Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АКО БЕШЕ РАЗКАЗ

Антоанета Добрева

web

Не бях виждала толкова мръсен човек. Още докато отключвах входната врата, усетих миризмата и тогава го видях - седнал отсреща на стълбището към асансьора, цял омазан, кирлив, окалян, дори по шапката му имаше кал. И не беше само калта, защото вонята беше ужасна.

- Какво правиш тук? - задавам тъп въпрос. Нищо не прави. Просто седи на стълбището и мирише. Човекът не реагира изобщо, не гледа мен, а някъде до мен. Всъщност не съм и кой знае колко за гледане, де. Таксито спря надалече, вали пороен дъжд, чадърът ми не пожела да се отвори, докато пресека улицата и дойда до входа, станах вир вода, шляпах из локви, минаващи коли ме напръскаха хубавичко, сега от косата ми тече вода, очилата ми са на капки, мантото ми е мокро, дънките ми до колената са мокри, всичко ми е мокро, а да не говорим колко съм кисела.

- Как влезе? - продължавам да питам, а той продължава да гледа някъде около мен. Входът се заключва, явно някой не е затворил вратата и той се е намъкнал.

- Чуваш ли ме? - питам по-силно, той кима. Този път ме поглежда. Каменно безразличие. Сякаш съм предмет. И основателно - чувствам се като мокра гъба.

Чела съм разкази, в които присъстват просяци, клошари, всякакви несретници, там просякът от разказа обикновено споделя историята си... Ама как ги пишат тия разкази! Човек чете и душата му застава на възел в гърлото... В разказите бездомникът има живи очи, зад окъсаната външност се крие дълбока и чувствителна душевност, някои просяци четат книга, други не, но обикновено охотно разказват историята си. Ето такива общителни клошари им се падат на хората, а на мен се падна този човек. Седи и мълчи. Не мога да определя възрастта, нито е млад, нито е стар, лицето му е безизразно и немито кой знае откога, омотан е в парцали, вони и излъчва странно спокойствие.

Ако беше разказ, щях да отбележа кошмарната "хармония", в която този човек е със света - светът не се интересува от него, и той не се интересува от света. Но не е разказ и аз отбелязвам единствено, че и двамата изглеждаме нелепо и че този човек няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Не ми се мисли какво ще му се случи, ако тук го завари онзи бабаит от последния етаж, особено пък ако е дръпнал 3-4 питиета, както обикновено.

- Не можеш да останеш тук, човече. Разбираш ли? - казвам му спокойно и вадя портфейла си.

Ако беше разказ, аз щях да се връщам от пазар, щях да нося хляб, салам, бонбони и кой знае какви други неща, щях да му дам храна и да съм спокойна, че съм направила добро. Но не е разказ и аз не нося хляб, а само един напълно непотребен чадър. На всичкото отгоре на мен се пада да го изгоня навън. И как пък не спря тоя дъжд...

Изсипвам в шепата си всички монети, вадя и десетолевка и му ги подавам. В такива случаи човек бива застигнат от лавина щедрост. Това го пише и в разказите... Не протяга ръка да вземе парите, а започва да рови в дълбока торба и измъква най-мръсната кутийка на света. Пускам парите в нея, той грабва банкнотата, пъха я бързо някъде под парцалите и започва да клатушка ритмично най-мръсната кутийка на света, а монетите дзънкат вътре, отмерват някакъв ритъм - нещо като самба или кой знае какво е. Поема си въздух и от гърлото му започват да излизат звуци - ту гъргорене, ту някакъв фалцет - нагоре-надолу - уаайй-уаа-ййииаа. Пак нагоре и пак надолу. Монетите в кутийката - трака-трак-трак, а той - уааа-йааа-уа-уай... Мили Боже, той си мисли, че пее. И все по-силно.

Ако беше разказ, човекът просто щеше да ми благодари и да ме благослови, но не е разказ и този човек реши да ме възнагради с едно изпълнение.

- Тихо, тихо, моля те! Достатъчно! - спирам изпълнението и си мисля, че всеки момент някой съсед ще чуе и ще стане скандал. И наистина, някъде се хлопва врата, някой вика асансьора и след малко се появява една съседка. Точно тя ли пък се случи... Веднага почва да врещи:

- Аууу! На какво мирише тук? - вижда го и още повече вика. - Махай се, махай се! Сега ще извикам полиция! - и излиза.

И какво като извикаш полиция? Гарга глупава. Да не би да го приберат в колата?... Не й го казвам. Изведнъж се сещам за онова животно, което изпуска гадна миризма за самоотбрана, забравила съм кое.

Отварям вратата да влезе въздух.

Ако беше разказ, щях да размишлявам, щях да стигна до велики истини, щях да си дам сметка, че този човек е виждал стотици като мен, че са го валeли хиляди дъждове, щях да осъзная, че самият той е някак отвъд тялото, че в спокойствието му се съдържа началото и краят на света, и пътят... Щях навярно да си дам сметка, че не той, а аз изглеждам глупаво - подгизнала от дъжда, с локвата около мен, с нервността и притеснението, че той е тук.

Но не е разказ и аз стигам само до усещането, че ми е студено, че искам да се кача горе у дома и че не знам повече какво да правя.

И тогава човекът си тръгна. Събра си торбите с ценностите, взе си и картона, на който седеше, мина покрай мен, сякаш съм предмет, а на излизане се обърна и ми намигна. Да, на вратата се обърна и ми намигна. Наистина. Изпрати ми широка беззъба усмивка и ми намигна.

А аз, смаяна, разсмях се и му помахах за довиждане, като че ли е разказ, истински...

 

 

© Антоанета Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2015, № 5 (186)