канела, нещо топло, имаше нещо парещо и красиво в този парфюм, оголваше нервите на зъбите, а в същото време му ставаше спокойно и хубаво. Това беше неговото убежище... Но сега сигурно и тя мирише на друго. Ще иде първо у тях. Ще й занесе кус-кус и бонбони, кус-кус, да, старите хора обичат макарони, ще я види и няма да ходи повече там. Ще й го каже. Няма да мълчи.

Четири стари жени. А сега и пета. Сигурно и тя се е върнала, за да умре тук. Така правят те. Заминават, живеят надалече, там стават други, стават различни, там цъфтят, там ухаят и накрая се връщат, за да умрат тук. Връщат се, когато замиришат на лошо. Първо леля му, а сега и тя... Защото той помни аромата на леля си, на любимата си леля, когато се връщаше за малко, защото тя винаги се връщаше за малко, как отиваше в стаята й и заравяше нос в куфара й, помни онзи дъх на чисто, на нещо друго, различно, далечно. Беше дете, стоеше упоен в стаята й, a дрехите й, ръцете й, всичко ухаеше на някакъв друг свят - чист и красив... И после те всички се връщат, за да умрат тук. Идват, когато вече не ухаят. Но той ще иде още днес и ще й каже...

Навън е влажно, през нощта е валяло, шляпа из локвите по улицата. Ще повърви пеш, няма да бърза, цялата събота е негова. Ще мине през парка и ще отиде първо у тях. Помни добре пътя, носеше пердетата, които майка му e ушила, отиваше да й ги занесе, пердетата миришеха на прано и ютия, внимаваше да не ги смачка, вървеше, преметнал ги през ръка, внимаваше да не се спъне, да не ги изцапа, влизаше във входа и там попиваше онзи дъх на дърво, на цветя, на кафе и дюли...

В парка е хладно, влагата усилва миризмата на дървета и пръст, приятно му е, но по-добре да мине по другата алея. Кривна рязко наляво, преджапа през калната трева и тръгна по съседната алея. Там няма деца. Децата го плашат, плаши се от малките им пръстчета, от разперените им ръчички, ужасява се от тепкащите им крачета, а писъците им го карат да настръхва... Децата миришат на бонбони и на нещо кръгло и меко, но този мирис не го успокоява, напротив, тревожи го, забързва се по алеята, бързо, бързо, отнякъде долавя мирис на варени картофи, странно е, в парка няма варени картофи. Горещи варени картофи...

Напоследък често му се случва, понякога се движи сякаш в облак от лютива миризма, опитва се да избяга, бърза, бърза, но не може да избяга, защото облакът се движи с него. Тогава започват тимпаните в тила му, а в слепоочията му звънят чинели... Така, преди много години, беше още момче, каза на майка си, че ябълките миришат на риба. Тя го попипа по челото и му измери температурата. Нямаше температура, а ябълките продължаваха да миришат на риба. На изгнила риба. Задушлива смрад, която го подлудяваше... През годините, когато това се повтаряше, свикна да се спасява сам. Припомняше си благоухание и се скриваше там. Така се криеше първо в онзи далечен аромат на леля си, а после в Нейния парфюм. Сега леля му мирише на памперси... Преди няколко години за последен път донесе онова ухание. Пристигна цъфтяща и стресна всички. Бяха се струпали на аерогарата, притиснати плътно в залата за „Пристигащи”. А преди това я бяха оплакали, защото майка му получи кратко писмо: „Болна съм, връщам се, за да умра при вас...” Това многоточие ги накара да заподсмърчат, представяха си я изпита и умирающа, а тя пристигна по-свежа от самите тях, облечена в сиво-розов костюм, сияйна, загърната в люлякова мъгла и всички те се почувстваха нелепо. Никой не посмя да я попита от какво е болна. Очакваха бърз и драматичен край, но не би... Сега леля му не го познава, всяка събота му изнася концерт, не знае кой е, мисли го за импресарио, облечена е цялата в розово, подсилена е с памперси... И онзи безумен поглед... И мирише на кисело.

Първо леля му, сега и тя. Вече няма къде да се скрие. Вече няма спасение... Връзката на обувката му се развърза и чувството за безнадеждност се засили.

Няма да бърза, има достатъчно време, рано е, а и цялата събота е негова. Не е далече. Днес ще свърши всичко, днес има много работа, а утре, утре цял ден ще се разхожда сам, ще разглежда улиците и ще си почива. Ще седне някъде и ще наблюдава хората, а хората ще му оставят различен дъх, и всеки мирис ще му разказва различна история, а те няма да знаят. Защото никой не знае, че хората нямат лица, ръце, тела, а само различна миризма. Какво знаят те...

„Събори ли я?” - попита го баща му тогава, когато се прибра потен и треперещ, а от дланите му се вдигаше пара. Събори ли я - сякаш го плесна през лицето и лъсна вонящ насреща му с жълти зъби. Намрази го още повече. Баща му беше глупак. Той само „събаряше”. Всички останали думи се бяха удавили в ракията, и му беше останала само една - "събори” - и за здрасти, и за бог да прости, и за наздраве. Най-вече за наздраве. Тогава, грабнал чашата, крещеше побèдно „Съборù! Съборù!”... Малко след това го намериха съборен под една пейка, опикан, цял овъргалян в мръсотия, на погребението плакаха самоотвержено, но не много... „Гледай да не те види професора.” - Изхили се тогава баща му и му намигна пиянски. А професорът не го видя, защото беше някъде. Някъде далече из чужбина. Малко след това и тя замина, замина нанякъде, за да се върне сега. И сигурно не мирише на онзи парфюм.

А тогава парфюмът й накара събуждащите се хормони да пощръклеят и да затанцуват бесен джайв, а кръвта му започна да се плиска от главата до петите и обратно, като по пътя й оставаха подутини, от вълните й в ушите му гръмнаха фанфари, устата му пресъхна, и едва я попита за парфюма, а тя отговори „Време за любов”. Време за любов, така каза. - На Ален Делон. Не разбра защо Ален Делон, представи си как протяга ръка, докосва я, а в ръката му остава вълшебен аромат... Вместо това се изправи и си тръгна...

Продължава по улицата, покрай входовете на старите кооперации го лъха на мухъл, на храна, на живот и на смърт. Помни добре пътя, носеше пердетата, които майка му беше ушила, платът миришеше на прано и ютия, после идваше сам, идваше тайно и от себе си, влизаше във входа, свиваше се в ъгъла и вдишваше дълбоко. Време за любов, каза тя тогава.

Във входа е тъмно и хладно. Мирише на стари туршии, пушек и орехи. Асансьорът не работи. Помни онзи стар Schindler, с огледалото, целият само дърво и с решетки. Стара богаташка кооперация. Стълбите са високи, парапетът е широк, каменен и излъскан. Качва се нагоре, всеки етаж мирише различно - пържено, вино, мухъл, различно. Спира между етажите, няма защо да бърза. Защото ще й каже, той ще й каже, че няма да идва повече, той няма как, не иска да идва... Торбичките с покупките шумолят, вече не бърза така, запъхтял се е, трети етаж, още малко. Разбира се, че ще й каже. Защото тя се е върнала сега, върнала се е, за да му вземе спомена, да разруши скривалището му, неговото убежище. Да му вземе онзи дъх, в който се спасяваше от всичко.

Четвърти етаж, вратата вляво. Мирише хубаво на орехи и карамел. От некролога на вратата го гледа квадратната глава на професора. „Гледай да не те види професора” - изкикоти се тогава пиянски баща му, а професорът не го видя, защото беше някъде... Но той ще й каже сега, че няма да идва повече.

Натисна решително звънеца, а звукът му плавно се разнесе някъде далече вътре в апартамента. Чу стъпките й, вратата се отвори, а времето направи завой и се върна обратно... „Заповядай, момчето ми” - усмихва се, дребна и чужда, мина покрай нея тромав и смаян, а ноздрите му попиваха нещо ново. Някакъв друг, различен, плътен, непознат и още по-топъл аромат. Не е това, което очакваше, о, той знае как миришат старите хора. Подаде й едната торбичка. „Тоалетна хартия?” - и веждите й стигнаха небето. „Грешка” - бръкна в торбичката, взе тоалетната хартия и я стисна под мишница. Останаха бонбони и кус-кус. Почувства се глупаво. Иска му се да й каже нещо, разбира се, нещо хубаво, усети, че се изпотява, през мозъка му премина бегъл бръм, а навсякъде ухае - канела, пъпеш, нещо вкусно, лек дъх на тютюн и още нещо, нещо златисто и непознато.

„Как си, момчето ми?” - пита го така, сякаш не беше минал половината му живот, сякаш пак е момче, сякаш е отново малък и е донесъл нещо, което майка му й е ушила. А ароматът й го повдигна нагоре, разлюля го, усети, че плува в облак, а в ръката му се люшка торбичката с памперси, кус-кус и портокали, които после ще занесе на майка си и леля си.

Така летящ влезе в хола. А холът е все така огромен, мирише на дърво и таванът е високо, високо. Стори му се, че вижда всичко отгоре. Вижда и себе си, обувката му пак се е развързала, гледа отгоре олисяващото си теме, обраслия врат, протритото яке с разпрания джоб. А тя е малка, дребна, косата й е опъната назад, облечена е в нещо светло, а около нея е облакът, който ухае - нещо красиво, нещо с цвят на старо злато, с вкус на мед, ароматът леко дращи гърлото му, пълни ноздрите му, в ушите му звънят триангели, а във въздуха прелитат златисти калинки.

Ето я и голямата кръгла маса с един крак, а на крака има четири огромни лъвски лапи, сякаш впити в килима. Там бяха тогава, на масата имаше купичка с ягоди, купичката беше от розово стъкло, а от светлината разпръскваше безброй цветове и над ягодите имаше дъга. Стоеше замаян, парфюмът й беше навсякъде, заболя го главата, прималя му, устата му пресъхна, и тогава попита какъв е този парфюм, а тя отвърна „Време за любов, момчето ми. На Ален Делон”. И оправи косата му, а ръката й не беше майчинска... После избяга, а вкъщи баща му се изхили пиянски: „Събори ли я?”...

Ето го и огромния бюфет с кристални витрини и рисунки по дървото, веднъж дълго ги гледа и попита какви са тези рисунки, а тя отговори: „Интарзия.” „Интарзия” - изтърси го на глас, стресна се и слезе на земята. А тя го гледа внимателно, спокойно, не е учудена, защото тя знае всичко. Няма какво да й каже, тя разбира всичко, тя знае всичко. Трябва да се махне. Бързо!... Изпрати го само снимката на професора...

Надолу по стълбището почти тича, чувството за безизходица клокочи в гърлото му, огромното му тяло се тресе, а мозъкът му трескаво разлага новия аромат на съставните му части, складира го, запечатва го и образува ново скривалище... Но има нещо тревожно. Отнякъде се носи нещо тежко, нещо смърди на лошо и се движи с него. Портокалите? Пак се започва. В тила му тремолото на тимпаните се усили. Излезе на улицата, пое дълбоко дъх, изхвърли портокалите в първото кошче за боклук, а минувачите го гледаха учудено. Какво разбират те. Те нищо не знаят. Хората не знаят, че има миризми, които предизвикват гняв, обида и тревога, не знаят това, а ако им каже, ще се изсмеят в лицето му... Защото те са виновни. В съзнанието му ТЕ започна да набъбва, уголеми се, изду се като балон, пукна се и обхвана половината свят... Бърза по улицата, не е далече, днес ще свърши всичко, а утре ще си почива.

Сега ще иде у майка си, а майка му пак ще мълчи примирено, защото тя винаги мълчи, сякаш се страхува да не заекне, а леля му ще направи реверанс, ще подаде ръката си за целувка, няма да го познае, ще е пременена цялата в розово. Ще им остави торбичките с памперси, кус-кус, лютеница и тоалетна хартия в антрето, ще даде на майка си лекарствата за оросяване на мозъка и мазилото за коленете й, а леля му кокетно ще го поведе за ръка към стаята с грамадния фикус. Там той ще седне в огромния продънен фотьойл, майка му ще мълчи, леля му ще запее, светът ще се сбръчка, ще пожълтее и въздухът ще стане гъст и мътен. Горката му леля... Примижал, ще слуша хлабавото й вибрато и когато започне да подтичва отчаяно напред-назад, а изрисуваните й устни ще изпускат „Principino, dove siete? Principino, dove state?”, и когато слабите й старчески крака започнат да рисуват осморки, може би този път няма да скочи и да я прихване, както миналия път, когато се спъна в килима, в онзи килим, с квадратните шарки, дебелия килим, прояден от молците... Може би този път няма да види как пада, погледът й за пръв път от години ще е ясен, а усмивката й ще е извинителна и плаха. Може би този път няма да види, че се спъва, а може би ще протегне крак, докато горката му леля рони речитативи и обикаля стаята...

Това ще бъде днес. А утре ще седне някъде и ще си спомня различни неща. Хората ще минават покрай него, а той ще си мисли за всичко онова, което може би няма да се случи...

 

 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2011, № 2 (135)