АЛО, АЛО!... ГЕНОВЕВА, ЧУВАШ ЛИ МЕ?

Антоанета Добрева

web

Ало, Геновева, ти ли си? Как си, Геновевче?... Аз съм, аз съм - Зинчето, Захаринка Захариева... Снощи ти получих писмото и да ти кажа, сън не ме хвана от тревога. Та рекох сутринта с кафето да ти звънна. Ти да не спиш? А?... Така ли? Е, малко раничко е, Геновевче, ще прощаваш, ама и Верчето я няма да си споделя и едвам съм изтраяла до сутринта да ти се обадя... Пък след малко имам друга работа, по един проект, после ще ти кажа... Та затова така...

Да знаеш, Геновевче, много се разтревожих, ти много си я закъсала, сестро. С тая мерехлюндия особено, другото как да е, ама мерехлюндията - лошо, не, ами лошо... Как пък на тебе да ти се случи това... Добре де, мисля си сега - то мерехлюндията, че не се лекува, не се лекува, ами хапчета нещо, компреси, нагревки не помагат ли? Детсъвика поне облекчение да имаш... Щото то твоето живот ли е? Докато ти четох писмото, Генче, сърцето ми се скъса... И котката ти да избяга... И да загине така нелепо... Охх, да ти кажа, домъчня ми и на мене... Обаче много хубави стихове си взела да пишеш, Генче. Напълни ми се душата. Направо си за Национална награда! От мен да го знаеш!... И знаеш ли какво намислих? Да вземеш да дойдеш да изнесеш един рецитал на Есенния фестивал в нашия вход. Нали? Записвам те, значи - Рецитал на Геновева. Какво казваш?... Да, да, аз съм. Кой друг да е. Нали съм с организационен талант - аз съм и касиер, и домоуправител, и ръководител на културата в нашия вход - за всичко все аз съм... Да знаех, че е такава работата с тебе, още сега на Пролетния фестивал да те бях поканила, така, малко да се поразсееш, ама ха де... Вече закрихме културния сезон във входа. Обаче ти пиши, пиши, Геновевче, за Есенния фестивал да си готова...

Пък за ТЕЛК-а, дето ти казали, че си 85% болна, хич не им вярвай. Щото те ако ти кажат, че си 130% здрава, ти по-здрава ли ще се усетиш? Не. Нали?... Ха така! Те тез’ комисии, те... това им е работата, и те хляба си изкарват, иначе как... Мен ако питаш, по-важно е ти самата къде ще се сложиш - при болните или при здравите. Нали така?... И няма да се тревожиш, Геновевче. Горе главата! Пиши си стихотворенията и няма да се косиш... А това, дето ти се полагали разни работи - така е. Знам по Илиева от третия етаж - и тя е с група, та все ходи до Общината за това и за онова, полагало й се, та подава молби... А както питаш дали ти се полага млад мъж - висок и със сини очи - полага ти се, Генче, как да не ти се полага... Ама може да не е висок, и за всеки случай да ти кажа, че може да не е и със сини очи... Ха така, засмей се, Геновевче, засмей се, че инак много кахърно ти беше писмото, та и на мен душата ми се сви... Какво казваш?

А, Верчето е добре. Нали ти казвам, отидоха сега на Балкана, малко да си отдъхнела... То... от какво ли се е изморила, ама айде... Ще я поздравя, да, като се върне... Нека бе, нека... То нейното живот ли е - по цял ден книги чете. И си взе лаптопа - да пишела там. Викам й „Пиши, Верче, пиши... То кой ли те чете, ама ти пиши, Верче, не се притеснявай”. Окуражавам я, така да се каже. Пък тя се смее. Ами да знае, че има подкрепа, нали така, Геновевче? Щото на мене хубаво ли ми е тя все като ми казва, че нямам талант? Не ми е хубаво. Ама аз я знам, че не разбира от поезия и не й се сърдя. От друго може да разбира, ама от поезия не... Да ти кажа, Генче, на който конкурс съм се явила, все награди ми дават. И в Красно село на конкурса награда, и в Овча купел - пак награда, и от Меча могила - първо място. И то все национални конкурси, не са какви да е. Ами разбират хората от хубаво. Сега кажи ми - ако нямах талант, щяха ли да ми ги дават тез награди? Не, нали?... И аз така мисля. Пък и колко книги имам вече... А? Какво казваш?... Ало, ало, нещо заглъхва... Чуваш ли ме?... Да, да, чувам те...

Добре съм, Геновевче, не се тревожи за мен, добре съм, само много ангажименти с новия проект... Ще ти кажа... Той, проектът, хубав, обаче не ми остава време за творчество. Пък как ми се пише, как ми се пише, само да знаеш... Ох, в главата ми - рима до рима, само време да има... Ето на, тя отвътре ми иде поезията, нали виждаш? Да, ти ме разбираш, Генче... И онзи ден какво си говорим с Верчето и аз й се жаля, че нямам време да пиша стихотворения, пък тя знаеш ли какво? Че човечеството само било спечелило от тая работа. И се смее. Иска да каже, че нямам талант. Обаче аз не й се сърдя, щото тя, Верчето, от поезия не разбира. Иначе от изкуство много разбира. И от разкази разбира. Все казва, че съм майстор на късия разказ. Що се смееш, ма Генче? Ми нищо пък, посмей се, да ти се отпусне и на тебе сърцето, че то твоето инак живот ли е. С тая мерехлюндия...

Та ти разправям за проекта... Ох, да видиш, Генче, голяма тревога имахме ние тука в нашия вход. На бай Генади от осмия етаж му се пукна стената на гарсониерата, че после от дъждовете, като тръгна една вода надолу, от осмия етаж, та до първия. То знаеш, водата като си намери път - няма спасение. И голяма тревога - наводниха се всички, ти остави, ами и арт центъра - аха-аха и там да се наводни. Викам си, отиде й на Груева изкуството - точно си беше изложила в арт центъра гоблените... Нали ти бях казала, че в общото мазе направихме арт център. Да, да... Там изложби, концерти, рецитали... Брей, лоша работа с тия наводнения. Събрах ги на събрание съседите и решихме да санираме входа. Да, ама никой няма пари... Викам им - не бойте се, съседи! Има едни проекти с европейски пари, ще получим помощи. И разтърчах се аз насам-натам, тук питам, там питам, те парите за блоковете свършили. Че кога почнаха да приемат документи, кога свършиха парите, бе хора! Вдигат рамене - свършили били и т’ва е. Останали пари само за културни институти и исторически паметници... Прибрах се, ама него ден бях каталясала да обикалям... И по новините - що да видя - Операта я боядисали, а два театъра ги реновирали. С европейски пари, от тия за културните институти. Веднага тичам при Верчето и й разказвам, така и така, Верче, що да не станем и ние, нашия вход, де - да вземем да станем един културен институт! Хем ще санираме, хем друго си е културен институт, хем пари и за дограма може да ни отпуснат! Че зима иде... Ха така, засмей се, Геновевче, че ти с тая мерехлюндия... Тя и Верчето много се смя и вика: „Какъв ти институт, Зинче. Направо институция сме.” И се смее... Добре де, Верче, питам я - що да не сме културен институт? Толкоз години що фестивали организирахме във входа, ами всяка година пролетен и есенен салон на изкуствата, що изложби, концерти, ами Арт центъра в мазето? Ами и хор имаме... Генче, ти нали знаеш, че бай Киркор взе от всеки етаж по един човек и направи хор? Не ли? А, казах ти, ти си забравила. Като славеи пеят, Генче, ще ги чуеш на Есенния салон като дойдеш за рецитала... Ами кой друг вход има хор? Никой, нали? Ами колко конкурси направихме за изкуство? По етажи ги разпределих. От първи до пети етаж писаха поезия, от пети до десети - проза, от десети до петнайсти - други изкуства. Чудно стана. И всички се включиха... Е, що да не сме културен институт? Ей така като й го казах на Верчето - взех й акъла. Само много се смя, ама накрая рече: „Ей, Зинче, голяма работа си, Зинче”... И аз само си викам „Нали!”... Ало, чуваш ли ме, Геновевче? Нещо заглъхва...

...Та ти казвам, на другия ден веднага ги привиках на събрание и поставих въпроса: „Драги съседи, трябва да мобилизираме творческия си потенциал. На Есенния салон ще поканим хора от Министерството, от Общината, да видят и да ни признаят вече нашия вход за културен институт! Щото европари има само за културни институти и исторически паметници. Сега за паметник няма как, обаче ще кандидатстваме за културен институт!” И веднага, моля ти се, Хаджиева от седмия се обажда, нямала време да се занимава. И Янков от дванайстия, и той! Представяш ли си, Генче!? Опозиция един вид. Че като ги почнах, да видиш... Викам им: „Хаджиева, ти като не разбираш от изкуство, не се обаждай! Нали те гледам във фейсбук по цял ден зайченца и лайкучки постваш, пък през т'ва време да беше си измила прозорците!” Щото ние, Генче, и във Фейсбук имаме група нашият вход. Та ги виждам, де... Нямала време. Пък ти, Янков, щом като няма да участваш, броиш 5 хиляди лева за саниране и си свободен... Така им казах.

И после ги питам: Ами вие, драги съседи, какво имате против културата? Мълчат... Не ви ли е хубаво като се приберете от работа, пред входа градинка, във входа чисто, лампите светят, в асансьора чисто и си отивате вкъщи, пък седнете и напишете едно стихотворение? Или един разказ? Или една картина да нарисувате? Или да попеете в хора на входа? Или пък да слезете долу в арт центъра и да погледате изложбата със снимки на комшиите? Драго ви е, нали?... Ами откакто се занимаваме с изкуство, вече никой не плюе в асансьора, стените не са надраскани, ето и Русеви вече не се карат, бай Марин спря да пие, а преди какво беше... Щото то може ли човек да се занимава с изкуство и да плюе в асансьора? Или да бие жена си? Не може... Нали така, Геновевче? Не съм ли права?... Ами даже и кучето на Стоянови, хем дето е куче, и то разбира от култура и спря да пикае по стълбището. Облагородихме се, дето има една дума. Бива ли така, съседи, казвам им, такъв хубав културен живот толкоз години, и вие сега, на най-важната отсечка, детсъвика, баш когато трябва да ни признаят за културен институт, вие да биете отбой. Да не говорим, че няма пари за саниране. А после, като завалят дъждовете, ще тичате: „Зинче това, Зинче онова”... Така им казах. Мълчат. Обаче всички се включиха.

Ало, Геновевче, чуваш ли ме?... Какво казваш?... Ти чуваш ли един звук, тук на телефона, от време на време нещо бибитка?... Да, и аз го чувам. Да не е батерията ти на телефона да свършва? Да, да, и на мен така ми се стори...

Само да ти кажа, Генче, сега целият вход се е включил - всеки рисува, пише, пее, който не може да пее, ще танцува. Кой колкото може. Щото то няма как всички да сме талантливи. Нали така?... Вярвам, че ще ни одобрят за културен институт. Да дойдат да ни видят - 15 етажа творци!... Че после, докато санираме, а пък зима иде... Аз зат’ва бързах сега сутринта да ти се обадя, щото ще ходя да нося програмата в Министерството. Да я одобри комисия. Ми нали ти казвам - комисия да си на т’ва време... Ей, Геновевче, съвсем ти свършва батерията на телефона, а? Т’ва бибиткане не спря...

Обаче много е хубава програмата. От всичко има - и изложби, концерт, рецитали, даже и научен форум ще има. Качамакова ще изнесе лекция за операта, щото нали продава там билети, та... Сега си мисля - Генче, ти що не изнесеш и ти един доклад за поезията? Нали? Айде, записах те - Рецитал и доклад на Геновева... Хем малко така да ти мине мерехлюндията... Да. И аз ще изнеса лекция за кратката проза. Какво казваш? А, не, не съм писала, ама тя Верчето все казва, че съм майстор на късия разказ... А така, засмей се, Генче, че все те мисля да не си тъжна... Ами то колко му е на късия разказ - докато почне, и свършил...

Ало? Ало? Геновевче?... Чуваш ли ме? Ало...

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2012, № 8 (153)